Жорж Батай
История на окото (8)

Отворените очи на мъртвата

В момента бях напълно объркан от това откритие. И Симон бе смутена. Марсел задряма в ръцете ми. Не знаехме какво да правим. Отметнатата пола разкриваше окосмяването в края на дългите й бедра, между червените панделки; тази няма, инертна голота ни потапяше в особен екстаз, една въздишка би ни превърнала в светлина. Не смеехме да помръднем в желанието си да продължим тази безжизненост и Марсел да заспи напълно.

Някаква вътрешна омая постепенно ме изчерпваше и не знам как щеше да свърши всичко, ако изведнъж Симон не бе помръднала; разтвори бедра, разтвори ги докрай и прошепна с прималял глас, че повече не може да се сдържа; потръпвайки, обля цялата си рокля; в същия момент спермата бликна в панталона ми.

Отпуснах се в тревата, облегнах глава си на плосък камък, с широко отворени очи към Млечния път — странна просека от звездна сперма и небесна урина през черепния свод на съзвездията: тази разтворена на върха на небето цепнатина, вероятно образувана от амонячни газове, светещи в необятното — в празното пространство, където се раздират като вик на петел сред пълна тишина — едно яйце, едно избодено око или ослепеният ми череп, залепнал за камъка, изпращаха в безкрайността тези симетрични образи. Отвратителният абсурден вик на петела съответствуваше на живота ми: тоест сега Кардиналът, заради цепнатината, червения цвят, разстроените викове, които бе предизвикал в гардероба, а също така, защото петлите ги колят…

На други Вселената им изглеждаше порядъчна, тя е порядъчна за порядъчните хора, защото очите им са скопени. Ето защо те се страхуват от непристойното. Не изпитват никакво притеснение, ако чуят кукуригане на петел или видят звездното небе. Обикновено „удоволствията на плътта“ се вкусват при условие, че са блудкави.

Но от този момент вече нямаше никакво съмнение: не обичах това, което наричат „удоволствие на плътта“ именно защото са блудкави. Обичах това, което се смята за „мръсно“. Въобще не ме задоволяваше обикновеният разврат, защото той омърсява само тялото и при всички положения оставя недокосната висшата и идеално чиста същност. Развратът, който познавам, омърсява не само тялото и мислите ми, но и всичко, което мога да си представя и най-вече звездната Вселена…

Свързвам луната с кръвта на майките, с отвратителната миризма на мензис.

Обичах Марсел без да я оплаквам. Ако е мъртва, то вината е моя. И ако имам кошмари, ако ми си случва с часове да се затварям в някое мазе, защото мисля за Марсел, то въпреки всичко отново съм готов, например, да натисна главата й и да потопя косите й в тоалетната чиния. Но тя е мъртва и животът ми е сведен само до събития, които ме приближават до нея в момента, когато най-малко го очаквам. Извън това ми е невъзможно да схвана връзката между мъртвата и мен, което превръща по-голямата част от дните ми в неизбежна скука.

Сега ще се огранича да разкажа само как Марсел се обеси: тя разпозна нормандския гардероб и зъбите й изтракаха. Погледна ме и тогава разбра, че аз бях Кардинала. Започна да крещи и тъй като не можехме да я спрем по друг начин оставихме я сама. Когато се върнахме в стаята тя се бе обесила вътре в гардероба.

Отрязах въжето, беше умряла. Положихме я на килима. Симон видя, че се възбуждам и ме хвана за члена; легнахме на пода и аз я обладах до трупа. Симон беше девствена и ни болеше, но точно това ни доставяше удоволствие — да изпитваме болка. Когато Симон се изправи и погледна тялото, Марсел бе чужда и самата Симон бе чужда за мен. Не обичах нито Симон, нито Марсел и ако ми кажеха, че току-що съм умрял, нямаше да се изненадам. Тези събития ме бяха затворили. Наблюдавах Симон и ми хареса, спомням си го съвсем точно, че започна да се държи лошо. Трупът я раздразни, не можеше да понесе, че това същество със същата форма като нейната, вече не я усеща. Най-много я дразнеха отворените очи. Тя уринира върху спокойното лице и колкото и странно да изглеждаше, очите не се затвориха. И тримата бяхме спокойни — това беше най-отчайващото. Всяко възпроизвеждане на скуката в този момент за мен се свързва с комичното препятствие смърт. Това не ми пречи да мисля за нея без никакво негодувание и дори с чувство на съпричастие. В крайна сметка, липсата на превъзнасяне направи нещата абсурдни; мъртва, Марсел бе по-близко до мен, отколкото жива, в смисъл, че абсурдното същество има всички права.

Това, че Симон уринира върху нея от скука, от раздразнение, показва по какъв начин схващахме смъртта. Симон бе бясна, уплашена, но в никакъв случай не изпитваше уважение. Марсел до такава степен ни принадлежеше в нашата отстраненост, че за нас тя не беше мъртва като другите. Тя не можеше да бъде сведена до другите. Противоположните импулси, които ни владееха този ден, се неутрализираха, заслепяваха ни. Отнасяха ни в някакъв далечен свят, където действията нямат никаква стойност, подобни на гласове в звуконепроницаемо пространство.