Джон Ъпдайк
Кентавърът (9)

IX

Той вървеше сам през бялата шир. Копитата поклопваха — едното стържеше (кост о кост) — по обляното със слънце варовиково плато. Какъв беше небесният свод — бронзов или железен? От Небето до Земята наковалнята падала, казват, девет дни и нощи; от Земята надолу още девет дни и нощи, а на десетия ден щяла да стигне Тартар. В най-първите дни, когато Уран всяка нощ се съчетавал с Гея, разстоянието ще да е било по-малко. Сега навярно е по-голямо, сега може би — мисълта изостри неговата болка — наковалнята вечно ще пада от Небето и никога няма да стигне Земята. Всъщност нима майка Гея, която на времето с леснина роди от влажните си недра Сторъките великани, властителя на металите Циклоп, дълбокия и пенлив Океан, Кея и Крия, Хиперион и Япет, Тейа и Рея, Темида и Мнемозина, златовенечния Феб и красивата Тетия, майка на Филира; Гея, която, оросена с капки от кръвта на нейния обезобразен съпруг, роди отмъстителните Еринии и кротките Мелиади, сенки на ясеновите дървета и бавачки на Зевса; Гея, която роди Пегас от кръвта на Горгона и която, оплодена от Тартар, роди своя най-млад и най-страшен син Тифон с тяло, чиято долна половина представлява две борещи се змии, чиито ръце, разперени от изгрева до залеза, мятаха цели планини, изпъстрени с кръвта му, и за кратко време надвиха дори яките мишци на самия Зевс, преобразен като мечка — нима майка Гея, която тъй лесно изтръгна от своята кафява утроба такива изчадия, сега се е оставила да я приспят в този необикновен покой? Накъдето и да обърнеше поглед кентавърът, тя беше бяла, бяла като цвета на смъртта, като сбора от всички цветове на спектъра. И той се запита: „Нима скопяването на Небето направи Гея тъй чудовищно безплодна въпреки пронизителния й зов за спасение?“

Растенията от двете страни на пътя, по който вървеше, бяха голи, безлистни и еднообразни. Ливадна трева — знакът на Деметра, смрадлика — за кожата отрова, кучешки дрян — кората му е слабо разслабителна, черница, блатен дъб и дива череша — основата на всички живи плетове. Клечки. По това време на годината те са лишени от всяка добродетел, а белият саван на снега ги превръща в калиграфия. Той подири из техните писмена някоя дума, ала не намери ни една. Отникъде помощ. До всеки от дванайсетимата се беше допитал и нито един не му даде отговор. Нима завинаги ще трябва да се скита под празния поглед на боговете? Болката лаеше и разкъсваше тъканта му като запряна глутница кучета. Да ги пуснат на свобода. Господи, пусни ги на свобода! Сякаш разгневени от тази молитва, в съзнанието му рукнаха като скверното и кръвясало дихание на Хеката безобразни създания и побеснели гиганти в чудовищна безредица, съставляваща утайката на творението: една кислоч, изсмукана от безустната прозявка на Хаоса, свирепия Праотец. Бррр! Мъдростта му безпомощно се раззина пред този прилив на ужаса и той се примоли за блаженството на невежеството, на забравата. С прозорливостта си отдавна бе навикнал да моли от боговете само онова, което — вярваше той — не могат да не дадат. Вратата се стесни; по тяхната милост той забрави част от онова, което знаеше.

Картината, която бе оставил зад гърба си, зачовърка съзнанието му. Детето лежеше в треска. Сърцето му се сви от жал по Окироя, едничката му издънка с пищни коси. Има нужда от подстригване. Горкото дете, от какво ли нямаше нужда! Нищета. И неговото наследство — едно чекмедже дългове и една Библия — сега го оставяше на сина си. Нищетата — последната истинска рожба на Гея. Небето, скопеното Небе, бясно от болка, се беше опнало от край до край, изоставило своя потомък да съхне върху бялата пустош, протягаща ръце от изгрева до залеза.

Но дори и в търбуха на зимата изсъхналите клони готвят своите неясни пъпчици. В края на годината е бил роден един цар. Не пада лист, който да не остави след себе си смолист корен, една изящна следа от копито, едно петънце наследство, което се разпечатва в бъдещето. Тези петънца придаваха на черната мрежа от клони червеникав отблясък. Замъглените очи на кентавъра поглъщаха всичко това като лакмус; и химията на неговите мисли постепенно се промени. Пролуките между стволовете на живия плет преминаваха край него като дрипави вратници и той си спомни как веднаж отиде с баща си по някаква църковна работа на една пълна с опасности улица в Пасаик; беше събота и работниците от серните рудници се напиваха. През двойната врата на една кръчма се лееше отровен смях, който сякаш събираше в себе си всички жестокости и богохулства на света — тогава той се почуди как е възможно да има място за подобен шум под небето на бащиния му господ. В ония дни обикновено мълчеше за всичко, което го тревожи, но, изглежда, тревогата му сама се бе издала, защото — спомни си той — баща му се беше обърнал в бялата си яка, за да се заслуша в смеха, идващ от кръчмата, и след това засмян се обърна към сина си: „Всяка радост принадлежи на бога.“

Това е било колкото истина, толкова и лъжа, но момчето я запомни. Всяка радост принадлежи на бога. И навсякъде, където в калта, смута или нищетата някоя душа изпитва радост, явява се бог и твърди, че тази радост е негова; по барове и вертепи, в класни стаи и хлъзгави от храчки улички, колкото и тъмни, покрити със струпеи и отдалечени, в Китай, в Африка или Бразилия, навсякъде, където хората изпитват дори миг радост, прокрадва се бог и умножава своите вековечни владения. А всичко останало, всичко, което не е радост, моментално пропада като шлака, която никога не е съществувала. Спомни си радостта на жена си сред полето, радостта на татко Крамър от вестника, радостта на сина си от бъдещето и се възрадва, изпълнен с благодарност, че е могъл да продължи тези радости с още няколко мига. Рентгеновите снимки са чисти. Пред него се простираше бялата шир на дните. Времето му е разрешило да притежава небесните простори, в които плуваше като истински внук на Океан; и той откри, че отдавайки живота си за другите, печели една всеобятна свобода. От две противоположни синкави отдалечения като две настигащи се вълни към него се втурнаха планините Ида и Дикта, а в изправената му снага Небето и Гея отново се съчетаха. Живот има само в добротата. И това е истински живот.

Той стигна завоя на пътя. На стотина крачки пред него буикът му заприлича на черно гърло, което ще трябва да го погълне. Бивша кола на погребален агент. Черно петно върху натрупания сняг — или ще я изкара оттам; или няма. На хоризонта вляво силозът на Еймиш възправяше нагоре своята островърха шапка от вълнообразна ламарина; запустялата вятърна мелница бе неподвижна; над заровените стърнища кръжаха няколко черни дрозда.

Див пейзаж.

Невидимите простори, които кентавърът за миг бе обгърнал, се стопиха с остър бодеж; той се взря в колата и почувствува, че сърцето му се свива. В червата му, там, където се сливаше човешкото с конското, плъпна болка. Чудовищата са най-уязвими в своите превращения.

Черно.

Наистина не жалят шеллака за тия предвоенни буици. И колкото се приближаваше Хирон, толкова по-изненадана изглеждаше смачканата решетка. Едва сега той разбра, че това е устата на тунел, в която ще трябва да пропълзи; в заслепените от блясъка очи на мисълта му децата, на които беше длъжен да преподава, приличаха на палави ножове от мелница за месо, на разноцветни сатъри. Беше изхабен. През последните дни каза сбогом на всичко, внесе ред в дневниците, приготви се за промяната, за пътешествието. Но то нямаше да се състои. Атропа бе разтворила ножици, но след като размисли, усмихна се и позволи да се предаде неговата нишка.

Хирон прехапа устни да не се оригне и се помъчи да събере мислите си. Пред него се издигна стръмна умора. Мисълта, че пак ще трябва да маневрира пред Зимърман, мисис Хърцог и цялата деспотична и неразбираема за него олинджърска банда, му причини повдигане, почна да му се гади. Как е могло бащиното му семе във взрива на безкрайните възможности да се посади именно тук, на този парализиран къс от неблагодарна и враждебна земя, сред тия малобройни, ала неразгадаеми лица, между четирите стени на стая 204?

Приближавайки се до колата, достатъчно близо, за да съзре в калника своето изопачено и удължено отражение, той разбра. Това бе колесницата, която Зимърман е пратил да го вземе. Уроците. Да сложи мозъка си в ред и да си подготви уроците.

Защо боготворим Зевса? Защото няма друг.

Назовете петте реки на мъртвите. Стикс, Ахерон, Флегетон, Коцит и Лета.

Кои са били дъщерите на Нерей? Агава, Актая, Амфитрита, Автоноя, Дорида, Дото, Динамена, Еона, Ерата, Евагора, Еварна, Евдора, Евкранта, Евлимена, Евникая, Евпомпия, Галатея, Галена, Главка, Главконома, Халия, Халимеда, Хипоноя, Хипотоя, Кимо, Кимодока, Кимотоя, Лаомедея, Лиагора, Лисианазия, Мелита, Менипа, Немерта, Несея, Несо, Панопея, Пазитея, Феруса, Плото, Полиноя, Понтопория, Проноя, Протоя, Протомедея, Псамата, Сао, Спио, Темистея, Тетида и Тоя.

Какво е герой? Герой — това е цар, принесен в жертва на Хера.

Хирон стигна до края на платото; копитото му загреба варовик. Шепа светли камъчета изтрополяха в бездната. Той вдигна очи към синия купол отгоре и разбра, че наистина му предстои да направи голяма стъпка. Да, този път нямаше шега, предстоеше му огромна стъпка, за каквато не успя да се приготви през целия си житейски път. Трудна стъпка, трудно пътешествие, ще му трябва вечност, за да стигне там, вечност като на падащата наковалня. Напрегнатите му вътрешности се отпуснаха; раненият крак изруга; главата му олекна. Белотата на варовика заслепяваше очите му. На ръба на пропастта тих зефир го близна по лицето. И неговата воля, превърната под натиска на абсолютния страх в съвършен елмаз, произнесе последното си слово. Сега άνίτον δέ έχων τò έλκος είς τò σπήλαιον άπαλλάσσεται κάκεϊ τελευτήσαι βονόμευος, καί μή δυνάμενος έπείπερ άθάνατος ήν, άντιδόντος Διί Προμήθέως αδτόν άντ’ αύτοΰ γενησόμενον άθάνατον, οöτως άπέβανεν.^[1] Хирон прие смъртта.