Джон Ъпдайк
Кентавърът (7)

VII

Колдуел се обръща и затваря вратата зад гърба си. И този ден е припечелил насъщния. Уморен е, но не въздъхва. Късно е, минава пет. Цял ден е седял в стаята си, привеждал е в ред дневника за баскетболните отбори, оправял е разбърканите билети, един кочан липсва и както рови из чекмеджетата, попада на протокола на Зимърман и отново го прочита. Това неимоверно много го потиска. Той е написан на синя хартия и като го гледа, добива чувството, че пропада нагоре, в небето. Поправил е и контролните работи, които възложи днес на четвъртокласниците. Бедната Джуди Ленгъл: нищо не е направила. Тя се старае прекалено много — навярно от това е страдал и той цял живот. Докато крачи към кладенеца на стълбището, болката в долната част на тялото му се събужда, обгръща го като свито крило. Някои притежават и петте таланта, други — два, а трети притежават само един. Но независимо дали си работил на лозето целия ден или само един час, дойде ли време сметка да дадеш, възнаграждават те еднакво. В спомена за тези притчи той чува гласа на баща си и това още повече го угнетява.

— Джордж.

Някаква сянка се е наместила в ъгълчето на окото му.

— Да? О, ти ли си? Какво правиш тук толкова късно?

— Губя си времето. Всички стари моми туй правят. — Хестър Епълтън се е изправила до вратата на своята стая, скръстила е ръце пред диплите на целомъдрената си блуза. Стаята й е номер 202, в един и същи коридор с 204. — Хари спомена, че вчера си го навестил.

— Срам ме е да си призная. Нещо друго каза ли? Чакаме да проявят рентгеновите снимки или някоя друга там щуротия.

— Не се тревожи.

Когато тя измърморва това, Колдуел забелязва в гласа й малка стъпка напред и продълговатата му глава се накланя.

— Защо не?

— Няма полза. И Питър е много разтревожен, усетих го днес в часа.

— Горкото дете, снощи не можа да си поспи. В Олтън ни се счупи колата.

Хестър втъква един паднал кичур коса и елегантно вдигнала средния си пръст, го натиква по-дълбоко в кока си. Косата й блести и на слабата светлина съвсем не изглежда прошарена. Тя е ниска, едрогърда, широка в таза, гледана отпред, има пълна и набита талия, но отстрани кръстът й е изненадващо тънък, хлътнал навътре поради напетата изправена стойка; на човек му се струва, че постоянно си поема въздух. На блузата й е забодена златна брошка във форма на стрела.

— Не — казва тя, след като се вглежда… — за кой ли път през живота си — в лицето на този мъж, надвиснало над нея в мрачината на коридора, странно възлесто лице, чиято тайнственост за нея ще остане вечна, — не беше на себе си.

— Додето го заведа в къщи, току-виж, се простудил — каза Колдуел. — Знам, че тъй ще стане, а нищо не мога да сторя. Ще поболея детето, а сам не зная как да го запазя.

— Е, не е чак толкова изнежен, Джордж. — Тя замълчава. И после добавя; — В някои отношения е по-издръжлив от баща си.

Колдуел едва чува тези думи, но чува достатъчно, за да промени едва забележимо това, което се е приготвил да изрече.

— Като бях малък, в Пасаик — казва той, — не помня да съм боледувал от настинка; избършеш нос в ръкава, а задращи ли те гърлото, кашляш. Първият път в живота си, когато легнах на легло, беше от грипа през осемнайсета година; и тогава беше една бъркотия… Ужас!

Хестър долавя болката на този мъж и притиска с пръсти златната стрела да заглуши нестройния трепет, който се е надигнал в гърдите й. Толкова години е била в класната стая, долепена до неговата, че в душата си сякаш неведнъж е спала с него. Струва й се, че като млади са се любили и по причини, открай време недоизяснени, отдавна са прекъснали любовта си.

В нейно присъствие Колдуел се чувствува малко по-спокоен от другаде. И двамата са точно на петдесет, едно съвпадение на рождените дати, което в техните неосъзнати мисли придобива странно значение. Не му се ще да я остави и да тръгне по стълбите; болестта му, неговият син, дълговете, мъчителният товар земя, с който го е оседлала жена му — всички тези проблеми чоплят мозъка му, искат да бъдат изказани. Хестър има нужда от него; иска той да сподели с нея всичко. Тя се мъчи да изрази това желание, без да накърнява достойнството си; и сякаш да се освободи от десетилетните навици на самотна жена, издишва насъбрания въздух: въздъхва. После казва:

— Питър е като Каси. Каквото си пожелае, получава го.

— Трябваше да я пратя на сцената, да разиграва комедии, там щеше да бъде по-щастлива — казва Колдуел на мис Епълтън в изблик на откровеност. — Не трябваше да се женя за нея, просто да й бях станал импресарио. Но не ми достигна смелост. Тъй съм възпитан — видиш ли жена, която горе-долу ти харесва, за нищо друго не смей да си помислиш, освен как да й направиш предложение.

Все едно, че й казва: Трябваше за жена като теб да се оженя. Като теб.

И макар че Хестър е търсила този миг, сега, когато е настъпил, той я отвращава и тревожи. Мъжката сянка пред нея сякаш набъбва от желание и физически я смазва. Твърде късно: сега тя вече не е достатъчно гъвкава. Засмива се, като че думите, които е чула, са лишени от смисъл. Смехът й ужасява губещите се в дъното на коридора зелени шкафчета. Вентилационните им процепи изглеждат слисани пред това, което виждат на отсрещната стена: рамки и в тях снимки на вече несъществуващи отбори по бейзбол и атлетика.

Хестър се изпъва, поема въздух, втъква кичура в кока си и пита:

— Мислил ли си за образованието на Питър?

— Не съм. Мисля само, че ще трябват повече пари, отколкото имам.

— Какво ще следва — художественото училище или някоя филология?

— Зависи от него и от майка му. Тия въпроси те помежду си обсъждат; аз се плаша до смърт от тези неща. Доколкото виждам, синът ми разбира от живота още по-малко и от мен, като бях на неговите години. И ако сега хвърля топа, ще седнат с майка си там в пущинака и ще се замъчат да ядат цветята от тапетите. Не мога да си позволя да умра.

— Това е наистина лукс — казва Хестър. Язвителността на Епълтънови у нея понякога се проявява в неочаквано подхвърлена грубост или в ирония. Тя още веднъж разглежда тайнственото лице, надвесено над, нея, намръщва се на нездравия шепот в гърдите си и понечва да се обърне в желанието си да избяга не толкова от Колдуел, колкото от собствената си тайна.

— Хестър!

— Да, Джордж?

Главата й с опъната закръглена прическа попада наполовина в светлината от стаята и блести като полумесец. По ясната, радостна, пълна с разкаяние усмивка, която се появява на лицето й, безпристрастният наблюдател би решил, че едно време той е бил неин любовник.

— Благодаря ти, че ми изслуша глупостите — казва той и добавя: — Искам да ти призная нещо. Утре може да е твърде късно. В годините, докато работех тук, имало е моменти, когато децата тъй са ме отчайвали, че съм излизал от стаята, идвал съм тук, край чешмичките, просто да те чуя, като говориш на френски. И това всеки път ме е ободрявало.

Тя нежно го запитва:

— И сега ли се чувствуваш отчаян?

— Да, и сега. Сякаш съм в търбуха на Баба Зима.

— Да ти кажа ли нещо на френски?

— Честна дума, Хестър, кълна се, от душа ще ти бъда признателен.

Лицето й добива своето галско оживление — страните й като ябълки, устните издадени напред — и тя произнася дума по дума, отпивайки сякаш от две напитки встъпителния дифтонг и заключителната носовка:

— Dieu est très fin.

Над тях увисва миг тишина.

— Кажи го още веднаж — помолва я Колдуел.

— Dieu-est-très-fin. Това е мисъл, от която винаги съм се ръководела.

— Бог е много… много добър?

— Oui. Много добър, много съвършен, много изящен, много прекрасен. Dieu est très fin.

— Вярно. Наистина е такъв. Един чудесен стар джентълмен. Не мога да си представя къде, по дяволите, бихме се дянали без него.

Като по изречено съгласие и двамата се извръщат един от друг.

Но Колдуел успява отново да се обърне и да я спре.

— Беше много добра, каза ми нещо на френски — изрича той, — бих искал и аз нещо да ти кажа. Не съм се сещал за това стихотворение от трийсет години. В Пасаик трябваше да го рецитираме наизуст. Мисля, че все още си спомням началото. Да опитам, а?

— Опитай!

— Не зная само защо, по дяволите, трябва да те мъча.

И Колдуел застава като ученик, мирно, стисва юмруци, да се съсредоточи, поглежда косо да си припомни и оповестява:

— „Песен за река Пасаик“ от Джон Алин Макнеб. — Изкашля се.

Премъдро бог света създал:

на всяка твар свой образ дал.

В покорство днес и дух и плът

божествения следват път.

 

Реките бързат в своя бяг —

кога ще секнат, на кой бряг?

Че миналото знаем ние,

а бъдното съдбата крие.

Той се замисля, отпуска рамене и се усмихва.

— Толкоз. А си мислех, че повече ще си припомня.

— Малцина биха запомнили дори и това. Стихотворението не е много весело, нали?

— За мен е весело, колкото и да ти е чудно. Човек, струва ми се, трябва да се е родил край реката.

— Хм! Може би наистина е така. Благодаря за декламацията, Джордж!

Този път тя решително си влиза в стаята. За миг й се струва, че златната стрела на блузата я стиска за гърлото: още малко и ще я задуши. Тя разсеяно прокарва ръка по челото си, преглътва и това усещане отминава.

Пиян от тревоги, Колдуел се запътва към стълбите. Питър. Образованието му е гатанка, чийто отговор, както и да го гласиш, винаги излиза пари, каквито не достигат. Освен това кожата му, здравето му. Добре, че поправи контролните работи сега, утре сутринта ще спести на детето още десет минути сън. Отвратително е да го дърпаш от постелята. Довечера, след мача по баскетбол, ще се върнат най-рано в единайсет, а това и страшната нощ в онази торба с бълхи ще го подготви за нова простуда. По една настинка месечно, като по часовник; казват, че нямало нищо общо с кожата, но Колдуел се съмнява. Всичко е свързано помежду си. Каси например: никога, преди да се оженят, не беше забелязвал нищо, после само едно петънце на корема й, но у момчето е същинско проклятие: ръце, крака, гърди, та дори по лицето, и то повече, отколкото малкият съзнава; корички в ушите му като засъхнал сапун, а горкото момче не знае. Невежеството е блаженство. По време на Кризата, когато возеше детето в автомобилчето с чепатата пръчка, той се беше изплашил — бе стигнал до ръба на житейската пропаст, но когато синчето му извръщаше личице да погледне назад, а под очите му трепкаше луничка до луничка, светът отново добиваше своята устойчивост. Сега лицето на сина му, изпъстрено, с женствени устни и мигли, тясно като клин, неспокойно и насмешливо, разяжда сърцето на Колдуел като нещо захванато, ала недовършено.

Да беше поне с малко по-силен характер, би турил едни торбести панталони и би я покачил на сцената на водевилния театър! Но сетне и водевилите фалираха също като телефонната компания. Всяко нещо фалира. Кой би помислил, че буикът ще им изневери точно сега, когато най-много се нуждаят от него, за да си отидат у дома? Нещата никога не пропускат да изневерят. На смъртния одър религията на баща му също изневери: „Навеки ли ще бъда забравен?“

От номер 18001 до 18145: това са липсващите билети за баскетболния мач. Рови по долапи, чекмеджета и книжа и единственото, което намира, е протоколът на Зимърман върху лист синя хартия, лист от небе, от което стомахът му се присвива като палец, прищипан в затръшната врата. Бум! Бум! Е добре, той не е закопал таланта си в земята; вдигнал е само крината и на всички е показал как изглежда една догоряла свещ.

Преди малко в главата му бе минала мисъл, която му достави наслада. Но каква беше тя? Той си проправя път назад през кафявите камъчета на своя мозък, за да намери този бисер. Ето го. Блаженство, Невежеството е блаженство.

Амин.

Стоманените рамки на прозореца при площадката на половината стълбище, с малките черни петна мръсотия, вече втвърдени като самата стомана, странно го учудват. Сякаш стената, преминавайки в прозорец, произнася високо някаква дума на чужд език. Откакто преди пет дни Колдуел бе осъзнал, че е възможно да умре и бе преглътнал тази възможност, както се преглъща жива пеперуда, в същността на нещата бе проникнала някаква странно променлива тежест, която ту прави всички повърхности оловно плътни, но с несигурна устойчивост, ту ги повежда в танец, несвързан и шеметен като танеца на развети шалчета. Въпреки всичко той се мъчи да върви по предначертания си път между разпадащите се повърхности.

Това му е програмата:

Хъмъл

Да се обади на Каси

Да отиде на зъболекар

Да бъде тук за мача в 6,15

Да вземе колата и да откара Питър до в къщи

Ритва вратата от армирано стъкло и закрачва по празния коридор. Да се срещне с Хъмъл, да се обади на Каси, До обяд Хъмъл още не бе намерил карданна ос на вехто, че да подменят старата, която се счупи на малкия, необикновен по форма паркинг между фабриката за ментови бонбони и железопътното трасе; бил търсил по телефона в складовете за бракувани автомобили и магазините за авточасти в Олтън и Уест Олтън. Според него няма да му вземат повече от 20–25 долара, ще обясни на Каси и тя ще направи тъй, че да не се усети много липсата на тези пари; що се отнася до нея, това е само капка в морето, още една капка, повече или по-малко, за тази нейна неблагодарна ферма, осемдесет акра върху неговите плещи — земя, мъртва, студена земя, кръвта му напоява като дъжд тази неблагодарна земя. А татко Крамър може на един път да натика цял резен хляб в устата си. Да се обади на Каси. Тя ще се разтревожи, той вижда как тревожните им думи се сплитат по телефона като два снадени кабела. Добре ли е Питър? Още ли не е паднал татко Крамър по стълбите? Какво показа рентгеновата снимка? Не знае. През целия ден непрекъснато си е казвал да се обади на доктор Епълтън, но нещо в него упорито отказва да достави това задоволство на стария самохвалко. Невежеството е блаженство. Няма как, трябва да отиде на зъболекар. Като се сеща за това, почва да смуче крехкия си зъб. Стига да се разрови из тялото си, може да открие — и по цвят, и по форма — всякаква болка: захариновата игла на зъбобола, тъпото, приятно притискане на бандажа за хернията, неуморната отрова, накъсваща червата му, далечното дразнене на обърнатия нокът, който, смачкан в обувката, се забива в съседния пръст, лекото чукане в главата точно над носа, от дългото напрягане на очите през последния час, и общата, но различна болка по цялата повърхност на черепа, наподобяваща неприятното чувство, което оставяше старият кожен шлем за ръгби след всяко унищожително меле на стадиона в Лейк. Каси, Питър, татко Крамър, Джуди Ленгъл, Дайфъндорф — за всички трябва да се притеснява. Да види Хъмъл, да се обади на Каси, да отиде на зъболекар, да бъде тук в 6,15. Вижда себе си оголен от всякакви грижи, пречистен. На едно нещо се е радвал в живота си: гледката, която се разкрива при изтеглянето на кабелите, като смъкнеш изведнъж мръсната изолация от спечена гума и видиш кабела от медни жила, голи, сурови, блестящи и разперени като ветрило. Проводящото сърце на кабела. Страхуваше се да заравя в земята нещо толкова пълно с живот. Сянката на крилото така се надвесва, че вътрешностите му се сгърчват: там живее паяк. Брррр! В разбърканите му мисли неговата собствена смърт постоянно излиза на повърхността. Лицето му гори. Нозете омекват, от страх сърцето и главата му стават огромни. Смъртта — тази бяла шир да обгърне и него? Лицето му е плувнало в топлина; тялото му е сграбчено от слепота; тихо се моли във въздуха да се появи някое лице. Дългият излъскан коридор, на места осветен от глобуси заключена светлина, проблясва в разноцветни нюанси — мед, кехлибар, лой. Всичко му е тъй познато, тъй познато, че е чудно как за петнайсет години стъпките му не са направили пътека по тези дъски, и в същото време му се струва чуждо, също тъй чуждо както в оня ден, когато, млад съпруг и нов баща, все още заваляйки и сливайки думите по диалекта на Ню Джързи, пристигна в жегата на олинджърския летен следобед за първата си среща със Зимърман. Хареса го. Колдуел бе харесал Зимърман изведнаж, този Зимърман, чиито тежки, несръчни, метафорични приказки му напомняха един загадъчен приятел на баща му, негов съученик и съквартирант от семинарията, който сегиз-тогиз ще ги навести в неделя и който никога не забравяше да донесе пакетче бонбони от сладника за „младия Колдуел“. Сладника за Джордж и панделка за косата на Алма. Винаги. Тъй щото след известно време рисуваната кутийка, която Алма държеше на бюрото си, се препълни от панделки. Бе харесал Зимърман и почувствува, че също е харесан. Бяха си разказали някаква шега за татко Крамър. Сега не може да си спомни шегата, но се усмихва при мисълта, че преди петнайсет години е имало шега Крачките на Колдуел стават по-твърди. Като непредвиден обрат във времето повява лек ветрец и разхлажда страните му с мисълта, че човек, който умира, не би могъл да пристъпя така изправен.

В диагонал от витрината със спортните трофеи и нейните стотици светлини е затворената врата на Зимърман. Когато Колдуел минава край нея, тя рязко се отваря, под носа му излиза мисис Хърцог и кривва веднага. Тя е толкова сепната, колкото и той; очите й се разширяват зад раздалечените карамелени рогови рамки, а шапката й, закичена с паунови пера, е сякаш килната от изненада. В сравнение с Колдуел тя е млада жена; най-голямото й дете тази година е в седми клас. Но от детето към цялото училище вече се разливат концентрични кръгове от тревожна загриженост. Тя е уредила да я изберат в настоятелството на училището, за да може лично да осигури образованието на децата си. От дъното на учителското си сърце Колдуел ненавижда тези натрапливи майки; те просто нямат представа какво е образованието: една джунгла, един дяволски хаос. Устата й с размазано виолетово червило нагло отказва да се извие в усмивка на искрена изненада, а остава да зее като процеп на пощенска кутия в явното си удивление.

Колдуел нарушава мълчанието. Гаменската дързост на далечното детинство, извикана от забравеното вече чувство на човек, комуто едва не са разбили носа, сгърчва лицето му и той й казва, на мисис Хърцог, член на училищното настоятелство:

— Хей, както изхвръкнахте от тази стая, напомнихте ми часовник е кукувичка!

Видът на накърнено достойнство, комичен за жена, още непрехвърлила четиридесетте, се смразява още повече при този поздрав, тя се обляга с цялата си тежест на дръжката на вратата. Със стъклен погледа той отново тръгва по коридора. Едва когато бутва двойната врата от армирано стъкло и слиза по стълбата край жълтата стена, където от вчера думата „ЛАЙНО“ е изчегъртана, чак тогава успява да преглътне бучката в гърлото си. Спукана му е работата! Какво, по дяволите, прави тук тази нахална кучка? Бе почувствувал зад нея присъствието на Зимърман в кабинета като тъмен облак; дори през ключалката можеше да долови излъчванията на Зимърман. Бе отворила вратата като жена, която е спокойна, че гърбът й е защитен и не подозира, че отпред е открита. В сегашното си положение Колдуел не бива да си спечелва нов неприятел. Билетите от номер 18001 до 18145, протоколът на Зимърман, в който черно на синьо се казва, че е ударил момчето в час, а сега и това: да налети на Мим Хърцог точно когато е с размазано червило. В гърлото му се надува мехур, Колдуел излиза на открито и с въздишка, наподобяваща изхълцване, поема свежия въздух. Над синьосивите покриви на града са надвиснали размазани, надиплени облаци. Сякаш разбрали някаква мрачна тайна, покривите мазно лъщят. Атмосферата изглежда бременна от стъпките на забързалата съдба. Като вдига глава и помирисва въздуха, Колдуел изпитва непреодолимо желание да се затича, да отмине в лек тръс работилницата на Хъмъл, да се втурне с цвилене през предната и после да излети през задната врата на всяка олинджърска къща, изпречила се на пътя му; да се понесе в галоп по обраслия, попарен от зимата кафяв скат на Шейл Хил и да продължи нататък, нататък, над хълмовете, загладени и сини от далечината, нататък, нататък, с курс югоизток, да прекоси напряко шосета и реки — замръзнали и твърди като пътища, додето най-подир падне с извърната към Болтимор мъртва глава.

 

 

Стадото е напуснало кафенето на Майнър. Сега там са само трима: Майнър, Джони Дедман и оня отвратителен егоист Питър Колдуел, синът на учителя по естествена история. В този час на деня всички, освен скитниците и бездомните, са край масите в домовете си. Шест без двайсет. Пощата, току до сладкарницата, вече е затворена.

Движейки се внимателно на уморените си крака, мисис Пасифай спуска решетките на прозорците, затваря изпъстрените с разноцветни марки чекмеджета и слага преброените пари в касата, направена в лъжекоринтски стил. Задната стая зад гърба й прилича на лазарет, в който безчувствени се търкалят сиви пощенски чували, нахвърляни един върху друг като упоени сенки, проснати, смачкани, изтърбушени. Тя въздъхва и отива до прозореца. Случайният минувач по тротоара би взел голямото й кръгло лице за гротескно подпухналото лице на дете, което напразно се мъчи да надникне през позлатеното С на върха на арката от букви: ПОЩЕНСКА СТАНЦИЯ.

От другата страна Майнър машинално върти грубия бял парцал в димящото гърло на всяка чаша за кока-кола, преди да я постави върху пешкира, разстлан до мивката. Близната от студения въздух, всяка чаша неизменно изпуска по няколко облачета пара. През прозореца, който е почнал да се замъглява, се вижда магистралата, натежала от коли, които бързат за дома: натежал клон с блестящи плодове. Кафенето зад гърба му е почти празно, като сцена. Водил се е спор. В душата си Майнър е котел от гняв, косматите му ноздри приличат на свистящи клапани.

— Старомоден си, Майнър — обажда се Питър от своето сепаре. — В комунизма няма нищо страшно. След двайсет години ще дойде и у нас и ти ще бъдеш щастлив като младенец.

Майнър се извръща от прозореца — темето му лъщи, мозъкът му беснее.

— Ако беше жив старият Ф.Д.Р.^[1] досега да е дошъл — казва той и разгневено се засмива, при този вътрешен изблик ноздрите му се разтварят. — Но взе, че свърши — сам ли се уби, от сифилис ли пукна… Съд божи, помни ми думите!

— Майнър, ти сам не си вярваш. Не може човек със здрав разум да вярва на тия работи.

— Вярвам — каза Майнър. — Когато отиде в Ялта, чак мозъкът му беше прогнил; инак нямаше да я докараме до сегашното положение.

— Какво положение? Какво положение, Майнър? Ние сме на първо място в света. Имаме си атомна бомба, имаме си и атомни бомбардировачи.

— Пфу! — Майнър му обръща гръб.

— Положение! Какво положение, Майнър? Какво положение?

Той се извъртва и казва:

— До края на годината руснаците ще бъдат във Франция и в Италия.

— Е, та? Какво от това, Майнър? Така или иначе, комунизмът все трябва да дойде… Само той ще ни отърве от нищетата.

В отделно сепаре Джони Дедман пуши осмата си цигара „Кемъл“ през този час и се мъчи да вкара едно в друго две кръгчета дим. Без всякакво предупреждение той изкрещява думата „Война!“ и барабани с пръст по големия кафяв бутон, окачен на шнура, който се спуска над главата му.

Майнър се връща в своя тесен проход зад тезгяха — оттам е по-удобно да разговаря с момчетата в полутъмните сепарета.

— Не трябваше да спираме на Елба, а да продължим марша; пропуснахме удобния случай да превземем Москва. Там бяха прогнили, само нас чакаха; руският войник е най-страхливият в света. Селяните щяха да се вдигнат да ни приветствуват. Това искаше от нас старият Чърчил и беше прав. Мошеник беше, но умен, умен! Не обичаше стария Джо. Никой в света не обичаше стария Джо, само цар Франклин…

Питър казва:

— Майнър, ти наистина си ненормален. А Ленинград? Тогава не бяха страхливи, нали?

— Там не победиха те. Не те победиха. Нашето оръжие победи. Нашите танкове. Нашите оръжия. Безплатно изпратени с колетна поща от вашия добър приятел Ф. Д. Р.; ограби американския народ, за да спаси руснаците, които после се обръщат на сто и осемдесет градуса и са готови да прегазят Алпите, а оттам — в Италия.

— Той искаше да бие Хитлер, Майнър. Забрави ли? Адолф Х-И-Т-Л-Е-Р!

— Обожавам Хитлер — съобщава Джони Дедман. — Той е жив и е в Аржентина.

— И Майнър го обожаваше — казва Питър, гласът му трепери от гняв, цялото му тяло гори. — Нали, Майнър? Не смяташе ли по-рано, че Хитлер е чудесен човек?

— Никога — отвръща Майнър. — Но едно ще ти кажа. Предпочитам Хитлер да е жив, но да го няма стария Джо Сталин. Превъплощение на сатаната. Помни ми думите!

— Майнър, защо си против комунизма? Никой няма да те заставя да работиш. Вече си много стар. И много болен.

— Бам! БАМ! — изкрещява Джони Дедман. — Трябваше да хвърлим по една атомна бомба над Москва, Берлин, Париж, Франция, Италия, Мексико Сити и Африка. Паф-пииууу!… Обожавам този гъбовиден облак.

— Майнър — каза Питър — Майнър. Защо ни експлоатираш тъй безпощадно — нас, бедните гимназисти? Защо си толкова жесток? Така си нагласил багателата, че никой освен Дедман не може да изкара една безплатна игра, а той е гений.

— Аз съм гений — казва Дедман.

— Не вярват и в божественото начало — заявява Майнър.

— Та кой вярва, боже мой? — възкликва Питър и в собствените си очи се изчервява, но няма сили да спре, толкова е голямо желанието му да сложи натясно този човек, който, събрал в себе си безпросветната глупост на републиканците и опърничавата им животинска сила, въплъщава всичко онова в света, което погубва баща му; трябва да задържи вниманието на Майнър; трябва, както се казва, да си остави отворена вратичка. — Ти не вярваш, аз не вярвам. Никой не вярва. Това е самата истина.

Но сега, когато тези наперени думи са вече изречени, Питър осъзнава колко безкрайно предателски постъпва спрямо баща си. Той си представя как баща му се подхлъзва и зашеметен политва в ямата. С пресъхнала от нетърпение уста чака възражението на Майнър, каквото и да е то, за да може в извъртанията и криволиците на спора да намери начин за отстъпление. Питър хаби толкоз много сили в желанието си да върне думи, които е вече изрекъл.

— Вярвам ти — лаконично отговаря Майнър и се обръща. Изходът е отрязан.

— До две години — гласно пресмята Джони Дедман — ще има война. Аз ще бъда майор. Майнър ще бъде старши сержант. Питър ще бели картофи в дъното на кухнята, зад кофите с боклук.

Той леко изпуска едно разширяващо се кръгче дим и тогава — о, чудо! — свива уста като ключалка и издухва едно по-малко кръгче, което бързо се завъртва и минава през по-голямото. В момента, когато се разминават, и двете се разливат и един безформен облак дим се протяга като ръка към бутона за лампата. Дедман въздъхва — отегчен творец.

— В Ялта отиде с прогнил мозък — провиква се Майнър откъм тезгяха. — А Труман в Потсдам беше глупав колкото си искаш. Беше толкоз глупав, че един галантериен магазин не можа да управлява, банкрутира, а на другия ден се залови да управлява Съединените американски щати.

Вратата се отваря и мракът на прага се материализира в плътна фигура с куршумообразна шапка.

— Тук ли е Питър? — пита фигурата.

— О, мистър Колдуел — казва Майнър с басовия глас, отреден за възрастни посетители, — да, тук е. Току-що ми разправяше, че бил комунист и не вярвал в бога.

— Направил го е да се пошегува. Нали знаете? Няма в града човек, когото да уважава повече от Майнър Крец. Вие сте му като баща и не мислете, че аз и майка му не ценим това.

— Татко, моля ти се! — обажда се Питър, засрамен заради баща си.

Колдуел се отправя към сепаретата и примигва; изглежда, че не може да открие сина си. Спира пред сепарето на Дедман.

— Кой е това? О, Дедман. Още ли не са ти дали диплома?

— Здрасти, Джордж! — казва Дедман. Колдуел не очаква кон знае какво от учениците си, но очаква поне достоен и приличен поздрав. Разбира се, те чувствуват това. Там, където добротата е малоумна, жестокостта е находчива. — Чувам, че отборът ви по плуване пак загубил. Колко прави това? Май за осемдесети път, а?

— Постараха се — отвръща му Колдуел. — Но като не му идват на човек карти, какво да стори — не можеш сам да си ги направиш.

— Ей, аз имам тук някакви карти — казва Дедман; бузите му лъщят като узрели, дългите му мигли са извити. — Гледай, Джордж!

Той бръква в джоба на тревистозелената си риза за порнографската колода карти.

— Скрий ги! — извиква Майнър от другия край на своя проход. Електрическата светлина обезцветява черепа му и събужда студени искри по избърсаните чаши за кока-кола.

Колдуел сякаш не чува. Продължава към сепарето, където е седнал синът му с цигара „Куул“ в уста. Като се прави, че не е забелязал цигарата, той се измества срещу Питър и казва:

— Господи, току-що ми се случи нещо много странно.

— Какво? Как е колата?

— Ако щеш, вярвай, колата е в пълна изправност. Просто не зная какво прави тоя Хъмъл; както се казва, майстор в занаята. През целия ми живот е бил дяволски внимателен с мен. — Убожда го нова мисъл и той извръща глава: — Дедман, още ли си тук?

Дедман държи картите пред устата си и духа в тях.

— Да? — и вдига светнали очи.

— Защо не напуснеш училище и не се хванеш на работа при Хъмъл? Доколкото си спомням, ти беше техник по рождение.

Под тежестта на тази неочаквана загриженост момчето неловко свива рамене и казва:

— Чакам войната.

— Ще има да чакаш до второ пришествие, момчето ми — отвръща му учителят. — Не заравяй таланта си в земята. Нека грейне и твоята вощеница? Де да притежавах твоята дарба на техник, това нещастно дете тук сега хайвер щеше да яде.

— Зарегистриран съм в полицията.

— И Бинг Кросби^[2] е бил зарегистриран. И апостол Павел. Но това не ги е спряло. Не се оправдавай с това! Поговори с Ал Хъмъл. По-добър приятел в града никога не съм имал, при това бях в много по-окаяно положение. Ти си на осемнайсет; аз бях на трийсет и пет.

Нервиран, Питър смуква от цигарата, но прави това безнадеждно несръчно, поради присъствието на баща си, и смачква недопушения „Куул“. Той се стреми да отклони баща си от този разговор, защото знае, че по-късно Дедман ще го разказва като анекдот.

— Та казваш, татко, нещо странно ти се случило? Докато димът от цигарата просмуква дробовете му с меката си отрова, залива го вълна на отвращение към цялата тази посредствена, безплодна, вечна бъркотия. Има някъде един град, в който ще бъде свободен.

Баща му заговаря така, че само той да го чува:

— Преди десет минути, както си вървя по коридора, вратата на Зимърман шумно се отваря и кой мислиш излиза оттам? Мисис Хърцог.

— Е, и какво странно има в това? Тя е в училищното настоятелство.

— Не зная да ти кажа ли, но мисля, че си вече достатъчно голям. Имаше вид на току-що обладавана.

Питър изненадано се закисква.

— Обладавана? — Той отново се засмива и вече съжалява, че е изгасил цигарата, което, сега му изглежда излишно целомъдрено.

— На жените това им личи. По лицето. Тя имаше точно такъв вид, преди да ме забележи.

— Но как? Беше ли напълно облечена?

— Разбира се, но шапката й ми се стори кривната, а червилото беше размазано.

— Охо!

— Именно „охо“! Тази гледка не беше предназначена за мен.

— Добре, но ти какво си виновен — просто си минавал по коридора.

— Няма никакво значение, че не съм виновен. Ако всички почнат като теб да разсъждават, никой за нищо нямаше да е виновен. Работата е там, синчето ми, че се насадих право в змийското гнездо. Петнайсет години Зимърман си играе с мен на котка и мишка и това сега е краят на играта.

— Уф, татко! Имаш ужасно богато въображение. Сигурно е била да го пита за нещо; нали знаеш, Зимърман има приемни часове през целия ден.

— Ти само да й беше видял погледа, когато ме забеляза.

— Е, а ти какво направи?

— Пуснах дежурната сладникава усмивка и си продължих пътя. Но с тайната им се свърши и тя знае това.

— Слушай, татко, да бъдем разумни! Възможно ли е да има нещо между нея и Зимърман? Та тя е жена на средна възраст, не е ли така?

Питър се учудва защо баща му се усмихва. Колдуел казва:

— Целият град говори за нея. Поне с десет години е по-млада от Хърцог. Омъжи се за него едва след като я залъга с парите си.

— Но, татко, тя има дете в седми клас!

Неспособността на баща му да види очевидното вбесява Питър — жените, тръгнали да се занимават с училищни настоятелства, отдавна са преминали годините на пола, полът е за юношите. Не знае как по най-деликатен начин да обясни това на баща си. Наистина съчетанието между баща му и този въпрос е толкова зашеметяващо, че той се чувствува с вързан език.

Баща му притиска една в друга своите брадавичави ръце тъй силно, че кокалчетата му побеляват. Колдуел простенва:

— Усещах как Зимърман се е настанил вътре като грамаден и тежък дъждовен облак; и сега го чувствувам тук, върху гърдите си.

— О, татко, ставаш смешен — прекъсва го Питър. — Защо правиш от мухата слон? Зимърман дори не е това, което си мислиш. Чисто и просто един лигав стар дебелак, който обича да потупва момичетата.

Баща му вдига поглед с отпуснати страни, сепнат.

— Бих искал да имам твоята самоувереност, Питър — казва той. — Ако имах твоята самоувереност, щях да заведа майка ти на сцената и ти никога нямаше да се родиш. — Това едва ли не е най-силният упрек, който синът му е чувал от него. Страните на момчето пламват. Колдуел добавя: — По-добре да й се обадя и като се надига, излиза от сепарето. — Не мога да си избия от главата, че татко Крамър ще падне по тия стълби. Живот и здраве, твърдо съм решил да сложа парапет.

Питър го придружава до входа на кафенето.

— Майнър — пита Колдуел, — ще ви разваля ли настроението, ако помоля да ми развалите десет долара? — Майнър поема банкнотата, а Колдуел го запитва повторно: — Кога според вас руснаците ще достигнат Олинджър? В момента сигурно вече се качват на трамвая в Ийли.

— Какъвто синът, такъв и бащата, а, Майнър? — провиква се Джони Дедман от сепарето си.

— Как по-точно ги искате дребните? — кисело пита Майнър.

— Едно от пет, четири по един, три по двайсет и пет цента, две десетачки и едно петаче. — И продължава: — Надявам се наистина да дойдат. Това ще е най-хубавото събитие за нашия град, откакто са се махнали индианците. Ще ни строят до стената на пощата и ще ни отърват от мъките, ей такива дърти пръчове като вас и мен.

Майнър не иска да го слуша и сумти тъй гневно, че Колдуел пита с повишен, измъчен и вечно заинтересуван глас:

— Добре де, а какъв е според вас изходът? Всички ние сме прекалено глупави, за да измрем от само себе си.

Както винаги не получава отговор. Мълчаливо поема дребните пари и подава петте долара на Питър.

— За какво са ми?

— Да ядеш. Човек е млекопитаещо, което трябва да яде. Не можем да искаме от Майнър да те храни безплатно, колкото и да е благороден. Зная, че е такъв.

— Но откъде си ги взел?

— Няма значение.

От което Питър разбира, че баща му отново е заел от поверения му фонд на гимназиалния атлетически клуб. Питър не разбира нищо от паричните жонгльорства на баща си освен това, че са оплетени и рисковани. Веднаж като малък, преди четири години, бе сънувал, че са призовали баща му да се отчете. С пепеляво лице, облечен само в една бакалска картонена кутия, изпод която се подаваха като мотовилки голите му, жълтеникави крака, баща му се запрепъва надолу по стъпалата на общината, а в туй време тълпата олинджъровци наоколо псуваше, смееше се и го замеряше с някакви пихтиести тъмни предмети, които се разбиваха по кутията с приглушено думтене. И както става само в сънищата, когато сме едновременно и автор, и герой, и бог, и Адам, Питър схвана, че в общината е имало съдебен процес. Баща му е бил намерен за виновен, бил е лишен от всичко свое, набит с пръчки и върнат обратно в света по-ниско и от последния негодяй. По бледнината на лицето му личеше, че позорът ще го погуби. И в съня си Питър бе изкрещял: „Не! Вие нищо не разбирате! Спрете!“ Думите излизаха по детски пискливи. Напразно се мъчеше да обясни на разгневените граждани колко е невинен баща му, колко е преуморен от работа, загрижен, добросъвестен, неспокоен; но тълпата риташе с крака, задушаваше го и гласът му не можеше да надделее. Събуди се, без да е получил обяснение. И сега, в кафенето, му се струва, че приема къс от одраната кожа на своя баща и я слага в портфейла си, за да я даде после за кренвирши, за лимонова пепси-кола, за монетната багатела, за подсладените фъстъци „Рийз“, чиято шоколадена глазура се отразява убийствено на псориазиса му.

Телефонният автомат е окачен на стената, оттатък полицата с булевардни книжлета. С едно десет и едно пет цента Колдуел взима връзка с Файъртаун.

— Каси, ти ли си? Ние сме в кафенето… Поправена е… Нещо в кардана… Смята, че около двайсет долара, още не е изчислил за труда… Кажи на татко, че Ал пита за него. Нали още не е паднал по стълбите?… Знаеш, не исках това да кажа, и аз вярвам, че няма да падне!… Не, не съм, не ми остана и една секунда; след пет минути трябва да съм при зъболекаря… Право да ти кажа, Каси, страх ме е да чуя това, което ще ми каже… Зная… Зная… Предполагам, около единайсет. Свършила си хляба? Снощи ти купих един италиански сандвич, още е в колата… Ъ? Изглежда прекрасно, ей сега му дадох пет долара да има за ядене… Ето ти го. — Колдуел подава слушалката на Питър. — Майка ти иска да говори с тебе.

Питър е недоволен, че майка му иска по този начин да проникне и в кафенето — центъра на самостоятелния му живот. Гласът й звучи присвит и строг, сякаш като я затваря в тази металическа кутия, телефонната компания оскърбява чувствата й. Магнитното притегляне, което тя упражнява върху него, се предава по жиците и той също се чувствува смален.

— Здравей — казва той.

— Как ти изглежда той, Питър?

— Кой?

— Кой! Баща ти. Кой друг?

— Някак изморен и развълнуван, и аз не знам как. Нали го знаеш каква е загадка.

— И ти ли се тревожиш като мен?

— Разбира се, как иначе!

— А защо не е отишъл втори път при доктор Епълтън?

— Навярно смята, че снимките още не са проявени.

Питър поглежда баща си, сякаш за потвърждение на това, което казва. Но той е зает с някакви сложни извинения пред Майнър.

— … съвсем не исках да ви подиграя преди малко за комунистите: мразя ги колкото и вие, Майнър…

Телефонът дочува това и пита:

— С кого приказва?

— С Майнър Крец.

— Той е просто във възторг от такива хора, нали? — с горчивина отбелязва в ухото му миниатюрният женски глас.

— Говорят за руснаците.

В слушалката пропуква някакво кашляне и Питър разбира, че майка му се е разплакала. Стомахът му се свива. Чуди се какво да каже, а погледът му кацва като муха върху едно от боядисаните гипсови лайна на полицата между новите стоки.

— Как е кучето? — пита той.

Майка му се задъхва и се мъчи да контролира гласа си. В промеждутъците между нервните хълцания гласът й става странно спокоен и хладен.

— Цяла сутрин се въртя из къщата и като се наобядва, най-накрая я пуснах. Като се върна, разбрах, че отново е гонила невестулка. Дядо ти тъй ми се разсърди, че не иска да се подаде от стаята си. Като няма хляб вкъщи, става избухлив.

— Мислиш ли, че Лейди е убила невестулката?

— Сигурно. Смееше се.

— Татко каза, че щял да ходи на зъболекар.

— Да! Сега, когато е вече късно.

Нова вълна мълчаливи сълзи напълва ухото на Питър; в представите му нахлува образът на майка му, със зачервени очи, преливащи от сълзи. До носа му достигна далечният аромат на жито, на трева и царевица.

— Според мен не е чак толкова късно — казва той. Говори надуто и неискрено, но е принуден да каже нещо. Телефонните номера, надраскани с молив от учениците по стената, се сливат и завъртат пред очите му…

Майка му въздъхва.

— Да, може да не е… Питър!

— Какво?

— Сега се погрижи за баща си.

— Ще се опитам. Само че не е лесно.

— Нали? А той толкова те обича.

— Добре, ще се опитам. Искаш ли да ти се обади?

— Не. — Тя замълчава, а след това, с онова театрално дарование за покоряване на публиката, което навярно е зрънцето смисъл в бащините му фантазии за пращането й във водевилния театър, тя повтаря, разтреперано и многозначително: — Не.

— Окей! Тогава ще се видим към единайсет.

Мислите на майка му, лишени от нейното успокояващо присъствие, безпределно изтощават Питър. Тя чувствува това и гласът й зазвучава още по-наскърбен, по-далечен, по-миниатюрен и вкаменен:

— На метеоролозите им се ще сняг.

— Да, някак и във въздуха се усеща.

— Добре. Добре, Питър. Хайде затвори телефона на старата си и нещастна майка. Ти си добро момче. И за нищо не се тревожи.

— Добре. И ти също. Ти си добра жена.

Що за идея да каже това на собствената си майка! Слисан от себе си, той окачва слушалката. Това необикновено чувство — да говори с нея по телефона, в който тя, по пътя на кръвосмешението, се превръща чисто и просто в един женски глас, с когото го свързват общи тайни, причинява сърбеж по всичките му ранички.

— Как ти се стори, разтревожена ли е? — пита го баща му.

— Малко. Според мен дядо нещо я трови.

— Такъв си е той… — Колдуел се обръща и почва да обяснява на Майнър: — Става дума за моя тъст. На осемдесет и четири е, а тъй може да ти смачка настроението, че просто да излезеш от кожата си. Ще ти го развали дори и през дупката на ключалката. Само в малкия си пръст този човек има толкоз сила, колкото ти и аз нямаме от корема нагоре.

— Пфу — тихо изпухтява Майнър и слага на тезгяха чаша разпенено мляко. Колдуел я пресушава на две глътки, връща я, присвива се, пребледнява и преглътва, за да не се уригне.

— Ей — казва той, — това млеко ми влезе в кривото гърло. — От време на време той все още произнася „мляко“ — „млеко“ като в Ню Джързи. Прокарва език по предните зъби, сякаш да ги почисти. — А сега, при доктор Янкем!

— Да дойда ли с теб? — пита Питър.

Истинското име на зъболекаря е Кенет Шруър и кабинетът му се намира на две преки по магистралата, на отсрещната страна на гимназията, точно срещу тенис-кортовете. От девет сутрин до шест вечер радиото на Шруър редовно предава евтини драми за домакини с търговски реклами. От ранна пролет до късна есен, всяка сряда и неделя, той прекосява трамвайните релси по бели ленени панталони и се превръща в един от най-добрите играчи на тенис в областта. По-добър е като тенисман, отколкото като зъболекар. Майка му работи в училищната трапезария.

— Не, по дяволите! — казва Колдуел. — С какво можеш да ми помогнеш, Питър? Станалото — станало. Не бери грижа за старата купчина отпадъци! Стой си тук на топло, при приятелите.

И така, първата задача на Питър, поставена от майка му — да се грижи за баща си, — започва с това, че той вижда този страдалец с разкопчано и късо палто и плетена куршумовидна шапка, нахлупена над ушите, да поема сам през тъмната врата и да се запътва към още едно изпитание.

Джони Дедман се провиква дружелюбно от сепарето си:

— Хей, Питър, както бяхте застанали с баща си ей там срещу светлината, за миг не можах да ви различа.

— Той е по-висок — отсича Питър. Когато е искрено и добро момче, Дедман му е безинтересен. С приближаването на нощта той усеща как в него назряват огромни и сладостни запаси от поквара. Обръща се (тежестта на петдоларовата банкнота в задния му джоб служи за ос) и тържествено поръчва на Майнър:

— Два кренвирша! Без доматен сос. И чаша от твоето разводнено мляко плюс пет петачки за раздрънканата ти багатела!

Връща се в сепарето си и припалва изгасения полуизпушен „Куул“. Полярен лед приятно гъделичка гордото му гърло; той се изпъчва върху опустялата сцена на Майнъровото кафене, сигурен, че го наблюдават всички очи на света. Времето пред него, по принуда изпразнено от задължения, тази детинска мечта за свободата, така силно въодушевява сърцето му, че то затуптява дваж по-бързо, аха-аха да се пръсне, и оцветява полумрака в розово. Прости ми!

— Скъпи, да почакаме, а?

— Мм?

— Няма ли някое по-удобно място от кабинета ти?

— Не. През зимата — не.

— Но нас са ни видели.

— Тебе са видели.

— Но той разбра. По лицето му познах, че разбра. Стори ми се толкова подплашен, колкото и аз.

— Колдуел е разбрал и все пак нищо не знае.

— Нима му имаш доверие?

— Въпросът за доверието никога не е заставал между нас.

— А сега?

— Имам му доверие.

— Не мисля, че трябва да му вярваш. Не можем ли да го уволним?

Той се разсмива гръмко и това я обърква. Тя обикновено със закъснение схваща, че е казала нещо смешно.

— Надценяваш моето всемогъщество — казва той. — Този човек е учител тук от петнайсет години. Има приятели. Има опит.

— Но всъщност не е особено подготвен, нали?

Не му е приятно, става му противно, когато в прегръдката му тя се настройва заядливо, готова да спори. Женската глупост притежава удивителна сила всеки път наново да го разочарова.

— Кой ти каза? Подготовката не се определя толкова лесно. Най-важното е, че ги държи в стаята. И освен това ми е предан. Предан е.

— Какво толкова държиш на него? Сега и двама ни може да унищожи.

Той отново се засмива:

— Хайде, хайде, птиченце! Живи хора тъй лесно не се унищожават.

Макар пристъпите й на страх понякога да не са много приятни, физическото й присъствие го кара напълно да се отпусне и в това състояние на вътрешен отдих думите сякаш се изплъзват от него без усилие на мисълта, като течност, която тече от високото към ниското, като газ, който се вие в празно пространство.

Тя се ядосва и се вдървява в ръцете му.

— Този човек не ми харесва. Не ми харесва неговата глуповата детинска усмивчица.

— Защото лицето му те кара да се чувствуваш виновна.

Тази неочаквана забележка омекотява нейната изпитателна настойчивост.

— Трябва ли да се чувствуваме виновни? — Въпросът е пълен с неподправена стеснителност.

— Безусловно. Само че по-късно.

Думите му я накарват да се усмихне; от усмивката устните й стават меки и когато ги целува, той изпитва чувство, че най-сетне, след безкрайната си жажда, се е добрал до глътчица вода. И това, че целувките не утоляват жаждата, а я усилват, че всяка целувка изисква втора, още по-страстна, и с това го въвлича в един вихър от растящ и всеобхватен глад, че винаги става така — не му се струва жестоко, то е по-скоро типично за щедрата и непреодолима същност на Природата.

 

 

Мощното дърво на болката вплита корени в челюстта му. Почакай, почакай! Кени трябваше да почака новокаина още няколко минути. Но вече е краят на деня, момчето е изморено и припряно. През трийсетте Кени е бил един от първите ученици на Колдуел. И сега това същото момче, почнало застрашително да оплешивява, опира коляно о страничната облегалка на стола, за да спечели по-здрава опора за клещите, които в желанието си да изтръгнат зъба стържат по него и го трошат като тебешир. Колдуел се уплашва, че зъбът ще се натроши в клещите и ще остави в устата му своя оголен и разнищен нерв. Наистина такава болка никога не е изпитвал: цяло дърво, богато обсипано с цвят и всеки цвят пръска в мъртвешко-синкавия въздух бляскав сноп лъчисти бяло-зелени искри. Отваря очи да се увери, че това не може да продължава безкрайно, и хоризонтът му се изпълва от замъглената розовина, представляваща стиснатата уста на зъболекаря, която ухае на карамфил; устните му са извити надолу: значи, безволева уста. Хлапакът се бе опитал да стане лечител, но по липса на необходимия „коефициент на интелигентност“ се бе задоволил с това да бъде касапин. Колдуел съзира в болката, разклоняваща се в главата му, последица от някакъв свой неуспех в учителското поприще — неуспеха да всади у тази непокорна душа съчувствие и търпение; и приема болката именно така. Дървото става съвършено гъсто; клоните и цветовете се сливат в едно сребърно перо, в конус, в един стълб от болка, стълб, чийто връх се устремява към небето и в чиято основа е положен черепът на Колдуел. Пронизително чисто сребро и нито дъх, ни точица, ни прашинка, ни една молекула примес.

— Готово!

Кенет Шруър облекчено въздъхва. Ръцете му треперят, гърбът му влажнее. Той показва на Колдуел тяхната награда в клещите си. Сякаш изплувайки подут от някакъв сън, Колдуел с усилие съсредоточава очи. Малка белезникава троха слонова кост, нашарена с кафяви и черни петънца, която се крепи върху розови, меки и криви крачета. Изглежда му нелепо нищожна, а тъй яростно се противеше да излезе!

— Плюйте — казва зъболекарят.

Колдуел послушно навежда лице над жълтото легенче и в прозрачния въртоп чиста вода потича струйка кръв. Кръвта изглежда оранжева и размътена от слюнка. Чувството, че главата му е чисто сребро, отстъпва на омекотяващо замайване. През отвора във венеца му излитат страхът и потиснатостта. Внезапно той изпитва безразсъдна благодарност за всички неща, сътворени от човека: за чистия, лъскав и заоблен ръб на кръглото емайлирано легенче, за блестящата извита тръбичка, църкаща водата в него, за малкото ръждиво петно, наподобяващо опашата комета, проядено от тази миниатюрна Харибда в онази част на водовъртежа, където силата му секва; благодарен е за тънките зъболекарски миризми, за шума на инструментите, които Кени връща в стерилизатора, за радиото на полицата, чрез чийто репродуктор се процеждат тръпките на органова музика. Намесва се гласът на говорителя: „Аз — обичам — тайнствеността“ и органът възторжено отново се устремява напред.

— Срамота — казва Кени, — корените ви са по-здрави от самите зъби.

— В живота ми винаги е било така — здрави крака, куха глава — казва Колдуел.

Произнасяйки тези думи, езикът му се докосва до нещо набъбнало и меко. Отново плюе. Странно, забелязва, че видът на кръвта му го ободрява.

В стоманените клещи Кени държи извадения зъб, сега завинаги откъснат от родната си почва, издигнат високо над пода като някаква звезда. Кени загребва от зъба черната му вътрешност, поднася иглата под носа си и помирисва.

— Хм — казва той, — да. Безнадеждно. Това навярно ви е причинявало доста болки.

— Само когато им обръщам внимание.

Говорителят по радиото обяснява:

— Миналия път оставихме Док и Реги, пленени в огромната подземна столица на маймуните (чува се бърборене на маймуни, провиквания и тъжно гукане); ето сега Док се обръща към (шумът отслабва) Реги и казва…

Док: „Трябва да се махаме оттук! Принцесата чака!“

Чийпи, чип? Бъррр! Бъррру-у-у!

Кени подава на Колдуел две таблетки анацин в целофанена обвивка.

— Когато новокаинът спре да действува, може да настъпи леко неразлоложение — казва той.

„Той изобщо не е почвал да действува“ — мисли Колдуел. И като се готви да тръгне, той се изплюва за последен път в легенчето. Кръвта вече намалява, става по-рядка и жълтее. Плахо опипва с език болното място — сега там е зейнал хлъзгав кратер. Обзема го безмълвното смътно чувство на загуба. Зъби като гнили гъби. (Наистина ще трябва да пропише стихове.)

Ето го Хелър, задава се по коридора! Бръс! Насам-бръс! Бръм! Натам-бръс! Колко много обича този човек широката си метла!

Усърдно мете пред тоалетната на момичетата, пръсва трохи розов восък и после го помита, додето подът лъсне като лакиран; минава покрай стая 113, в която мис Шрак проповядва за Изкуството, това видимо огледало на божията незрима слава; край стая 111, където под оръфаните черни калъфи се спотайват пишещи машини, протегнали тук-там своите лостове за превъртане, досущ като призрачни сребърни ръце; край стая 109 с голямата пожълтяла и трошлива карта на старите търговски пътища, по които, през Европа на Каролингите, са били пренасяни подправки, кехлибар, кожи и роби; край 107, отгдето се носи мирис на серен двуокис и сероводород; край 105, 103 — затворени врати с матови стъкла, наредени срещу зелените гардеробни шкафчета, които ненормално се смаляват в своята перспектива и свършват на нула. Хелър върви край тях и с равномерния замах на метлата събира копчета, мъх, дребни монети, памуци, станиол, фиби, целофанени хартийки, косми, конци, семки от мандарина, зъби от гребен, корички от псориазиса на Питър Колдуел и всякакви други недостойни ситнежи, трохи, късчета и боклучета и какъв ли не прахоляк, от които е съградена вселената: това е неговата жътва. Нечуто си тананика някаква мелодия. Той е щастлив. Училището е негово. Часовниците в цялото дървено пространство тиктакат в унисон и сочат 6,10. В подземните си владения един от огромните котли взима безвъзвратно решение и наведнаж поглъща четвърт тон твърди ситни въглища: пенсилвански антрацит, древни лепидодендрони, чисто кондензирано време. Сърцето на пещта гори с бял пламък, който трябва да се гледа през прозорчето от слюда.

Хелър е притиснал до ръждивото си сърце подземието на тази гимназия. Преуспяването в живота му дойде, когато го повишиха от службата на разсилен в сградата на основното училище — там дечурлигата с агнешкия си гъдел по корема всекидневно повръщаха и оставяха по някоя застояла локва — да мете и да обезмирисва с хлорна вар. Тук няма такива унижения; само мръсните думи по стените и сегиз-тогиз умишлено размазаните изпражнения в мъжките клозети.

Споменът за хора и хорски дрехи изпълва коридора с увяхващ аромат. Чешмичките очакват бликването на водата. Радиаторите бръмчат. Страничната врата с трясък се затваря; влязъл е някой от членовете на баскетболния отбор със спортния си сак и се е спуснал надолу към съблекалните. На стъпалата пред главния вход се срещат мистър Колдуел и мистър Филипс — единият висок, другият нисък — и разиграват сценката от вица за близнаците — кой да влезе пръв. Хелър се навежда и събира в широката си лопата сивата планина прах и мъх, разнообразена от няколко хартийки. После прехвърля сметта в големия картонен варел, който го чака в ъгъла. И като застава зад метлата, тръгва отново — бръс, бръс! — и изчезва зад ъгъла.

Отива си!

 

 

— Джордж, чух, нещо не си бил добре — обръща се Филипс към другия учител. В светлината на коридора пред витринката с трофеите той смаяно забелязва струйка кръв, плъзнала от ъгълчето на устата на Колдуел. Обикновено у този човек има нещо недовършено, някаква небрежност във външността, което тайно го безпокои.

— Веднаж добре, друг път зле — отвръща Колдуел. — Знаеш ли, Фил, не мога да, си избия от главата, че ми липсва един кочан билети. От номер 18001 до 18145.

Филипс се замисля и както мисли, прави — по навик — рязка стъпка встрани, сякаш се намира на бейзболно игрище.

— Какво толкова? Хартия! — казва той.

— И парите са хартия — отвръща Колдуел. При тези думи добива толкова измъчен вид, че Филипс го запитва:

— Гълташ ли някакво лекарство?

Колдуел свива стоически устни:

— Ще се оправя, Фил. Вчера ходих на лекар, направиха ми рентгенова снимка.

Филипс прави стъпка, този път на другата страна.

— Е, и какво показва? — пита той и гледа обувките си, сякаш да провери дали връзките не са развързани.

И навярно да удави многозначителната необикновена мекота в гласа на Филипс, Колдуел буквално изревава:

— Още не зная. Не съм се спрял на едно място.

— Джордж, ще ми позволиш ли да ти кажа нещо като на приятел?

— Казвай! Другояче никога не съм те чул да ми говориш.

— Не можа да научиш едно: да се пазиш. Знаеш, вече не сме тъй млади, както преди войната; не бива да я караме все като младежи.

— Фил, аз просто не зная как иначе да я карам. И сигурно ще се държа по детски, додето не ми затворят очите.

В смеха на Филипс има напрегната нотка. Когато Колдуел постъпи в училището, той вече една година бе учителствувал и въпреки че много нещо бяха преживели заедно, Филипс не можа докрай да се отърси от чувството, че е по-възрастен от другия, че му е наставник. И в същото време не можа да се избави от смътното очакване, че Колдуел, по-хаотичен и по-непокорен, ще извърши някакво чудо или поне ще каже неизказаното, което е трябвало да бъде казано.

— Чу ли за Оки? — пита Филипс.

Става дума за един умен, почтителен, атлетически сложен и красив ученик от края на трийсетте — един от ония, които радват учителските сърца, от ония, каквито едно време имаше много в Олинджър, но които с общото падение на нравите стават все по-малобройни.

— Загинал — отвръща Колдуел. — Но не разбрах как.

— В Невада — каза Филипс и прехвърля книгите и тетрадките под другата си мишница. — Бил инструктор в авиацията и ученикът му нещо сбъркал. Загинали и двамата.

— Не е ли смешно? Да изкараш цялата война без нито една драскотина, а сега, в мирно време, да се пребиеш.

Очите на Филипс имат една болезнена привичка — дребните мъже са по-чувствителни — посред разговора, стане ли дума за нещо, макар и едва забележимо тъжно, те овлажняват.

— Най ми е мъчно, когато умират млади — измърморва той. Обича всестранно развитите ученици като собствени синове, неговият син е нескопосан и твърдоглав.

На Колдуел му става интересно; косата на приятеля му, прилежно сресана по средата на път, изведнаж му заприличва на капак от касетка, в която може би е заключено златното зърно от сведения, така необходими за него.

— Мислиш ли, че има някаква разлика? — пита сериозно той. — Да не би да са по-неподготвени за смъртта? Ти чувствуваш ли се подготвен?

Филипс прави опит да насочи мисълта си към зададения въпрос, но все едно, че се мъчи плътно да допре еднаквите полюси на два магнита. Те просто се отблъскват.

— Не зная — признава той, а после добавя: — Казват, че за всяко нещо си имало време.

— Но не и за мен — казва Колдуел. — Аз не съм подготвен и това ме плаши до смърт. Кажи, какъв е отговорът?

Двамата мъже млъкват, за да пуснат край себе си Хелър с метлата. Прислужникът кимва, усмихва се и отминава. И сега Филипс не може да насочи мислите си лице с лице към въпроса; те все предпочитат да се отклонят към странични неща. Той напрегнато се взира в гърдите на Колдуел, сякаш там се извършва някакъв много интересен преход.

— Говори ли със Зимърман? — пита той. — Може би отговорът е малко почивка.

— Не мога да си позволя почивка. Какво ще прави синът ми? Как ще идва до гимназията? Ще трябва да ходи на училище в пущинака и да се вози на автобуса заедно с един куп селянчета.

— Все някак ще оцелее, Джордж.

— Ужасно се съмнявам. Аз съм му необходим, за да продължи нататък. Горкото дете, още не е влязло в релсите. Не мога да си отида, преди да е влязъл в релсите. Ти си добре, твоят вече е в релсите.

Толкова е тъжно това ласкателство, че Филипс поклаща глава. Очите му се зачервяват още по-силно. Рони Филипс, сега първи курс в Пенсилванския университет, е блестящ студент по електроника. Но още като ученик в гимназията, той открито се подиграваше с баща си за слабостта му към бейзбола. С горчивина съзнаваше, че по негово настояване е пропилял много безценни часове от детството да тича, да пада и да става по бейзболния терен. Филипс нерешително казва:

— Изглежда, Рони знае какво иска.

— И това го прави по-силен — извиква Колдуел. — А моето бедно синче, ще му се да получи целия свят в бонбонена кутия.

— Аз пък мислех, че иска да стане художник.

— Ооо! — изръмжава Колдуел; отровата пропълзява още един инч навътре в червата му. И за двамата синовете са труден проблем.

Колдуел сменя темата:

— Днес, като излизах от стаята, осени ме нещо като откровение; трябвали са ми петнайсет години учителствуване, за да го разбера.

Филипс нетърпеливо пита:

— Какво е то? — Бърза да научи, защото твърде често са го мамили.

— Невежеството е блаженство — заявява Колдуел. И като вижда, че никакво просветление не озарява сбръчканото в очакване лице на неговия приятел, повтаря фразата по-високо, тя проехтява в празния, смаляващ се коридор: — Невежеството е блаженство! Това е урокът, който извлякох от живота.

— Бог да ни е на помощ, може би си прав — забързано възкликва Филипс и понечва да си тръгне към стаята. Ала намерили известно успокоение в приятелската компания и някаква съмнителна топлина в чувството, че взаимно са се измамили, но не се обвиняват за това, двамата учители остават заедно в коридора още една минута. Тъй се гушат един до друг в конюшнята два жребеца, когато има буря. Ако мъжете бяха коне, Колдуел щеше да бъде дорест, от впрегатните, кажи-речи, безличен, макар и с нелош косъм, каквито хората наричат „едър Сивчо“, а Филипс — грациозен и малък, порода „Морган“, кестеняв, с изящна опашка и красиво излъскани копита — всъщност пони.

Последна мисъл хрумва на Колдуел:

— Баща ми взе, че умря по-млад, отколкото съм аз сега, та и мен не ми се ще по същия начин да подвеждам сина си.

После тъй силно дръпва една много очукана дъбова масичка от мястото й до стената, че краката й проскърцват и изтрополяват; от тази масичка ще се продават билетите за баскетболния мач.

 

 

Панически крясъци бликат от залата и вдигат прахта дори в най-отдалечените стаи на просторното училище, а през входа и по осветения коридор все още се стичат хора и тепърва купуват билети. Отвратителни и разнолики като причудливи готически водостоци, под светещите над главите им глобуси напред се блъскат юноши, с морави от студа уши, с изцъклени очи, със зяпнали уста. Задушната блъсканица влече момичета с карирани палта и порозовели бузи, весели, пъстри, повечето трътлести, като вази, взети от колелото на небрежен грънчар. Заплашителна, воняща и сляпа, тълпата издава приглушения тътен на тътрещи се нозе и отривистия лъкатушен звън на млади гласове:

— Тогава му викам: „Такъв ти е проклетият късмет, моето момче.“

— Чувам те, хлопаш, но стой си навънка.

— Мен ако питаш, беше наистина шик.

— А кучката му с кучка се претърколи и, шегата настрана, вика: „Още!“.

— Къде ти е здравият разум? Как може една безкрайност да е по-голяма от друга?

— Кой ти каза, че е казал — това искам да знам.

— Веднага й личи, на шията си има едно петънце от рождение, което винаги почервенява.

— Ако искаш да знаеш, той себе си най-много обича.

— Отварям кутията със закуската и — ам!

— Какво ще кажеш, ако приемем, че безкрайността е равна на безкрайността. Прав ли съм?

— После научих, че тя му казала и му казвам: „Виж к’во, аз тия работи не ги разбирам.“

— Щом не може да прекъсне, да не беше почвал!

— Остана с отворена уста. Челюстта му просто увисна.

— Кога е станало това? Преди години?

— Но нали ако вземем само нечетните числа и ги съберем, пак получаваме безкрайност? Дотук ясно ли ти е?

— Това не стана ли в Потсвил?

— Аз съм по нощница, къса и тънка.

— И пита: „Проклет късмет ли?“ — „Да — викам, — но твоят!“

— Най-после! — провиква се Питър, когато Пени се задава по пътеката в залата и го забелязва. Тя е сама — той си има момиче, — тя е сама — неговото момиче е дошло при него само: сърцето му се завърта в затворения кръг на тези прости мисли. И пак виква: — Запазил съм ти място!

Седнал е в средата на реда; мястото, запазено за нея, е отрупано с палтата и шаловете на други ученици. Принуждавайки другите да стават от местата си, за да й сторят път, тя успява с героично усилие да преплува провлака между тях, нетърпеливо свила самодоволни устни, и се засмива, когато едва не се препъва в един протегнат крак. Докато преместят палтата от мястото й, Питър и Пени — той се е надигнал — се виждат притиснати един о друг. Коленете им несръчно се преплитат; той духва закачливо и косата над ушите й полита. Кожата по лицето и шията й излъчва лъчезарен покой. Сред врявата и грохота тя му се струва сладка, апетитна и сочна. Тази сочност идва от малката й фигура. Тя е толкова малка, че може да я повдигне — мисълта тайно повдига и самия него. Преместено е и последното палто и те сядат един до друг в ликуващата горещина и хаоса.

Разпалени, състезателите галопират напред-назад из отреденото им пространство от лакирани дъски. Топката описва сводести криви високо във въздуха, но все пак не стига замрежените крушки, светнали по тавана на залата. Изпищява свирка. Съдийският часовник спира. На подиума се втурва група клакьорки с жълти пуловери, на които тромаво се поклащат кафяви букви „О“, и се нареждат една след друга като на влакче.

— О! — извикват седемте нагли сирени; всяка е хванала лактите на предната и ръцете им образуват локомотивно бутало.

— Ооо! — като ранено изстенва Ехото.

— Ел!

— Смел! — По училищна традиция това „см“ се слага пред буквата нарочно.

— И!

— Иии! — вик от дълбините. Скалпът на Питър замръзва и като използува известната си доза искрен възторг, той сграбчва ръката на своето момиче.

— Здравей! — казва доволна тя. Кожата й е още студена.

— Ен!

Отговорът идва веднага:

— Енннн! — и викът се завърта все по-бързо, вихрено, като водовъртеж между тълпата и клакьорките, додето най-сетне идва кулминацията и всички сякаш пропадат в друг свят.

— Олинджър! Олинджър! ОЛИНДЖЪР!

Момичетата изтичват по местата си, играта се подновява и залата, колкото и голяма, се превръща в стая, в която всеки познава всички останали. Питър и Пени разговарят.

— Много се радвам, че дойде — казва той. — Просто съм изненадан, че може толкова да се радвам.

— О, благодаря — казва сухо Пени. — Как е баща ти?

— Не е на себе си. Снощи изобщо не успяхме да се приберем в къщи. Колата се счупи.

— Горкият Питър!

— Нищо подобно, беше дори забавно.

— Бръснеш ли се?

— Не. Имам ли нужда? Време ли ми е вече?

— Не, но в ухото имаш нещо — заприлича ми на засъхнал крем за бръснене.

— Знаеш ли какво е?

— Какво? Нещо по-специално?

— Това ми е тайната. Не знаеше, че имам тайна, нали?

— Всеки си има тайни.

— Но моята е много особена.

— Каква е?

— Не мога да ти кажа. Трябва да ти покажа.

— Питър, не ставай смешен!

— Значи, не искаш? Страхуваш ли се?

— Не. От теб не ме е страх.

— Добре. И мен не ме е страх от тебе.

Тя се засмива:

— Теб от никого не те е страх.

— Тук имаш грешка. От всички ме е страх.

— Дори от баща ти?

— О, от него най-много.

— Кога ще ми покажеш тайната си?

— Може би няма да ти я покажа. Ужасна е.

— Питър, моля ти се, покажи! Моля те!

— Слушай.

— Какво?

— Харесваш ми. — Не може да й каже направо „обичам те“; току-виж, я излъгал.

— И ти ми харесваш.

— Сега да, но после…

— И после. Що се правиш на глупав?

— Отчасти съм. Ще ти покажа през почивката. Ако ми стигне смелост.

— Сега вече наистина ме плашиш.

— От тебе зависи. Ех, колко ти е хубава кожата.

— Все това повтаряш. Защо? Кожа като кожа. — Той не може да отговори и тя изтегля ръката си да не я гали повече. — Хайде да погледаме. Кой води?

Той поглежда новия часовник — електрическо табло за резултатите, подарък от випуска от 1936 г.

— Те.

Внезапно превърнала се в обикновена, намазана с червило малка фурия, тя извиква:

— Давай!

Отборите — петима от Олинджър с фанелки в кафяво и златно и петимата от Уест Олтън в синьо и бяло — изглеждат едновременно стъписани и съобразителни, залепени с подметките на кецовете за цветните си, обърнати с краката нагоре отражения в лъснатия под. Всяка връзка на обувка, всяко косъмче, всяко съсредоточено изражение изглеждат неестествено остри, като чертите на препарирани животни в голяма, ярко осветена витрина. И наистина между баскетболното игрище и амфитеатралните седалки има някаква въображаема преграда от стъкло; но макар че играчът може да вдигне глава и да открие в тълпата момичето, с което е бил предната нощ (нейния хленч и пресъхналата след това уста), тя е безкрайно далеч от него и възможно е случката в паркираната кола да е била само плод на въображението. Марк Йънгърман попива с рунтави ръце потта от челото си, вижда топката, която се носи срещу него, вдига събраните си длани, притисва здраво напомпаното кълбо до гърдите си, мами с глава, втурва се край защитника на Уест Олтън и както тича, за миг се прицелва и стреля в коша. Резултатът е изравнен. Надига се такъв вой, сякаш всяка душа тук е увиснала на ръба на ужаса.

Колдуел подрежда кочаните на билетите, когато Филипс се приближава на пръсти до него и казва:

— Джордж, ти спомена някакви липсващи билети.

— От едно, осем, нула, нула, едно — до осем, едно, четири, пет.

— Струва ми се, открих къде са.

— Господи, ако си ги открил, голям товар ще ми смъкнеш от гърба.

— Подозирам, че са в Луис.

— Зимърман? За какво, по дяволите, ще краде билети?

— Шшт! — С красноречиво свиване на устата Филипс поглежда към кабинета на директора. У него конспиративността се превръща в особен род кокетство. — Нали знаеш, че преподава на по-големите момчета в Реформисткото неделно училище.

— Разбира се. Там се кълнат в него.

— А не забеляза ли, че тази вечер пристигна преподобният Марч?

— Да, направих му знак да мине без билет. От него пари не взимам.

— Точно така. Дойде, защото на четиридесет ученици от неделното са били дадени безплатни билети; всички пристигнаха накуп. Отивам при него и му предлагам да седне на сцената, а той — не, мислел, че ще е по-добре, ако застане в дъното на залата, оттам да ги наглежда; близо половината момчета са от Ййли, а там няма реформистка църква.

Охо, на входа се показва Вира Хъмъл! Дългото й жълто палто се развява разкопчано, фуркетите в червения й кок едва се държат; нима е тичала? Усмихва се на Колдуел и кимва на Филипс; Филипс е мръвка, той не може да я развълнува. Колдуел е друго нещо; той събужда в нея онова, което, доколкото тя знае, се нарича майчински инстинкт. Всеки висок мъж незабавно й става симпатичен; дотолкова е непретенциозна. И обратно: мъже, по-ниски от нея, й се струват противни. Колдуел дружелюбно вдига за поздрав нашарена с брадавици ръка; приятно му е да я вижда. Когато мисис Хъмъл е тук, струва ми се, че училището не е изцяло завладяно от зверовете. Тя има зряла, момчешка фигура: плоскогърда, дългонога, с нещо изразително; и дори неспокойно в тесните, удължени и покрити с лунички ръце и китки. Примитивната женствена мощ у нея се е ограничила само в хълбоците и бедрата; тези бедра, които се полюляват закръглени и алабастрови под синия спортен екип, показват истинското й превъзходство пред нейните ученички. Има един разцвет, който идва след първия разцвет, и после още един. Човешката биология изчаква търпеливо до известен предел. Въпреки това тя и досега е бездетна. Малкото триъгълно чело, затворено между два бакърени кичура, изглежда раздразнено; носът й е едва забележимо дълъг и мъничко вирнат; има нещо дебнещо в лицето й, а от усмивката, която открива венците й, лъха истинско очарование.

Колдуел се провиква към нея:

— Имахте ли мач днес? — Тя е треньор на женския баскетболен отбор.

— Оттам идвам — казва тя почти без да спира. — Биха ни. Дадох само на Ал да вечеря и реших да видя как ще се проявяват момчетата.

И тя изчезва в коридора към задната част на залата.

— Тази жена истински обича баскетбола — казва Колдуел.

— Ал работи до много късно — навъсено казва Филипс — и тя скучае.

— И все пак изглежда жизнерадостна, а за човек в моето състояние това е най-важното.

— Джордж, твоето здраве ме безпокои.

— Бог обича веселите трупове — казва Колдуел с неумела жизнерадост и смело запитва: — Е, и каква е тайната на тия билети?

— Всъщност едва ли има тайна. Отец Марч ми каза, че Луис предложил като поощрение за редовно посещаване на неделното училище да се даде някаква награда на ония ученици, които до Нова година не са пропуснали нито един час.

— И се промъкнал тайно и ми задигнал баскетболните билети?

— По-тихо! Билетите не са твои, Джордж. Училищни са.

— Да, но нали мен ще дерат, че не съм ги отчел.

— Чисто и просто хартия, разсъди сам. В книгите ще ги минеш като „благотворителност“. Ако ти направят въпрос, аз ще те подкрепя.

— А не попита ли Зимърман какво е станало с другите сто? Казваш, дошли четиридесет момчета. Няма на кого да раздаде още сто; иначе ей там, през оная врата, щяха да допълзят и четиригодишните фърфалаци от реформистките ясли, все с безплатни билети.

— Джордж, разбирам те, разстроен си. Но с преувеличения нищо няма да спечелиш. Не съм говорил с него и не виждам никаква полза от това. Впиши ги за благотворителни цели и да смятаме въпроса за приключен. Луис обича да върши своеволия, зная, но този път е поне с благородна цел.

Сигурен, че благоразумният съвет на приятеля му трябва да бъде послушан, Колдуел се впусна в последно словесно излияние:

— Тия билети на книга представляват деветдесет долара; за нищо на света не съм съгласен да ги подаряваме на милото старо Реформистко неделно училище.

Той не се шегува. С изключение на няколко незначителни секти като „Свидетелите на Йефова“, баптистите и римокатолиците Олинджър е разделен в мирно съперничество между лютерани и реформисти, като лютераните имат численото предимство, а реформистите — паричното. По рождение презвитерианец, по време на Кризата Колдуел става лютеран като жена си и колкото и чудно за човек с неговата търпимост, изпитва искрено недоверие към реформистите, които свързва със Зимърман и Калвин, които свързва с всичко мрачно, потискащо и деспотично в света.

 

 

Вира влиза в дъното на залата през една от широките врати, подпряна в отворено положение с малки гумени клинчета, които, ритнеш ли ги, се откачват от своите удобни пиринчени гнезда. Тя вижда преподобния Марч някъде към ъгъла, облегнат на купчината сгъваеми столове, които за събрания, театрални представления и заседания на родителско-учителския комитет се разгъват и подреждат върху равното пространство, сега превърнато в баскетболен терен. Върху тази купчина са се качили без позволение няколко момчета и клатят крака в груби дочени панталони; пак тук, отзад, мъже, момчета и едно-две момичета протягат вратове да надникнат зад раменете на другите; някои са стъпили на столовете, сложени между отворените врати. Две млади момчета по на двайсет и няколко стеснително поздравяват Вира и се отдръпват да й направят място. Те я познават, но тя ги е забравила. Те са от онези бивши герои, които, ако не се оженят, не се отдадат на пиянство или пък работата не ги отведе надалеч, дълги години продължават да посещават спортните срещи в гимназията, като кучета, постоянно измъчвани от спомена за някое местенце, където си въобразяват, че са заровили нещо много ценно. И всеки път поостарели и измършавели, те упорито се появяват тук, омагьосани от това илюзорно шествие — на открито и на закрито, есен, зиме, пролет, — шествие от все по-млади и неизвестни гимназиални спортисти, които на свой ред незабелязано се нареждат зад тях и също стават зрители. Тяхното поведение на смълчани и обидени решително се различава от поведението на учениците, насядали по трибуните; там лицата, косите, панделките и разноцветните дрехи се сливат в една тъкан, в едно развълнувано и пробляскващо човешко знаме. Вира примижава и тълпата се разпада на трепкащи цветни атоми. Очевидно разделени на два полюса с бурното зрелище пред тях, тези точки всъщност се накланят встрани, една към друга, потиквани от невидими стреловидни семена. Доловила това, Вира се чувствува горда, спокойна и самоуверена. Дълго време тя не благоволява да хвърли дори бегъл поглед към преподобния Марч, а той от своя страна е запленен от златистите и бакърени петна по нея, които проблясват през сблъсъка от тела помежду им и накрая със звън достигат очите му.

Свещеникът е висок и хубав мъж с изпито загоряло лице и ясно очертани, придирчиво подрязани черни мустаци. Той става истински човек едва през войната. През 1939 г. е нежен и дребен, няма още двайсет и пет години, току-що завършил семинария в Северна Пенсилвания. По това време се чувствува женствен и слаб, разяждан от съмнения. Теологията придава на съмненията му форма и дълбочина. Обръщайки поглед назад, той разбира, че вярата в бога, подтикнала го към това призвание, доколкото то не е напълно по волята на майка му, представлява болнав отблясък на несигурността му в отношенията с жените. Със своето скърцане тенекиеният му глас превръща неговите смутолевени проповеди в подигравка. Страхува се от висшестоящите и презира мисията си. В четиридесет и първа войната го спасява. Записва се в армията, но не като свещеник, а като обикновен войник. Надява се, че той ще избегне въпросите, на които не може да си отговори. Така и става. Прекосява океана и бесовете не могат да го достигнат. Произвеждат го лейтенант. В Северна Африка заедно с петима други успява седем дни да живее само с три манерки вода. В Анцио снаряд издълбава яма осем стъпки широка на мястото, откъдето само трийсет секунди по-рано се е втурнал да бяга. На хълмовете край Рим го произвеждат капитан. Мирът го заварва без нито една драскотина. Единствено гласът му не се поддава на тази закалка. И той се връща, колкото и абсурдно да е това, към своето смирено призвание. Абсурдно? Не! Той разчиства натрупаните в себе си отломъци и открива под тях вярата на майка си, закалена от огъня на несъкрушимата твърдост, необикновена по форма, но неопровержима като къс застинала лава. Той е жив. Животът е ад, но славен ад. И тази слава принадлежи на бога. И макар че гласът на Марч е все още слаб, мълчанието му е възвишено. Очите му са черни въглени, поставени над изпъкналите смугли скули; той носи като белег мустаците, останали от поникналата на фронта брада. С чувството си за дисциплина той слага своята романска яка винаги когато се явява на публично място. На Вира, която тайно се приближава по коридора зад отворените врати, задната част на яката му се струва тъй романтична, че дъхът й спира: това е нож от чисто бяла материя, един отрязък от абсолютното, опасно насочен към неговото гърло.

— Днес следобед вие май не се помолихте за мен — запъхтяна изрича тя на един дъх.

— Здравейте! Биха ли ги вашите момичета?

— Мм. — Тя се преструва на отегчена, но и без това малко скучае. Заглежда се в играта и с ръце в джобовете разлюлява златистите листа по палтото си.

— Винаги ли идвате на мачовете на момчетата?

— Не бива ли? Не трябва ли да се уча? Играл ли сте някога баскетбол?

— Не, като юноша бях извънредно несръчен. Все последен се нареждах.

— Не може да бъде.

— Истина, истина ви казвам.

Тя смръщва очи при тази проява на проповедника у него и тежко въздъхва, обяснявайки сякаш в отговор на някакво настойчиво нетърпение от негова страна:

— Истината е, че поработите ли тук известно време като учител, настъпва момент, когато просто не можете да се откъснете от тази сграда. Професионална болест. Видиш ли, че прозорците светят, отбиваш се.

— Живеете наблизо.

— Мм. — Гласът му я разочарова. Тя се пита не е ли това природен закон — мъжете с подходящ ръст да имат неподходящи гласове. Нима винаги, при всяка среща трябва да остава разочарована от някоя дребна подробност? И за отмъщение почва да го дразни: — Променили сте се от времето, когато сте се нареждали последен.

Той се засмива късо и оголва само за миг тютюневожълтите си зъби, сякаш продължителният смях би означавал да измени на своя чин: тъй се смеят капитаните.

— Последните ще бъдат първи — казва той. Това малко я обърква, защото не схваща намека, макар да чувствува по самодоволното напрежение в издяланите му тънки устни, че намек има. Поглежда през рамото му и както винаги, когато се бои, че е на път да се покаже глупава, премрежва очи: черната им хубост тъй става още по-затрогваща.

— А защо?… — Устните й замръзват. — Не, няма да питам.

— Какво да питате?

— Оставете, забравих с кого говоря.

— Не, моля ви! Искайте и ще ви се даде.

Той се надява, че като посипе опашката й със солта на богохулството, ще успее да я задържи тук — тази златна гълъбица, това пясъчножълто врабче. Подозира, че е искала да го запита защо не е женен. Труден въпрос; понякога и той дири отговора. Навярно защото войната представя жените в много неблагоприятна светлина. Цената им пада, става ясно, че се продават за всичко — за една захарна пръчка, за едно спане. Стойността им не се определя от самите тях, дава им се от мъжете. И принуден да разбере това, човек не бърза да купува. Но това съвсем не е отговорът, който може да й каже.

Наистина, тя е имала пред вид тъкмо този въпрос. Дали пък не е хомосексуален? Тя се съмнява във всички свещеници и твърде издокарани мъже. А той е и двете. И го пита:

— Защо сте тук тази вечер? Досега никога не съм ви виждала по мачове. Идвате единствено да благословите някое събрание.

— Дойдох — отговаря той — като пастир на четиридесет нечестиви скота от моето неделно училище. По някаква причина, която тъй и не разбрах, миналата неделя Зимърман ги обсипа с баскетболни билети като с манна небесна.

Тя се засмива.

— Но защо? — От сърцето й блика благодарност към всичко, което принизява Зимърман.

— Защо ли? — Гарвановите му вежди се повдигат като две красиви арки над закръглените му очи, чиито ириси, обърнати към светлината, не са черни, а пъстри, тъмносиви, като че под техните лещи е скрит барут. Тя долавя в тях опасностите, страшните неща, които е видял, и това я вълнува. Струва й се, че гърдите й раздвижват своята топлина над ребрата; едва въздържа порива да ги обхване с ръце. Влажните й устни са готови да се засмеят още преди да е изрекъл своите шеги и възмутени въпроси.

— Защо ми се случват такива неща? — остро пита той с едва забележимо изпъкнали очи. — Защо жените в моята енория веднаж в месеца пекат кейкове и после си ги продават една на друга? Защо градските пияници непрекъснато ми се обаждат по телефона? Защо всички тия хора се мъкнат всяка неделна утрин накичени с най-фантастични шапки да ме слушат как дърдоря за една стара книга?

Без да е очаквал такъв успех, сладостно въодушевен от топлите извивки на смеха й, той продължава в същия дух, досущ като безразсъден и мъжествен индианец от племето на сиуксите, който в пълно снаряжение се носи в боен танец около знака за заровена в земята мина. И макар вярата му да е непокътната и нечуплива като метал, тя е и мъртва като метал. Въпреки че когато пожелае, би могъл да вземе тази своя вяра и да я претегли, тя няма ръце, с които да го досегне и удържи. И той й се подиграва.

Вира от своя страна е във възторг, че го е предизвикала; неговото описание на църквата като празен дом, в който хората продължават да идват, вежливо да кимат и да казват „благодаря“, сякаш там има стопанин, й прилича на ускорената сценка от някой стар ням филм. От стомаха мехурчетата се покатерват в дробовете и обагрени във всички цветове на дъгата, се разпукват в радостното й гърло; всъщност това е всичко, което търси у мъжа, и това всичко е да може той да я разсмее. В смеха се възражда нейното моминство, нейната девственост. Устата й, очертана с черешовата линия на още свежото червило, се разтяга, за да пропусне радостта й, венците й се показват, изчервеното й лице безмълвно се оживява, превръща се в глава на Горгона, но красива и пълна с живот. Едно момче с дочени панталони на върха на купчината столове, яхнало върху този хилав сал целия океан от глъчка, поглежда надолу да открие източника на този нов шум. Под себе си то вижда една червенокоса глава като чудовищна оранжева риба, която отпуснато се извива в бляскаща спирала и потъва към хоризонталните летви на замърсеното дърво. Отмаляла от смях, Вира се е наклонила и обляга омекналата си тежест назад. Пъстрите очи на свещеника се разтопяват, а силно очертаните му устни засрамено се свиват в недоумение. Той също се обляга; в неравно подредената купчина се е образувал перваз, висок колкото полицата на камина — той се облакътява върху него, събрал остатъците на своето капитанско самообладание. Така тялото му я заслонява от тълпата и сред живата маса се образува нещо като беседка.

… и сразен от вечната рана на любовта, той често се хвърля в твоя скут; отпуска стройната си шия (teret cervice) върху тебе и като вдига поглед, насища жадния си взор с любов, с копнеж те наблюдава (inhiansinte dea), а сведе ли пак очи, дъхът му върху твоите устни ще витае.^[3]

Мачът е свършил. Въпреки че лицето на Марк Йънгърман е аленочервено, въпреки че едва диша, а от потта тялото му е станало хлъзгаво като на земноводно, Олинджър загуби. Бръмченето на тълпата променя своя тон. Мнозина стават от местата си. Излезлите навън установяват, че вали сняг. Откритието, че небесата могат да бъдат тъй прелестно снизходителни, винаги изненадва. Снегът ни издига в облаците, при Юпитер Плувий. Каква тълпа! Каква тълпа от ситни снежинки се изсипва в жълтеникавите селения на лампите над входната врата! Атоми, атоми, атоми и атоми. Пухкав пласт застила вече стъпалата. Автомобилите по магистралата се движат по-бавно, размахват се чистачките по предните стъкла, лъчите на фаровете са като отхапани, а безспирната вихрушка ги обсипва със звезди. Сняг има сякаш само там, където го пронизва светлината. Плъзнал съм към Олтън, трамваят като че влече след себе си свита от бавно падащи светулки. Какво красноречиво безмълвие цари наоколо! Под необятния виолетов купол на бурното нощно небе Олинджър се превръща в още един Витлеем. Зад един осветен прозорец плаче новороденият Исус. От нищото се е родило всичко. Изпъстрени със сламата на яслата, стъклата сподавят неговия вик. Светът не чува и отминава нататък. Градът на белите покриви прилича на колония от изоставени храмове; те се гушат в далечината, сивеят и се стапят. Шейл Хил не се вижда. Ниско в небето е надвиснала жълтевина, а на запад, над Олтън, се издига рубинено сияние. От зенита неподвижно е увиснала лилава светлина, сякаш свойственият на луната и звездите блясък се е разтопил и разтворът е бил пронизан от слаб електрически ток. Така получилото се чувство за едва доловима тежест, за приближаваща заплаха, буди радост. Въздухът се е устремил надолу със слабо свистене, с приглушеното от педала долно „до“ на вселенската буря. Уличните лампи, нанизани край магистралата, образуват заляна от светлина авансцена, на която, ту сгъстяван, ту разпиляван и от най-лекия порив на вятъра, снегът позира като актьор, замира и се хвърля на земята. Насрещните въздушни течения задържат падащия сняг, но след миг той се спуска надолу с бързината на любовта, надолу към прегръдката на земното притегляне; промените в гъстотата на снега извикват представата за нозе, които крачат нагоре в безкрая. Бурята върви. Бурята върви, но не си отива.

Останалите в училището не знаят какво е времето навън и все пак като роби, подхванати от бързо океанско течение, усещат някаква промяна. Атмосферата в залата се раздвижва все по-отривисто. Предметите вече не само се виждат, те се натрапват на погледа. Гласовете звучат по-далеч. Сърцата стават дръзки. Питър повежда Пени нагоре по пътеката към коридора. В главата му пулсира даденото обещание, но тя, изглежда, го е забравила. Твърде е млад, за да познава онези точки, онези невидими места на пресичането по лицето на жената, в които могат да се различат очакването от позволението. От лавката на ученическия комитет в главния коридор той купува за нея кока-кола, а за себе си — лимонада. Наоколо гъмжи от народ; изблъскват ги до стената. Тук, в безкраен хронологически ред, са окачени рамки със снимките на отдавна изчезнали отбори по атлетика. Пени надига бутилката с разперено кутре, отпива, облизва устни и го поглежда с очи, чиято зеленина е сякаш новоизкована.

Измъчва го тайната на неговите петна; да й каже ли? Ако я накара да сподели срама му, ще ги свърже ли това безвъзвратно? Ще я направи ли то, посредством веригите на съжалението, негова робиня? Може ли толкова млад да си вземе робиня? Пламнал от тези жестоки разсъждения, той обръща червения си гръб на тълпата, която се притиска и мудно се сплита покрай лавката за безалкохолни напитки. Точно в този миг една желязна ръка го хваща над лакътя и грубо го стисва; навярно някой от стоте идиота.

Но това е мистър Зимърман, директорът. Едновременно той е хванал и ръката на Пени и без да ги пуска, застава усмихнат между тях.

— Ето двама отлични ученици — казва той, сякаш хванал в мрежата си две птичета.

Питър ядосано тегли ръка да се освободи от тези клещи. Клещите се стягат.

— Личи му, че е син на баща си — обръща се Зимърман към Пени и за ужас на Питър Пени отвръща на глупавата директорска усмивка. Зимърман е по-нисък от Питър, но по-висок от Пени. Отблизо главата му — несиметрична, полуплешива и кимаща — изглежда грамадна. Носът му е като картоф, очите му — воднисти. В момчето се надига безграничен гняв към този глупак.

— Мистър Зимърман — казва той, — исках нещо да ви питам.

— И пълен с въпроси като баща си — казва Зимърман на Пени и пуска ръката на Питър, но не и нейната. Тя е облечена с розов ангорски пуловер, от чиито съвсем къси ръкави ръцете й се подават като високо оголени нозе. Месестите пръсти на възрастния мъж се впиват в хладната плът; палецът му се разхожда напред-назад и гали един инч от кожата й.

— Исках да ви попитам — казва Питър: — какви са хуманните стойности на естествените науки?

Пени нервно се изкисква, лицето й добива напълно глупав вид.

— Къде си чувал тази фраза? — пита Зимърман.

Питър е попрекалил. Той се изчервява, съзнавайки, че върши предателство, но в инерцията на гордостта си не може да спре.

— Прочетох я в един ваш протокол за баща ми.

— Значи, ти ги показва? Това според теб правилно ли е?

— Не зная. Но всичко, което засяга него, засяга и мен.

— Питам се дали това не те обременява с твърде голяма отговорност. Питър, аз извънредно много ценя баща ти. Но както сигурно и ти забелязваш — ти си интелигентно момче, — той е доста склонен към безотговорност.

От всички възможни обвинения, това на Питър се струва най-неуместно. Баща му, тази сляпа, безцветна фигура, препъваща се по стълбите в картонената кутия на длъжник…

— А това прави — меко продължава Зимърман — още по-голяма отговорността на хората около него.

— Аз пък мисля, че има страшно силно чувство за отговорност — казва Питър, хипнотизиран от съзерцателната милувка на Зимърмановия палец по ръката на Пени. Тя му се оставя; това му отваря очите. Само като си представи, че щеше да довери на тази развратница, на тази кукла тайната на своите петна!

Усмивката на Зимърман се разтяга.

— Естествено ти го виждаш от друга гледна точка. И аз гледах на баща си по същия начин.

Много неща те виждат по един и същи начин, тези двамата; и двамата гледат на другите като на бойно поле за самоутвърждаване. Помежду им има сродство, което прави тяхната схватка възможна. Питър чувствува това, чувствува как с враждата се преплита другарство, в страха си чувствува доверие. Но директорът е сбъркал, като търси близост; разстоянието и мълчанието винаги излизат най-силни. Питър приковава очи в лицето му и само миг преди да е стигнал до невъзвратима грубост, отмества поглед. Усеща, че вратът му се изчервява от едната страна, точно като на майка му.

— Той има ужасно чувство за отговорност — казва Питър за баща си. — Наложи му се да си направи снимка на стомаха, а той… много повече се тревожи, че не му излизал някакъв кочан билети за баскетболния мач.

Зимърман мигновено изломотва:

— Билети?

За изненада на Питър този път, изглежда, печели той. Директорът кимва глава и попаднали в сянка, бръчките му се врязват; изглежда стар. Сияещ, Питър чувствува как у него, отмъстителя за бащата, се ражда превъзходството над съперника: той ще живее много по-дълго от него. Засега е невежа и безсилен, затуй пък в измерението на бъдещето ще бъде могъщ. Зимърман мърмори, сякаш заеква наум.

— Ще трябва да поговоря с него за това — казва той по-скоро на себе си.

Наистина прекалява. Мисълта, че е извършил катастрофално предателство, присвива стомаха на Питър, както на времето, когато беше ученик в първоначалните класове и закъснял за училище, тичаше по магистралата.

— Необходимо ли е? — Гласът му умолително изтънява, става детски. — Искам да кажа, не ми се ще да му навличам нови неприятности. Съотношението на силите отново се променя. Ръката на Зимърман пуска ръката на Пени и с допрени палец и показалец, готови да щракнат, се протяга към лицето на Питър. Кошмарен миг! Питър примигва, главата му е празна. Има чувството, че му изтръгват дъха. Ръката се плъзва край лицето му и меко почуква едно лице на снимката, окачена до рамото на Питър.

— Това съм аз — казва Зимърман.

На снимката е атлетическият отбор на Олинджърската гимназия от 1919 година. Всички са облечени в старомодни черни фанелки, а треньорът им е с бели панталони и сламена шапка. Дори дърветата на фона — това са дърветата по улицата пред бедняшкия приют, само че по-малки отсега, — дори те изглеждат старомодни като изкуствени цветя. Под своя гланц снимката тук-там е пожълтяла. Пръстът на Зимърман, който с полирания си нокът и набръчканата кожа, лъскав и реален, се намира в настоящето, не се отмества от мъничкото лице на миналото. Питър и Пени са принудени да гледат. Любопитно, но човек веднага ще познае Зимърман, макар че като спортист е бил по-строен, с буйна черна коса. Едрият нос, тромаво провиснал над леко извитата уста, чиято линия не е съвсем успоредна на линията на веждите, придава на неговото младо лице израза на тежка тъпост, на неизмеримо безпокойство и упорита жестокост, превърнали го в разцвета на годините му в неумолим човек на дисциплината, комуто се подчиняват дори онези, които се мислят по рождение за непокорни присмехулници.

— Това наистина сте вие — с отслабнал глас казва Питър.

— Ние никога не губехме състезание.

По-действителен от всичко, вездесъщ, пръстът се свлича надолу. Без да каже на младата двойка ни дума повече, Зимърман обръща огромния си гръб и тръгва по коридора. Учениците се сбутват да му направят път.

Коридорът се изпразва, започва мачът на представителните отбори. Пръстите, на Зимърман са оставили овални жълти следи по голата ръка на Пени. Тя чевръсто разтрива ръката си и отвратително се мръщи.

— Имам чувството, че трябва да се окъпя — казва тя.

Питър съзнава, че наистина я обича. В клещите на Зимърман и двамата са били еднакво безпомощни. Тръгват по коридора, сякаш да се върнат в залата; но в дъното на коридора той бутва двойната врата и я повежда нагоре по тъмните стълби. Това е забранено. При вечерни състезания на тази врата обикновено виси катинар, но този път прислужниците са го забравили. Питър неспокойно се оглежда назад; всички, които биха могли да извикат „Стой!“, са избързали да гледат началото на мача.

На междинната площадка вече никой не може да ги види. Запалената долу над входа за момичетата крушка, под прозореца със стоманените рамки, хвърля дотук разкривени ромбове светлина, достатъчна, за да се вижда. Трябва да има достатъчно светлина, за да може тя да види. Голите й ръце изглеждат сребърни, алените й устни — черни. Ризата му също изглежда черна. Той откопчава единия ръкав.

— Това е една много тъжна тайна — казва той. — Но понеже те обичам, трябва да я знаеш.

— Чакай!

— Какво? — Той се ослушва да разбере дали не е дочула нечии стъпки.

— Разбираш ли какво говориш? Какво обичаш в мен?

Ревът на тълпата прониква и тук, в тишината, като океан, който ги е обградил отвсякъде. На тази площадка той се чувствува на сухо, усеща хлад. Питър потреперва и вече се страхува от това, което е почнал.

— Обичам те — казва той, — защото в съня, който ти разказах, когато ти се превърна на дърво, дощя ми се да заплача и да се моля.

— Може би ме обичаш само насън?

— А това какво е? — Той докосва лицето й. Сребро. Устата и очите й са черни, притихнали и страшни като дупките на маска.

— Ти ме мислиш за глупава — нежно казва тя.

— Мислех те. Но сега не си.

— Нито съм хубава.

— Сега си хубава.

— Не ме целувай. Ще ми размажеш червилото.

— Ще целуна ръката ти. — Той целува ръката й и после я вмъква в отворения ръкав. — Не ти ли се струва особена моята ръка?

— Топла.

— Не. На места грапава. Я пипни по-добре.

— Да… малко. От какво?

— От това!

И Питър вдига ръкава и й показва вътрешната страна на ръката си: на студената разсеяна светлина петната изглеждат лилави. Те са по-малко, отколкото е очаквал.

Пени пита:

— И какво е това? Копривна треска?

— Туй нещо се нарича псориазис, имам го, откак съм се родил. Отвратително е, не мога да го понасям!

— Питър! — Ръцете й повдигат главата му, обронена, сякаш ей сега ще се разхълца. Очите му са сухи, но все пак нейният жест крие в себе си нещо истинско.

— Имам го по ръцете, по краката, но най-страшно е на гърдите. Искаш ли да видиш?

— Все ми е едно.

— Сега ме мразиш, нали? Отвращаваш се. Аз съм по-страшен и от Зимърман, който те стискаше.

— Питър, приказваш тъй, просто защото искаш да ти възразя. Покажи ми гърдите си.

— Трябва ли?

— Да. Хайде! Любопитна съм.

Той повдига ризата и фанелката и застава полугол в полусветлината. Чувствува се като роб, приготвил се да го бичуват, като оная статуя на умирающия роб, която Микеланджело не е освободил напълно от камъка. Пени се навежда да погледне. Пръстите й докосват смразената му кожа.

— Колко интересно — казва тя, — събрани са на купчинки.

— През лятото почти всички изчезват — казва й той, сваляйки ризата и фанелката. — Като стана по-голям, зимно време ще живея във Флорида и тогава ще се отърва.

— Това ли беше твоята тайна?

— Да. Съжалявам.

— Очаквах нещо много по-лошо.

— Нима може да има по-лошо? На дневна светлина направо е грозно, не ми остава нищо друго, освен да се извинявам.

Тя се засмива и в ушите му дрънва сребро.

— Колко си глупав! Та аз знаех, че ти има нещо на кожата. По лицето ти личи.

— Личи ли? Господи! Много ли?

— Не. Изобщо не се забелязва.

Той знае, че тя лъже, но все пак не се опитва да я накара да каже истината. Вместо това пита:

— Значи, за теб няма значение, така ли?

— Разбира се, че няма. Ти с какво си виновен? Това си е нещо вродено.

— Наистина ли мислиш така?

— Ако знаеше какво е любов, изобщо нямаше да питаш.

— Колко си добра.

Приемайки прошката й, той пада на колене, там, в ъгъла на площадката по средата на; стълбището, и заравя лице в дрехата на корема й. За миг коленете го заболяват; като ги освобождава от тежестта си, лицето му се плъзва по-надолу. Ръцете му сами се плъзват нагоре по среброто и потвърждават онова, което лицето е открило през плата на полата й — един факт чудовищен и възхитителен: там, където, бедрата и се срещат, няма нищо. Нищо освен коприна, едва доловима влага, й една закръгленост. Значи, това е тайната, която светът крие в своите недра, тази невинност, това отсъствие, тази съкровена закръгленост, лукаво надигаща се под обвивката си от коприна. Той целува върховете на пръстите си през вълнената пола.

— Недей, моля те! — казва Пени, а ръката й се мъчи да го вдигне за косата. Той се скрива от нея в нея, още по-плътно притиска лице в тази спокойна вдлъбнатина; но дори и тук, поставил лице на най-скритото място на света, го навестява глухата, човъркаща, мисъл за смъртта на баща му. Така той стига до измяна към нея. И когато, изгубила равновесие, Пени повтаря „Моля те“, искреният страх в гласа й му служи като оправдание да се отдръпне. Изправяйки се, той извръща поглед към прозореца до тях и забелязва — едното чудо е било последвано от друго:

— Вали сняг.

 

 

В клозета Колдуел е озадачен от думата КОЛБА, издълбана с главни квадратни букви на стената над писоара. След внимателно вглеждане става ясно, че думата е нанесена върху друга; О по-рано е било У. Л-то издава под себе си заличено Р, а Б-то е видоизменено В; К и А са си останали непокътнати. Жаден да научава неща, дори в последната мълния на светлината преди унищожението, той приема в себе си един съвършено нов за него факт — че всяка КУРВА може да бъде преобърната на КОЛБА. Но кой би могъл да направи това? Психологията на момчето (защото сигурно е било момче), което е преправило първоначалната дума, което е осквернило осквернението, е за него истинска загадка. Загадката го потиска; като излиза от тоалетната, той се мъчи да проникне в този разум, да си представи тази ръка и закрачил по коридора, струва му се, че тази незнайна момчешка ръка е поставила върху душата му най-голямата тежест, която е изпитвал досега. Дали синът му не е направил това?

Зимърман очевидно го е чакал. Коридорът е съвършено празен: Зимърман се измъква от вратата за сцената.

— Джордж!

Всичко знае.

— Джордж, тревожиш ли се за някакви билети?

— Не се тревожа. Обясниха ми. Вписах ги за благотворителни цели.

— Мислех, че съм ти казал, но явно съм сбъркал.

— Само гдето вдигнах много шум за нищо. Както казват, помрачение на съзнанието.

— Имах интересен разговор със сина ти, с Питър.

— Тъй ли? И какво ти каза той?

— Много неща ми каза.

Мим Хърцог; той знае, че зная; спукана ми е работата — всичко е вече ясно, вече не може да се скрие; никога вече; еднопосочна улица, няма връщане; невежеството е блаженство. Учителят усеща как високото му тяло се изпълва от глава до пети с белота. Силно, както някога досега, го сграбчва чувството на отпадналост, на празнота, убеждението, че е безполезен. Кожата му напряга усилия да отхвърли от себе си този плен и някакъв пласт, твърде плътен, за да е пот, прави дланите и челото му лепкави.

— Но той не е искал да ми причинява неприятности, горкото момче, още не е влязло в релсите — казва Колдуел на директора. Дори болката, неуморната болка, изглежда, се е уморила.

Като през пролука в облаците Зимърман открива, че в основата на Колдуеловия страх е срещата на учителя с мисис Хърцог; мислите му ликуват, едва ли не танцуват, чувствува се сигурен, взел положението в свои ръце, свободен да лавира, както си ще. Като пеперуда, която играе над ливадата, той изкусно се понася над страха в това грапаво изпито лице срещу него.

— Бях поразен — казва той в полета си — от загрижеността на Питър за теб. Доколкото разбрах, мисли, че учителската работа е твърде голямо напрежение за твоето здраве.

Ето я и брадвата, да бъде благословен бог за тази малка милост, мъчението свършва. Колдуел се пита дали заповедта за уволнение ще бъде на жълта хартия, както в телефонната компания.

— Значи, така мисли синчето ми, а?

— Може би има право. Той е проницателно момче.

— Наследил го е от майка си. Бих предпочел да вземе от мен глупавата ми глава, а от нея — хубостта.

— Джордж, искам откровено да си поговорим.

— Говори! Това ти е работата.

Зашеметяваща вълна и безкрайно вълнение заливат учителя; той копнее да люшне ръце, да се завърти, да се строполи на пода и да заспи, всичко друго, но не и да стои тук, за да чуе тези думи, да ги чуе от тоя самодоволен никаквец, от когото нищо не може да се скрие.

Зимърман е стигнал равнището на своето най-изтънчено професионално АЗ. Съчувствието, ритмичният поток на тактичността, внимателното разбиране — всичко у него става изключително. От цялата му фигура като аромат се излъчва неговото законно право да бъде директор.

— Ако някога — почва той тихо, с добре измерени срички — почувствуваш, че повече не можеш, ела и ми кажи. Да продължаваш, би означавало да направиш лоша услуга и на учениците, и на себе си. Една година отпуска ще може лесно да се уреди. Ти приемаш това като немилост; не бива. Една година в размисъл и четене е нещо съвсем обикновено за един учител по средата на професионалната му практика. Не забравяй, че си само на петдесет. Училището няма да загине; толкова хора се уволниха от войската, сега вече кризата за учители не е каквато беше през войната.

Прах, смет, помия, мизерия, събраната в каналите мръсотия — целият боклук и хаос зад фасадата на нагласения свят се излива през отвора, пробит с това последно и тънко убождане. Колдуел казва:

— Господи, напусна ли училището, едничкото място, дето мога да ида, е боклукчийската яма. За друго нищо не ме бива. И никога не ме е бивало. Никога не съм чел. Никога не съм размишлявал. Винаги ме е било страх от това. Баща ми четеше и размишляваше, а на смъртния си одър се прости с вярата си.

Зимърман вдига благосклонна длан.

— Ако се тревожиш заради протокола от последното ми посещение, помни, че да казвам истината, е мой дълг. Но както, е речено от апостол Павел, аз казвам истината, изпълнен с любов.

— Зная. Ти беше дяволски добър към мен през тия години; не разбирам само защо трепереше над мене, но това е факт.

Той преглътва желанието да изрече лъжа, да измънка, че не е виждал Мим Хърцог да излиза раздърпана от кабинета му. Но това би било безсмислица. Той наистина я бе видял. Да бъде завинаги прокълнат, ако помоли за прошка! Последното, което човек може да направи, е да отиде на разстрел поне на собствените си два крака.

— Ти напълно си го заслужаваше — каза Зимърман. — Ти си добър учител.

След тази поразителна декларация Зимърман се обръща и тръгва, без да каже нищо повече — нито за Мим Хърцог, нито за уволнение. Колдуел не може да повярва на ушите си. Да е пропуснал нещо? Чуди се дали пък брадвата не се е стоварила, но е била толкова остра, че нищо не е усетил, дали куршумите са минали през него както през призрак? Всъщност какво бе искал да каже Зимърман с всичко това?

Оня се извръща.

— А, Джордж, още нещо.

Сега вече. Котка и мишка.

— За билетите.

— Да.

— Няма защо да споменаваш пред Филипс. — Зимърман смигва многозначително. — Знаеш колко е дребнав.

— О’кей. Разбрано.

Вратата на Зимърман се затваря, през матираното стъкло не се вижда нищо. Колдуел не разбира защо капачките на колената му са изтръпнали, а ръцете — безчувствени — от облекчение или това са признаците на болестта. Дошло е време отново да вкара нозете си в действие, а те просто не искат да се подчинят. Тялото му плува по коридора. Завивайки зад ъгъла, учителят изненадва Глория Дейвис, кучката, която всички си подхвърлят — облегната на стената, тя е позволила на младия Ригърайз да търка коляно между краката й. Той не е глупаво момче и би трябвало да измисли нещо по-добро. Колдуел не им обръща внимание и се вмъква в залата покрай неколцина бивши випускници на Олинджърската гимназия; единият от тях е Джаксън, на другия не може да си спомни името — те наблюдават мача със зяпнали уста. Живи трупове, дори не им е стигнал умът, веднъж излезли от училището, повече да не се връщат. Спомня си как Джаксън постоянно се мъкнеше при него след часовете и жално-жално разправяше за своите необикновени кроежи, за любовта си към астрономията, за това как щял да си направи телескоп от картонени тръби и увеличителни стъкла; сега нещастникът е общ работник при един водопроводчик за 75 цента на час, които после изпива във вид на бира. Какво, по дяволите, трябва да се направи, за да не се допуска да свършват така? Той избягва бившите си ученици; изгърбените им рамене му напомнят грамадните одрани говежди трупове, окачени на куки в хладилника на големия хотел в Атлантик Сити, където на времето е работил. Мъртво месо. Колдуел свърва встрани и застава лице срещу лице със стария Кени Клейгъл, помощник-полицая, с неговата бяла, добре сресана коса, слисани светли очи и мила бабешка усмивка, тържествено издокаран в синя униформа; плащаха му пет долара на нощно дежурство в училището. Той е застанал до един бронзов пожарогасител, с който са лика-прилика; при, нужда и двамата сигурно ще пръскат слюнки. Жена му го бе напуснала преди години и Клейгъл тъй и не разбра какво му се е случило. Дори малко да беше узнал, щеше да умре на място.

Смет, гнилоч, празнота, шум, зловоние — смърт: побягнал от многобройните маски, които смъртта си надява, Колдуел сякаш по милост божия се озовава в ъгъла, където, на купчината сгъваеми столове, до Вира Хъмъл се е облегнал преподобният Марч в своята черна свещеническа дреха с бяла яка.

— Не зная познаваме ли се — казва Колдуел. — Казвам се Джордж Колдуел, преподавам тук естествена история.

Марч е принуден да изостави веселия смях с Вира, за да поеме подадената ръка и да каже с нарочно смирена усмивка под добре очертаните мустаци:

— Не вярвам да сме се запознавали, но естествено съм чувал за вас, познавам ви по лице.

— Аз съм лютеран, тъй че, предполагам, не се числя към вашето стадо — обяснява Колдуел. — Надявам се, не ви преча на разговора с Вира; но истината е, че съм твърде смутен духом.

Като хвърля нервен поглед към Вира, която е извила глава и може да се изплъзне от компанията му, Марч запитва:

— Нима? И за какво?

— За всичко. За подредбата на света. Все не мога да я проумея, и ще ви бъда благодарен да узная вашето мнение.

Сега погледът на Марч блуждае навсякъде, но не се и спира върху лицето срещу него — той търси спасение от този висок и одърпан маниак в шумната тълпа.

— Нашето схващане не се различава съществено от това на лютераните — казва той. — И аз се надявам, че един ден всички деца на Реформацията ще се обединят.

— Поправете ме, ако греша, преподобни отче — казва Колдуел, — но доколкото я разбирам, разликата е в това, че лютераните смятат Исус Христос за единствената опора, а според калвинистите каквото и да се случи на човека, то е неизбежно.

В своята обърканост, в гнева и нетърпението си, Марч протяга ръка встрани и почти сграбчва снагата на Вира, да я задържи до себе си, докато трае това нелепо прекъсване.

— Но това е смешно — отвръща той. — Ортодоксалният калвинизъм — и аз се смятам преди всичко ортодоксален — е напълно христоцентричен, каквито са и лютеранските доктрини. А може би и повече, тъй като ние не признаваме светците, както и всякакви отделни превръщения на причастието.

— Аз съм син на свещеник — обяснява Колдуел. — Баща ми беше презвитерианец и както съм научил от него, хората се делят на избрани и неизбрани, на едни, които имат, и други, които нямат, а тези, които нямат, никога няма и да имат. Но и досега не успях да вкарам в дебелата си глава защо нямащите изобщо са били създадени. Едничката причина, която ми идва наум, е, че бог може би е искал да си осигури хора, които да пържи в ада.

Баскетболният отбор на Олинджър повежда в резултата и Марч е принуден да извиси глас като бесен, за да бъде чут.

— Доктрината за предопределението — крещи той — трябва винаги да се разбира като противоположност на доктрината за безкрайната божия милост.

Виковете на тълпата стихват.

— Струва ми се, че тъкмо това не разбирам — казва Колдуел. — Не виждам как ще е безкрайна, след като никога нищо не променя. Може да е наистина безкрайна, но на безкрайно голямо разстояние от нас — единствено тъй мога да си представя нещата.

В сивите очи на Марч избухва болка и раздразнение — има все по-голяма опасност Вира да го остави.

— Но това е някакъв фарс! — изкрещява той. — Баскетболният мач не е място за обсъждане на такива въпроси. Защо не ме посетите някой ден в моя кабинет, мистър…

— Колдуел. Джордж Колдуел. Вира ме познава.

Вира се обръща широко усмихната:

— Някой споменава името ми? От теология нищо не разбирам.

— Нашият разговор по този въпрос току-що приключи — казва й преподобният Марч. — Вашият приятел мистър Колдуел има някои съвсем индивидуални и погрешни представи за нещастния и охулен Жан Калвин.

— Аз за него нищичко не зная! — протестира Колдуел; гласът му става умолителен, висок и неприятен. — Просто се мъча да науча.

— Заповядайте в кабинета ми, приемам всяка сутрин освен сряда — казва му Марч. — Ще ви заема няколко чудесни книги.

Той решително връща вниманието си към Вира, показвайки на Колдуел своя профил — красив и съвършен, сякаш изсечен на имперска монета.

Пред вас и Нерон изглежда нищожен, аристократи на малкия град — мисли си Колдуел и се оттегля. Натежал и замаян от собствената си смърт, муден и прозрачен като стъклокож хищник, който влачи отровните си пипала под елмазния натиск на океанските дълбини, той минава зад зрителите и търси в тълпата своя син. Най-сетне съзира продълговатата глава на Питър в една от десните редици, близо до игрището. Горкото ми синче, има нужда от подстригване. Работата на Колдуел за тази вечер е свършена; иска му се да слезе долу, да вземе Питър и да си отидат в къщи. Човечеството, което толкова пъти го е възхищавало, сега го отвращава — натъпкано и преплетено в тази душна зала като микроби. Дори пустата земя на Каси му изглежда по-приятна в сравнение с това тук. А навън снегът трупа. И момчето отдавна вече можеше да спи.

Но до главата на Питър има една кръгла руса главица. Колдуел разпознава деветокласничката Фогълмън. Преди две години е преподавал на брат й; Фогълмънови са от тия хора, които ще ти изпият кръвта, а останалото ще изхвърлят в умивалника. Жестоки германци, брррр! Изведнаж се досеща, че тя и Питър неслучайно са седнали един до друг. Не може да бъде, уж момчето имаше ум в главата си! Сега Колдуел си припомня, че е виждал Питър и Пени заедно тук и там по коридорите. Да се кикотят край чешмичките. Замислено облегнати на гардеробните шкафчета в крилото. Прелели се в един силует, очертани върху млечната светлина на далечна врата. Бе виждал тези неща, но не беше ги проумявал. Сега проумява. У него се надига тъгата на изоставения. Отборът на Олинджър увеличава резултата, еква оглушителен вик и неговата могъща лудост облизва с четиристотин езика стените на опънатите вътрешности на учителя.

Олинджър, побеждава.

Питър почти не сваля поглед от играта, но едва ли вижда нещо — тъй силно е завладян вътрешният му взор от спомена за неговото лице, притиснато в онази мъчителна празнина между бедрата на Пени. Кой би повярвал, че още тъй млад ще бъде дарен с достъп до недостъпното, та макар и само за миг? Кой би повярвал, че няма да тресне мълния и че духовете на отмъщението няма да се събудят? Кой от всички тия натъпкани в ярко осветената зала би могъл да мечтае за преливащия мрак, до който бе доближил устни, от който бе отпил? Споменът се е превърнал в топла маска върху лицето му и той не смее да се обърне към любимата си от страх, че тя може да се огледа в него, да съзре брадат призрак и да изпищи ужасена и засрамена, с ясно очертани пори на носа.

 

 

И когато най-после той и баща му излизат от училището, и нагазват в снега, гъмжилото от снежинки му се струва породено от неговия грях. В това всепроникващо спускане от време на време някоя вихрушка ядно запраща в топлото му лице шепа ледено-звънтящ сняг. Питър е забравил какво е сняг. Това е един невъобразим шепот, чието гърло е ту тук, ту там. Той поглежда небето и то отговаря на очите му с розово, с люляково, със замъглено бисерножълто. Едва когато се взира, валежът видимо се превръща най-напред в ръб на крило, после в цяло, разперващо се крило от безкрайно мънички перца, разперващо се, додето най-сетне разбира, че това крило е обгърнало всичко около тях и изпълва въздуха не само до четирите невидими хоризонта, но и всичко отвъд. Накъдето и да погледне, тъй като сега очите му са се настроили на тази вълна, навсякъде все същото трептене. Градът и къщите му са обсадени от едно шептящо множество.

Питър спира под високата лампа, която пази отсамния ъгъл на паркинга. Озадачава го това, което вижда в нозете си. Върху вече нападалата белота като рояк мушици пробягват тъмни петънца. Мятат се насам-натам и после изчезват. Изгубват се сякаш в една-единствена точка. И като отмества очи, вижда петънца, забързани към този център; колкото са по-надалеч, толкова по-бързо се втурват към центъра. Проследява наоколо: всички изчезват. Явлението изглежда съвсем нереално. После свитото му сърце се отпуска — той се досеща за разумното обяснение. Това са сенките на снежинките, които лампата отгоре хвърля на земята. Точно под светлината лъкатушното падане на частиците се проектира в безредно трептене, но встрани от центъра, там, където лъчите на светлината падат полегато, скоростта на сянката, затичана да срещне своята снежинка, геометрично нараства. Сенките извират от безкрайността, забавят се и пронизително черни в последния си миг, изчезват, щом техните собственици целуват бялата повърхност. Питър е във възторг; той приема вселената с цялата й гъвкава и безкрайно изменлива красота като прибодена, разперена и разпъната върху рамката на неизменна геометрична истина пеперуда. Колкото повече хипотенузата се приближава до единия катет, толкова по-бавно намалява другият; така е винаги. Забързаните сенки на снежинките са като мравки, засуетени по пода на висока крепост, цялата от камък. Той се превръща в учен и хладнокръвно се мъчи да намери в космографията, на която го е научил баща му, някаква аналогия между наблюдаваното от него явление и „червеното смесване“ на спектрите, от което ни се струва, че звездите се отдалечават със скорост право пропорционална на тяхното разстояние от нас. Навярно тук има сходна илюзия, навярно — той се мъчи да си представи — звездите всъщност се движат бавно през конуса на зрителното поле, чийто връх съвпада с нашите земни телескопи. В действителност всичко виси като прах в изоставен таван. Отминавайки няколко метра, там, където светлината на лампата се смесва с общата тревожна дрезгавина, Питър като че наистина стига до някаква граница, отвъд която скоростта на сенките става безгранична и една малка вселена едновременно свършва и не свършва. Краката го заболяват от студ и влага и космическите размишления се объркват в ума му. Сякаш напуснал тясна стая, той отново забелязва градския простор, в който огромни скитащи вихрушки се люлеят и слизат от небето, надигнали сякаш прощална наздравица.

Той се вмъква с баща си в убежището на колата, изува подгизналите си обувки и сгъва под себе си мокри крака. Баща му припряно излиза на заден ход от паркинга и поема по алеята към улица Бюкенън. Отначало той ускорява и при най-слабия наклон задните гуми буксуват.

— Ей, братче — казва Колдуел, — същинска попара!

Разкритията са изострили нервите на Питър и сега той е страшно сприхав.

— А защо тогава не си тръгнахме преди два часа? — пита той. — Така никога няма да изкачим кашлицата. Защо вися досега на състезанията, след като продаде билетите?

— Тая вечер говорих със Зимърман — бавно казва Колдуел на сина си и се чуди как да говори, за да не излезе, че му се кара. — Каза, че е разговарял с теб.

Чувството за вина изостря гласа на Питър.

— Нямаше как, сграбчи ме в коридора.

— Казал си му за липсващите билети.

— Само споменах. Нищо не съм му казвал.

— За бога, синчето ми, не искам да ти ограничавам свободата, но по-добре да не беше му казвал.

— Какво лошо има в това? Истина е. Нали искаш винаги да казвам истината? Или искаш цял живот да лъжа?

— А каза ли му… то сега вече не е важно, но… каза ли му, че съм видял мисис Хърцог да излиза от кабинета му?

— Ами, казал! Забравил бях. Всички са го забравили, само ти не си. Изглежда, мислиш, че целият свят е изтъкан от конспирации.

— Там е бедата, че никога не съм разбирал напълно Зимърман.

— Няма и какво да разбираш! Объркан стар развратник, който сам не знае какво върши. Само ти не можеш да го разбереш. Татко, защо си толкова… — идва му да каже „глупав“, но споменът за четвъртата божия заповед възпира езика му — мнителен? Във всяко нещо търсиш друг смисъл. Защо? Не можеш ли да се отпуснеш? Това ужасно уморява! — В гнева си момчето ритва с крак предното табло и капакът на арматурното чекмедже издрънчава. Главата на баща му прилича на замислена сянка, стисната в островърхата шапка, която за Питър олицетворява цялата му бащина раболепност и нелепост, лекомислие и опърничавост.

Колдуел въздъхва и казва:

— Не знам, Питър. Струва ми се, че е отчасти наследственост, отчасти възпитание.

По изнурения му глас се вижда, че говори с последни сили.

„Аз убивам баща си“, мисли Питър стреснат.

Снегът около тях се сгъстява. Той се нахвърля върху фаровете, пламва като рояк искри, подема се нагоре, изчезва и се сменя от нов рояк искри. Те прииждат в несекващи набези. Сега по шосето почти не се срещат други коли. Светлините на къщите, които след бедняшкия приют почват да редеят, се размазват във виелицата. Отоплението заработва и топлината му засилва тяхната самотност. Дъгите на чистачките върху предното стъкло се смаляват при всяко движение, додето най-сетне и двамата се взират в бурята през две замъглени цепчици изчистено стъкло. Бръмченето на мотора ги влече напред към някакъв капан.

На спускане по хълма край еврейските гробища, където е погребан Ейб Кон, прочутият олтънски гангстер от времето на сухия режим, колата се занася. Шасито се пързаля, а Колдуел се бори с кормилото. Смъкват се невредими додолу, където улица Бюкенън излиза на шосе 122. Отдясно Кашлицата се разтапя нагоре в небето. Като хукнала къща, край тях се срива камион с ремарке и поема за Олтън, а веригите му подплашено чаткат като картечница. И когато червените му светлини мигват за последен път, те остават сами на шосето.

Към върха хълмът е все по-стръмен. Колдуел връща на първа и кара на тази скорост, додето колелата започват да буксуват, после включва втора. Колата изорава нагоре още десетина метра; когато колелата отново почват да буксуват, той отчаяно прехвърля на трета. Моторът заглъхва. Колдуел изтегля ръчната спирачка, поне да останат тук, на хълма. Изминали са повече от половината път до върха. Бурята потъва с въздишка в мълчанието на мотора. Моторът отново хваща, но задните гуми не могат да захапят снега; тежкият стар буик сякаш предпочита да се плъзне назад, към ниската телена ограда по протежение на пътния насип. Накрая Колдуел не вижда друг изход, освен да отвори вратата и наведен навън, следвайки само розовия отблясък на стоп-лампите, да подкара на заден ход по обратния път. Той се спуща и отминава отклонението за Олинджър, навлизайки в равното между Бонбони за кашлица и следващото малко възвишение на пътя за Олтън.

И все пак, макар че инерцията, набрана тук, ги отнася по-бързо до първата половина на хълма, те забуксуват и спират малко преди мястото, където заседнаха първия път. В светлината на фаровете предишните им следи са като черни коловози.

Внезапно главите им хвърлят сенки напред. Зад тях нагоре по хълма се задава кола. Ослепителни като писък, светлините й растат, люшват се и ги заобикалят; зелен „Додж“ модел 1947. Като блъска с вериги, тя ги задминава, поглъща най-стръмната част на хълма и набрала скорост, изчезва зад хребета. Срещу закованите им фарове проблясват отпечатъците на веригите в новите следи. А падащият сняг не престава да хвърля искри.

— Ще трябва и ние да сложим вериги като тоя — казва Питър. — Изкачим ли и останалите двайсет метра, ще излезем на нашия път. Файър Хил не е толкова стръмен.

— Забеляза ли, това копеле дори не ни предложи да ни извлече.

— От къде на къде? Та той самият едва се извлече.

— На негово място бих помогнал.

— Но другите не са като теб, татко. Такива като теб няма в целия свят. — Той вика, защото баща му е вкопчил ръце в кормилото и е подпрял челото си върху тях. Виждайки как очертанията на баща му се разтапят, Питър се ужасява. Иска му се да го ободри, но думата засяда на гърлото му, непривична. Накрая той плахо запитва:

— Имаме ли вериги?

Баща му се изправя и казва:

— Първо, сега не можем да ги сложим, колата това и чака, за да се хлъзне по наклона. Ще трябва пак да слезем на равното.

После отваря вратата за втори път, подава глава и връща колата надолу по хълма; червените светлини боядисват снега в розово. През отворената врата се вмъкват няколко снежинки и жилват Питър по лицето и ръцете. Той пъхва ръце в джобовете на куртката си.

В подножието на хълма и двамата излизат. Отварят багажника и се опитват да повдигнат задницата на колата. Нямат фенерче и всичко става по-трудно. Снегът край пътя е вече шест инча дълбок. Мъчейки се да измъкнат гумите от него, вдигат задницата прекалено високо, колата се накланя встрани и с неимоверна сила запраща винта на крика чак в средата на шосето.

— Господи — казва Колдуел, — човека утрепва!

Той не помръдва да вземе винта; отива Питър и го взима. С нарязания лост в ръка той се оглежда край пътя за някой камък, да подпре предните гуми, но снегът е скрил всичко по земята.

Баща му стои, загледан във върховете на боровете, витаещи като черни ангели в бурята високо над тях. Мислите на Колдуел изглеждат на сина му като ловджийски сокол, който описва широки кръгове в непрозрачното лилаво небе. Мисълта му се връща към задачата долу и баща и син заедно нагласят крика под бронята; този път той захапва добре. Тогава откриват, че не знаят как да закрепят веригите. В тази тъмнина и този студ за ослепелите им очи и безчувствени пръсти е вече твърде късно да научат как става това. Питър дълго наблюдава баща си, който клечи и се рови в снега около гумата. По това време не минават коли. Движението по шосе 122 вече е спряло. И тъкмо баща му да закрепи веригата, тя цялата се свлича в ръцете му. Колдуел изстенва или може би изругава — бурята размазва гласа му, — изправя се и с две ръце захвърля оплетената желязна паяжина в мекия сняг. Тя го разравя, сякаш на това място е паднала простреляна птица.

— Трябва най-напред да закачиш скобата от вътрешната страна на колелото — казва Питър.

Той изравя веригата, коленичи и пропълзява под колата. Представя си как по-късно баща му ще разправя на майка му: „Вече се бях отчаял и тогаз детето взима веригите, пъхва се под колата и ги закача от първия път. Просто не знам откъде се взеха у него тия технически способности.“ Колелото се изплъзва. На няколко пъти той навлича тежката верижна одежда на гумата и няколко пъти гумата нехайно се завърта и отмята от себе си ризницата като девица, която се съблича. Баща му хваща колелото да не мърда и Питър отново опитва. В света под колелата притъпената миризма на гума и на изгоряло масло, ръжда и бензин прилича на прошепната закана. Питър си припомня как колата се прекатури от лоста и си представя как ресорите и оста му премазват черепа. Добре поне, че тук няма вятър и не вали сняг.

Тайната в закрепването на веригата се състои в една малка скобка. Той намира тази скобка и като я опипва с пръсти, разбира как се закача. Почти успява да я закопчее. Между двата края остава само нищожно разстояние. Натиска тъй силно, че цялото му изпънато тяло затреперва; бъбреците приятно го заболяват; металът дълбоко се впива в пръстите му. Почва да се моли и ужасѐн открива, че дори за такава дребничка отстъпка, която не изисква никакво видимо нарушение на принципите, материята упорствува. Закопчалката не се затваря. И той изкрещява от мъка:

— Не ще!

Баща му го извиква:

— Да върви по дяволите! Излизай оттам!

Питър се подчинява, става и изтърсва снега от куртката си. Двамата се гледат изумено.

— Не мога — казва той, сякаш това не е очевидно.

А баща му казва:

— Ти сполучи много повече от мен. Качвай се в колата, тази нощ ще спим в Олтън. Една беля никога не идва сама.

Слагат веригите в багажника и се мъчат да смъкнат колата. Но дори и този последен опит за отстъпление се оказва невъзможен. Тънкият лост, който трябва да обърне движението на крика, се клати отпуснат и безполезен. Всяко натискане на дръжката вдига колата с един нарез по-нагоре. Трептящият сняг ги бие по лицата; воят на вятъра издува тъпанчетата им; бремето върху търпението им става непоносимо. Сякаш бурята с цялата си шептяща и променлива тежест виси на това тънко повредено лостче.

— Сега ще му дам да се разбере! — оповестява Колдуел. — Стой настрана, моето момче!

Той се качва в колата, запалва и подкарва напред. За миг лостът на крика се оказва запънат като на лък и Питър очаква да го види полетял като стрела в бурята. Ала под натиска се огъва металът на самата броня и в следващия миг колата пада на ресорите си със звука на строшени ледени висулки. Една вдлъбнатина, като устна върху долния ръб на задната броня, винаги ще напомня за тази нощ. Питър събира частите на крика, хвърля ги в багажника и сяда отпред при баща си.

Подпомогнат от готовността на задните колела да поднасят, Колдуел обръща буика и го насочва към Олтън. Но през този един час, откакто са минали по пътя, снегът е натрупал още един инч, а ни една кола не е минала да го утъпче. Малката стръмнина, която извежда пътя от коритото в подножието на Кашлицата, стръмнина тъй малка, че в хубаво време прелита незабелязано под колелата, сега се оказва прекалено стръмна. Задните гуми непрестанно занасят. Процепите на предното стъкло, през които гледат, се замъгляват, затварят се. Небесният чувал, от който се сипе снегът, в този миг се пръсва. Буикът на три пъти връхлита върху малкия наклон, додето движението му бива просто задушено. На третия път Колдуел едва не откъртва педала на газта и разплакани, гумите отмятат задницата на колата в девствения сняг край пътя. Точно там има малка падинка. Колдуел връща на първа и прави опит да се измъкне, но снегът здраво ги стиска в своята призрачна прегръдка. На устните му се появява сребриста пяна. Побеснял, той дръпва лоста на заден ход и засилва колата назад, при което вече безнадеждно затъват. После угася мотора.

Над изпитанията им се възцарява мир. По покрива на колата се чува шумолене, като че някой там мете пясък. Прегретият мотор успокоено пука под капака.

— Ще трябва да повървим — каза Колдуел — Ще се върнем пеша до Олинджър и ще преспим у Хъмълови. Няма и три мили, ще можеш ли да издържиш?

— Принуден съм — казва Питър.

— Боже, ти дори галоши нямаш.

— И ти нямаш.

— Ех, аз — аз съм вече свършен човек. — И след малко пояснява: — Не можем да останем тук.

— По дяволите! — виква Питър — Знам! Знам, престани да го повтаряш. И престани изобщо да ми повтаряш непрекъснато разни неща. Да вървим.

— Ако баща ти беше мъж, щяхме да изкачим хълма.

— И щяхме да заседнем на друго място. Ти не си виновен. Никой не е виновен. Виновен е господ. И моля ти се, стига сме говорили!

Питър излиза от колата и за известно време той върви пръв. По височината към еврейските гробища стъпват в следите на собствената си кола. Питър открива, че не е лесно да поставя стъпало пред стъпало в права линия, както казват, че вървели индианците. Вятърът непрестанно го блъска. Тук е заслонено от борове и въпреки че вятърът не е много силен, той е настойчив, провира се в косата му и докосва с пръсти голия му череп. Гробището е отделено от пътя със сива каменна ограда; от всеки издаден камък виси бяла брада. Някъде там, навътре, в непрогледната мъгла, между колоните на мавзолея си, блажено спи Ейб Кон. Този факт успокоява Питър. Той съзира някакво сходство в това, че и неговото собствено Аз е подслонено под костения купол на черепа му.

На равното зад гробището боровете чезнат от погледа, а вятърът фучи, сякаш решен да надупчи тялото му на решето. Той става прозрачен: скелет от мисли. Разсеян и развеселен, наблюдава нозете си, които покорно тъпчат в натрупания сняг като слепи говеда; несъответствието между дължината на крачките им и грамадното разстояние до Олинджър е толкова голямо, че всичко изглежда като безкрайност, в която може да се наслаждава на неограничено спокойствие. Той използува този покой, за да размисли над явлението, наречено крайно физическо напрежение. То притежава неопровержима простота. Най-напред отпадат всички мисли за миналото и бъдещето, а след това и всяко проникване чрез чувствата към света на вещите. После, в по-нататъшната изолация, се отстраняват и крайниците: стъпала, крака, пръсти. Ако напрежението продължи, ако все още е останал чоплещият спомен за някое по-приятно състояние, тогава от сметката се изключват върхът на носа, брадата и скалпът — те не се обезчувствяват напълно, а само се отстраняват, тъй да се каже, в предели, чужди на съвсем ограничените размери на минималното пространство, необикновено сбито и отдалечено — едничкото, което е останало от някога обширното и честолюбиво царство на човешкото Аз. Тия усещания идат като че ли отдалеч, отвън, а в този миг баща му, който вече върви редом с него, изправил тяло пред своя син като щит срещу вятъра, нахлузва върху мръзнещата глава на Питър плетената вълнена шапка, която е свалил от своята глава.