Джон Ъпдайк
Кентавърът (4)

IV

След часовете се качих в стаята на татко, стая № 204. При него имаше двама ученици. Свирепо ги пронизах с очи и с надменната червена риза на гърба си отидох до прозореца и се загледах към Олтън. Този ден си бях дал клетва да бдя над баща си и тия двамата, дето му губеха времето, бяха първите неприятели, с които се сблъсквах. Единият беше Дайфъндорф, другата — Джуди Ленгъл. Говореше Дайфъндорф:

— Разбирам, да речем, търговска кореспонденция, машинопис и разни такива, мистър Колдуел, но за човек като мене, който няма да ходи нито в колеж, нито нищо, не виждам защо трябва да уча наизуст десетки животни, измрели преди милиони години.

— И аз не виждам — рече баща ми. — Ти си двеста на сто прав: кой го е грижа за измрелите животни? Умрели — умрели, защо да ги разравяме — и аз тъй мисля. До смърт ми тежат. Но това са ме накарали да преподавам и ще го преподавам, додето ме съсипе. Или ти, или аз, Дайфъндорф, и ако не престанеш с твоите номера, ще направя всичко да те унищожа, преди ти да си ме унищожил; ако се наложи, с голи ръце ще те удуша. Дошъл съм тук да се боря за живота си. Имам жена, син и старец, трябва да ги храня. И аз съм като вас, по̀ ми се иска да се разкарвам по улиците. Жал ми е за тебе, зная, че се измъчваш.

Изсмях се; така си отмъщавах на Дайфъндорф. Почувствувах, че се е залепил за баща ми и смуче от него сила. Тъй постъпваха жестоките деца. Час след като са го раздразнили до вбесяване (в ъглите на устата му често се явяваха клъбца от пяна, очите му заприличваха на мънички нешлифовани диаманти), пристигаха в стаята му, жадни да получат съвет, да правят признания, да бъдат окуражавани. И щом си тръгнеха, тутакси почваха отново да му се подиграват. Останах с гръб към този отвратителен диалог.

От татковите прозорци се виждаше страничният двор на училището, където есенно време репетираха оркестърът и солистите, тенис-кортовете и редицата конски кестени покрай уличката за бедняшкия приют, а над всичко — връх Олтън, един изгърбен син хоризонт, белязан от каменоломнята. Искрящ и заклатушкан, по линията мина трамвай, натъпкан с пазаруващи от Олтън. На спирката, в очакване на неговия обратен колега, се бяха скупчили учениците, живеещи към Олтън. Долу, по циментовите пътеки, водещи от изхода за момичетата покрай училищната сграда — трябваше да притисна нос о леденото стъкло, та да погледна право надолу — по две и по три, сплескани в пъстри петна от плитки, кожи, книги и вълнени платове, момичетата си отиваха в къщи. Из устата им излизаше замръзнал дъх. Не чувах какво си говорят. Потърсих Пени между тях. Целия ден я отбягвах, струваше ми се, че доближа ли се до нея, това ще означава измяна към родителите ми, чиято нужда от мен тайнствено и тържествено се бе задълбочила.

— … единственият — казваше Дайфъндорф на баща ми. Гласът му стържеше. Гласът му бе странно крехък, нямаше нищо общо с неговата яка, атлетична фигура. Често бях виждал Дайфъндорф гол в банята. Имаше къси и дебели крака, обрасли с жълтеникави косми, и грамадно гумено тяло с отпуснати, лъскави рамене, прекалено дълги ръце, които завършваха със зачервени лопатовидни длани. Беше плувец.

— Вярно е, че не си, не си единственият — повтори баща ми. — Но, общо взето, Дайфъндорф, бих казал, че си най-лошият. Бих казал, че си най-опърничав от тазгодишните ми ученици. — Той изрече тази преценка безстрастно. Имаше неща, които учителските години го бяха научили да определя с абсолютна точност: опърничавостта, схватливостта, атлетическите способности.

Сред момичетата долу не се показа никаква Пени. Зад себе си, в мълчанието на Дайфъндорф долавях безизходна обърканост, дори обида. Той имаше една уязвима страна. Обичаше баща ми. Боли ме да си го призная, но между това мръсно животно и татко съществуваше истинска привързаност. Противна ми беше. Противях се на това, че татко тъй щедро излива себе си пред момчето, сякаш някъде в цялата тази глупост можеше да се открие целебната капчица.

— Нашите деди-пионери — обясняваше той — решили с цялата си мъдрост, че децата са неестествено бреме за родителите. Ето защо създали тъмници, наречени училища, и ги въоръжили с изтезания, наречени образование. И училището станало онова място, дето ходим в промеждутъка, когато не ни приемат ни родителите, ни работилниците. А аз съм платен надзирател на безполезните за обществото — хромите, сакатите, побърканите и невежите. Единственият съвет, който мога да ти дам, момче, за да се държиш както трябва, е следният: ако не се заловиш сериозно и не научиш нещо, ще си останеш същият глупак, какъвто съм и аз, и за да си вадиш хляба, ще трябва и ти да станеш учител. В трийсет и първа, когато дойде Кризата, нямах нищо. Нищо не знаех. Цял живот бог се беше грижил за мене, та затуй никъде не ме искаха. И тогаз, от добро сърце, племенникът на моя тъст, Ал Хъмъл, ми намери работа като учител. Не ти го пожелавам, момчето ми. Не ти го пожелавам, въпреки че си най-злият ми враг.

Зяпах връх Олтън с пламнали уши. И като че през някакъв дефект в стъклото надникнах отвъд ъгъла на времето и колкото да изглеждаше невероятно, предвидях, че Дайфъндорф ще стане учител. Така и стана. Когато се върнах у дома четиринайсет години по-късно, на една странична уличка в Олтън срещнах Дайфъндорф, с провиснал кафяв костюм, от чийто горен джоб моливите и писалките стърчаха също като от джоба на татко в ония стари, забравени времена. Беше затлъстял, челото му — оголяло, но все пак беше той. Попита ме, осмели се най-сериозно да ме попита, мен — истинския второкласен абстрактен експресионист, живущ на един таван на Двайсет и трета улица с любовницата си — негърка, — мен попита не смятам ли някога и аз да се заловя с учителството. „Не“ — казах. А той, с тия светли и тъпи очи, потънали в сериозност: „Пит, често си спомням — вика — какво ми разправяше баща ти за учителската професия. Тежко е, казваше, но с нищо не можеш да сравниш задоволството, което ти дава. Сега преподавам и аз и разбирам какво е искал да каже. Голям човек беше баща ти. Ти даваше ли си сметка?“

И сега, със своя слаб и дращелив циврещ глас, почна да разправя на баща ми нещо подобно:

— Не съм враг, мистър Колдуел. Аз ви обичам. Всички ученици ви обичат.

— И в това е цялото ми нещастие, Дайфъндорф. От това за един гимназиален учител по-лошо няма. Аз не искам да ме обичате. Искам само едно: когато съм при вас, да мирувате по петдесет и пет минути на ден, пет дена в седмицата. И когато влизаш в стаята ми, Дайфъндорф, искам да се смръзваш от страх. Колдуел Детеубиеца — така искам да мислите за мене! Брррр!

Обърнах се от прозореца и се засмях, твърдо решен да се намеся. Застанали от двете страни на излющеното жълто писалище, двамата бяха превили гръб един срещу друг като конспиратори. Татко имаше нездрав вид, сякаш му прилошаваше, слепите му очи, хлътнали, лъщяха; писалището беше отрупано с хартии, кламери с телени челюсти и преспапиета, прилични на неоформили се попови лъжички. Дайфъндорф бе изсмукал силата му; учителската работа го пресушаваше. Виждах това, но бях безпомощен. По глупавата усмивка върху лицето на Дайфи с безпомощност разбрах, че от водовъртежа на татковите думи той е извлякъл чувството за собствено превъзходство над този обезплоден, но разпален корабокрушенец — той, младият, чистият, лукавият, бистроумният, пресметливият, непобедимият.

Смутен от гнева, с който ги гледах, татко смени темата:

— В шест и половина да дойдеш в басейна — рязко се обърна той към Дайфъндорф. Същата вечер щеше да има плувно състезание, Дайфъндорф влизаше в нашия отбор.

— Заради вас, мистър Колдуел, здравата ще ги натопим — обеща Дайфъндорф. — Така са се надули, че лесно ще ги спукаме.

Нашият плувен отбор тази учебна година не беше спечелил още нито една среща: Олинджър беше твърде сухоземен градец. В него нямаше нито един обществен басейн, а дъното на яза при бедняшкия приют беше осеяно със счупени бутилки. По някакъв свръхестествен каприз, с каквито Зимърман държеше учителското тяло в разтегливото състояние на постоянна бъркотия, баща ми беше треньор на училищния плувен тим, въпреки че хернията му пречеше дори да се топне във водата.

— Напрегнете всички сили, друго не ни остава — каза татко. — Чудеса в наше време няма.

Сега ми се струва, че баща ми е искал някой да противоречи на последните му думи, ала никой от нас тримата в стаята не намери за нужно.

Третият — това бе Джуди Ленгъл. Според баща ми тя бе жертва на баща си, който я тормозел свръх границите на нейните умствени способности. Съмнявах се в това; за мен Джуди беше най-обикновено момиче, което по липса на хубост и ум бе станало злобно и дребнаво амбициозно и с тия си качества мъчеше лековерните учители като баща ми. Тя използува тишината, за да се обади:

— Мистър Колдуел, все си мисля за класното утре…

— Само един миг, Джуди. — Преситен вече, Дайфъндорф бе тръгнал да си върви. Като се надигаше от стола, едва не се оригна. Татко го спря. — Дайфи, а какво става с цигарите? Ако пак те издаде някой, изхвръкваш от отбора.

Глупашкият чуплив гласец простена от вратата:

— От началото на срока не съм слагал лист тютюн в уста.

— Не ме лъжи, момче! Животът е много кратък, за да лъжем. Кажи-речи, петдесет и седем най-различни хора са ми пошушнали, че пушиш, и ако ме хване, че те прикривам, Зимърман ще ми откъсне главата.

— Окей, мистър Колдуел. Разбрано.

— Довечера от теб ще искам бруста и свободния стил на двеста метра.

— Ще ги имате, мистър Колдуел.

Притворих очи. Лошо ми ставаше, щом чуех татко да говори като треньор; това ми се струваше тъй недостойно за нас. Бях нечестен — та нали в края на краищата тъкмо това исках да чуя от него — уверените обикновени думи на другите мъже, върху които се крепеше светът? А може би ме приболя, че Дайфъндорф има нещо определено да даде на баща ми — бруста и свободния стил на двеста метра, — докато аз нямах нищо. В нежеланието да си показвам кожата, никога не се научих да плувам. За мен водата си остана затворен свят, поради което се влюбих във въздуха — него успявах да сгъстявам в себе си на големи и вълнуващи порции, върху които залепвах етикета „Бъдеще“; надявах се тъкмо в тази област да възнаградя баща си за неговите страдания.

— Кажи сега, Джуди — рече той.

— Не разбрах върху какво ще правим класно.

— Нали ви казах днес в часа — глава осма, девета и десета.

— Но това е много!

— Прегледай ги, Джуди. Не си глупава. Ти можеш да учиш — татко разтвори книгата, сивия учебник с микроскопа, атома и динозавъра на корицата. — Чети само думите в курсив. Ето тук: МАГМА. Какво е магма?

— Този въпрос ще го има ли?

— Не мога да ти кажа въпросите, Джуди. Няма да е честно спрямо останалите. Но все пак да видим знаеш ли — какво е магма?

— Нещо, дето излиза от вулканите?

— Бих приел. Магмата е вулканична скална маса в разтопено състояние. Виж тук. Кои са трите вида скални породи?

— И този въпрос ли ще го има?

— Не мога да ти кажа, Джуди. Нали разбираш? Но кажи, кои са?

— Упадъчни…

— Вулканични, утаечни и метаморфозирани. Дай пример за всеки вид.

— Гранит, варовик и мрамор — казах аз. Джуди уплашено ме погледна.

— Или базалт, шисти и лиски — додаде татко. А глупачката изгледа мен, после него, после пак мен, сякаш помисли, че сме се сговорили срещу нея. За момента беше точно така. Щастливи бяха миговете, когато баща ми и аз се превръщахме в едно цяло, в един малък двучленен отбор. — Искаш ли да научиш нещо интересно, Джуди? — каза татко. — Най-богатите залежи от шисти в нашия континент се намират под носа ни, в Пенсилвания, в областите Лихай и Нортхамптън. — Той почука с пръсти по черната дъска зад себе си. — Всички черни дъски от единия океан до другия произлизат оттам.

— Но от нас не се иска да знаем и това, нали?

— Не. В учебника не го пише. Но си помислих, че може да ти бъде интересно. Помъчи се да ти стане интересно. Забрави бележките; баща ти ще се примири. Не се погубвай, Джуди; на твоите години не знаех какво значи да си млад, И досега не съм разбрал. Но послушай ме, Джуди! Едни могат, други не могат. Затуй пък у всекиго има по нещо, достатъчно е дори само това, че живее. Господ не ни е пратил на земята да се тровим за нещата, които не притежаваме. Човек с двата таланта^[1] не се е сърдел на другия, който имал пет. Виж мен и Питър. Аз нямам нито един талант, той има десет; но не му се сърдя. Обичам го. Син ми е.

Тя отвори уста, очаквах да попита: „Това ще го има ли в класното?“, но замълча. Баща ми прелисти книгата.

— Посочи някои ерозионни фактори — рече той.

— Времето? — осмели се тя.

Баща ми вдигна поглед с вида на човек, когото тежко са ударили. Под очите кожата му стана бяла като кожата по слабините, а по бузите цъфнаха неестествено румени ивици, ясни и успоредни, като следи от гневни пръсти.

— Не съм мислил за него, но може би — каза той. — Имах пред вид водата, ледниците и вятъра.

Тя си ги записа в бележника.

— Я обясни какво значи диастрофизъм. Изостазия? Начертай схемата на сеизмографа. Какво е батолит?

— Ама всичките въпроси ли ще ни дадете?

— Може и нито един от тези да не дам. Сега не мисли за класното. Помисли за земята. Не я ли обичаш? Не искаш ли да знаеш повече за нея? Изостазията^[2] ми напомня едра тлъста жена, която си намества корсета.

Лицето на Джуди винаги изглеждаше напрегнато. Бузите й бяха лепнати до самия нос, от което бръчките от двете му страни ставаха дълбоки и остри; на върха на носа й имаше трета, вертикална бразда. Устата й също изглеждаше скрита в многобройни гънки и когато говореше, тя се разтваряше едва-едва, движеше се нагоре-надолу като листенцата на градинското кученце.

— А ще питате ли за протозона и другите там работи?

— За протерозоя? Да, госпожице. Един от въпросите може да бъде: Избройте поред шестте геологични ери с приблизителните им дати. Кога е била кайнозойската ера?

— Преди един милиард години? Или не…

— Та ти живееш в нея, момиче! Всички живеем в нея. Почнала е преди седемдесет милиона години. А може да питам и следното: Кои са по-важните измрели форми на живота, като ще пиша по една точка на всеки, който ги определи, втора точка — който каже от коя ера са, и още една точка за периода. Например бронтозавър: млекопитаещо, Кайнозойска ера, третичен период. Дори еоценова епоха, но не вярвам да знаеш и това. Може би ще ти бъде интересно за сведение да узнаеш, че бронтозавърът е приличал поразително на Уилям Хауърд Тафт, който беше президент, когато бях на твоите години.

Видях я, че си записа в бележника „Ипохите — не“ — и после огради написаното в кутийка. Баща ми продължи да говори, а тя се захвана да украсява правоъгълника с триъгълничета.

— Или пък лепидодендронът — каза той. — Гигантско споровидно, палеозой, пенсилвански период. Или ериопс. Какво ще е то, Питър?

Наистина не знаех.

— Влечуго — опитах се да налучкам — от мезозоя.

— Земноводно — рече той. — Още по-рано. Ами археоптериксът? — Гласът му се разбърза, сигурен, че го знаем. — Какво е то, Джуди?

— Архи… какво? — попита тя.

— Архиоптерикс — той въздъхна. — Първата птица. Била е голяма колкото гарга. Перата й са видоизменени люспи. Разгледай схемите и запомни какво си записала в час — това ти стига, ще изкараш.

— Ама като се опитам да запомня каквото трябва и ми става едно такова гадно и свят ми се завива — неочаквано рече тя и аха-аха да заплаче. Лицето й представляваше неразтворена пъпка, но макар и млада, бе почнала да вехне. Беше бледа и тази бледнина за миг преплува стаята, чиито лакирани сенки напомняха оттенъците на мед, събиран от сладката гнилоч на някой лес.

— На всички ни става — каза татко и нещата отново добиха солиден вид. — Познанието предизвиква гадене. Не се пресилвай много, Джуди, и не си губи от съня, че от сън се хубавее. Не се шашвай. Ще мине сряда, всичко ще забравиш, и додето се усетиш, току-виж, си задомена с шест дечурлига.

Едва сега, с известно възмущение съзнах, че от жал татко всъщност й подсказа цялото класно. Когато тя излезе от стаята, той стана, затвори вратата и се обърна към мен:

— Горката женичка, баща й ще си носи на врата една стара мома. — Бяхме останали сами.

Престанах да се подпирам на перваза и рекох:

— Може би тъкмо тъй му се иска. — Усещах червената си риза; нейните проблясъци в долния край на зрителното ми поле сякаш придаваха на моите думи някаква загадъчна изисканост.

— Не ми се вярва — отвърна татко. — Няма нищо по-лошо на света от озлобената жена. Точно това й е хубавото на майка ти — никога не е бивала злобна. Няма да повярваш, Питър, но ние с майка ти сме изживяли много приятни часове.

Усъмних се, но начинът, по който го каза, ме накара да замълча. Стори ми се, че баща ми едно по едно се сбогува с всичко, което е имал на този свят. Взе от писалището къс синя хартия и ми го подаде.

— Чети и плачи — рече той.

Помислих си, че това е медицинско свидетелство с фатално заключение. Стомахът ми се сви. Почудих се кога е успял да се прегледа толкова скоро.

Беше просто един от редовните месечни протоколи за инспекцията на Зимърман:

СРЕДНО УЧИЛИЩЕ ОЛИНДЖЪР

Канцелария на директора

10 януари 1947

ПРЕПОДАВАТЕЛ: Дж. У. Колдуел

КЛАС: 10-и „в“, естествознание

ЧАС НА ИНСПЕКЦИЯТА: 11,05 ч.

(8 януари 47)

Преподавателят пристигна в клас с дванадесет минути закъснение. Видна бе изненадата му да свари директора на катедрата, което бе забелязано и от класа. Пренебрегвайки учениците, преподавателят се опита да води разговор с директора, но същият му отказа. След това преподавателят и учениците се занимаха с възрастта на Вселената, големината на звездите, произхода на Земята и еволюцията на органичната материя вкратце. От страна на учителя не бе забелязан никакъв опит да пощади от оскърбление религиозните разбирания на учениците. Не станаха ясни хуманните стойности в естествените науки. На едно място преподавателят едва се удържа да не спомене думата „дявол“. От самото начало се наблюдаваше безредие и шум, които непрекъснато растяха. Учениците не изглеждаха добре подготвени, вследствие на което преподавателят прибягна до лекционната форма. Минута преди звънеца той удари едно момче по гърба със стоманена пръчка. Подобни физически процедури естествено нарушават Пенсилванските щатски закони и в случай на оплакване от страна на родителите могат да доведат до уволнение.

Независимо от това познанията на преподавателя в областта на преподавания предмет изглеждаха добри, резултатни бяха някои от неговите примери, свързващи преподавания материал с всекидневния живот на учениците.

Подпис:

Луис М. Зимърман

 

Докато четях, татко спусна щорите и стаята изведнъж потъна в здрачевина.

— Хубаво — казах аз. — Смята, че си добре подготвен.

— По-отвратителен протокол и дяволът не може да измисли. Сигурно цяла нощ е съчинявал тоя шедьовър. И ако той попадне в училищния съвет, и-з-х-в-р-ъ-к-в-а-м на общо основание, никой няма да ме пита за прослужените години.

— А кой ученик си ударил?

— Дайфъндорф. Оная кучка, Дейвйс, го беше раздразнила, горкото копеле.

— Какво му е толкова „горкото“? Счупи решетката на нашия буик, сега пък заради него ще те уволнят. А преди две минути седеше при тебе и ти си седнал да му разправяш живота си.

— Той е глупав, Питър. Съжалявам го. Краставите магарета, нали знаеш…

Преглътнах вкуса на завистта и казах:

— Татко, протоколът не е чак толкоз лош.

— По-лош не може и да бъде — рече той, крачейки напред-назад по пътеката, с летвата за щорите в ръка. — Направо убийство. И си го заслужавам. Петнайсет години преподавам и не се научих. Петнайсет години ад. — После взе някакъв парцал от шкафа за книги и излезе. Прочетох отново протокола и си дадох труд да получа по-ясна представа за истинските намерения на Зимърман. Не успях. Баща ми се върна, намокрил парцала от чешмичките в коридора. С широки и ритмични движения, подобни на полегнали осморки, той изтри черната дъска. Старателните проплясквания на парцала подчертаваха тишината; високо горе на стената часовникът, който се сверяваше по директорския в канцеларията на Зимърман, отскочи с тиктакане от 4,17 на 4,18.

— Какво иска да каже с това — попитах, — „хуманните стойности на естествените науки“?

— Питай него — рече татко. — Може би той знае. Може би дълбоко в ядрото на всеки атом има по едно човече, седи си там, люлее се на стола и си чете вечерния вестник.

— А ти наистина ли мислиш, че това ще попадне в училищния съвет?

— Дай боже да не попадне! Отива към архивата. В настоятелството имам трима неприятели, един приятел и една, дето не я знам каква е. Мисис Хърцог — за нея не знам черна ли е, бяла ли е. Умират да ме изхвърлят. Да се отървем от изсъхналите дървета. И без това сума ветерани от войната се нуждаят от работа. — Бършеше дъската и сумтеше.

— Може би ти действително трябва да зарежеш учителството — казах аз. По този въпрос често бяхме говорили с мама, но нашите дискусии биваха задънени, защото в края на краищата все си удряхме главите в един и същи факт: не друго, а учителската професия на баща ми ни даваше подслон, позволяваше ни да живеем.

— Твърде късно, твърде късно — отвърна татко. — Твърде късно. — Той погледна часовника и додаде: — Боже мой, закъснях не на шега! С доктор Епълтън се разбрахме, че ще ида в четири и половина.

Лицето ми пламна от страх. Баща ми никога не беше ходил при лекар. За първи път се уверих, че болестта му не е илюзия; тя проникваше във външния свят и се разпростираше като петно.

— Ще идеш? Наистина ли ще идеш? — Молех го да отрече това.

Той разбра мислите ми и докато стояхме един срещу друг в трептящите сенки на стаята, някъде се тръшна врата на гардеробно шкафче, чу се изсвирване с уста, часовникът изцъка.

— Обадих му се на обяд — каза татко, сякаш изповядваше грях. — Просто искам да отида, да ми разкаже колко бил способен в медицинската академия. — Преметена мокрия парцал да съхне върху облегалката на стола, приближи перваза на прозореца, отви чекмедженцето на острилката за моливи и изсипа в кошчето розова струя от стърготини. Дъхът на кедрово дърво изпълни стаята с жертвено благовоние.

— Да дойда ли и аз с теб? — попитах.

— Недей, Питър. Иди в кафенето, там ще убиеш времето с приятели. След час ще мина да те взема и ще отидем в Олтън.

— Не, ще дойда с теб. Нямам приятели.

Той извади от шкафа печално късото си сако. Последвах го навън. Затвори зад нас вратата на стая 204, слязохме по стълбите, прекосихме хола на първия етаж и минахме покрай искрящата витрина със спортните трофеи. Тази витрина ме потискаше; за първи път я видях като малко дете и все още имах суеверното чувство, че всяка сребърна урна съдържа праха на някоя мъртва душа. Главният чистач Хелър ръсеше по пода трохи розов восък и ги замиташе към нас с широка метла.

— И днес си изкарахме хляба, а? — подвикна му татко.

— Ах, ja! — отвърна чистачът. — Човек рано остаряфа, но ум късно му идфа. — Хелър беше нисък мургав германец с чисто черна коса въпреки шейсетте си години. Носеше очила без рамки, с които изглеждаше по-интелигентен от повечето учители. Гласът му проехтя след татковия в кухата дължина на коридора, която изглеждаше мокра там, дето отгоре й падаше светлина от прозорците и вратите. Успокоих се, казах си, че в свят, в който възрастни мъже могат да си разменят подобни банални фрази, не може да проникне нищо абсолютно и ужасяващо, като например смъртта. Татко остана да ме почака, а аз изтичах до шкафчето си в съседния коридор да си взема куртката и някои книги; мислех си, че в следващите часове ще се отвори пролука, в която да си напиша част от домашните; разбира се, не стана тъй. Като се върнах, чух татко да се извинява на Хелър за — така ми се стори — някакви петна, които бил оставил по пода.

— Не е тъй — казваше той, — не обичам да превръщам чудесната работа, която вършиш, в нещо по-тежко от това, което е. Не мисли, че не разбирам какво значи да поддържаш чиста тази конюшня. Авгиева конюшня, всеки делник.

— О, да — каза Хелър и сви рамене. Приближих се, в това време черната му фигура се сгърчи и дръжката на метлата сякаш я прониза. После се изправи и в отворената си длан ни поднесе да видим с татко няколко продълговати неща, по-големи от обичайните мръсотии и доста, трудно различими.

— Семена — натърти той.

— Че кое ли дете ще носи семена? — попита татко.

— Може да са от портокал — подхвърли Хелър.

— Още една дяволска загадка — продума баща ми. И като че се засрами; излязохме навън.

Следобедът беше ясен и студен, а слънцето над западната част от града удължаваше сенките ни пред нас. Ако се съди по сенките, бяхме някакво подскачащо едноглаво същество на четири крака. По магистралата на запад, към Олтън, премина трамвай, тролеят му съскаше и пръскаше искри по жицата. Това беше и нашата крайна посока: само че засега си пробивахме път срещу течението. Крачехме мълчаливи, на две негови крачки аз правех три, отминахме страничния училищен двор. На няколко метра по-навътре от тротоара имаше покрита със стъкло дъска за обяви. Афишите се изработваха от последния рисувателен клас на мис Шрак; сегашният показваше едно огромно Б, написано с цветовете на училището, тъмнокафяво и златно, и гласеше:

АСКЕТБОЛ

вторник

7 часа

Прекосихме малката и неравна асфалтова алея, отделяща училищната площ от гаража на Хъмъл. Тук платното на улицата пъстрееше от малките географски карти на капало масло — острови, архипелази и континенти, още неоткрити по нашето, земно кълбо. Отминахме бензиновите помпи. Приближихме бялата спретната къща, по чиято веранда железни пръти разпъваха на кръст кафявия скелет на една виеща се роза: през юни розата цъфтеше и даряваше всяко минало оттук момче със сладостната като амброзия мисъл, че разсъблича Вира Хъмъл. Две къщи по-нататък беше кафенето на Майнър. То се помещаваше в една и съща тухлена сграда с пощата на Олинджър. Имаше два прозореца с големи стъкла един до друг; зад единия началничката на пощата, дебелата мисис Пасифай, оградена от обяви за търсене на работа и всевъзможни пощенски разпоредби, раздаваше марки и пощенски записи; зад другия, обгърнат от невръстен смях и дим, Майнър Крец, също тъй затлъстял, загребваше сладолед и приготовляваше лимонова пепси-кола. Двете заведения бяха подредени симетрично. Покрит с мушама, мраморният тезгях на Майнър отразяваше през междинната стена запречените прозорци и постланото с линолеум гише на мисис Пасифай. Като дете обичах да надзъртам през процепа за писма към задната част на пощата, — там се виждаха рафтове сортирани писма, подредени сиви чували и един-двама раздавачи със сини панталони, без сака и шапки, които, явно по задължение, неспирно бъбреха. Пак тъй, като малък, струваше ми се, че по-големите момчета в кафенето хлътват в задните сепарета зад някаква завеса от дим, чиито цепнатини позволяваха да се надникне в онази тайнствена изолираност, която бе строго забранена за мен като с федерален закон. По звука, който издаваха, автоматичната монетна багатела и машината за клейма върху пощенските марки бяха като близнаци. На мястото, където в пощата имаше малка, издадена напред дъска с мръсна, опърпана попивателна, няколко разкривени перодръжки и две пресъхнали мастилници с натруфени металически капачки, в кафенето беше поставена масичка, предлагаща за продажба пластмасови табакери, миниатюрни позлатени рамчици с избледнелите портретчета на Джун Алисън и Ивон де Карло^[3], карти за игра на гърба с котенца, шотландски териери, красиви къщи и лагуни, както и преоценени за 29 цента предмети, като прозрачни зарове с оловни тежести, целулоидни изхвръкнали очи и натрошени зъби за маскиране, шарени калейдоскопи и гипсови боядисани кучешки изпражнения. Тук можеха да се купят, две за пет цента, кафяво оцветени пощенски картички с изгледи от Олинджърската община, търговската част на Олтънската магистрала, коледно украсена с провиснали отгоре фенери и шперплатови свещи, изгледът, откриващ се от Шейл Хил, новата станция за хлориране на водата на Кедровите възвишения и градската паметна плоча, каквато беше през войната — дървена, с постоянно подновявана боя на буквите, преди да сложат малката каменна, върху която издълбаха само имената на падналите. Тези картички се купуваха тук, а срещу още един цент можеха да се изпратят от съседното гише; симетрията, стигаща дори до изтърканите места по пода и отоплителните тръби по срещуположните стени, беше тъй съвършена, че като малък подозирах мисис Пасифай и Майнър Крец в таен брак. Нощем и в неделя сутрин, когато прозорците им биваха тъмни, огледалната ципа помежду им се стопяваше и като изпълваха съединените си тухлени черупки с по една тлъста преоценена въздишка, те се сливаха един с друг.

На това място татко спря. Обущата му изскърцаха на цимента в трошливия въздух, а устата му се раздвижи като кукленска:

— Окей, Питър. Влизай при Майнър, пък аз ще се върна да те взема веднага щом доктор Епълтън свърши с мене.

— Какво, мислиш, ще ти каже? — Изкушавах се. Можеше да сваря Пени в кафенето.

— Ще каже, че съм здрав като стар кьопав кон — рече баща ми, — а той е умен като дърта мръсна кукумявка.

— Не искаш ли да дойда с тебе?

— Горкото ми синче, с какво ще ми помогнеш? Стой настрана, не се разстройвай и ти. Иди си виж приятелите, все едно за какви се мислят! Аз никога не съм имал приятели, тъй че не мога да си представя какво е.

Моите мисли и баща ми рядко биваха на противоположни становища; направих компромис:

— Ще вляза — рекох — само за минутка, после ще те настигна.

— Гледай си работата — извика той с внезапно замахване на ръката, сякаш припомнил си невидимата публика, пред която показваше актьорското си изкуство. — Като си помисля само колко време ти предстои да убиваш! На твоите години толкова много време убивах, че ръцете ми и досега са кървави — приказките му се разгръщаха все по-нашироко; почувствувах, че се смразявам.

Закрачи сам — видя ми се олекнал и отслабнал. Може би в гръб всички мъже изглеждат по-слаби. Искаше ми се, заради мен поне, да си купи едно прилично палто. Продължавах да го наблюдавам, когато той измъкна от джоба си плетената шапка и си я наложи; пронизан от неудобство, аз изтичах по стъпалата, блъснах вратата и връхлетях в кафенето.

Заведението на Майнър приличаше на лабиринт. Толкова много тела, при това тук идваха нищожна част от учениците. Другите ходеха другаде; при Майнър се събираха най-неблагонадеждните и аз се вълнувах, че съм част от тях, па макар и само външно. В това забулено помещение се чувствувах като в скривалището на могъщ звяр, чиито ноздри бълват дим, а кожата излъчва топлина. Гласовете, които се блъскаха помежду си в топлината на конюшнята, сякаш клюкарствуваха на една и съща тема, за някакво събитие, станало миг преди моето идване. На тази възраст ме преследваше подозрението, че един напълно различен свят, ярък и много важен, чака само да извърна очи, за да пусне в действие своите митове. Пробих си път сред телата като през клонака на гъсто наредени една до друга врати в жив плет. Отминах едно, две, три сепарета и ето тук, да, тук беше тя. Тя.

Защо се случва така, любима; защо лицата, които обичаме, при всяка нова среща изглеждат тъй нови, като че тозчас сърцата ни отново са ги изковали? Как да ти я опиша обективно? Беше дребна и съвсем не толкова необикновена. Устните й бяха твърде пълни и отегчително самодоволни; носът й — по-скоро остър и нервен. Имаше клепачи, смътно напомнящи негърските — тежки, пухкави, синкави и невероятно мъдри в сравнение със стреснатата зеленикава невинност на очите й. За мен ставаше хубавица, струва ми се, тъкмо поради това несъответствие — между устните и носа, очите и клепачите, — тези меки и тихи сблъсквания като в замрежените дипли на водата, сочещи неочакваните дълбочини в течението на река. Тази нежна колебливост в чертите й може би обяснява защо я смятах достойна за себе си. Тя всеки път я правеше да изглежда неочаквано друга.

Беше седнала в единия край на сепарето и до нея имаше празно място. Срещу нея на същата маса двама от девети клас, с които тя бегло се познаваше, момче и момиче, ослепели за целия свят наоколо, си дърпаха копчетата. Бе ги зяпнала и не ме забеляза, докато, намъкнал се вече вътре, не я тласнах с тялото си.

— Питър!

Разкопчах си куртката и извадих на показ безгрижния пламък на ризата си.

— Дай ми една цигара — помолих я.

— Къде се губиш цял ден?

— Насам-натам. Видях те.

С красив жест тя изчука една от своите „Лъки страйк“ от червено-жълтата си пластмасова табакера, която се отваряше и затваряше с плъзгащо се капаче. Погледна ме с пъстрите си зелени ириси, чиито идеално закръглени черни краища сякаш се разшириха. Не можех да разбера с какво успявам да наруша самообладанието й и, честно казано, в душата си далеч не се гордеех с това. Но за мен нейното отпускане бе добре дошло; то представляваше отмора, каквато не познавах дотогава. И както бебето иска да го сложат в леглото, тъй и ръката ми пожела да се сгуши между бедрата й. Смукнах цигарата и вдъхнах дима.

— Снощи те сънувах.

Тя отмести поглед, сякаш да си даде време за изчервяване:

— Как ме сънува?

— Не точно както си мислиш — казах аз. — Сънувах, че си се превърнала в дърво, а аз те виках: „Пени, Пени, върни се!“, но ти не се върна и аз останах да притискам лице о кората на едно дърво.

Прие това равнодушно:

— О, колко тъжно!

— Беше тъжно. Тия дни около мен всичко е тъжно.

— Какво друго?

— Татко предполага, че е болен.

— А какво му е според него?

— Отде да зная. Може би рак?

— Наистина ли?

Цигарата разбъркваше в мен своята смес от желанието да повърна и световъртежа; дощя ми се да я угася, но вместо това, заради нея, смукнах. Насрещната междинна стена на сепарето подскочи с една, стъпка по-близо, момчето и момичето бяха почнали да удрят глави един о друг като чифт упоени овни.

— Миличък — каза ми Пени, — сигурно нищо му няма на баща ти. Та той не е много стар.

— Петдесет — рекох. — Миналия месец навърши петдесет. А все разправяше, че нямало да доживее петдесетте.

Моето бедно и глупаво момиче се намръщи, замисли се, помъчи се да намери утешителни думи — за мен, който бях тъй безкрайно изобретателен в бягството си от спокойствието. Най-сетне каза:

— Баща ти е страшно забавен, за да умре. — Ученичка от девети клас, тя го познаваше като учител само от занималнята; но, разбира се, цялото училище познаваше баща ми.

— Всеки умира — отвърнах аз.

— Да, но не тъй скоро.

— Да, и все пак този момент трябва да дойде. — С тези разсъждения доведохме загадката до краен предел и не ни оставаше друго, освен да се върнем назад.

— Ходил ли е при лекар? — попита тя. Безлично, сякаш прищявка на времето, бедрото й под масата се докосна до моето.

— Ей сега отиде. — Преместих цигарата в дясната си ръка и отпусната уж случайно, уж да почеше място, което сърби, освободената лява ръка падна върху коляното ми. — Трябваше да ида с него — казах и се запитах дали профилът ми изглежда тъй изтънчен, както го чувствувах — с издадените устни под китката от дим.

— Защо? Какво можеш да направиш?

— Не зная. За кураж. Просто да бъда с него. — И също тъй естествено, както водата се стича от високото към ниското, пръстите ми се преместиха от коляното ми върху бедрото й. Тъканта на полата й наподобяваше кожата на фавн.

Това докосване, макар че с нищо не го издаде, прекъсна реда на мислите й.

— Как би могъл? Та ти си му дете! — изрече тя като пияна.

— Знам — отвърнах аз и заговорих бързо, да не си помисли, че моето докосване е било нещо повече от случайност, от съвпадение на невинни съставни части. Спечелил веднъж почва, аз се разпрострях, разперих пръсти и притиснах длан върху податливата твърд. — Но той друго синче си няма. — Произнасянето на татковата дума „синче“ го доближи до мен; в неспокойната атмосфера като че изплуваха присвитите му очи, наведената напред неспокойна фигура. — Аз съм единственият човек на света, с когото може да разговаря.

— Не може да бъде — тихо каза тя; гласът й бе по-интимен от думите. — Баща ти има стотици приятели.

— Нито един! — извиках. — Той няма никакви приятели; каква полза от тях? Нали преди малко сам ми каза. — И подтиквана от нещо като любознателния страх на баща ми, който го караше в разговор с непознати да задълбава по-дълбоко, отколкото учтивостта допуска, ръката ми, станала изведнъж огромна, сграбчи тайното богатство на плътта й, пръстите ми подириха процепа между бедрата й, малкият ми пръст като че докосна през завивката от фавънов плат възвишението, дето те се съединяваха, свиления хребет, светилището.

— Недей, Питър — все тъй меко рече тя, а хладните й пръсти ме уловиха за китката и върнаха ръката ми на моето коляно. Ударих се по бедрото и самодоволно въздъхнах. Бях си позволил повече, отколкото съм мечтал. Затуй останах изненадан, че тя можа шепнешком да добави нещо тъй ненужно и покварено, макар и скрито в свян: — Виж колко хора! — Сякаш целомъдрието се нуждае от външно обяснение; сякаш, ако бяхме сами, земята би се надигнала и би заключила ръцете ми.

Смачках цигарата и се оправдах:

— Трябва да го настигна. — После я попитах: — Молиш ли се?

— Да се моля?

— Да.

— Да.

— Ще се помолиш ли за него? За баща ми?

— Добре.

— Благодаря, ти си добра. — Удивени от изречените думи, и двамата млъкнахме. Почудих се не съм ли извършил богохулство, като призовах бога да ми бъде оръжие за по-дълбоко проникване в сърцето на това момиче. Не, казах си, обещанието й да се помоли наистина облекчава товара ми. Ставайки, попитах я: — Ще дойдеш ли утре вечер на баскетболните състезания?

— Може и да дойда.

— Да ти запазя ли място?

— Ако искаш.

— Или ти на мене.

— Добре. Питър?

— А?

— И не се тревожи толкова много. Не си за всичко виновен.

Двойката срещу нас, съкласниците на Пени — казваха се Бони Ленърд и Ричи Лора, — излязоха от своя захлас и престанаха да се натискат. В изблик на подигравателен триумф Ричи се провикна към мен:

— Тиквоядец!

Бони глуповато се изсмя и въздухът на заведението, в което се чувствувах тъй сигурен, се изпълни с опасността от думи, запратени в лицето ми. Няколко по-големи момчета, пуснали вече тъмни полумесеци под очите си като възрастни, подвикнаха:

— Хей, тикво! Как е старият? Какво прави Джорджи-Порджи Ябълковия пудинг?

Случеше ли се някой ученик да учи при баща ми, той не го забравяше и споменът, изглежда, се изливаше в подигравка. Чувството на дълго стаявана и вече кипнала вина и любов към него търсеше изкуплението си в мен, дребния приемник на този мит. Мразех това и все пак то ми придаваше важност; това, че съм син на Колдуел, ме издигаше над безличната маса по-малки от мен дечурлига и само благодарение силата на баща ми осигуряваше моето съществуване в очите на тези титани. Не ми оставаше друго, освен да слушам и да се усмихвам, додето от тях се лееха сладникаво-жестоки спомени.

— Лягаше насред пътеката и викаше: „Хайде де, стъпчете ме всички, и без това сте почнали…“

— … бяхме шестима, напълнихме си джобовете с кестени…

— … седем минути преди края на часа всички се изправиха и го зяпнаха, като че ли му е разкопчан панталонът…

— Дявол да го вземе, няма никога да забравя…

— … а онова момиче от задните чинове вика, че не виждало десетичната точка… той отива до прозореца, загребва сняг от перваза и прави топка… после я запрати към тая шибана черна дъска…

— „Сега — вика — виждаш ли я?“

— Господи, какъв човек!

— Хей, Питър, велик баща имаш ти.

Изпитанията обикновено завършваха с някое подобно състрадателно благоволение. Излязло от тези престъпни дългуни, то ме вълнуваше. Те пушеха в клозетите, пиянствуваха из Олтън и посещаваха негърките в публичните домове на Филаделфия. Дошъл по задължение, смехът изсъхна втвърден на лицето ми, а те, внезапно изпълнени с ненавист, ми обърнаха гръб. Промъкнах се отново до предната част на кафенето. В сепаретата някой имитираше кукуригане. Дорис Дей пееше от джук-бокса^[4] „Сантиментално пътешествие“. Отвътре ритмично се извисяваше хорово провикване при всяко завъртане на монетната багатела, която иззвънтяваше в знак на протест и едно след друго даваше празно. Обърнах, се и в бъркотията забелязах, че с нея играе Джони Дедман. Нямаше как да сбъркам тези широки, леко затлъстели рамене, вдигнатата яка на пилешкожълтата кадифена риза, бароковата глава с вълниста коса, събрана отзад в мокра патешка опашка, която плаче за бръснар. Джони Дедман беше един от моите идоли. На възраст по-голям, но върнат да повтаря класа, той прекрасно можеше да върши всички безсмислени номера на сръчността, да танцува с диви кълчения, да играе на багатела и да подхвърля солени бадеми направо в устата си. По азбучна случайност в една от занималните седеше до мен и ме научи няколко трика, като например как да имитирам измъкването на тапа, изваждайки пръста си от устата; разбира се, нито веднъж не можах да постигна неговата гръмкост на звука. Имаше румено бебешко лице, разперени мустаци от светли небръснати косми и абсолютната чистота на човек без амбиции: дори лудориите си вършеше без плам и старание. Вече имаше, една незаконна простъпка: като бил шестнайсетгодишен, веднъж се напил в Олтън с бира и ударил някакъв полицай. Знаех обаче — не си го е търсил нарочно, а му се е случило ей тъй, по инерция, както по инерция нагаждаше стъпките си на дансинга в зависимост от партньорката и я караше да се понася в суинга с разпиляна коса, пламнали бузи и развъртян задник. Монетната багатела никога не успяваше да го надхитри; твърдеше, че усещал как живакът се вълнува в ръчката. С разните машини си играеше тъй, сякаш сам ги е изобретил. Наистина неговата единствена явна връзка със света на неумолимите факти бе признатата му способност на техник. С изключение на ръчна работа по всички други предмети имаше двойки. Имаше нещо възвишено в тая цифра, пред което стаявах дъх. Нея година, когато бях на петнайсет, ако не желаех тъй страстно да стана втори Вермеер, сигурно щях да се опитам да бъда Джони Дедман. Но, разбира се, с тъга установих, че само с желание човек не може да стане Джони Дедман; такъв трябва да бъдеш по рождение, готов от самото начало.

Навън вдигнах върховете на широката си яка, прилепих ги до гърлото си и тръгнах по Олтънската магистрала — до доктор Епълтън имаше две преки. Изчакал реда си на колелото след другия трамвай, който отиваше на запад към Олтън, когато излязохме с татко от училището, насрещният трамвай се клатушкаше сега по магистралата, пълен с посивели работници и правостоящи, прибиращи се след покупки в Олтън у дома, на изток, в Ийли, малкото селище в другия край на линията. Бяха минали може би десет минути. Забързах и тъй като бях поръчал на Пени да се помоли, почнах да се моля и аз: „Нека остане жив, да остане жив, не пращай на баща ми болест.“ Молитвата ми бе отправена към всички, които можеха да слушат; тя се разширяваше в концентрични кръгове, най-напред обхващаше града, после се издигаше в небесната полусфера и отвъд нея, в онова, което се намираше отвъд. Небето зад къщите на изток бе вече виолетово; отгоре все още имаше бездънния син цвят на деня; а зад мен, над къщите зад гърба ми, гореше. Синевата на небето беше оптическа измама, която, макар разяснена в час по естествена история от баща ми, моето съзнание можеше да си представи само като натрупване на леко оцветени кристални сфери, подобно на розовото, което се получава, като долепиш две почти невидимо обагрени целофанени листчета; прибавиш ли трето, получаваш червено; четвърто — мрачноалено; пето — такова кърваво, каквото сигурно пламти в търбуха на пещ, разгоряла се до краен предел. И ако синият купол над града беше илюзия, тогава каква ли по-голяма илюзия ще е онова, което се намира над него. „Моля!“ — добавих към молитвата си като дете, на което са напомнили.

Къщата на доктор Епълтън — кабинетът и чакалнята се намираха в предната й част — имаше гипсова мазилка с карамелен цвят и бе разположена навътре върху извисена полянка, която се ограждаше от пясъчников зид, малко по-нисък от мен. От двете страни на стъпалата, водещи през тревата, се издигаха два каменни стълба, увенчани с големи бетонени топки — външно украшение, твърде обичайно за Олинджър, но — по-късно открих — необичайно за други места. И докато бързах по стръмното към вратата на доктора, лампите из къщите на града почнаха изведнъж да припламват — така е и в картините: лекото сгъстяване на една от багрите кара съседните да греят. В този миг бе прекосена широката граница между деня и нощта.

МОЛЯ, ЗВЪНЕТЕ И ВЛИЗАЙТЕ. Тъй като не бях пациент, не звъннах. Кой знае защо, си представих, че ако звънна, доходите на доктор Епълтън ще отидат по дяволите, като захвърлена чекова книжка, в която е бил забравен един неосребрен чек. Във вестибюла на къщата имаше изтривалка с цвят на какао и една грамадна гипсова поставка за чадъри, префърцунено украсена с парченца разноцветно стъкло. Над поставката висеше малка потъмняла репродукция — страшна за гледане, — представляваща някаква класическа сцена на насилието. Ужасът у изобразената публика бе тъй съзнателно драматизиран, хаосът от разперени ръце и разтворени уста — предаден с такава сила на резеца, общото впечатление бе тъй потискащо и мъртвешко, че нито веднъж не посмях да спра очи върху централното събитие — имах беглата представа, че това е налагане с бич. В единия ъгъл на репродукцията, преди да отместя глава встрани (както при пръв допир с порнография), съзрях дебела черта — може би камшик? — осукала се като змия около някакъв мъничък храм, гравиран с нежността на паяжина, за да му придава отдалеченост. В това, че този неизвестен и забравен художник бе загубил безвъзвратно безброй много часове — несъмнено с любов и неподправена сръчност — да създаде тая грозна, прашна, потъмняла вече и напълно пренебрегната картина, се съдържаше сякаш послание към мен, което не желаех да разчета. Влязох в чакалнята на доктор Епълтън, вдясно. Тук покрай стените бяха подредени стари дъбови столове, облечени в напукана черна кожа, също такива столове ограждаха масата в средата, отрупана с разпокъсани екземпляри от „Либърти“ и „Сатърдей Ивнинг Пост“. В единия ъгъл лъщеше трикрака закачалка, напомняща кокалеста вещица, а полицата на едното й рамо подкрепяше препарирана врана, посивяла от прах. Чакалнята беше празна; вратата към кабинета зееше и аз чух гласа на татко да пита:

— Може ли да бъде от отрова на хидра?

— Минутка, Джордж. Кой влезе?

С широкото плешиво лице на жълтеникава кукумявка, Док Епълтън надникна през вратата.

— Питър, — съобщи той и добротата и самоувереността на стария човек пронизаха болезнената атмосфера на неговия дом като слънчев лъч. Макар че Док Епълтън ме бе измъкнал на бял свят, за първи път си го спомнях от времето, когато, в трето отделение, разтревожен от недоразуменията между родителите си, тероризиран от другите момчета на връщане от училище, подиграван в междучасията за кожата ми, чиито петна от притеснение се бяха прехвърлили и на лицето, аз легнах от настинка, която не искаше да мине. Не бяхме заможни и затуй не бързахме да повикаме лекар. На третия ден от треската ми го повикаха. Помня, бяха ме подпрели на две възглавници в голямото двойно легло на мама и татко. Тапетите по стените, таблите на леглото и илюстрованите книжки върху завивките около мен носеха оная сладостна и неподвижна безличност, която идва с високата температура; колкото и да се бършех и да преглъщах, в устата ми беше все сухо, а очите — все влажни. Резки стъпки стреснаха стълбището и в стаята заедно с мама влезе пълен мъж с кафява жилетка и натъпкана кафява чанта. Погледна ме, обърна се към мама и попита с кисел селски глас: „Какво сте направили с това дете?“

Доктор Епълтън беше необикновен за мен по две причини: беше близнак и също като мен страдаше от псориазис. Близначка му бе Хестър Епълтън, учителка по латински и френски в гимназията. Беше срамежлива дебелокръста стара мома, по-дребна от брат си, с посивели коси (а той беше плешив). Но късите им орлови носове бяха еднакви и приликата беше очевидна. В детското ми съзнание мисълта, че тези двама представителни възрастни хора са се пръкнали от една и съща утроба, ми се виждаше съвсем невероятна, поради което и на двамата все още отчасти гледах като на деца. Хестър живееше с доктора в същата къща. Женен веднъж, той бе загубил жена си при твърде тъмни обстоятелства — бе умряла или изчезнала. Имаше и син, на име Скипи, доста по-голям от мене, но също тъй единствено дете; татко му преподавал в училище, а после момчето заминало и станало хирург някъде в Средния Запад — в Чикаго, Сент Луис или Омаха. Върху тайнствената съдба на майка му падаше и друга сянка: Док Епълтън не изповядваше никаква религия, не беше нито реформист, нито лютеран и както се говореше, в нищо не вярвал. Този трети странен факт го бях доловил сам от слухове. Вторият — неговият псориазис — ми бе разяснен от мама. До моето раждане в града от псориазис били дамгосани само те двамата, тя и той. Това му попречило, казваше мама, да стане хирург, защото в момента, когато ще се наложи да навие ръкави, розовите петна ще се покажат и пациентът, току-виж, извикал уплашен от масата: „Докторе, излекувай най-напред себе си!“ Жалко, че не е станал, мислеше майка ми, тъй като според нея голямата заложба на Док Епълтън се намирала всъщност в ръцете му, имал по-скоро манипулационен, а не диагностичен талант. Често е разказвала как я мазнал и излекувал от хронична ангина с едно-единствено майсторско замахване с дългата, увита на края в памук пръчица. Изглежда, по някое време от живота си тя доста бе мислила за Док Епълтън.

Той спря пред мен в сумрака на своята чакалня, а закръгленото му бледо лице се напрегна и той се взря в челото ми.

— Кожата ти май не е зле — рече той.

— Още не е — отвърнах аз. — Най-лошо е през март и април.

— Много малко по лицето — добави той. Пък аз си мислех, че там нищо ми няма. Хвана ме за ръцете — почувствувах онази сигурност в жеста, която е усетила и мама — и заразглежда ноктите на светлината, процеждаща се от по-светлата стая. — Да, прошарени. А гърдите?

— Съвсем зле — казах аз и се уплаших, че ще се наложи да му покажа.

Той премигна тежко и ми пусна ръцете. Носеше жилетка, без сако, ръкавите на ризата му бяха привдигнати над лактите с черни ластици подобно на тесни траурни лентички. Златна часовникова верижка пресичаше кафявата жилетка през корема и образуваше подвижна махалообразна дъга. Около врата му висеше стетоскоп. Завъртя ключа и увисналият отгоре полилей от кафеникави и оранжеви стъкла, скрепени с черно олово, плисна езерце от светлина над купчината списания върху масата в средата.

— Почети, Питър, аз да свърша с баща ти.

От кабинета долетя сериозният глас на баща ми:

— Док, пусни момчето да влезе. Искам да чуе какво ще ми кажеш. Всичко, което засяга мен, засяга и него.

Беше ме срам да вляза, боях се да не сваря татко гол. Но той беше напълно облечен, седнал на крайчеца на малък дървен стол с изписани по него холандски орнаменти. В светлата стая лицето му изглеждаше побеляло от уплаха. Стори ми се, че кожата му се е отпуснала; леката му усмивка завършваше със слюнка в ъглите на устата.

— Каквото и да ти се случи в живота, синчето ми, дано никога не стане нужда да допираш до ректоскопия. Брррр!

— Ами! — изръмжа Док Епълтън и отпусна килограмите си зад писалището върху стола с въртяща се ос, като че премерен тъкмо за неговите очертания. Късите му пълни ръце с ловки бели китки кацнаха удобно на привичните за тях закривени дървени облегала на стола, които на края свършваха с подвит надолу охлюв. — Работата е там, Джордж — каза той, — че никога не си бил в съгласие със собствения си организъм. — За да не им преча, седнах на един висок, бял металически стол до масичката с хирургическите инструменти.

— Прав си — отговори татко. — Мразя го това отвратително и грозно нещо. И просто не ми е ясно как е могло да ми служи петдесет години.

Док Епълтън свали стетоскопа от врата си и го остави на масата; там той се сгърчи и сетне се отпусна като пребита гумена змия. Писалището му беше от старите, с ролетка отгоре, пълно с разни разписки, пликчета за таблетки, кочани с рецепти, изрязани от списанията карикатури, празни тубички, пиринчен нож за писма, една синя кутийка с рехав памук, сребърна скоба с формата на гръцката омега. Светилището му имаше две части: тази, където се намираха писалището, столовете, масичката с хирургическите инструменти, везните, офталмологичните карти и саксиите с цветя и зад масата и междинната стена от матово стъкло — другата, съкровеният му олтар, дето по лавиците бяха наредени лекарствата, досущ като бутилки вино и буркани със скъпоценни камъни. В края на прегледа той се оттегляше там, за да се покаже след време с едно-две етикетирани шишенца; оттам непрекъснато се носеше букет лекарствени аромати, съставен от карамел, ментол, амоняк и сушени билки. Този облак от целебни миризми се надушваше още във вестибюла с изтривалката, репродукцията и гипсовата стойка за чадъри. Докторът се завъртя на стола и обърна към нас лицето си; плешивата му глава не беше като тази на Майнър Крец — с лъскавите си възли Майнъровата издаваше плоските места и браздите по черепа му. Главата на Док Епълтън приличаше на гладко блестящо възвишение от кожа, леко изпъстрено с няколко по-розови петънца, които по всяка вероятност само аз можех да забележа и определя като псориазис.

Той посочи баща ми с пръст:

— Виждаш ли, Джордж, ти уж вярваш в душата. Вярваш, че тялото ти е като кон, който можеш да яхнеш, да пояздиш и после да слезеш. Прекалено много си яздиш тялото. То не знае милост какво е. Това е противоестествено. Създава нервно пренапрежение.

Столът ми беше неудобен, а философствуването на Док Епълтън всеки път ме изпълваше с притеснение. Реших, че присъдата е била вече произнесена, а от факта, че докторът намираше време да приказва празни приказки, заключих, че тази присъда ще да е била благоприятна. Въпреки това останах нащрек и се залових да разглеждам масата с кривите сонди и ъгловати ножици, сякаш, бяха азбука, в която можех да прочета търсената дума. „ЕЙ, ЕЙ!“ — подвикваха те. Сред тези сребристи възклицания — игли, острия и лъскави клещи — се намираше и онова необикновено чукче, с което, ударят ли те по коляното, кракът подскача. Представляваше тежко триъгълниче от червена гума, закрепено на сребърна дръжка, малко вдлъбната, да му е по-лесно на лекаря да я хваща. Най-първите ми посещения в този кабинет, за които си спомнях, се завъртваха именно върху това чукче и сега, с тъмнооранжевия си връх, като нещо отдавна познато, то се превърна в център на цялата масичка с инструменти. Имаше формата на стрела, но приличаше също и на опорна точка, и додето го наблюдавах, стори ми се, че почва да потъва, да потъва с едва видимите си пукнатини и закръгленост от дълга употреба и старост, да потъва някъде във времето, да достига дъното — и там, просто и тромаво, каквото си беше, да се превръща в оста, около която всичко се върти.

— … познай себе си, Джордж — казваше Док Епълтън. Неговата розова и твърда длан, заоблена като детските, укорително се вдигна. — Кажи, от колко време учителствуваш?

— От четиринайсет години — отвърна татко. — Останах без работа в края на трийсет и първа и когато се роди синчето, цяла година се шлях безработен. Чак през лятото на трийсет и трета Ал Хъмъл, нали знаеш, той е племенник на татко Крамър, идва един ден в къщи и ми предлага…

— Харесва ли му на баща ти учителската професия? А, Питър?

Беше ми нужен миг да схвана, че питат мен.

— Не знам — рекох, — понякога, предполагам, да. — Размислих и добавих: — Не, струва ми се, че не.

— Всичко щеше да бъде наред — намеси се баща ми, — ако бях сигурен, че за нещо ме бива. Но на мен ми липсва тоя дар, дисциплината. И баща ми, горкият човечец, и той го нямаше.

— Никакъв учител не си ти — обади се Док Епълтън. — Ти си ученик. И от това идва напрежението. А напрежението създава излишък от стомашен сок. Слушай, Джордж, признаците, за които ми говориш, могат да означават чисто и просто колит. Постоянното дразнене на храносмилателните пътища причинява болката и чувството за тежест в правото черво. Докато не видим резултата от рентгена, ще приемем, че е това.

— Нямам нищо против да залягам за дадена работа, в която не ме бива — рече татко, — ама поне да знам какъв, по дяволите, е смисълът. Питам, но кой ли ти отговаря?

— А какво казва Зимърман?

— Нищо не казва. Дай му бъркотии — тогава цъфти! Зимърман обаче има чувството за дисциплина, а на нас, бедните дяволи, подчинените, които го нямаме, направо ни се смее. Всяка секунда мога да му чуя смеха.

— Зимърман и аз — каза Док Епълтън и въздъхна — никога не сме гледали на нещата еднакво. Били сме съученици, нали знаеш?

— Не знаех.

Баща ми излъга. Дори и аз знаех — Док Епълтън повтаряше това доста често. За него Зимърман бе вечен дразнител, болното място в живота му. Ядосах се на татко за неговата сервилност, затуй, че обрече и двама ни на една дълга и често предъвквана история.

— О, да! — Док Епълтън примигна изненадан, че татко може да не знае такъв велик факт. — През цялото време в Олинджър сме били в един клас. — И се облегна на стола, който му прилягаше тъй идеално. — Когато сме се родили с него, не се е казвало Олинджър, а Тилдън, в чест на човека, когото изиграли при изборите. Старият Олинджър все още обработваше земите северно от днешната магистрала — на изток стигаха дотам, дето сега е картонената фабрика. Още го помня, като тръгнеше с каруцата за Олтън, такъв един стар, дребничък, нямаше и пет стъпки, с черна шапка и с мустаци — да си бършиш вилиците с тях. Имаше трима сина: Кот, една нощ полудя и с мотиката уби два бивола. Брайън, дето му се роди дете от негърката, която им работеше в кухнята, и Гай, най-младия, който продаде земите на търговците на недвижими имоти и после умря, мъчейки се да си изяде парите. Кот, Брайън и Гай — сега и тримата ги е натиснала пръстта. Та за какво бях почнал да ви разправям?

— За вас и мистър Зимърман — казах аз.

Нахалното ми нетърпение не му убягна; той ме погледна през рамото на татко, долната му устна увисна замислено на една страна, след туй на другата.

— А, да — рече той и се обърна към татко. — Та ти казвам, с Луис изкарахме първите класове заедно — тогава училищата бяха пръснати из целия град. Първи и втори клас учехме оттатък, при Пебъл Крийк, сега там направиха паркинг за новия ресторант; трети и четвърти бяха в хамбара на мисис Еберхард, даваше го на общината под наем за един долар годишно; пети и шести изкарахме в една каменна постройка на Черните декари, тъй им викаха, защото имаше дълбока, гъста глина, това се пада оттатък, дето беше хиподрумът. Като ще има надбягвания, в делнични дни, обикновено вторник, пускаха ни от час, че им трябваха момчета да държат конете, да ги чешат. После за тия, които завършиха шести клас, и аз тогава влязох в това число, изградиха училището на ъгъла с Елм стрийт. Ей, колко голямо ни се струваше! Това е, знаеш ли, Питър, там, дето си учил, в първоначалното.

— Не съм знаел — казах, мъчейки се да замажа предишната си грубост.

Очевидно Док Епълтън бе доволен. Хлътна в скърцащия си стол тъй дълбоко, че набръчканите му високи обувки се заклатушкаха, едва докосвайки с върховете си протрития килим.

— И тъй, Луис М. Зимърман беше с един месец по-голям от мене и много го биваше да се докарва пред момичетата и по-възрастните жени. Мисис Мецлър, беше ни учителка в първи и втори клас, жена над шест стъпки висока, краката й като странични летви на тютюнев навес, много се гордееше с Луис; после мис Лийт и мисис Мейбри; през цялото време в училище Луис го носеха на ръце, докато естествено никой не се и сещаше за грозното патенце Хари Епълтън. Луис винаги избутваше другите. Нали разбираш, не си губеше времето.

— Точно така — рече татко. — Ако искаш да знаеш, и аз мъчно го догонвам.

— И никога не му се е случвало — продължи Док Епълтън със странни, двусмислени движения на пълните си, изтъркани до бяло ръце, като притискаше длани, после леко прокарваше кокалчетата на едната по края на другата, — не му се е случвало да срещне съпротива. Винаги му е вървяло, затуй си остана с неразвит характер. Разпростира се ей тъй — белите пръсти залазиха във въздуха, — като рак. Човек, комуто не можеш да вярваш, въпреки че всяка неделя разяснява пасажи от Библията в Реформисткото училище. Тцък! Да беше тумор, Джордж, щях да хвана ножа — той изви ръка с вдигнат палец, който ми се стори твърд и остър, — и щях да го отрежа. — Приел формата на сърп, извил се назад от напрежение, палецът изряза остро конусче въздух.

— Благодаря ти за откровеността, Док — рече татко, — само че и аз, а и моите бедни колеги от гимназията, доколкото разбирам, ще трябва завинаги да се примирим с него. В тоя град на всеки четирима души трима се кълнат в него, боготворят го.

— Глупави са хората — каза Док Епълтън и се приведе в стола си, от което нозете му меко кацнаха на килима. — От медицинската си практика туй разбрах. Хората, общо взето, са много глупави. — Преди да продължи, той потупа баща ми по коляното — веднъж, дваж, три пъти. Гласът му зазвуча доверително-хрипливо. — Едно време, знаеш, като отидох в медицинската школа в Пен, помислиха си: момче от провинцията, просто. Но след първата година вече никой не мислеше, че съм прост. Е, може да съм бил по-бавен от другите, ама характер имах. Не си губих времето, изучих книгите. И когато ще свършваме, кой, мислиш беше пръв по успех? Хей, Питър, ти си умно момче, кой, мислиш, беше пръв?

— Вие — казах аз. Не исках да го кажа, но той, просто измъкна думата от мене. Такива бяха олинджърските аристократи.

Док Епълтън ме погледна — нито кимна, нито се усмихна, с нищо не показа, че ме е чул. След това се взря в татко, поклати глава и продължи:

— Не бях начело, но бях един от първите. За селянче, което взимаха за глупак, се представих добре. Джордж, ти слушаш ли какво приказвам? — И без никакво предупреждение, по оня странен начин, по който изпълнителите на монолози приключват разговора — ще речеш, тяхното време е било загубено, — той стана, вмъкна се в своя олтар и оттам, без да виждаме какво става, долетя подрънкване. Върна се с шишенце, пълно с някаква черешово обагрена течност, която тъй танцуваше и блестеше, че ми заприлича по-скоро на живак. Той тикна шишето в ръката на баща ми, изпъстрена с брадавици, и каза: — По една супена лъжица на три часа. Повече отсега няма да знаем, додето не разберем резултатите от рентгена. Дай си почивка и много не мисли. Нали знаеш, без смърт няма живот. Здравето — долната му устна се подгъна в лека усмивка — е животинско състояние. По-голямата част от нашите болести идват от две места: мозъка и гръбнака. Защото две грешки сме направили: първата — дето сме се изправили на два крака, втората — дето сме почнали да разсъждаваме. От това се напрягат и гръбначният стълб, и нервите. Създава се напрежение в мозъка, а мозъкът управлява тялото. — И той яростно се отправи към мен, вдигна грубо косата от челото ми и съсредоточено се вгледа в него. — В главата си по-добре от майка си — и ме остави. Пуснах косата да пада напред както преди, унизен и смаян.

— А Скипи обажда ли се? — попита баща ми.

Всичката острота и разпаленост на доктора изчезнаха; превърна се в натежал стар човек по жилетка, с пристегнати ръкави на ризата.

— Сега работи в Сент Луис — каза той.

— От скромност не искаш да си признаеш — рече татко, — ама се обзалагам, че дяволски се гордееш с него. Аз също, не крия; след сина ми той беше най-добрият ученик, когото съм имал, и да благодарим на бога, не успя да вземе от мен всичкото ми твърдоглавие.

— Има добрия нрав на майка си — след кратка пауза додаде Док Епълтън; над нас като че падна саван. Чакалнята ми се стори отдавна опустяла, черните кожени мебели — притиснати и изкривени от сенките на опечалените. Гласовете и стъпките ни се изгубваха в праха, почувствувах, че някой ме наблюдава от хиляди години в бъдещето. Баща ми понечи да си плати. Докторът избута доларите му:

— Да изчакаме края на историята.

— Благодарен съм ти, защото говориш без заобикалки — каза татко.

Вън, в скърцащия, черен, искрящо жив студ, татко се обърна към мен:

— Виждаш ли, Питър? Не ми каза това, което искам да зная. Никога не казват.

— А какво стана преди моето идване?

— Прекара ме през мелницата и ми даде бележка за рентген, тази вечер в шест часа, в Олтънската хомеопатична клиника.

— Какво значи това?

— Можеш ли да разбереш какво значат на Док Епълтън приказките? Нали тъй си поддържа репутацията.

— Май много не обича Зимърман; само че не разбрах защо.

— Там е цялата работа, Питър, че Зимърман — вече си достатъчно голям, за да ти го кажа, нали? — Зимърман, изглежда, е имал любов с жената на Док Епълтън. Това е било, ако изобщо е било, преди ти да се родиш. Някои дори изказват съмнение кой е истинският баща на Скипи.

— А къде е сега мисис Епълтън?

— Никой не знае къде се запиля. Или е жива, или не е.

— Как й беше името?

— Корина.

Жива или мъртва + имал любов + преди да се родиш — натежали от загадки, тези изрази направиха черната нощ около нас страшно бездънна и някъде отвъд нея смъртта на баща ми, досущ като заобикаляща ни змия, като че стегна своята прегръдка. Тъмата, която над покривите на къщите се виеше около звездите и ги затваряше подобно на късчета слюда в океана, ми се стори достатъчно всеобхватна, за да съдържа в себе си дори това най-невъзможно от невъзможните неща. Хукнах след него, а бледият му профил, разлял се в светлината на уличните лампи, се носеше като призрак все на една стъпка пред мен. Сложи си шапката и тогава усетих, че ми е студено на главата.

— Какво ще правим сега? — подвикнах след него.

— Ще отидем с колата до Олтън — каза той. — Ще ида на рентген в Хомеопатичната, а после ще прескоча отсреща до спортния клуб. Ти ще отидеш на кино. Мушни се някъде на топло и след това ела в клуба. Някъде към седем и половина, осем без четвърт. До осем състезанията ще свършат. Сега е близо пет и петнайсет. Имаш ли достатъчно пари за едни кренвирши?

— Предполагам, че да… Татко, а как си с болките?

— По-добре, Питър. Не се тревожи. Хубавото на човек с проста глава му е това, че не може да мисли за повече от една болка.

— Все трябва да има някакъв начин да се излекуваш — казах аз.

— В гроба — рече той. Тук, навън, в мрака и студа, дошли някъде отгоре, откъм забързаното му напред лице и тяло, тези думи прозвучаха странно. — Това е лекът за всичко. Гробът.

Закрачихме на запад, към паркинга на училището, където бяхме оставили колата, качихме се в нея и тръгнахме за Олтън. Светлини, от двете страни имаше светлини, които неотстъпно ни съпровождаха по целите три мили, ако не се смята голямата празнина вдясно от царевичаците на бедняшкия приют и разстоянието, в което се прекосяваше река Рънинг Хорс по моста, където гратисчията сякаш се беше възнесъл във въздуха върху дългите пети на обувките си. Врязахме се в пъстрото сърце на града, през Ривърсайд Драйв, по авеню Печони, после по улица Уайзър и площад Конрад Уайзър, по Шеста улица, през паркинга пред гарата и най-сетне по някаква уличка, която, изглежда, само баща ми познаваше. Уличката ни отведе на място, дето железопътният насип се разширяваше в една огромна черна плешка, искряща от сгурия, недалеч от фабриката на Есик за бонбони против кашлица, която заливаше цялата злокобна околност с отвратително сладостните си пушеци. Работниците от Есик използуваха този изоставен и малко наклонен насип, собственост на железниците, за паркинг. Татко също спря тук. Слязохме. Вратите се затвориха с трясък и ехото го повтори. Корубата на колата ни приклекна върху сянката си като жаба, която се оглежда в огледало. Друга на паркинга нямаше. Отгоре, като безстрастен ангел — хранител, висеше синя лампа.

Разделихме се с татко на гарата. Той тръгна вляво, към болницата. Аз продължих нататък, по улица Уайзър — там пет кина рекламираха своите филми. Тълпите от центъра на града бяха потекли към домовете си. Дневните представления бяха свършили; магазините, чиито витрини предлагаха януарски разпродажби на спално бельо и заради това бяха плътно драпирани с бели чаршафи, опваха пред вратите си вериги с катинари; ресторантите тънеха в онази дрямка, когато масите се приготовляват за вечеря; старите улични продавачи на кифли замятаха количките с брезенти и ги откарваха нанякъде. Градът ме замайваше най-много в този час, когато се разделяхме с татко, и аз, едно самотно насрещно теченийце в талвега на хорския поток, крачех бездомен, оставен на воля да надничам във витрините на бижутерите, да давам ухо пред устата на тютюнопродавниците, да вдишвам полъха на сладкарниците, в които тлъсти дами с очила без рамки и бели престилки въздишаха зад блесналите подноси с шоколадови мечета, лепливи захарни пръчки, захаросани бадеми, кифли с рожкови и пирожки. В този час, когато работници и купувачи бързаха кой пеша, кой с автобус, кола или трамвай всеки към домашните си задължения, аз бях за известно време освободен от своите, беше ми не само разрешено, но и настоятелно препоръчано от баща ми да отида на кино и да прекарам два часа вън от този свят. Светът, моят свят, със своите потискащи подробности от мъки и бъркотии, се намираше зад мен; странствувах сред касетките от брилянти, които един ден щяха да бъдат мои. В тези мигове, когато ми предстояха часове на разточителна свобода, често си спомнях с чувство на вина за майка си, сега безпомощна — поради разстоянието — да ме контролира или пази, майка ми, с нейната ферма, баща, недоволство, с изтощителната смяна на безразсъдство и благоразумие, остър ум и тъпа безчувственост, прозрачност и замъгленост, майка ми с широкото напрегнато лице и необясним невинен дъх на земя и жито, моята майка, чиято кръв замърсявах сега в упоритото опиянение на Олтън. Изведнъж ми се струваше, че се задушавам в гнилото великолепие на градския център и изтръпвах от страх. Но чувството за вина не намаляваше, нямаше как да се върна при нея, нали по нейна воля сега между нас лежаха десет мили; и това отрицание от нейна страна ме правеше отмъстителен, горд и безразличен, същински скитник по душа.

Петте кина на улица Уайзър в Олтън бяха: „Лоу“, „Ембаси“, „Уорнър“, „Астър“ и „Риц“. Отидох в „Уорнър“ и гледах „Младият тръбач“ с Кърк Дъглас, Дорис Дей и Лорин Бокъл. Както обещаваше и татко, вътре бе топло. Но най-големият ми късмет за деня беше, че случих трикфилм. Бе тринайсето число от месеца и съвсем не се надявах на такова щастие. Трикфилмът, разбира се, беше от серията „Зайчето Бъгз“. В „Лоу“ даваха „Том и Джери“, в „Ембаси“ — „Кривото око“, в „Астър“ — или в най-добрия случай нещо от Уолт Дизни, или от Пол Тери — в най-лошия. Купих си пакетче пуканки и кутийка бадеми, макар че и двете бяха вредни за кожата ми. Лампите над вратите бяха бледожълти и времето се стопи. В края, когато героят, тромпетистът (ставаше дума за живота на Бикс Байдърбек), успя да се освободи от богатата жена, която с многообещаващата си лигава усмивка (Лорин Бокъл) проваляше изкуството му, и когато добродетелната жена с артистични склонности (Дорис Дей), получила обратно своя любим, запя, а зад прозрачния й глас екна тромпетът на Хари Джеймс, който трябваше да мине за изпълнение на Кърк Дъглас, и се извисяваше все по-високо и по-високо като сребърен фонтан — „С песен в сърцето“, — едва тогава, на последната нота, при всеобщия и цялостен възторг, аз се досетих за татко. Обхвана ме тревожното чувство, че съм закъснял.

Лампите светнаха. Излетях от стола си. В огледалата, които обикаляха от всички страни и от горе до долу плувналото в блясък фоайе, се видях в цял ръст — почервенял, с възпалени очи, по раменете на огнената ми риза се бяха посипали белите люспи, които бях изчоплил в тъмното от главата си. Беше ми навик, когато никой не ме вижда, да си чеша главата. Изтърсих чевръсто раменете си и на студената улица изведнъж се сепнах от истинските лица, които ми се сториха изпити и призрачни след великите и бляскави междупланетни видения, бавно сблъскващи се, сливащи се, разкъсани и отново съединени пред очите ми. Завтекох се към спортната зала. Тя също се намираше на улица Уайзър, на две преки по-нататък, при магазина „Пъркиомън & Бийч“. Затичах по железопътната линия. Покрай тясната улична настилка се редуваха малки борове и вече затворени бръснарници. Над жилищата небето бе станало жълтеникаво и дори в зенита неговата бледост поглъщаше звездите на нощта. За да се подиграе на тревогата ми, от далечината ме лъхна мирисът на бонбони против кашлица. Идеалният град, градът на бъдещето ми се струваше отдалечен и неуместен, заченат в миг на жестокост.

Спортната зала на Младежкото християнско дружество вонеше на гуменки, подът бе посивял от стъпки. По средата имаше бюро, зад което негърче четеше книжки с комикси, а над него бе окачена дъска за обяви, облепена с пластове стари плакати и резултати от минали състезания. Далече някъде, от дъното на един зеленикав коридор, зелен, като че осветен от електрически крушки, скрити зад лозови листа, усърдно долиташе шепотът на билярд. От другата страна се носеше търпеливото „шлак-так, шлак-так“ на пинг-понга. Момчето зад книжката ме погледна, стресна ме — в Олинджър негри нямаше и аз изпитвах суеверен страх от тях. Приличаха ми на жреци, владеещи черната магия на любовта и песента. Но лицето на момчето бе самата невинност, невинност с оттенъка на малцово мляко.

— Здравей — извиках аз и притаил дъх, бързо се отправих към коридора, който водеше на долната бетонена площадка, а оттам пък, през съблекалните, се отиваше до басейна. Слизайки надолу, усетих около мен да се сгъстява миризмата на вода, хлор и още нещо, може би човешка кожа.

В голямата облицована с плочки зала, където дишаше басейнът, лаещо ехо разкъсваше всичко на парчета. Върху малките дървени пейки до водата седеше татко, а до него — мокро, голо момче, Дайфъндорф. Дайфъндорф беше само по миниатюрни черни състезателни гащета; между разтворените му бедра меко се очертаваха половите органи. По гърдите му, ръцете и краката се стичаха мокри косми, а през дъската, на която бе подпрял нозе, се извиваше струйка вода. Ако не се смятаха мазолестите червени ръце, извивките и загладеността на бялото му прегърбено тяло бяха доста съразмерни. Баща ми и той ме поздравиха с усмивки, които твърде си приличаха: кривозъби, пренебрежителни, заговорнически. За да ядосам Дайфъндорф, попитах го:

— Е, какво, спечели ли бруста и двете по сто?

— Да не съм като тебе, че да не спечеля — отвърна той.

— На бруст излезе пръв — каза баща ми. — Гордея се с тебе, Дайфи. Ти направи каквото можа, блестящо си изпълни обещанието. Истински джентълмен.

— Ще се пукна, че не го видях оня в оттатъшния коридор, иначе и свободния стил щях да взема. Копелето се притайва, а аз си мисля, че съм пръв и се пуснах по инерция.

— Това момче добре го даде — рече баща ми. — Честно си го спечели. Хвана хубаво темпо. Фоли е добър треньор. Да бях аз треньор като хората, досега, Дайфи, да си станал цар на областта. Ти си плувец по рождение. Ако бях истински треньор, досега да си отказал цигарите.

— Майната им, аз и тъй издържам под водата осемдесет секунди.

В техния разговор имаше някакво взаимно ласкателство, което ме дразнеше. Седнах от другата страна на татко и се загледах в басейна: ето го, истинския главен герой. Той изпълваше огромната си подземна клетка с накъсан блясък и шибаше очите с миризмата си на хлор. Отраженията на отсрещните пейки, където бяха седнали другият отбор и съдиите, образуваха в разбърканата вода различни фантасмагории, една от които за миг ми заприлича на брадато лице. Непрекъснато разплисквана водата въпреки всичко, с бързината, присъща на всяка течност, се стремеше да възстанови себе си. Виковете и плисъците, начупени от ехото и контраплисъците, образуваха в бъркотията нови слова, слова от неизвестен език — изкълчени пролайвания, сякаш отговор на въпрос, който несъзнателно бях задал. КЕКРОПС! ИНАКУС! ДА! Не, такъв въпрос не бях задавал. Всъщност питаше баща ми.

— Как се чувствува човек като победител? — запита той високо, с лице, вперено напред, колкото Дайфъндорф, толкова и мен. — Исусе, аз никога няма да изживея това!

По летливата кожа на водата напред-назад се гонеха петна и мехури. Линиите, които по дъното очертаваха отделните коридори, се гънеха и подскачаха, пречупени, към повърхността; брадатото лице за малко щеше да се върне отново, но всеки път във водата скачаше някое момче. Другите дисциплини бяха минали, оставаха скоковете. На дъската възлезе един от нашите скачачи, Дани Хорст, дребничко момче от горните класове, с огромна грива от черна коса, сега заради скачането прихваната с лента като на гъркиня — изопна мускули, затича се и направи салто с прибрани колене, с изпънати пръсти, просто безупречно, гмурна се във водата с лек плясък, свил ръце до тялото като дръжки на ваза, и съдиите вдигнаха картончето с десятката.

— От петнайсет години — каза татко — не съм виждал да използуват десятката. Ще речеш, господ е слязъл на земята. Съвършенството с нищо не можеш замести.

— Виж го ти тоз Дани, дребосъка му! — изкрещя Дайфъндорф, а когато скачачът се появи на повърхността, от двата отбора гръмнаха ръкопляскания; Дани разпусна коса с горделив жест и с няколко загребвания доплува до края на басейна. Но на следващия скок, съзнаваш, че всички очакват от него нови чудеса, Дани се стегна, изгуби темпото на засилването, превъртя се един път и половина, миг по-рано, отколкото трябваше, и пльосна във водата по гръб. Единият съдия отсъди тройка. Другите двама вдигнаха четворки.

— Това е — рече татко, — горкият, каквото можа, направи.

И когато Дани изплува на повърхността, изръкопляска само баща ми, единствен баща ми.

Окончателният резултат от срещата бе 37,5 на 18 за Уест Олтън срещу Олинджър. Баща ми застана на ръба на басейна и се обърна към нашия отбор:

— Гордея се с вас. Това, че изобщо се явихме на състезанието, ви прави дяволски добри спортисти, на всичко отгоре не получавате ни слава, нито пари. За град, който няма дори открит басейн, просто не мога да си обясня как се представихме толкова добре. Ако нашата гимназия имаше басейн като Уест Олтън — разбира се, не искам да кажа, че само в това им е заслугата, но ако имахме басейн, — всички щяхте да бъдете Джони Вайсмюлеровци. За мен вече сте. Дани, скокът ти беше чудесен. Не зная, докато съм жив, ще видя ли втори такъв.

Произнасяйки тази реч, изправил се тук с костюм и вратовръзка сред голите тела, баща ми изглеждаше по-различен от друг път; пулсираща тюркоазена вода и кремава зърнеста мозайка заобикаляха главата му — тъмна и сериозна, гледана от пейките. От време на време по заслушаната кожа върху гърдите и раменете на момчетата от отбора преминаваха нервни тръпки, леки като полъх на вятър по вода, като трепет по конски хълбок. Макар и загубил състезанието, отборът беше оживен и дълбоко в себе си доволен; оставихме го при душовете, да се весели и плакне като малко хергеле, разлудяно от неочакван порой.

— В сряда както винаги тренировка — им бе казал татко на раздяла. — А преди това никакви млечни коктейли й не повече от четири кренвирша.

Всички се засмяха, усмихнах се дори и аз, въпреки че баща ми тегнеше над мен. Тази тежест и инертност у него се появиха във всички събития, последвали по-късно същата нощ, те препречваха и на всяка крачка объркваха простия ми план, а именно — да го заведа у дома, където щях да се отърва от грижата за него.

След като изкачихме бетонените стъпала и тръгнахме по коридора, треньорът на Уест Олтън Фоли се изравни с нас и между двамата мъже почна разговор, който, стори ми се, продължи цял час. Влагата около басейна бе премахнала всяка следа от ютия по костюмите им и в мрачината на зеления коридор приличаха на овчари, прогизнали от роса.

— Свръхчовешка работа си извършил с тия момчета — обърна се баща ми към Фоли. — Да бях поне една десета треньор като тебе, щяхте да видите чудо и половина. Тази година имам неколцина родени плувци.

— Без шеги, Джордж — отговори Фоли, пълен човек с песъчлива коса, страшно любезен и пъргав, — много добре знаеш, че в тази работа треньорът не играе; пусни жабоците да плуват, в това е истината. У всекиго от нас е скрита риба, само че искаш ли да излезе наяве, трябва да го натопиш във водата.

— Добре казано — рече татко, — не бях го чувал. Колега, а как ти се стори моят дългун на бруста?

— Полагаше му се да спечели и свободния стил; представям си как си му натрил муцуната, дето се провали.

— Глупак е той, колега. ГЛУПАК. Горкият хитрец, грам повече мозък от мене няма, как да му се скараш!

Гърлото ми застърга под острия натиск на нетърпението.

— Нали познаваш сина ми, колега? Питър, я ела насам, подай ръка на този човек. Такъв баща ти трябваше на тебе.

— Как не, знам го Питър! — рече мистър Фоли и в ръкостискането му долових нещо наистина дълбоко приятно, уж грапаво, но топло и леко. — Целият окръг познава сина на Кол дуел.

В сумрачния свят на тяхното Християнско дружество, с програмите за отдих и култура и разните им атлетически банкети, този сорт просташко ласкателно надлъгване минаваше за разговор; не ми беше толкова за Фоли, колкото за татко, в чиято готовност да бъбри по този начин винаги долавях неловкост.

Но въпреки всичките си приказки по сърце баща ми беше човек на мълчанието. Последвалите през нощта събития той изживя в настроение, което в спомените ми се е запазило като мълчание. Щом излязохме, устата му се събра в непоколебима черта, токовете му захапаха тротоара с неволна алчност. Питам се, би ли се намерил друг тъй да обича да броди из грозните градчета на източните щати, като баща ми. Трентън, Бриджпорт, Бингемтън, Джонстаун, Елмира, Олтуна — това са градовете, в които го е водила неговата работа като кабелист на телефонната компания в годините преди и малко след сватбата му с мама, в годините, преди моето раждане и Кризата на президента Хувър да го вържат на едно място. Страхуваше се от Файъртаун, чувствуваше се неловко в Олинджър, но обожаваше Олтън; тук асфалтът, уличните светлини и допрените фасади му говореха за великата Средноатлантическа цивилизация, граничеща с Ню Хейвън на север, Хейгързтаун на юг и Хуийлинг на запад — това бе неговият пристан в пространствата на вечността. Да вървиш с татко по Шеста улица, бе все едно да слушаш как пее асфалтът.

Попитах го какво е станало с рентгена, а той в отговор ме попита не съм ли гладен. Сетих се, че наистина съм; от пуканките и бадемите бе останал само един кисел вкус. Спряхме пред ресторантчето при паркинга Акми. Баща ми се ориентираше в града с леснина, която успокоява. За всяко нещо мама трудно взимаше решение, сякаш се мъчи да се изрази на чужд език. На полето пък — точно обратното: татко се стъписваше, не знаеше какво да прави, мислите му се преплитаха. Но тук, в Олтън, в осем и четвърт, той се държеше със сръчността на специалист, а в края на краищата нали тъкмо това очаквахме от бащите си: жеста, с който блъсна вратата, спокойното отминаване на любопитните погледи, двата стола един до друг, увереното вземане на листа с менюто от гишето между автомата за салфетки и бутилката доматен сос, думите към продавача, изречени без колебание и усукване, сандвичите — за него с яйца по каубойски, за мен с препечена шунка, — изядени в мъжко мълчание. Баща ми тихо облиза трите средни пръста на дясната си ръка и ощипа долната си устна с книжна салфетка.

— За първи път от седмици чувствувам, че съм се нахранил — призна ми той. В заключение поръча ябълков пирог за мен и кафе за себе си; сметката представляваше кораво зелено картонче, тайнствено надупчено с триъгълен перфоратор. Плати я с една от двете еднодоларови банкноти, останали в оръфания му портфейл, който от дългите години в задния джоб се бе изкорубил по извивката на хълбока му. Като ставахме, с привичен жест на осеяната с брадавици ръка, той колебливо пъхна под празната си чаша две десетачки. Сякаш сетил се допълнително, купи за 65 цента един от готовите италиански сандвичи, които се продаваха в ресторанта. Това щеше да бъде подаръкът за мама. У майка ми имаше една евтина черта — тя очевидно се радваше на миризливите и мазни италиански сандвичи, което баща ми, както ревниво бях установил, приемаше много по-спокойно от мен. Той плати сандвича с последния си долар и рече:

— Сега, синчето ми, докрай се изръсих. И двамата сме като бедни сираци. — Залюля кафявата книжна кесийка и ме поведе към колата.

Буикът бе все още сам, приклекнал върху сянката си. Предницата бе навирила нос върху насипа към невидимите релси. Подобно на изпарила се месечина, ментолът пропиваше ледения въздух. Фабричната стена бе като стръмна канара, забъркана от тухли и черно стъкло. Картони и ламарина тук-там загадъчно заместваха стъклата на прозорците. На уличната лампа, осветяваща мястото, тухлите не издаваха истинския си цвят, а по-скоро изглеждаха като разредено черно, някаква навъсено, мъртвешко сиво. На същата светлина необикновената ронлива настилка блестеше. Съставена от късчета въглища и сгурия, тя образуваше шумна и неуморна земя, която никога не стихва, пропуква и се мести под нозете, сякаш са я орисали да бъде във вечно движение. Отвсякъде тишина. Нито един от прозорците към нас не светеше, само някъде навътре във фабриката дежуреше синя крушка. Тук можеха да ни убият и до сутринта никой нямаше да узнае за това. Труповете ни ще лежат в локвите край фабричната стена, а ръцете и косите ни ще замръзнат в леда.

На студа моторът не искаше да запали. „Ъг-ъг-ъг-ъ“ — запъшка той, в началото живо, после все по-бавно и по-бавно, сякаш изгубил вяра в себе си.

— Божичко, не ме изоставяй тъкмо сега — изрече татко и пред устата му затанцува облаче пара. — Запали и този път, пък утре ще ти сменим акумулатора.

„ЪГ-ЪГ-ЪГ-ЪГ-ЪГГГГггг…“

Баща ми завъртя ключа обратно и останахме в мрака. Той събра шепата си и духна в нея.

— Видя ли — рекох аз, — ако си беше сложил ръкавиците, сега щяха да са тук.

— Сигурно си измръзнал до смърт — отговори ми той. — Още един път — и отново завъртя ключа, после натисна копчето на стартера с палец. В промеждутъка акумулаторът бе насъбрал мъничко живот. Почна многообещаващо:

„ЪГ-ЪГ-ЪГ-ЪГ-ЪЪЪЪГ-ЪггГ-ъъъ-гггг…“

Вече стържехме по дъното на акумулатора. Татко опъна ръчната спирачка с още едно деление нагоре и каза:

— Загазихме. Остава да опитаме една отчаяна мярка. Ти седни зад кормилото, пък аз ще сляза да бутам. Тук и без това е наклон, само че сме с предницата нагоре. Ще включиш заден ход и като ти извикам, отпускаш амбриажа. Ама не постепенно, а изведнъж.

— Не е ли по-добре да извикаме техник, преди да са затворили? — попитах аз. Беше ме страх, че нищо няма да свърша.

— Дай да опитаме — каза той, — и ти можеш. Слезе от колата, преместих се на неговото място и без да искам, седнах върху учебниците си и кесията с италианския сандвич за мама. Баща ми се изправи пред автомобила и когато се наведе да налегне с цялата си тежест, ухиленото му лице пламна в жълто, същински гном. Светлината на фаровете се врязваше в чертите му тъй дълбоко, че по челото изпъкваха възли, ясно пролича колко пъти си е чупил носа, когато преди трийсет години е играл ръгби в колежа. Проверявайки положението на скоростния лост, ключа и смукача, усетих в стомаха си студена тръпка. Татко кимна и освободих ръчната спирачка. Той прехвърли тежестта си върху колата, при което над капака остана само овалната форма на малоумната му синя шапка. Колата мръдна назад. Стържещият звук на гумите в настилката извиси тембър; сривайки се назад, попаднахме в някаква вдлъбнатина, от която буикът спечели още малко скъпоценна инерция; тласъкът за миг повлече колата, вече освободена от собственото си тегло.

— Давай сега! — Викът на татко прониза ушите ми като хленч.

Както ми беше поръчал, освободих внезапно амбриажа. Автомобилът спря отсечено и стреснато; но по сърдитите валове и клеясали оси движението се предаде на мотора и той, също като бебе, получило плесница, се закашля. Задъха се, цилиндрите разбъркано експлодираха, каросерията се разтресе; натиснах смукача до половина, мъчейки се да не го задуша, и запомпах с крак върху педала на газта. Това ми беше грешката: с нарушено темпо, моторът пропусна един-два хода и замря.

Намирахме се вече на равното. Далече някъде зад стената на фабриката се отвори врата на бар и върху улицата рухна сноп светлина.

Баща ми се хвърли към моята врата, а аз, засрамен до болка, се прехвърлих встрани. Целият горях; имах нужда да се изпикая.

— Кучешка работа — процедих, дано с мъжествеността си отвлека татко от своя неуспех.

— Добре беше, синчето ми — каза той, задъхан от притеснение, и седна на мястото си зад кормилото. — Моторът беше се посхванал, дано сега се е поразхлабил. — Внимателно, като касоразбивач, той наведе черния си силует над арматурното табло и опита с крак газта. Ако можеше, трябваше да хване още при първия опит; тъй и стана. Той изнамери отнякъде искра и я превърна в гърмящ живот. Затворих в благодарност очи и се отпуснах за предстоящото движение на колата.

Но то не последва. Вместо него от задната част на шасито, където, въобразявах си, бившият собственик, погребалният агент, е слагал труповете, се надигна слабо несъгласувано пърпорене. Сянката на баща ми опита поривисто една след друга всички скорости; на всяка отговаряше все същото слабо, неспособно да породи движение пърпорене. Невярващ, той опита всички скорости още веднъж. Моторът изрева, но колата не се помръдна. Фабричната стена връщаше назад продължителното бясно кресчендо на цилиндрите и аз се уплаших, че може би ще привлечем мъжете от далечния бар.

Татко вдигна ръце на волана и наведе върху тях глава. Бях виждал само майка си да прави тъй. В разгара на някоя кавга или като й станеше мъчно, тя сгъваше ръце на масата и отпускаше на тях глава; това ме плашеше повече от всеки гняв, защото, когато беше гневна, човек можеше поне да й гледа лицето.

— Какво има, татко?

Баща ми не отвърна. Уличната лампа докосваше извивката на плетената му шапка с наниз от неподвижни петна: както Вермеер очертава самуните хляб.

— Къде е според теб повредата? Изведнъж ми стана ясно, че е получил „атака“, а необяснимото поведение на автомобила не беше нищо друго освен фокусническо отражение на някакво срутване в самия него. Тъкмо посегнах да го докосна — никога не докосвах баща си, — той вдигна очи, а по грапавото му лице на много препатил непослушник се изписа болезнена усмивка.

— Ето, това е — каза той, — цял живот тъй ми се случва. Жалко, че и тебе намесих. Откъде да знам защо не ще да тръгне тая проклета кола. Сигурно по същите причини, по които и плувният отбор не можа да спечели.

Той отново форсира и надникна покрай коленете си към педала на амбриажа — кракът му играеше по него нагоре-надолу.

— Чуваш ли, отзад нещо чука? — попитах го.

Погледна ме и се засмя.

— Бедното ми дяволче! Заслужаваш баща победител, а ти се пада баща пораженец. Да вървим! И близо е денят, когато не ще и погледна този куп от стара тенекия.

Излезе и тръшна вратата тъй силно, че ми се стори — прозорецът ей сега ще се пръсне. Черната грамада се заклати капризно върху своите опърничави колела, после се отпусна, захвърляйки тънката си като хартия сянка, сякаш бе спечелила точка в някакво неразгадаемо състезание с нас. Отдалечихме се.

— Ето защо не исках да се местим на фермата — рече баща ми. — Преместиш ли се, ставаш зависим от автомобилите. Едничкото ми желание винаги е било да мога пеша да отида където трябва. Мечтата ми е пеша да отида и на собственото си погребение. Продадеш ли си веднъж нозете, продаваш си живота.

Прекосихме паркинга пред гарата, след това свихме наляво, към сервиза на „Ессо“ на, улица Буун. Бензиновите помпи тъмнееха, ала в малката канцелария гореше мътна златиста светлина; татко надникна и почука на стъклото. Вътре бе претъпкано с нови гуми и резервни части в номерирани кутии, криво-ляво подредени на зелена металическа лавица. Чуваха се вибрациите на големия изправен автомат за кока-кола, който се разтрепера и млъкна, като че в него стоеше заключено същество, направило последно усилие. Електрическият часовник, реклама на „Куейкър Стейт Ойл“, окачен на стената, показваше 9,06 часа; докато чакахме, секундарната стрелка описа пълен кръг. Татко почука повторно, но и този път никой не се обади. Единственото движение вътре беше въртенето на секундарната стрелка.

— Ами на Седма улица не е ли отворено цяла нощ? — попитах.

— А ти държиш ли се, момчето ми? Гадна история, нали? Трябва да звънна на майка ти.

Продължихме по улица Буун, пресякохме линията покрай малките веранди на еднаквите тухлени къщи, а оттам кривнахме по Седма, през Уайзър, която тук вече не беше толкова крещяща, и стигнахме големия гараж — той наистина беше отворен. Бялата му уста сякаш пиеше нощта. Вътре двама души в сиви комбинезони, с ръкавици, чиито пръсти бяха отрязани, миеха автомобил с ведра гореща сапунена вода. Работеха бързо, защото водата се готвеше да замръзне в тънка ледена корица върху метала. В единия си край гаражът бе отворен към улицата, а в другия край се губеше в неясни пещери с паркирани коли. Очевидно сърцето на гаража бе малката кабина до едната стена — приличаше на по-широчка телефонна будка или на ония затворени заслони, в които пътниците обикновено чакат трамвая — един такъв заслон все още имаше в Ийли. Пред вратата й, на малкия циментов бордюр, на който с шаблон бяха написани думите КАЧИ СЕ ГОРЕ, чакаше мъж в смокинг с бяло шалче и час по час поглеждаше своя платинен часовник с черен циферблат, обърнат към вътрешната страна на китката. Движенията му бяха тъй отсечени и методични, че когато го зърнах за първи път с крайчеца на окото си, взех го за подвижна реклама в естествен ръст. Колата, която миеха — един бисерносив линкълн, — беше вероятно негова. За миг баща ми застана пред него и от изражението в бисерносивия поглед на човека разбрах, че татко за него е буквално невидим.

Баща ми приближи вратата на кабината и я отвори. Трябваше да го последвам. Вътре един затлъстял мъж съсредоточено ровеше книжата по масата. Беше прав; стол за сядане имаше, но чак до дръжките бе затрупан с книжа, каталози, упътвания. В едната си ръка човекът държеше перфоратор и запалена цигара, тършуваше из папките и смучеше зъби.

— Извинете, приятелю… — заговори го баща ми.

— Минутка, моля ви се, нека си поема дъх — отвърна, управителят и като смачка ядосано късче синя хартия в юмрука си, стрелна се покрай нас и излезе. До връщането му мина много повече от една минута.

За да убия времето и да прикрия смущението си, пуснах един цент в автомата за дъвка, поставен от олтънския клон на клуба „Киуани“. Получих най-рядката награда — черното топче! Обичах коренчето на сладниката. И татко го обичаше. Когато бяхме в Ню Йорк, леля Алма ми беше разправяла, че в детските години дечурлигата от тяхната улица в Пасаик викали на баща ми Клечо, защото вечно ближел клечки от сладника.

— Искаш ли? — предложих му аз.

— Боже мой, само туй ми липсва — отказа той, сякаш държах в дланта си хапче отрова. — Не, Питър, благодаря. Ще ми отидат зъбите.

И захвана — едва ли бих могъл да опиша как — да тъпче из тясната кабина напред-назад, ту заставаше пред рафта с шосейните карти, ту пред подробното табло с каталожните номера на резервни части, ту пред календара — от него, гледаше разголено момиче със снежнобяла шапчица, от която стърчаха заешки уши, е ръкавички и ботушки от бяла кожа и пухкава закръглена опашка. Задникът й бе нахално обърнат към нас. Татко изохка и удари чело о междинното стъкло да погледне оттатък; човекът в смокинга стреснато се обърна при издумтяването. Хората с безпръстите ръкавици се бяха намъкнали в линкълна и бършеха прозорците му с делови движения, наподобяващи забързани пчелни рояци. Брадавичавите юмруци на баща ми сляпо се заровиха сред книжата по масата, с присвити очи се мъчеше да види къде се е дянал управителят. Уплашен да не наруши някакъв тайнствен порядък, рязко му извиках:

— Татко! Ела на себе си!

— Хванаха ме дяволите, синчето ми — високо отвърна той. — Фрас-прас! Всичко ще разбишкам. Времената никого не чакат. Сетих се пак за смъртта.

— Успокой се — рекох, — свали си шапката. Ще те вземе за просяк.

Не показа, че ме е чул. Сега общуваше единствено със себе си. Очите му станаха жълтеникави; когато в тях лумнеше този кехлибарен блясък, мама понякога изпищяваше. Погледна ме с разширени като лимонови бонбони зеници, осветени от лъчистия взор на духовете. Напуканите му устни се размърдаха:

— Да бях сам, на всичко съм готов, но сега трябва да мисля и за тебе.

— Че аз съм си много добре — озъбих му се, макар че в действителност вледеняващият студ на циментовия под ме пронизваше през подметките на леките стискащи обувки.

Колкото и да беше невероятно, след малко управителят се върна и учтиво изслуша разказа на баща ми. Беше нисък възпълен човек с бузи, набраздени от по три-четири дълбоки гънки. В него имаше нещо — то се криеше може би в строежа на врата и раменете, — което подсказваше, че на времето е бил атлет. Сега той беше раздразнен и уморен от административните си задължения. Вече изтъняла назад, косата му си бе оставила един полусив кичур над челото; както си говореше, току го вдигаше небрежно и грубо, сякаш тъй щеше да избърше мозъчните си лупи, та по-добре да се съсредоточи. Името му, Мистър Родз, бе бродирано с тлъсти букви от оранжев конец върху джоба на маслиненозеления му комбинезон. С подчертани вдишвания между думите и забързан дъх той ни обясни:

— Не ми харесва вашата работа. Ако е, както казвате — моторът да работи, пък колата да не върви, — излиза, че има нещо в предаването или в кардана. Да беше само машината — той казваше „мачина“ и в устата му тази дума, изглежда, означаваше нещо друго, нещо пулсиращо, живо и любимо, — щях да пратя джипа, но щом е така, не зная какво да направим. Точно сега пък влекача ми го повикаха за някаква повреда на шосе 9. Имате ли собствен гараж? — Той сложи ударението на първата сричка: „га̀раш“.

— В Олинджър ни услужва Ал Хъмъл — рече татко.

— Ако искате — продължи мистър Родз, — утре сутрин ще се погрижа за колата ви. Но дотогава нищо не мога да сторя; тия двамата — посочи работниците пред нас; бяха хванали гюдериите и лъскаха безупречно сивата кожа на линкълна, а човекът със смокинга ритмично пляскаше дланта си с портфейл от крокодилова кожа, — тия двамата си отиват в десет и оставам сам с другите двама, дето отидоха за повредата на шосе 9. Тъй че ще е все едно, ако се обадите на вашия гараж в Олинджър, утре най-напред за вас да се погрижат.

— Значи, според вашето компетентно мнение — каза татко, — за тази вечер нищо не може да се измисли.

— Работата не ми се харесва — призна мистър Родз, — както ми я описвате…

— Отзад нещо чука — намесих се аз, — като че ли две зъбни колела се въртят поотделно и само от време на време се докосват.

Мистър Родз примигна и оправи кичура си.

— Може да е в оста. Тогаз ще трябва да вдигнем колата на моста и да размонтираме цялата задница. Далече ли живеете?

— Чак на оня свят, във Файъртаун — каза баща ми.

— Ясно — въздъхна мистър Родз. — Съжалявам, че няма как да ви помогна.

Откъм улицата се подаде носът на един дълъг червен буик, чиято повърхност представляваше хаотичен космос от отражения, клаксонът му ревна, ревът изпълни до последното ъгълче ниската циментова пещера и вниманието на мистър Родз се откъсна от нас.

— Няма защо да се извинявате, мистър — забързано рече татко. — Казахте ми каква е според вас истината’, а това е най-голямата услуга, която човек може да стори на ближния си.

Но като излязохме от гаража и отново тръгнахме в нощта, той ми каза:

— Този нещастник, Питър, не знаеше какви ги приказва. Цял живот съм бил по блъфовете, тъй че на мен тия не минават. Не го ли видя, приказваше, както викат хората, с половин уста. Чудно как се е наредил управител на едно такова важно заведение; бас турям, той сам не се познава. Държеше се, както често и аз се държа.

— Къде отиваме сега?

— Обратно при колата.

— Но нали не върви! Знаеш.

— Знам и все пак не знам. Имам чувството, че сега ще тръгне. Имала е просто нужда от почивка.

— Но не е само от замръзналия мотор, има й нещо в предаването!

— Нали точно туй се мъчеше да ми втълпи и оня, ама като не ми влиза в дебелата глава…

— Наближава десет! Не трябва ли да се обадиш на мама?

— Какво може да стори тя? Сега сме оставени на себе си. Дявол ги взел останалите.

— Но на мен ми е абсолютно ясно, че ако колата не е искала да тръгне преди един час, няма да мръдне и сега. И освен това замръзвам.

Докато вървяхме по Седма улица — аз бързах, а все не можех да скъся разстоянието от една стъпка, което вечно съществуваше помежду ни, — от някакъв тъмен вход се изниза един пиян и заподскача покрай нас. За миг помислих, че е гратисчията, но този бе по-дребен и още по-западнал. Косата му бе сплъстена като гривата на изкалян лъв и стърчеше от главата като слънчеви лъчи. Облеклото му беше неописуемо окъсано, носеше парцаливо старо палто, наметнато на раменете като пелерина, чиито празни ръкави се размахваха и при всеки негов пирует несръчно падаха встрани.

— Къде си тръгнал с това момче? — обърна се той към баща ми.

Татко забави стъпки, за да може пияният, който в желанието си да ни заобиколи се бе препънал, да тръгне успоредно с нас.

— Извинявам се, мистър — рече баща ми, — не чух какво ме попитахте.

Като актьор, който се удивлява на своето собствено изпълнение, пияният отчетливо и с удоволствие следеше интонацията си.

— О-хо-хо — тихо, но разчленено изръмжа той. — Ах ти, мръсни човече. — И заканително размаха пръст пред носа си, вперил в нас палави очи зад това ветрило, което ми напомни движението на чистачка по стъклото на автомобил. Въпреки всичката му дрипавост в тази мразовита нощ у него имаше нещо много веселяшко; имаше плоско, грубо и светнало лице, усмивката му разкриваше зъби като наниз дребни семена. — Върви си у дома, момче, у дома, при майка си — обърна се той към мене.

Трябваше да спрем, инак щяхме да налетим отгоре му.

— Това е синът ми — каза татко.

Пияният се извърна от мен към него с такава бързина, че дрехите му се разхвърчаха като перушина. Изглеждаше не толкова облечен, колкото обвит в парцали от най-различни разпрани материи, налепени пласт върху пласт. И гласът му бе такъв — дрезгав, лъкатушен и неопределено мек.

— Как смееш да лъжеш? — рече той печално на баща ми. — Как можеш да лъжеш за такива сериозни неща? Хайде, пусни момчето да върви при майка си.

— Нали тъкмо там се мъча да го заведа — отвърна баща ми. — Но тая проклета кола не ще да тръгне.

— Той ми е баща — намесих се аз, надявайки се, че това ще накара пияния да си отиде. Но стана тъкмо обратното. Под синята улична светлина лицето му изглеждаше напръскано с лилаво.

— Я не лъжи заради него — каза пияният с изключителна нежност, — той не заслужава. Колко ти плаща? Но какво значение има това? Колкото и да е, никога не стига. А като си намери друго, по-хубаво момче, ще те изхвърли на улицата като стар троянски кон.

— Татко, да си тръгваме. — Почнах да се плаша, бях премръзнал до кости. Нощта влизаше от едната ми страна и излизаше от другата, без да срещне никаква пречка.

Баща ми се запъти да го заобиколи, но пияният вдигна ръка и тогава и татко вдигна ръка. Това накара пияния да отстъпи, при което едва ли не падна.

— Удряй! — каза той тъй широко усмихнат, че страните му грейнаха. — Удряй, повали ме точно когато искам да ти спася душата. Готов ли си да умреш?

При тези думи баща ми застина като на кинокадър от спряна прожекция. Разбирайки, че е победил, пияният повтори:

— Готов ли си да умреш?

После направи поривиста крачка встрани, прихвана ме с ръка през кръста и ме притисна към себе си. Дъхът му бе като вонята, която понякога заварвахме след час по химия на горните класове в стая 107, където в четвъртък водехме заниманията си: смесено зловоние, едновременно сярно и сладникаво.

— О — зашушна ми той, — ти си имал много топло тяло бе. Но си кожа и кокал. Не те ли храни този дърт мръсник? Ей, ти — закани се той на баща ми, — уж минаваш за стар развратник, пък задигаш момчетата от улицата с празни стомаси, а?

— Мислех си дали съм готов да умра — рече татко, — но сега се питам друг не е ли готов. Питам се дали дори един деветдесет и девет годишен китаец с туберкулоза, гонореа, сифилис и зъбобол е готов да умре.

Пръстите на пияния почнаха да дълбаят под ребрата ми и аз се измъкнах от прегръдката му.

— Татко, да вървим!

— Не, Питър. Този джентълмен говори разумно. А ти готов ли си да умреш? — попита го той. — Как ще ми отговориш на въпроса?

Изметнал назад рамене, с излъчени гърди, пияният потъна в огромната сянка на баща ми, присви очи и с някакво пилешко чувство за достойнство вдигна глава и внимателно изрече:

— Ще бъда готов да умра едва когато тебе и всички като тебе ви натикат в затвора, завъртят ви ключа и после го запратят нанякъде. Дори в една такава нощ не оставяте бедните дечурлига да се наспят. — Погледна ме изпод намръщените си вежди и продължи: — Да повикаме ли полиция, момче? Хайде да го очистим тоя дърт женчо, а? — А към баща ми: — Какво ще кажеш, шефе? Колко ще дадеш да не извикам полицията да те пипнат с това цветенце? — Той изду гърди, като да извика, ала улицата се протягаше на север към безкрайността, без да предложи ни една жива душа — само боядисаните фасади на тухлените къщи с малките оградени веранди, типични за Олтън, каменните площадки тук-там с украсени циментови саксии, безлистните дървета по тротоарите, които в дъното се смесваха с телефонните стълбове. По двата края имаше паркирани коли, но по тази улица рядко преминаваха други, тъй като беше задънена — две преки по-нататък тя стигаше стената на фабриката „Есик“. Бяхме застанали до дългия нисък бетонен гръб на някакъв склад за спиртни напитки; неговите зелени врати от вълнообразна ламарина бяха плътно затворени и споменът за техния екот като че втвърдяваше въздуха. Пияният почна да ръга баща ми в гърдите и след всяко смушкване разтриваше пръсти, сякаш да махне от тях въшка или конец. — Десет долара — натърти той. — Десет долара и устата ми… — притисна той посинели пръсти към подутите си виолетови устни и остана тъй, сякаш искаше да опита колко може да изтрае, без да си поеме дъх. Най-сетне дръпна ръка, изпусна грамадно кълбо смразена пара, усмихна се и додаде: — Тъй. С десет долара ще ме купиш целия, глава, гръд и задник. — Намигна ми и попита: — Добра сделка, нали, малкия? На тебе колко ти плаща?

— Той ми е баща! — вече побеснял, натъртих аз. Баща ми бе скръстил петнисти ръце под лампата; от изправената му стойка лъхаше безжизненост, сякаш бе посечен с брадва и всеки миг ще се строполи.

— Пет долара — набързо избъбра пияният, — пет въшливи долара — и без да дочака отговор, свали на един. — Един-едничък долар, да си купя нещо за пиене, че ще умра от студ. Хайде, шефе, пусни ме да си ходя. Ще ти обадя и хотел, дето не задават излишни въпроси.

— За хотели не ме учи — каза татко. — През Кризата работех като нощен пазач в стария „Озирис“, преди да го затворят. Дървениците бяха станали големи колкото проститутките, клиентите не можеха да ги различават, Ако не се лъжа, „Озирис“ беше, преди да си се родил.

Усмивката на пияния изчезна.

— Аз съм по начало от Истън — рече той. Едва сега с изненада установих, че е по-млад от баща ми; и наистина всъщност беше момче колкото мене.

Татко зарови ръка в джоба си, измъкна оттам няколко дребни монети и му ги подаде.

— Бих искал и повече да ти дам, но просто нямам, приятелю. Туй са ми последните трийсет и пет цента. Учител съм в една гимназия, а нашите заплати далеч не отговарят на фабричните. Все пак приятно ми беше да побъбрим, дори ми се иска да ти стисна ръка. — Тъй и направи. — Ти ми проясни мислите — каза той на пияния.

После татко се обърна и тръгна по пътя, по който бяхме дошли. Забързах подире му. Нещата, които се бяхме мъчили да достигнем — черния автомобил, къщата от пясъчник, моята далечна и досега положително силно разтревожена майка, — тегнеха като гири върху кожата ми, изопната и прозрачна от звездна светлина и безумие. Сменили посоката, връхлетяхме на излезлия вятър и лицето ми се скова в стъклена маска от студ. Зад нас пияният продължаваше да вика като заглушен от бурята орел:

— Добре сте си вие, добре сте си вие!

— Къде отиваме сега? — попитах.

— На хотел — отвърна баща ми. — Тоя човек ми върна разума. Ще те заведа на топло. Нали си моята гордост и радост, синчето ми; златото трябва да се пази. Имаш нужда от сън.

— Трябва да се обадим на мама.

— Прав си — каза той. — Прав си. — От повторението му останах с впечатление, че няма да го направи.

Свихме наляво в улица Уайзър. Тук богатството на неона като че стопляше въздуха. На витрината на един ресторант се печаха кренвирши на скара. В светлината фигурите вътре изглеждаха разтопени, раменете — прегърбени, лицата — скрити. Но това бяха все пак хора и туй, че изобщо съществуват, ме въодушеви, послужи ми като благословия, като позволение да живея самият аз. Баща ми свърна в тесен вход, който никога не бях забелязвал. Вътре, на височина шест стъпала, след като минахме през бяла двойна врата, в изненадващо високо отворено пространство видяхме писалищна маса, клетка за асансьор, няколко масивни стъпала и два-три протрити стола, всичките хлътнали и омазнени. Нещо като завеса от стайни растения вляво притуляше гласове и последователния звън на чаши, напомнящ подрънкването на входен звънец. Долових мириса, който не бях усещал от дете, когато в една неделна вечер ме бяха пратили да купя кесия миди в полуресторанта-полууниверсалния магазин на Мони. Мони беше едър и ленив германец в черна плетена жилетка, а неговото заведение се намираше във варосаната каменна сграда край магистралата по времето, когато градът все още се наричаше Тилдън. Бутнеш ли вратата, дрънваше звънец, затвориш ли я зад гърба си, дрънваше пак. Покрай едната стена минаваше неугледен тезгях с чудновати бонбони и тютюни, а в останалата част на помещението квадратни маси с мушамени покривки очакваха посетителите за вечеря. Когато влязох, на столовете седяха неколцина старци и аз тогава предположих, че миризмата на заведението всъщност се излъчва от тях. В нея се примесваха дъвкан тютюн, сбръчкана кожа на обувки, проядено дърво и, разбира се, самите миди. Отнасяйки хлъзгавата кесийка с връх, хитроумно сгънат като салфетка за неделна вечеря, имах чувството, че съм откраднал част от въздуха на Мони; все ми се струваше, че в синкавата вечер влача подире си едва доловима кафеникава струя от миризма на миди, в която дърветата и къщите по магистралата ставаха като подводни. И ето сега тук миризмата отново се появи.

Регистраторът, гърбав, с кожа като пергамент и ръце, сгърчени, с артритни възлести стави, остави броя на „Колиърз“, който четеше, вдигна сбръчканото си чело и изслуша обяснението на баща ми, подкрепено от разтворения портфейл и категоричните легитимации, че той именно е Джордж У. Колдуел, преподавател в Олинджърската гимназия, а аз съм синът му Питър, че живеем някъде на майната си във Файъртаун и че бихме искали да получим стая, но нямаме пари. Точно пред главата ми имаше висока червена стена — идеше ми да легна в основата й и да ревна.

Гърбавият отблъсна картите на баща ми и каза:

— Зная ви. Имам племенница, Глория Дейвис, при вас учи. И страшно много уважава мистър Колдуел.

— Глория е чудесно момиче — отпуснато рече татко.

— Малко буйна, майка й ако питаш.

— Не съм забелязвал.

— И доста се заплесва по момчетата.

— С мен винаги се е държала като истинска дама.

Оня се извърна и откачи един ключ с голямо дървено кръгче.

— Ще ви дам стая на третия етаж, да не ви безпокои шумът от бара.

— Не мога да не оценя това — каза татко. — Сега ли да ви дам чека?

— А защо да не почакаме до утре? — попита дребният превит човечец, а сухата кожа на лицето му затрептя от усмивка. — Според мен утре всички ще бъдем все още тук.

И ни поведе по тясната стълба с леко осукан парапет, чиято излъскана повърхност почна да се вълнува под дланта ми като разтопила се от милувка котка. Стъпалата се виеха около замрежената асансьорна шахта и на всяка площадка, както ми се стори, се откриваше поглед към коридор с пъстри пътеки. В такъв един коридор се отправихме и ние, стъпките ни прокънтяваха на празните места между пътеките. В дъното на коридора, до един радиатор и прозорец, гледащ към площад Уайзър, чиновникът пъхна ключа в една врата и тя се отвори. Това бе крайната ни цел: без да го съзнаваме, цяла нощ се бяхме лутали по пътя към тази стая с нейните две легла, един прозорец, с нейните две масички, с голата крушка на тавана. Чиновникът завъртя ключа на лампата. Баща ми му стисна ръка.

— Вие сте джентълмен, учен човек сте. Жадни бяхме, дадохте ни вода.

Чиновникът замахна с лъскавата си хрома ръка.

— Банята е зад вратата — каза той, — там, мисля, има и чиста чаша.

— Исках да кажа, че сте добрият самарянин — продължи баща ми. — Това дете, горкото, готово е да капне.

— Никак не съм уморен — рекох аз. И когато чиновникът си отиде, все още раздразнен, попитах: — Как се казва това отвратително заведение?

— „Ню Йоркър“ — отвърна татко, — истинска старовремска торба с бълхи, нали?

Обезоръжи ме; трябваше да се заям за нещо друго — неблагодарна работа!

— Страшно мило от негова страна, пусна ни, без да имаме пари.

— Човек никога не знае кои са му истинските приятели. Обзалагам се, ако тая кучка Дейвис знаеше какво добро ми е сторила, ще почне да пищи в съня си.

— А защо нямаме никакви пари? — продължих да питам.

— И аз се питам вече петдесет години. Най-лошото е, че и да им напиша чек, пак ще ги измамим, защото в банката имам само двайсет и два цента.

— Кога получаваш заплата? Сега не сме ли средата на месеца?

— Както е тръгнало — рече татко, — вече никакви пари няма да получа. Училищният съвет е прочел протокола на Зймърман и ще искат аз да им давам пари.

— Че кой му чете протоколите? — ядосано викнах аз, ядосано, защото не знаех да почна ли да се събличам пред него. Срамувах се от петната си, тъй като очевидно го разстройваха. Но нали в края на краищата ми беше баща? Преметнах палтото си върху един разскърцан стол, скърпен на места с тел, и почнах да разкопчавам червената риза. Той се обърна и хвана бравата.

— Аз да вървя — каза той.

— Сега пък къде? Не можеш ли да стоиш на едно място?

— Трябва да се обадя на майка ти и да заключа колата. Ти лягай, Питър. Тая сутрин рано те събудихме. Не ми се искаше, ама… и аз от четиригодишната си възраст все се мъча да наваксам съня. Ще можеш ли да заспиш? Да ти донеса ли от колата учебниците, да понапишеш някое домашно?

— Не.

Погледна ме, стори ми се готов да иска извинение, да прави признания или определено предложение. Имаше една дума — не знаех коя, но вярвах, че той я знае, — която чакаше да бъде произнесена между нас. Ала той рече само:

— Гледай да заспиш. Ти май не подскачаш насън като мене, особено като бях на твоята възраст. — И като дръпна нетърпеливо вратата, при което полуприбраният език на бравата се вряза в дървото, излезе.

Стените на празните стаи са огледала, които удвояват и учетворяват чувството ни за собствено Аз. Останал сам, почувствувах силно вълнение, сякаш ненадейно бях въведен в компания от мъдреци, знаменитости, красавици. Приближих единствения прозорец на стаята и надникнах към лъчистата плетеница на площад Уайзър. Беше като паяжина, като совалка, като езеро, в което се стичат светлините на автомобилите, бликащи от всички краища на града. В продължение на две преки улица Уайзър бе най-широката източна улица; самият Конрад Уайзър, още в осемнайсети век, лично бе побивал тук нивелационните колчета, планирайки един град на широтата, яснотата и леснината. И сега тук плаваха фаровете на колите, плаваха сякаш във водите на някакво пурпурно езеро, чиято повърхност достигаше моя перваз. Витрините и надписите на баровете представляваха червената и зелена трева по бреговете. Прозорците на „Фой“, големият универсален магазин на Олтън, бяха като четиривърхи звезди, нанизани в шест редици, или по-скоро като бисквити, направени от два вида брашно — долната; половина от светложълта пшеница, а горната половина, където бяха спуснати ореховите сенници — от ечемик или ръж. Точно отсреща, най-високо от всичко, мигаше електрическа, регулирана, голяма неонова кукумявка, чието крило непрекъснато поднасяше до човката й в движение от три последователни блясъка нажежена соленка. Под нозете й многоцветни букви с редуване рекламираха:

СОЛЕНКИ „КУКУМЯВКА“

Най-хубавите

СОЛЕНКИ „КУКУМЯВКА“

Най-хубавите

Тази, както и по-малките емблеми — стрела, тромпет, фъстък, лале — се отразяваха, изглежда, във въздуха и трептяха по прозрачната плоскост, опъната над площада на височината на моя хотелски прозорец. Автомобили, стоп-лампи, блещукащи сенки — хората: всичко се сливаше пред мен в една видима течност, чиито изпарения бяха бъдещето. Град. Това бе градът: стаята, в която се намирах самичък, с трептящите по книжните тапети ореоли на рекламите. Отдръпнал се от прозореца, виждащ, но невидим, продължавах да се събличам, а петната от келясала кожа, до които се докосвах, ми напомняха нащърбено-засуканите външни листа на нежно, вкусно и сребристо зеленчуково растение, чиято сърцевина ще достигнеш, като го обелиш лист по лист. Застанах по гащи на ръба на някакъв басейн; по тръстиките и тинята оставаха следи от босите ми нозе; Олтън, стори ми се, вече се къпеше в езерото на нощта. Грапавините по стъклото на прозореца бръчкаха мокрите светлини. Девственият стремеж към забраненото връхлетя върху мен като вихрушка и аз открих, че съм ликорна^[5].

Олтън набъбна. Белият трафик, ръцете му, се протегна към реката. Бляскавите му коси се разпериха върху езерната повърхност като ветрило. Чувството за собствената ми личност почна да се разраства, додето най-сетне, любещ и любим, виждащ и невиждан, обединих с няколко широки замаха собственото си „аз“, града и бъдещето и в тези мигове наистина проникнал до центъра на земното кълбо, успях да победя времето. Щях да възтържествувам. Но градът отвъд прозореца се суетеше, мигаше, без ни най-малко да се трогне, нехаен към моето проникване в него, и това безучастие ужасно ме унижи. Забързано, сякаш моята нищожна личност се състоеше от безброй топящи се кристали, които ще изчезнат завинаги, ако не бъдат светкавично събрани, облякох отново част от дрехите си и легнах в по-близкото до стената легло. Студените чаршафи се разтвориха като мраморни плочи и аз се почувствувах изсъхнало семенце, захвърлено нейде в земните недра. Мили боже, прости ми, прости ми, благослови татко, мама и дядо и ми дай спокоен сън.

Когато чаршафите се стоплиха, отново приех човешката си форма; но след това, когато в мен пропълзя отпускането на дрямката, в клетките ми навлезе живо и заедно с това вцепенено усещане, че се уголемявам — бях се превърнал в гигант, върху чийто нокът са събрани всички съществуващи галактики. Това усещане имаше не само пространствено измерение, то обхвана и времето; както хората казват, „изтече минута“, тъй на мен ми се стори, че е минала вечност, откакто бях се събудил сутринта, навлякъл яркочервената риза, тропал с крака пред мама, погалил кучето през заскрежената мрежа, изпил портокаловия сок. Тези неща ми се струваха диапозитиви, прожектирани върху някаква мъглявина, далечна като звездите; смесваха се с Лорин Бокъл и Дорис Дей, а техните лица ме връщаха отново към твърдата земя на всекидневието. Почнах да забелязвам подробности: далечното жужене на гласове, телената спирала, която крепи крака на един стол само на няколко стъпки от лицето ми, дразнещото мигане на светлините по стената. Станах от леглото, дръпнах щората по-надолу и отново легнах. Колко топла в сравнение с моята във Файъртаун беше тази стая! Замислих се за майка си и за първи път усетих липсата й; замечтах да вдъхна нейния аромат на жито и да се забравя, наблюдавайки я да шета насам-натам из кухнята. Като се върнем, трябваше да й кажа, че сега разбирам защо ни е накарала да се преместим във фермата, че не я обвинявам. А на дядо трябва да засвидетелствувам повече уважение и да го слушам, когато говори, защото… защото… той няма вечно да бъде при нас.

В този момент баща ми като че се върна й аз сигурно съм се унесъл. Усещах устните си подути, а голите си нозе — дълги и безкостни. Голямата му сянка преряза ивицата розова светлина, която спуснатата щора изпращаше върху стената до ъгъла. Чух го да оставя книгите ми на масата.

— Спиш ли, Питър?

— Не. Къде беше?

— Обадих се на майка ти и на Хъмъл. Мама предаде да ти кажа за нищо да не се тревожиш, а пък Ал утре сутринта ще изпрати камион да вземат колата. Според него сигурно има нещо в кардана, ще се помъчи да намери отнякъде резервни части на старо.

— А ти как си?

— Окей. Заприказвах се долу във фоайето с един ужасно приятен господин. Пътува из източните щати, раздава съвети на големите магазини и компании по рекламата и по този начин печели двайсет хиляди на годината, при това има два месеца отпуска. Казах му, че тъкмо този вид творческа работа те интересува; той пожела да се запознаете. Помислих си дали да не дойда да те извикам, но си рекох, че ще е по-добре да си поспиш.

— Благодаря — казах. Сянката му преминаваше ту напред, ту назад върху светлината, той свали палтото, връзката, съблече ризата.

— Да върви по дяволите — подсмя се гласът му, — нали? Според мен най-добре е да махнем с ръка. Такъв човек и през трупа ти ще мине, само и само да се добере до своя петак. Точно с такива типове цял живот съм имал работа. Прекалено са хитри за мене. — Настани се в леглото, спря да шумоли в чаршафите и след кратка пауза добави: — А за своя старец, Питър, хич да не се тревожиш. Уповаваме се на бога.

— Не се тревожа — рекох. — Лека нощ.

Настъпи втора пауза, но след малко мракът се обади:

— Приятни сънища, както казва дядо ти.

Неочакваното споменаване на дядо придаде на непознатата стая онази сигурност, която ти стига, за да заспиш въпреки кикота на някакъв женски глас в коридора и непрестанното тръшкане на врати горе и долу.

Спах мирно и дълбоко, почти без да сънувам. Когато се събудих, единственото, което можах да си спомня, беше, че се намирах в просторна химическа лаборатория, нещо като умножените с огледала вани, епруветки и Бунзенови горелки от стая 107 на Олинджърската гимназия. Върху една от масите имаше бурканче, в каквито баба на времето консервираше ябълково желе. Стъклото бе замътено. Вдигнах го, доближих капака до ухото си и дочух тъничък гласец, подобен по яснота на гласа, с който ушен лекар произнася цифри, за да изследва слуха, да повтаря с микроскопичната си отчетливост: „Искам да умра. Искам да умра.“

Баща ми бе вече станал, облякъл се. Стоеше до прозореца — щората бе вдигната — и наблюдаваше в сивата утрин суетнята на града. Небето беше мътно; облаци като конците на дълги пухкави кифли се разгъваха над тухления градски хоризонт. Татко отвори прозореца, да вкуси Олтън, но днес въздухът не приличаше по вкус на вчерашния: беше по-мек, разтревожен, натегнат. Нещо приближаваше.

Снощният чиновник долу бе сменен от друг, по-млад, който стоеше изправен и не се усмихваше.

— Свърши ли му смяната на стария господин? — попита баща ми.

— Смешна работа — каза новият чиновник, но не се усмихна. — Чарли снощи умря.

— Каквооо? Как можа?

— Не знам. Станало, казват, към два сутринта. Аз трябваше да дойда чак в осем. Просто станал от масата, отишъл в тоалетната и умрял на пода. Сигурно от сърце. Линейката не ви ли събуди?

— Нима тази сирена е била за моя приятел? Не мога да ви повярвам. Към нас се показа като истински християнин.

— Не го познавах много добре.

Чиновникът прие чека на баща ми след продължителни обяснения и с гримаса на съмнение.

Събрахме с татко дребните пари по джобовете си — стигнаха ни да закусим в една гостилничка. В портмонето си имах един долар, но не му казах, исках да го изненадам, когато загазим повече. Покрай тезгяха се бяха наредили работници, сърдити, с подути очи, още сънливи. С облекчение установих, че готвачът не е нашият гратисчия. Поръчах си палачинки и бекон и за пръв път от месеци закусих както трябва. Баща ми взе булгур, размеси го с мляко, хапна няколко залъка и бутна чинията настрана. Погледна часовника. Беше 7,25. После стисна зъби да не се оригне; лицето му пробеля, кожата под очите му сякаш потъна в орбитите. Видя ме, че разтревожено го наблюдавам и рече:

— Знам. Приличам ти на дявол. Ще се обръсна в банята на гимназията. Хелър има бръснач. — Страните и брадата му бяха покрити с бледа сивота — еднодневна брада, като утринен скреж.

Излязохме от пункта и се отправихме на юг, към високо застиналата кукумявка от мъртви неонови тръби. Породена от затоплянето, тънка зимна мъгла ближеше влажния цимент и асфалта. На Пета улица и Уайзър взехме трамвая. Сламените седалки в него пъстрееха, бе топло и почти празно. Малцина сега се отправяха в посока, обратна на градското притегляне: Олтън постепенно оредя; като разпукан лед еднаквите къщички се отдалечиха от нас; далечният хълм дремеше до половината зелен, а от другата половина — с нови пастелни къщи. Подир дългото спускане след павильона за сладолед, увенчан отгоре с огромна пластмасова сладоледена фуния, около нас почнаха да се появяват разноцветните тухлени къщи на Олинджър. Вляво изникна училищният двор, а след него и оранжевочервената сграда на училището; коминът на парното отопление поучаваше небето като камбанария. Слязохме при гаража на Хъмъл. Нашия буик още го нямаше. Днес бяхме дошли навреме; колите все още гушеха носове в клетките си. Оранжев автобус забързано изскочи от един завой и разклатушкан спря. От вратите му се заизсипваха ученици, двама по двама, големи колкото птички, нашарени с разнобагрени петна, всичките различни.

Закрачихме с татко по тротоара, разделящ страничната училищна поляна от алеята на Хъмъл, и в този миг пред нас се изви малка вихрушка, увлече ни нататък. Листи, отдавна мъртви и крехки като откъснати криле на пеперуди, прозрачни хартийки от бонбони, боклуци и прах и събрана из канавките дребна смет — всичко шумолеше и се въртеше пред очите ни: на тротоара ясно се очерта закръглената фигура на невидимо същество. Тя затанцува от чим на чим, въздишайки безсмислени думи; инстинктивно понечих да спра, но баща ми продължаваше да върви. Панталоните му се вееха, нещо засмука глезените ми, притворих очи. Като погледнах назад, вихрушката вече я нямаше.

В училище се разделихме. Като ученик, правилата ме задължаваха да не прекрачвам оттатък вратата с решетката. Той я блъсна и пое по дългия коридор с високо вдигната глава, с щръкнала коса, защото бе свалил синята си плетена шапка, а токовете му кънтяха по излъсканите дъски. В перспективата на дъските той ставаше все по-малък и по-малък; при вратата в дъното бе вече сянка, мушица, пронизана от светлината, към която се стремеше. Вратата потъна; той изчезна. Обля ме пот, обхвана ме ужас.