Джон Ъпдайк
Кентавърът (6)

VI

Докато лежах, прикован на своята скала, дойдоха да ме посетят различни особи. Най-напред пристигна мистър Филипс, колега и приятел на баща ми, косата му слегнала от спомена за бейзболната шапка. Вдигна ръка да привлече вниманието и поиска да играем оная игра, която според него правела мозъка като бръснач.

— Вземи две — бързо почна той, — прибави четири, умножи по три, извади шест, раздели на две, прибави четири — колко получаваш?

— Пет? — казах аз, така очарован от пъргавите му уста, че не проследих докрай сметката.

— Десет — рече той с леко, укорително поклащане на безупречно сресаната си глава. Беше човек, стегнат във всяко отношение, и всеки признак на разсеяност го дразнеше. — Вземи шест, раздели на три, прибави десет, умножи по три, прибави четири, раздели на четири — колко получаваш?

— Не знам — тъжно отвърнах аз. Ризата прогаряше кожата ми като огън.

— Пак десет — и нацупи печално каучуковите си уста. — А сега на работа. — Преподаваше обществени науки. — Изброй ми членовете на Трумановия кабинет. Спомни си чудотворната дума, дето ви я дадох да запомните първите букви: АТВАЛИ…

— Дийн Ачесън, държавен секретар — но повече нищо не можах да си припомня. — Кажете ми истината, мистър Филипс — запитах го аз, — вие бяхте негов приятел. Нима е възможно? Къде отиват душите на мъртвите?

— Т — рече той — Танатос. Танатос, богът на смъртта, отнася умрелите. Две плюс три, момчето ми, карай да върви, карай да върви!

Той сръчно подскочи встрани, наведе се и с още едно подскачане я грабна с бейзболната си ръкавица. Изпъна се, завъртя се бавно и я подхвърли. Беше волейболна топка; зад мен планинските върхове почнаха да крещят. Напънах се да я запратя оттатък мрежата, ала китките ми бяха сковани в лед и медни скоби. Върху топката изникнаха очи и грива като царевичните коси, които бликват от разпукналите се кочани. Лицето на Дайдъндорф се приближи толкова плътно, че усетих лоения му дъх. Беше сключил ръце тъй, че между месестите части на дланите му се образуваше малък ромбовиден отвор.

— Това, което им се иска, ще знаеш — каза ми той, — е веднъж да те поемат на това място. Няма значение каква е, това е важното за нея, да си вътре и… напред-назад.

— Диващина! — рекох аз.

— Отвратително — съгласи се той. — Но е така. Напред-назад, напред-назад и нищо друго, Питър. Целувки, прегръдки, нежни приказки — нищо не ги интересува. Няма как, другото се налага. — И той захапа молива да ми покаже как: наведе лице над съединените си длани, а от хищните му зъби с гумичката напред стърчеше моливът. В този миг на изтънчено внимание цял един притаен свят сякаш бе събран в полето на дъха му. После се изправи, раздели длани и погали месестите части на лявата си длан. — Ако тук — продължи той, — от вътрешната страна на бедрата, има повечко тлъстина, не можеш да минеш, ясно?

— Мисля, да — казах аз, побеснял от желанието да разчеша сърбящите ме ръце там, дето червената риза бе почнала да се нищи.

— Ето защо не пренебрегвай по-слабичките — продължи да ме поучава Дайфъндорф, а углъбената сериозност на лицето му направо ме отблъсна, защото тя бе спечелила благоволението на баща ми. — Вземи например някое кльощаво гадже като Глория Дейвис или пък от тия, дългите и стройните като мисис Хъмъл — искам да кажа, на такава, ако попаднеш, няма да се чувствуваш като смазан. Хей, Питър!

— Какво? Какво?

— Искаш ли да знаеш как се познава дали са страстни?

— Да, искам. Наистина искам.

Той погали любовно възвишението на палеца си.

— По това. Венериния хълм. Колкото е по-голям, толкоз са по-такива.

— По-какви?

— Не се прави на идиот! — Така ме мушна в ребрата, че дъхът ми спря. — И още нещо. Защо не хвърлиш тоя панталон с жълто на чатала?

Той се засмя, а аз дочух зад гърба си смеха на Кавказките планини, които изтърсваха хавлиите си и подмятаха сребристите си детеродни органи.

Нацапан с индиански шарки, с разсеян поглед от празния плач, пристигна да ме посети целият град.

— Ти поне не си ни забравил — казах му аз, — помниш как вървяхме по магистралата, покрай трамвайната линия, а аз все изоставах и бързах да го настигна.

— Да ви помня? — Градът объркано докосна лице и от върховете на пръстите му се отрониха късове мокра кал. — Толкова много хора…

— Колдуел — настоях аз. — Джордж и Питър Колдуел. Той преподаваше в гимназията, а когато войната свърши, маскира се като чичо Сам и вървя начело на манифестацията, от пожарната команда, по магистралата, където бяха трамвайните линии.

— Имаше един — клепачите му потрепнаха като на съсредоточен сомнамбул, — шишкав…

— Не, висок!

— Вие всички си въобразявате — рече той, внезапно ядосан, — че като поживеете тук година-две, а аз… а аз… хиляди ги има. Бяха хиляди и хиляди ще бъдат… Най-напред местният народ, след това уелсци, квакери, германци от долината Тулпехокен… и всички си въобразяват, че трябва да ги помня. А в действителност паметта ми е къса. — При това признание лицето му просветна от мимолетна усмивка, която извика бръчки, тъй чужди на землистите останки от боя по лицето, че за миг, въпреки недостатъка му, изпитах към него обич. — И колкото повече остарявам — продължи Градът, — толкоз повече ме разтягат: улиците плъпнаха чак до Шейл Хил, новите квартали към Олтън, колкото повече… и аз не зная. Изглежда, все по-малко неща ме засягат.

— Той членуваше в „Лъвовете“ — подсказах му аз, — но нито един път не го избраха за председател. Беше в комисията за кварталния парк. Постоянно вършеше добри дела. Обичаше да се разхожда по улиците и сума време си губеше да виси около гаража на Хъмъл, ей там, на ъгъла.

Очите му бяха затворени и подражавайки на клепачите, цялото му лице бе станало тънко, полупрозрачно, опнато, пулсиращо в нежни вени, ала вглъбено, вглъбено като мъртвешка маска. Там, където не бяха изсъхнали, мазките боя още лъщяха.

— А кога изправиха алеята пред Хъмъл? — измърмори той на себе си. — Там имаше дърводелска работилница, после онзи в барачката, дето ослепял от отровен газ в окопите, сега пък виждам едного — свива в алеята… джобът на сакото му, пълен с вехти писалки, които не пишат…

— Това е баща ми! — извиках.

Той навъсено поклати глава и клепачите му бавно се вдигнаха.

— Не, никого няма там. Това е сянката на едно дърво. — Ухили се, извади от джоба си кленова хвърчилка, сръчно я разцепи на две с нокътя на палеца и си я залепи върху носа, както правехме като деца, та заприличвахме на носорог със зелено рогче. В съчетание с охровата боя полученият ефект изведнъж му придаде недоброжелателен вид. За първи път ме погледна направо, очите му бяха черни като машинно масло, като глина.

— Виждаш ли — разчленено каза той, — преместихте се. А не биваше да се местите.

— Не бях аз виновен, майка ми…

Звънецът удари. Беше време за обед, но храна не ми донесоха. Бях седнал срещу Джони Дедман, с нас имаше още двама. Джони раздаде картите. Тъй като не можех да вдигна моите, той ми ги обръщаше пред очите — видях, че не са обикновени карти. Вместо фигури на всяка от тях имаше по една мъглява снимка.

АСО : бяла, не млада жена, седнала усмихната на стол, гола, с разтворени крака.

ВАЛЕ : бяла жена и негър в акт на взаимно задоволяване, известен сред хората като 69.

10 : четирима души, подредени като четириъгълник, две жени и двама мъже, от които единият негър; двама по двама заети с френска любов; но бяха тъй размазани от значителното намаление на образа при отпечатването, че някои подробности не бяха толкова ясни, колкото бих искал. За да прикрия смущението си, хладно попитах:

— Откъде ги имаш тия карти?

— От магазина за пури в Олтън — отвърна Джони. — Но трябва да познаваш продавача.

— Всичките петдесет и две ли са различни? Фантастично!

— Всички освен тази — рече той и ми показа асо пика. Беше просто асо пика.

— Какво разочарование!

— Но ако я погледнеш наопаки… — Ставаше ябълка с дебела черна дръжка. Нищо не разбрах.

— Дай да видя другите — помолих го аз.

Джони ме погледна с мъдрия си поглед, пухкавите му страни леко пламтяха.

— Не бързай толкова, учителско момченце. Трябва да си платиш. Аз как съм платил.

— Нямам пари. Снощи се наложи да преспим в хотел и баща ми даде на човека чек.

— Имаш един долар. Скри го от стария мошеник. В задния си джоб, в портмонето имаш един долар.

— Но не мога да го извадя. Ръцете ми са приковани.

— Добре тогава — каза той, — сам си купи карти, скотоложец такъв. — И скри своите в джоба на ризата си, горскозелена на цвят, с груба, но красива тъкан и с вдигната яка, чийто ръб допираше мокросресаната му коса на врата.

Помъчих се да извадя портмонето си; с премръзнали сухожилия, раменете боляха; гърбът ми бе като запоен за скалата. Пени — защото до мен застана тя, ухаеща на нещо като парфюм от кандилка — се сгуши до врата ми и се протегна да извади портмонето.

— Остави, Пени — казах, — не е толкова важно. Парите ми трябват, защото поради баскетболната среща довечера ще трябва да се храним в града.

— Защо изобщо се преместихте във фермата? — попита ме тя. — Оттам произлизат всички тия неудобства.

— Наистина — съгласих се аз, — но затова пък имам възможност да те виждам.

— Никога не си се възползувал от нея — укори ме тя.

— Само веднъж — изчервих се виновно.

— Хайде, Питър, погледни — въздъхна Джони, — после да не кажеш, че никога не съм ти правил услуги. — Той разрови колодата и отново ми показа валето купа. Беше много красиво: затворен кръг, с добре намерена симетрия, един тъмен водовъртеж на плътта, лицата скрити от белите бедра на жената и от дългата й разпусната коса. Но тази красота, като черен молив, разтъркан върху хартия, за да изпъкнат буквите и знаците, отдавна издълбани върху чина, отново върна мъката и опасенията ми за татко.

— Какъв ще е според вас резултатът от рентгена? — уж между другото попитах аз.

Джони сви рамене и като пресметна полугласно, рече:

— Петдесет на петдесет. Или едното, или другото.

— О, господи! — извика Пени и ръцете й полетяха към устните. — Забравих да се моля за него!

— Нищо — рекох аз, — забрави! Забрави, че съм го искал от тебе. Само ми дай да си отхапя от твоя кренвирш. Съвсем малко. — Цигареният дим дразнеше лицето ми; имах чувството, че отворя ли уста, поглъщам сяра.

— Ей, по-полека! — каза Пени. — Това ще ми бъде за обяд, друго нямам.

— Ти си добра с мене — продумах аз, — защо? — Всъщност не исках да задам въпрос, а да й отвлека вниманието.

— Какво имате другия час? — попита Кигърайз с плоския си грозен глас. Той беше четвъртият.

— Латински. А нищо не съм учил от това тъпо четиво. И как иначе, като цялата шантава нощ се въртяхме с баща ми по улиците на Олтън.

— Мис Епълтън ще цъфне, като чуе това — рече Кигърайз. Завиждаше, че съм по-умен.

— О, каквото и да направи един Колдуел, тя ще му прости — намеси се Пени. Беше в онова свое хапливо настроение, което ненавиждах; не й отиваше, не беше достатъчно остроумна.

— Що за глупости! — извиках аз. — Какво искате да кажете?

— Не си ли забелязал? — Зелените й очи съвсем се закръглиха. — Като се изправят баща ти и Хестър в коридора да разговарят. Тя го мисли за неповторим.

— Ти си луда — отвърнах. — Само за такива работи мислиш. — Уж исках да я полаская, а за моя изненада тя взе, че се обиди.

— Питър, ти нищо не забелязваш, чу ли? Тъй си се загърнал в собствената си кожа, че и представа си нямаш какво им е на другите.

„Кожа“ ми дойде като удар; но бях сигурен, че тя нищо не знае за кожата ми. Лицето и ръцете ми бяха чисти, а освен тях нищо повече не бе виждала. Това ме тревожеше и правеше любовта й страшна; защото, ако ме обича, рано или късно ще стигнем до интимна връзка и тогава ще настъпи болезненият миг, когато ще трябва да открия плътта си… Прости ми, внезапно зашепна съзнанието ми, прости ми, прости!

Раздразнен от това, че са го изключили от разговора — в края на краищата той беше от горните класове, а ние бяхме от долните и фактът, че е с нас, показваше изключителната му снизходителност — Джони Дедман разбърка мръсната си колода и демонстративно се изкикоти.

— Но, ще знаете, дама уруспия наистина ме убива. Искам да кажа, дама спатия. Представлява жена с бик.

Майнър се надвеси над сепарето ни. От плешивото му теме проблясваше гняв, гняв струеше като пара от пламналите му ноздри.

— Слушай — изсмърка той, — слушай както ти казвам! Скривай картите! И повече да не си ми дошъл с такива неща.

Дедман го погледна с кротко потрепване на дългите си извити ресници, които придаваха на очите му някаква звездна надежда. И заговори с едва помръдващи се устни:

— Я иди да си кълцаш конското месо!

Мис Епълтън изглеждаше доста възбудена и задъхана, вероятно от продължителното изкачване.

— Питър, преведи следното — каза тя и след това зачете на глас, безупречно спазвайки звуковите стойности на гласни и съгласни.

Dixit, et avertens rosea cervice refulsit ambrosiaeque comae divinum vertice odorem spiravere, pedes vestis defluxit ad imos et vera incessu patiut dea.^[1]

Думите звъннаха в устата й, сега лицето й беше с латинския си израз: ъглите на устните й строго извити надолу, веждите неподвижни и повдигнати, страните й — посивели от сериозност. В часовете по френски език лицето й биваше съвсем друго: страните ставаха като ябълки, веждите танцуваха, устата суховато свита, ъглите на устните непослушно пристегнати.

— Тя каза — почнах аз.

— Говореше — поправи ме мис Епълтън, — тя говореше тъй.

— Тя говореше и… и… поруменя.

— Кое поруменя? Не тя поруменя. Cervice.

— Тя говореше и като обърна своята порозовяла цепка… — Другите прихнаха да се смеят. Изчервих се.

— Не! Cervice, cervice. Шия. Нали си чувал за цервикс? Положително си спомняш цервикалните прешлени, шийни прешлени.

— Тя говореше и като обърна…

— Обръщайки…

— Обръщайки се, розовата й шия поруменя.

— Много добре.

— И… и coma, coma… сън?

— Коси, Питър, коси.

— И… ъъъ… обръщайки се отново…

— Не, момчето ми, не. Vertice тук е съществително; vertex, verticis. Вертекс, вихър, корона от коси. Какви коси? Коя дума отговаря?

— Като амброзия.

— Да, амброзия ще рече по-точно безсмъртни. Употребява се най-често във връзка с храната на боговете и в този смисъл думата е дошла и до нас в значението си на сладък, вкусен, меден. Боговете освен това използували амброзията като благовоние. — Мис Епълтън наистина говореше за боговете с известен авторитет.

— И нейният вихър, нейната объркана…

— Корона, Питър, косите на боговете никога не са объркани.

— И нейната корона от коси като амброзия дишаше божествен мирис.

— Така. Добре. Но, да кажем, аромат. Мирис напомня на канали.

— … божествен аромат, а нейното покривало, нейната туника…

— Да, нейната падаща дреха. Всички богини освен Диана са носели свободни, падащи одежди. А Диана, небесната ловджийка, естествено е носела удобна туника, може би някак заловена около нозете, по всяка вероятност от плътна зелена или кафява тъкан, като моята дреха. Нейната дреха се спускаше…

— Не знам какво е ad imos.

— Imus, това е архаична дума. Превъзходната степен на inferus, нисък, долен. Ad imos значи до най-долу. Тук буквално ще рече до най-долната част на нозете й, което на английски няма особен смисъл. Употребено е като подсилване на смисъла, поетът е поразен. Може би ще трябва да се преведе „дрехата й падаше надолу до самите нозе“ или нещо такова. Смисълът е „от глава до пети“, защото е била съвършено гола. Моля, Питър, продължавай. Вече много време загубихме.

— Надолу, до нозете й, и в действителност откриваше…

— Беше открита, беше разголена, видя се като vera. Vera dea.

— Като истинска богиня.

— Точно така. А какво общо има icessu с изречението?

— Не зная.

— Питър, ти ме разочароваш. Това е материя за вашите класове. Incessu значи в ход, по походката. По походка тя беше истинска богиня. Походка в смисъл на стойка, на физическа конструкция; божествеността има свой стил. Стиховете преливат от чувството на онова сияние, което заляло невежия Еней. Ille ubi matrem agnovit; той разпозна майка си, Венера. Венера, с аромата на амброзия, с разпиляната коса, с развятата дреха, с румената кожа. Но я вижда само avertens, като се извръща. Смисълът на пасажа е, че едва когато тя се обръща да го изостави, той разбира нейната истинска слава, нейната действителна стойност, връзката си с нея. И в живота често става тъй. Обикваме твърде късно. В следващия стих той се провиква след нея по най-трогателен начин, а тя се стапя в далечината. „О, защо, защо никога не ще се хванем за ръце, да поговорим в непритворство с теб?“

На нейното място застана Айрис Озгуд; момичето плачеше. Сълзите се ронеха по страните й, меки и гладки като хълбоците на крава от породата „Гърнзи“, а не й достигаше ум да ги избърше. Беше едно от ония тъпи, простовати момичета и никак не се харесваше в класа, но въпреки това в нейно присъствие усещах в себе си някакъв трепет. Недооформената й дебела фигура тайно събуждаше у мен известни желания. Показвах това, като плещех непрекъснато и пусках шеги. Но днес бях уморен; исках само да отпусна глава върху нейния нисък коефициент на интелигентност като на възглавница.

— Какви са тия сълзи, Айрис?

— Блузката ми — изтръгна се от гърлото й заедно с хленча, — той ми я скъса. Съсипа я, сега какво ще кажа на мама?

Едва сега забелязах, че плъзнало се надолу, среброто на едната й гърда бе наистина разголено чак до порозовялото сбръчкано зърно. Очите си не можах да откъсна, изглеждаше тъй уязвимо.

— Нищо, нищо — любезно рекох аз. — Я виж мен. Ризата ми е съвсем разкъсана.

И това беше истина; ако не се смятат петната и лепливите червени нишки, гърдите ми бяха разголени. Всеки можеше да види моя псориазис. Бяха се наредили на опашка и един по един минаваха да гледат: Бети Джийн Шилинг, Фатс Фраймойър, Глория Дейвис, едва скриваща усмивката си, Били Шъп, диабетикът — всичките ми съученици. Очевидно бяха дошли заедно с автобус. Всеки от тях разглеждаше за миг струпеите ми, после отминаваше смълчан. Неколцина поклатиха тъжно глава; едно от момичетата стисна устни и затвори очи; имаше няколко с подути и зачервени от сълзи очи. Вятърът и планинските върхове зад мен бяха млъкнали. Скалата ми се стори тапицирана, а изкуственият парфюм на цветята притъпяваше някаква остра химическа миризма.

Последен беше Арни Уернър, председател на горния клас и на ученическия съвет, капитан на футболния и бейзболния отбор. Беше момче с хлътнали очи, с шия на бог и тежки отпуснати рамене, блеснали от водата на душа. Той се наведе и се взря в раните по гърдите ми, после боязливо докосна една с показалец и попита:

— Боже мой, малкият, какво си пипнал? Сифилис?

— Не — опитах се да обясня, — това е алергично състояние, не е прилепчиво, не бой се.

— Ходил ли си на доктор?

— Няма да повярваш, но и самият доктор…

— Кърви ли?

— Само като ги разчеша много силно — казах аз в отчаяното си желание да го спечеля, да заслужа прошката му. — Всъщност малко ти поолеква, като четеш, или на кино…

— Слушай, момче — каза той, — по-грозно нещо не съм виждал. — И като се намръщи, смукна показалеца си. — Докоснах те и сега ще се заразя. Къде ти е дезинфекторът?

— Но честна дума, кълна ти се, не е заразно…

— Откровено казано — от тържествено-глупавия начин, по който заговори, разбрах, че сигурно е много добър като председател на ученическия съвет, — изненадан съм, че са ти разрешили да идваш с това на училище. Ако е сифилис, седалките в клозета, знаеш…

Изкрещях:

— Къде е баща ми?

И той се яви пред мен, написвайки на черната дъска:

C₆H₁₂O₆+6O₂=6CO₂+6H₂O+E

Беше последният, седмият час за днес. Бяхме изморени. Той огради Е-то и каза:

— Енергия. Това е животът. Това малко остатъчно Е е животът. Поглъщаме въглехидрати и кислород и ги изгаряме, както горите стари вестници в боклукчийските кофи, а отделяме въглероден двуокис, вода и енергия. Когато този процес спре — той зачеркна с кръст равенството, — спира това — и с двойно по-тлъст кръст зачеркна Е-то — и се превръщаме в тъй наречените мъртъвци. Ставаш безполезен труп от изхабени химикали.

— А не може ли процесът да бъде върнат назад? — попитах аз.

— Благодаря ти за въпроса, Питър. Да. Прочети равенството наопаки и ще получиш фотосинтезата, живота на зелените растения. Те поемат влагата, въглеродния двуокис, който ние издишваме, и енергията на слънчевата светлина и произвеждат захари и кислород. После ние поглъщаме растенията и отново си доставяме захари; тъй се върти светът. — С пръстите си той изобрази вихрушка във въздуха. — Върти се, върти се, а къде ще спре, никой не знае.

— А откъде взимат енергията? — попитах аз.

— Уместен въпрос — каза татко. — Взел си ума на майка си; само ме е ужасно страх да не вземеш от мен грозотията ми, Необходимата за фотосинтезата енергия идва от атомната енергия на слънцето. Всеки миг, в който мислим, движим се или си поемаме дъх, ние използуваме частица златна слънчева светлина. Когато и тя след около пет милиарда години се свърши, тогаз всички можем да си полегнем и да отдъхнем.

— Но защо искаш да отдъхваш? — От лицето му се бе изтеглила и последната капка кръв; между нас бе вкарана прозрачна стена; баща ми изглеждаше сплескан върху някаква друга плоскост, и аз напрегнах глас да ме чуе. Извърна се бавно, страшно бавно, а челото му затрептя и от пречупването се удължи. Устните му се раздвижиха, ала звукът стигна до мен няколко секунди по-късно.

— Какво? — Не ме гледаше, сякаш не можеше да ме открие.

— Не си почивай! — извиках аз, радостен, че сълзите са рукнали, радостен да доловя, че в гласа ми зазвучава мъката; хвърлях думите, обзет от нещо като тържество, екзалтиран от усещането, че сълзите меко шибат лицето ми като разръфаните краища на разклатени въжа. — Не си почивай, татко! Какво ще правиш тогава? Не можеш ли да ни простиш и да останеш при нас?

Горната му половина се сви, притисната от някаква кривина на плоскостта, в която бе хванат; вратовръзката, предницата на ризата и реверите на сакото му се подгънаха нагоре по извивката, а някъде в края на окръжността главата му се притисна в ъгъла между стената и тавана, над черната дъска, в паяжините, недокосвани никога от метла. Изкривеното му лице ме погледна отгоре натъжено и замислено. Все пак в крайчеца на очите му святкаше микроскопична искрица интерес и това ми даде сили още веднъж да извикам:

— Почакай! Не можеш ли да ме почакаш?

— Ъ? Много ли бързо вървя?

— Имам нещо да ти кажа!

— Какво?

Гласът му беше тъй приглушен и далечен, че аз се насилих да се приближа до него и тозчас се видях да плувам нагоре с майсторски загребвания — вдигах лакти високо, нозете ми трептяха като рибни перки. Това чувство тъй ме развълнува, че почти забравих да говоря. Задъхано го настигнах и му казах:

— Аз храня надежди.

— Тъй ли? Ужасно съм доволен да чуя това, Питър. Аз никога не съм ги имал. Сигурно си наследил това от майка си, тя е истинска жена.

— От тебе — казах аз.

— Не се безпокой за мене, Питър. Петдесет години са много време; ако нищо не си научил за петдесет години, повече няма за кога. Баща ми тъй и не разбра какво го повали; завеща ни една Библия и цяла крина дългове.

— Петдесет години не са много време — казах аз, — не са достатъчни.

— Ти май наистина храниш надежди, а?

Затворих очи; между безгласното „аз“ и разтрепераната плоскост от мрак в главата ми зееше пропаст с неясни размери, но положително не по-голяма от един инч. Прескочих я с една малка лъжа.

— Да — потвърдих аз. — А сега вече стига глупости!