Джон Ъпдайк
Кентавърът (1)

I

Колдуел се обърна и с обръщането в глезена му се впи стрела. Класът избухна в смях. Болката плъпна нагоре по нежната сърцевина на прасеца, завъртя се из лабиринта на коляното и вече набъбнала и още по-мълниеносна, се покатери към червата. Очите му останаха насила приковани горе, в черната дъска, на която бе написал с тебешир числото 5 000 000 000 — предполагаемата възраст на вселената в години. Прераснал от първоначалния остър лай на изненадата в преднамерено освиркване, смехът на класа сякаш връхлетя отгоре му, срина чувството на уединеност, тъй силно желана от него, уединеност, в която можеше да остане насаме с болката си, за да претегли силата й, да изчисли времетраенето й, да разгледа анатомията й. Болката провря пипало в главата му, разпери мокрите си криле покрай стените на гръдния кош и в тази внезапна и аленочервена слепота той сам се помисли за грамадна птица, събудена от сън. Черната дъска, млечноматова плоча със следи от сношното избърсване, се изпъна в съзнанието му като мембрана. Сякаш болката постави на мястото на сърцето и белите му дробове своите собствени космати отрязъци; и докато зрееше, стегнала го за гърлото, той почувствува, че издига мозъка си като нафора в дискос, нависоко, по-далеч от ръцете на гладните. Няколко момчета с ярки ризи във всички цветове на дъгата се бяха изправили до чиновете, смигаха и подвикваха на учителя си и качваха кални обувки върху подвижните седалки. Хаосът стана непоносим. Колдуел се добра с накуцване до вратата и като я тръшна подире си, прекъсна неудържимия празничен шум.

При всяка стъпка в коридора перушиненият край на стрелата дращеше пода. С металическото скърцане дразнещо се сля и твърдият съсък. Стомахът му се залюля от желание да повърне. Мрачните и дълги стени на боядисания в охра коридор се разклатиха; вратите на класните стаи, с вградените в тях номерирани четвъртити прозорци, нашарени като с ледени цветя, му се сториха предметни стъкълца, натопени в активирана течност, която е наситена с детски гласове, тананикащи на френски език, пеещи химни, спорещи по въпросите на социологията. Aves-vous une maison jolie? Oui, j’ai une maison trés jolie за кехлибарените развълнувани жита, за теменужни върхове над плодородните поля нашата история, ученици и ученички (това беше гласът на Фол), федералното правителство натрупа престиж, мощ и авторитет, но не бива да забравяме, ученици и ученички, че по произход ние сме съюз на суверенни републики, Съединените над теб се лее божа благодат и коронясва с братство… хубавата песен упорито се въртеше в главата на Колдуел… до грейналата морска шир. Все старите глупости. За първи път ги бе чул в Пасаик. Колко странно се е променил оттогава! Горната му половина се носеше в звездния простор на идеалите, дето ечаха младите гласове; останалата част от съществото му дълбоко затъваше в блато, където трябваше най-сетне да се удави. При всяко бръсване на перата по пода острието се забиваше навътре в раната. Помъчи се да не докосва пода с този крак, ала неравният тропот на останалите три копита тъй гръмко закънтя, че се стресна: току-виж, отворила се една от вратите и на пътя му застанал някой от другите учители. В този критичен миг му се стори, че неговите колеги са пастири на терора, които го заплашват отново да го тикнат в стаята при учениците. Отмалелите му черва се присвиха: върху лъскавите полирани дъски, точно пред шкафа със спортните трофеи, зяпнал го със стотици сребърни очи, той изхвърли от себе си, без да забавя крачки, един тъмен и димящ разлат конус. Грамадните му, изпъстрени със сиво бутове се сгърчиха от отвращение, но главата и трупът му, подобно статуя върху носа на пробит потъващ кораб, напираха напред.

Притегли го дрезгавото воднисто премрежваме на светлината над страничните врати. Тук, в другия край на коридора, външната виделина проникваше през прозорците, запречени отвън срещу крадци, влизаше в училището и безсилна да се разпростре в лепкавата, гланцирана атмосфера, си оставаше над входните отверстия, пленена като капка вода в масло. Нощната пеперуда, пърхаща у Колдуел, поведе неговото високо, красиво и примирено тяло към този синкав мехур от светлина. В корема му нещо се сви; насекомо го докосна по небцето и прашно пипало. Но пак там, на небцето, той жадно усети и чистия въздух. Въздухът просветна. Той блъсна двойната врата, чиито мръсни стъкла бяха подсилени с желязна мрежа. Сред гневната експлозия на болката — стрелата изтрополя край стоманения парапет — той се хвърли през няколко стъпала към бетонната площадка. Изкачвайки се по тези стъпала, някой ученик набързо бе надраскал с молив върху потъмнялата излъскана стена ЛАЙНО. Колдуел сграбчи месинговата дръжка и стиснал непоколебимо устни под смалени уплашени очи, изхвръкна навън.

В ноздрите му зашаваха две ледени пера. Беше януари. Ясната синевина на далечното небе изглеждаше осезаема и все пак тайнствена. Обширната, равна, окосена поляна край училището, очертана в ъглите с група борове, макар и посред зима, беше зелена; багрите бяха обаче замръзнали, парализирани, остатъчни, изкуствени. Зад двора на училището, меко подрънкващ, трамваят плаваше нагоре по главната улица към Ийли. Всъщност празен — защото бе единайсет часът и пазаруващите до един слизаха в обратна посока, към Олтън, — той леко се полюшваше върху релсите, а сламените седалки пръскаха през прозорците дъжд от златни искри. Вън, сравнена с величието на пространството, болката, изглежда, се засрами. Сниши се, отдръпна се в глезена, стана твърда, потискаща и окаяна. В странните очертания на Колдуел изплува достойнство; раменете му — малко тесни за такова голямо същество — се изправиха и той тръгна, макар и не тъй наперено, но с такова напрегнато стоическо великолепие, че накуцването се претопи в стъпките му. Пое по павираната алея между замръзналата трева и граничещия с нея паркинг. Намръщената решетка проблясваше под търбуха му на бялото зимно слънце; драскотините по хрома изпускаха лъчи като елмази. Студът почна да ускорява дишането. Зад гърба му, в оранжевочервения корпус на гимназията, зазвуча приглушен звънец — той разпускаше класа, от който бе избягал. В сподавена предобедна глъчка учениците си тръгваха.

Гаражът на Хъмъл граничеше с гимназията на Олинджър; разделяше ги малка, неравна река от асфалт. Неговата връзка с училището беше не само териториална. Години наред — сега вече не — Хъмъл бе член на училищния съвет, а червенокосата му млада жена, Вира, беше учителка по физкултура и занимаваше момичетата. Гимназията осигуряваше на гаража голям оборот. Момчетата докарваха тук за поправки изоставени таратайки, по-малките помпаха безплатно баскетболните си топки. В предната част на постройката, в голямата стая, дето Хъмъл държеше сметководните си книги и разскърцаната почерняла библиотека от каталози на резервни части, където две дървени маси, поставени една до друга, подпираха оръфани като дървесни корони купища от хартии и тефтери и вретена, на които чак до ръждясалите върхове бяха нанизани бухнати колонки от розови разписки, имаше и витрина със замъглени стъкла — горното бе пукнато и закърпено с гумена лепенка във форма на светкавица, — в която се пазеха бонбони с шумящи опаковки, очакващи дребните монети на дечурлигата. Пак тук, над циментовата шахта от пет стъпки, чийто под беше на равнището на улицата, учителите идваха понякога на обед — и то по-често в миналото, отколкото сега, — сядаха на редицата мазни шезлонги, пушеха, лапаха жълти фъстъци с цвят на лютиче марка „Рийз“ или ментовите бонбони за кашлица „Есик“, вдигаха своите здраво завързани и лъснати обувки на парапета и позволяваха на мъченишките си нерви да се поразпуснат, а в това време долу, в тристенната шахта, черните работници на Хъмъл миеха и преобличаха някой автомобил като гигантско бебе от метал.

До централната и по-голяма част от гаража се влизаше по асфалтирана рампа, която бе тъй грапава, набраздена, насечена, омърсена и подпухнала, че приличаше на застинала вулканична река. В грамадната зелена врата, която пропускаше моторните возила, се отваряше друга малка врата за хората, на която под дръжката, с блажна синя боя, трепереща ръка бе написала ЗАТВАРЯЙ. Колдуел натисна бравата и влезе. Раненият крак изруга обръщането, необходимо за затваряне на вратата.

Искри осветяваха дълбокия и топъл мрак. Подът на пещерата чернееше, полиран от накапалото масло. В оттатъшния край на дългия тезгях две безформени мъжки фигури със защитни очила галеха някакво голямо, провиснало ветрило от пламък, който се разбиваше в сухи капки. Друг един, облещил нагоре кръгли очни орбити — бели върху черното му лице, — се търколи по гръб и изчезна под каросерията на съседния автомобил. Посвикнали с мрачината, очите на Колдуел забелязаха наоколо прекатурени автомобилни части, крехки и фантасмагорични: брони като трупове на костенурки, настръхнали мотори, сякаш изтръгнати сърца. В разноцветно зацапания въздух витаеха съсъци и гневни удари. Недалеч от мястото, където бе застанал Колдуел, вехта издута печка хвърляше през шевовете си ярка розовина. Той се поколеба да излезе от кръга на топлината й, макар че в глезена му онова нещо се топеше, а стомахът трябваше да поглъща някакви неукротими потръпвания.

На прага на работилницата застана самият Хъмъл. И като тръгнаха един срещу друг, Колдуел изпита измамното чувство, че върви срещу огледалото, защото Хъмъл също накуцваше. След падане в детинство единият му крак бе останал по-къс от другия. Стори му се сгърбен, побледнял, прахосан; през последните години ненадминатият механик се беше смалил. Няколко пресечки по-надолу по главната улица фирмите „Ессо“ и „Мобилгаз“ бяха построили сервизни станции и сега, след свършването на войната, когато всеки можеше с припечелените през това време пари да си купи нова кола, търсенето на ремонтни услуги рязко бе спаднало.

— А, Джордж! Стана ли вече време за обед? — Макар и слаб, гласът на Хъмъл бе майсторски нагласен да пронизва шума на работилницата.

Когато Колдуел понечи да отвърне, няколко необикновено остри последователни металически удара гръмнаха във въздуха и сплескаха думите; изтънял и напрегнат, гласът му като че увисна, заглушен и в собствените му уши.

— Не, за бога, точно сега съм в час.

— Тогава какво? — Чувствителното посивяло лице на Хъмъл, още по-светнало от сребристата небръсната брада, плахо се изопна, сякаш неочакваното би имало власт да му навреди. Причина за това бе жена му, Колдуел знаеше.

— Я виж — каза Колдуел — какво ми направи едно от тия проклети хлапета. — Той вдигна ранения крак на един изкривен калник и дръпна панталона.

Механикът се наведе над стрелата и предпазливо докосна перата й. В ставите на пръстите му дълбоко бе проникнала мръсотия, смазочното масло омекотяваше техния допир.

— Стоманено острие — рече той. — Добре, че се е забило без разкъсвания.

После направи знак и по неравния черен под към него с дрънчене сам-самичко се приближи триножниче на колела. Хъмъл взе от него една резачка за тел от ония, които на едната си челюст имат палец за допълнителна опора. И както връвта на пълен с хелий балон се изплъзва от разсеяните пръсти на детето, тъй страхът понесе нагоре съзнанието на Колдуел. В това свое главозамаяно откъсване той се помъчи да разгледа резачката като диаграма: полезната работа се равнява на теглото върху силата минус триенето, дължината на рамото AF (опорната точка представляваше гайка) върху дължината FB, при което B е точката, в която блестящата челюст като полумесец захапва тела, всичко умножено по вторичната полезна работа на допълнителната комбинация опорна точка-лост, на свой ред умножено по полезната работа на спокойната и мръсна работническа ръка на Хъмъл, стегната в действието на свиващите се мишци и коравите фаланги, пет на брой, МА Х МА Х 5МА равно на нещо ТИТАНИЧНО. Хъмъл наведе гръб, за да може Колдуел да се подпре на раменете му. Несигурен в това, което му се предлага, неподготвен да го предположи, Колдуел остана прав и зарея поглед нагоре. От постоянния дим и следите на паяците равно подредените дъски на тавана бяха станали кадифени. С коляното си Колдуел усети гърба на Хъмъл, който се поместваше и присвиваше да заеме удобна позиция; през чорапа до кожата му достигна докосването на метал. Калникът неустойчиво затрепера. Раменете на Хъмъл се напрегнаха от усилие, а Колдуел стисна зъби да спре вика — стори му се, че клещите захапват не металическото острие, а оголен в тялото му нерв. Челюстите-полумесеци се стегнаха; с рязък телескопичен скок болката на Колдуел се стрелна нагоре; проблесна; после плещите на Хъмъл се отпуснаха.

— Не става — рече механикът. — Помислих, че е куха, ама не била. Джордж, я ела до тезгяха.

С разтреперани нозе, които изглеждаха сега тънки и крехки като велосипедни спици, Колдуел последва Хъмъл и послушно постави крака си на стария сандък от кока-кола, който механикът измъкна от почернелите боклуци под дългия тезгях. Мъчейки се да не обръща внимание на стрелата, която го следваше навсякъде като оптичен дефект в долната половина на зрителното поле, Колдуел съсредоточи поглед върху някаква криноподобна кошница, пълна с бракувани бензинови помпи. Хъмъл дръпна шнура на една гола електрическа крушка. Опръскани с боя отвън, прозорците бяха станали непрозрачни; по стените между тях висяха гаечни ключове, подредени по големина, обли чукове за очукване с бинтовани ръкохватки, електрически бургии, отвертки по цял метър дълги, всевъзможни назъбени и кухи сечива, чиито названия и предназначение той никога нямаше да разбере, изтъркана тел, прилежно намотана в кръг, шуплери, клещи и реклами, затъкнати и залепени тук-таме в пукнатините и по празните места, одимени, измачкани и кой знае откога. На една от тях имаше котка с вдигната лапа, на друга — гигант, който напразно се мъчи да скъса някакъв патентован радиаторен ремък. Имаше надпис: ПРЕДИ ВСИЧКО БЕЗОПАСНОСТ, а на друг, залепен на едно от стъклата, пишеше: ПАЗИ СИ ! ВТОРИ ЧИФТ НЯМА ДА ПОЛУЧИШ.

Сякаш залян от материален химн за материалната природа, тезгяхът беше осеян с каучукови пръстени, медни тръби, коксови пръчки, износени железни палци, кутии с масла, дървени чукани, парцали, капки и потънали в прах отпадъци от всички елементи. Това изпълнено с инструменти безредие се прорязваше от ослепителните пламъци, изригващи при двамата работници в другия край на тезгяха. Донагласяха нещо, което наподобяваше украсен бронзов пояс за жена с тънък кръст и силно издадени бедра. Хъмъл надяна азбестова ръкавица на лявата си ръка и от купчината избра широка ивица ламарина. С резачката проряза отвор в средата и с отсечено чевръсто движение умело сгъна ламарината като фуниеобразен щит, който надяна около стрелата в глезена на Колдуел.

— Тъй по-малко ще ти пари — обясни той и щракна с пръстите на голата си ръка. — Арчи, би ли ми подал за миг оксижена?

Помагачът му донесе ацетиленовата горелка, като внимаваше да не замотае нозе в последвалия го кабел. Горелката представляваше малко черно гърне, плюещо бял пламък със зелени краища. Там, където пламъкът изтичаше от дюзата, се образуваше прозрачна празнина. Колдуел сключи челюсти да обуздае страха. Стрелата му се струваше едва ли не жив нерв. И се напрегна за неизбежната болка.

Болка не последва. По свръхестествен начин той изведнъж се намери в центъра на огромен неосезаем ореол. Светлината събуди за живот резки триъгълни сенки от всички страни — по тезгяха, по стените. Хванал с ръкавицата ламаринения щит, без да се скрие под защитни очила. Хъмъл присви очи към парещото пулсиращо сърце на Колдуеловия глезен. В лицето му, мъртвешки бледо и поразително скъсено, очите фанатично заблестяха. Колдуел погледна надолу и в този миг кичур от уморената посивяла коса на Хъмъл отхвръкна напред, сгърчи се и изчезна в облаче дим. Работниците наблюдаваха занемели. Изглежда, нямаше да свърши скоро. Сега Колдуел усети горещината; ламарината до крака му започна да ври. Но затваряйки очи, Колдуел виждаше някъде в горната половина на черепа си как стрелата се извива, стапя, как се разпада на молекулите си. На пода издрънча дребен къс метал. Обръчите, които стягаха крака му, паднаха. Отвори очи и горелката угасна. Жълтата електрическа светлина му се стори кафява.

— Рони, дай, моля ти се, един мокър парцал. — После Хъмъл обясни на Колдуел: — Не искам да я вадя гореща.

— Дявол те взел, голям си майстор — каза Колдуел. Гласът му беше по-слаб, отколкото бе очаквал, и затова похвалата излезе безкръвна. Той видя Рони — еднооко момче със смъкнати рамене — как взе омазнен парцал и го топна в малкото ведро с черна вода, оставено под една от отдалечените електрически крушки. Отразената светлина, сякаш освободена, закипя и заскача в разбърканата вода. Рони подаде парцала на Хъмъл, а Хъмъл клекна и го сложи. Студена мокрота прокапа в обувката на Колдуел и до ноздрите му стигна слаб благоуханен съсък.

— Малко почакай — рече Хъмъл все тъй клекнал, предпазливо повдигнал панталона на Колдуел от раната. Колдуел срещна втренчените погледи на тримата работници — третият бе излязъл изпод автомобила — и самосъжалително се усмихна. Сега, когато облекчението бе дошло, той вече можеше да се почувствува смутен. Усмивката му накара помагачите да се намръщят. Изпитаха чувството, че някой автомобил е направил опит да проговори. Колдуел позволи на очите си да излязат от фокус и се замисли за далечни неща, за зелени поляни, за Харикло като кръшна млада жена, за Питър като бебе, за това как го возеше в детското му автомобилче, бутайки го по паважа под дивите кестени с дълга, чаталеста в единия край пръчка. Бяха твърде бедни, за да си позволят бебешка количка; но така детето се научи да кормува — прекалено рано може би? Останеше ли му време, мислеше за детето.

— Хайде, Джордж! Стискай се! — каза Хъмъл. Стрелата се плъзна назад с незабележим прилив на болка. Хъмъл се изправи, целият порозовял — или от облъчването на огъня, или от задоволство. Тримата смахнати помагачи се скупчиха наоколо, бутайки се кой по-напред да види сребристото острие, обагрено в голия си край с кръв. Най-сетне освободен, глезенът на Колдуел омекна, почувствува се разкован; стори му се, че обувката се пълни с топла, небързаща течност. Болката бе променила цвета си, бе преминала в спектъра на изцелението. Тялото усети. Сега болката достигаше сърцето ритмично. Природата отново дишаше.

Хъмъл се наведе и вдигна нещо. Доближи го до носа си и помириса. После, още свистящо от горещина, го постави в дланта на Колдуел. Беше върхът на стрелата. Тристенен, тъй заострен, че ръбовете му изглеждаха вдлъбнати, той беше твърде грациозен, за да причини такова грамадно смущение. Колдуел забеляза, че дланите му са целите в петна от вцепенение и усилие; челото му се покри с пот. Попита Хъмъл:

— А защо го помириса?

— Питах се дали не е намазан с отрова.

— Но не може да бъде, нали?

— Знам ли? Тия, днешните деца… — После добави: — Нищо не подуших.

— Не мисля, че могат да направят такова нещо — настоя Колдуел и се сети за Ахил и Херкулес, Язон и Асклепий, тези внимателни, изпълнени с уважение лица.

— Отде намират пари? Туй искам да знам — каза Хъмъл, сякаш любезно се стараеше да откъсне съзнанието на Колдуел от един безнадеждно тежък въпрос. Той вдигна останалата без острие стрела и обърса с ръкавица кръвта. — Хубава стомана. Пари струва тая стрела!

— От бащите си, негодници такива! — Колдуел се почувствува по-силен, с избистрен мозък. Класът! Трябваше да се върне.

— С много пари се играе — с безцветна злоба рече старият механик. — Купуват всеки боклук, който се произвежда в Детройт. — Лицето му бе възвърнало сивия си цвят, ацетиленовата си окраска; набърчено и поизтъняло като често прегъван станиол, в тихата си горест то изглеждаше почти женско и Колдуел се подразни.

— Ал, колко ти дължа? Трябва да се връщам, че Зимърман ще ми извие врата.

— Нищо, Джордж. Голяма работа! Радвам се, че можах да ти услужа! — Той се засмя. — Не ми се случва всеки ден да вадя с огън стрела от човешки крак.

— Не ми е удобно. Помолил съм един занаятчия да ми услужи със занаята си… — Колдуел неискрено посегна към вътрешния си джоб.

— Забрави, Джордж! Отне ми само една минута! Бъди достатъчно широк по душа и приеми услугата. Вира казва, че там си един от малцината, които не се мъчат да й затрудняват живота.

Колдуел усети, че лицето му се вдървява; почуди се — дали знае Хъмъл кое затруднява живота на Вира. Но трябваше да се върне.

— Ал, много съм ти задължен. Повярвай! — Човек просто не може истински да предаде благодарността си. Живял си в един град, понякога си обирал хората в него и никога не си им казвал това, защото се срамуваш.

— Вземи — каза Хъмъл, — не си ли я искаш? — Той протегна лъскавата снага на стрелата. Без да съзнава, Колдуел бе пуснал върха в джоба на сакото си.

— Не, опазил ме бог. Задръж я!

— Ами, за какво ми е? Работилницата и без това е пълна с боклуци. Покажи я на Зимърман. Един учител в нашата държавна училищна система не би трябвало да търпи подобни щуротии.

— Окей, Ал, печелиш. Благодаря ти. Много ти благодаря. — Сребърната пръчка беше твърде дълга; тя щръкна от джоба на сакото му като автомобилна антена.

— Учителят трябва да бъде защитен от такива хлапаци. Кажи го на Зимърман…

— Кажи му ти. Тебе може да послуша.

— Може, защо не? Не се шегувам. Може и да послуша.

— Не исках да кажа, че се шегуваш.

— Както знаеш, бях в съвета, който го назначи.

— Знам, че си бил, Ал.

— И често съжалявам.

— Недей, по дяволите.

— Защо?

— Интелигентен човек.

— Да, така е. И все пак нещо му липсва.

— Зимърман добре схваща властта си, но не поддържа дисциплината. — Нова болка нахлу в коляното и прасеца на Колдуел. Никога не бе виждал Зимърман тъй ясно — помисли той, — нито пък се бе изразявал тъй добре по този въпрос. Досадно нечувствителен, Хъмъл просто повтори собствената си забележка:

— Нещо му липсва.

Чувството, че времето тече, подействува върху стомаха на Колдуел, червата му се стегнаха.

— Трябва да се връщам — рече той.

— На добър час! Кажи на Каси, че градът тъгува за нея.

— Господи, там се чувствува отлично, като чучулига. Вечно за това мечтаеше.

— Ами какво прави татко Крамър?

— Таткото е най-добре. Гони стотака.

— Не ти ли тежи разкарването с колата насам и нататък?

— Не, да ти кажа право, доволен съм. Имам възможност да разговарям със сина. Като живеехме в града, почти не се виждахме.

— Умно момче имаш ти. Вира разправяше.

— Взел е ума на майка си. Моля единствено бога да не се метне на мен по грозотия.

— Джордж, да ти кажа ли нещо?

— Кажи.

— За твое добро.

— Кажи каквото искаш, Ал. Нали сме приятели.

— Знаеш ли какво ти е лошото?

— Че съм опърничав и невежа.

— Бъди сериозен.

Лошото ми е — помисли си Колдуел, — че кракът ужасно боли.

— Какво тогава?

— Много си скромен.

— Сега вече го каза! — рече Колдуел и понечи да тръгне.

Но Хъмъл продължи да го задява.

— Добре ли е колата?

Преди да се преместят на десет мили извън града, Колдуелови караха без автомобил. В Олинджър навсякъде можеше да се иде пеша, а до Олтън отиваше трамвай. Но когато откупиха старото имение на Крамър, колата стана необходимост. Хъмъл им уреди да вземат един буик от трийсет и шеста година само за 375 долара.

— Просто чудна. Чудна кола. Всеки ден ругая как можаха да й смачкат решетката.

— Не може да се запои, Джордж. Но иначе мотора го бива, нали?

— Мечта. Много съм ти благодарен, Ал, не мисли, че не съм.

— Как няма да е добър моторът, когато човекът никога не е карал с повече от четирийсет. Беше собственик на погребално бюро.

Хъмъл повтаряше това за хиляден път. Този факт като че го изпълваше с възхищение.

— Не ме е страх — каза Колдуел, представяйки си как Хъмъл вижда автомобила пълен с призраци. Всъщност беше най-обикновен автомобил с четири врати; за трупове нямаше място. Но действително това бе най-черната кола, която Колдуел бе виждал в живота си. За тия стари буици наистина не жалеха шеллака.

Разговорът с Хъмъл го правеше нетърпелив. В главата му тиктакаше часовник; училището настойчиво го зовеше. Стори му се, че несвързана музика разтегля измореното лице на Хъмъл. Образът на стария приятел се покри с паяжина от разчленени стави, протъркани върви, въглеродни утайки, изнурен метал: нима се разпадаме? В собственото му съзнание някакъв механизъм продължи да протраква: Шеллак на тия стари буици, шеллак, шеллак.

— Ал — запротестира той, — трябва да бягам. И цент ли няма да вземеш?

— Джордж, повече приказки не ща. — Такива бяха всички аристократи в Олинджър. Не приемаха никакви пари, ала приемаха наставнически тон. Налагаха ти своите услуги и това ги превръщаше в богове.

Той се отправи към вратата, а Хъмъл закуца до него. Тримата циклопи изблеяха тъй високо, че и двамата се обърнаха. Като изпусна от гърлото си звукове, каквито издават птиците, когато ги колят, Арчи посочи пода. На мръсния цимент личаха мокри отпечатъци от обувка. Колдуел погледна ранения крак: обувката беше напоена с кръв. Черна на кафеникавото осветление, тя бликаше точно над петата.

— Джордж, виж там, направи нещо — рече Хъмъл.

— По обед. Нека първо се оттече. — Мисълта за отровата не го напускаше. — Да се промие.

Той отвори вратата — и двамата бяха притиснати между стени от студен въздух. Излизайки, Колдуел прехвърли твърде много от тежестта си върху кървящия крак и подскочи изненадан.

— Кажи на Зимърман — настояваше Хъмъл.

— Ще кажа.

— Наистина, Джордж, кажи му!

— Но той е безпомощен, Ал. Сегашните деца не са като едно време; сдъвкват ни просто, а Зимърман иска това.

Хъмъл въздъхна. Пушечносивият му комбинезон като че се изпразни. От косата му се посипаха железни стърготини.

— Тежки години настанаха, Джордж.

Продълговатото лице на Джордж странно се сви; канеше се да се пошегува. Рядко се показваше като човек с чувство за хумор.

— Че не сме в Златната ера, не сме.

Колко е жалък Хъмъл, реши Колдуел и пое. Самотният дявол, той не можеше да млъкне, не ти дава и да си тръгнеш. От механици като него вече няма нужда; всичко се произвежда за масово потребление. Боклук. Износи ли се едно, купуваш второ. Шлинг! Шат! Всичко става на пух и прах. Еднооки идиоти — другиго не би могъл да наеме на работа; жена му спи с целия град; „Момилгаз“ настъпва, а се носи слух, че и „Тексако“^[2] напредва; Хъмъл е мъртъв, непрекъснато запада. А как делово душеше острието — да няма отрова: брррр!

Но колкото повече куцукаше към училищната сграда и студът прилепяше плътно износения му кафяв костюм до кожата, толкова повече се изменяха сърдечните му тонове. В гаража беше топло. Човекът бе внимателен с него. Винаги е бил: Хъмъл е племенник на татко Крамър по женска линия. Упражняваше решаващо влияние в училищния съвет, когато, в най-отчайващото време на Кризата, Колдуел получи сегашната си служба, когато погинаха всички маслинови дръвчета, а Деметра се заскита по земята да скърби за отвлечената си щерка. Там, дето бе капнала една от сълзите й, трева повече не поникна. Огърлицата й стана отровна и затова сега край всеки хамбар расте отровна върба. Дотогава всичко в Природата се стараеше да угоди на Човека. Всяко зърно плод беше леко възбудително, а слизайки от планината Пелион, той бе наблюдавал скришом младата Харикло, която късаше марулени листа.

Той приближи огромната оранжева стена. Като снежинки отгоре му заваляха звуците на класните стаи. Чу потропване на метал по крехко стъкло. На един прозорец се появи Фол, държеше летвата на прозореца и стреснато се наведе да погледне колегата си. Кръглите му старомодни очила изненадано светнаха под шапката от грижливо сресана на прав път коса. На времето Фол бе играл бейзбол като полупрофесионалист и в косата над ушите му и досега личеше бразда от шапката, макар челото му вече да представляваше широка река от бръчки — онези бръчки, които идват със средната възраст. Колдуел махна многозначително с ръка на приятеля си и закуцука още по-силно, сякаш с това искаше да обясни защо е излязъл от училище. Но въпреки че заподскача като десетцентова играчка, всъщност не преувеличаваше; болката в глезена, след блестящите грижи на Хъмъл, бе станала скръбна и усамотена. При всяка стъпка нажежената земя пъплеше нагоре, към коляното. Колдуел се добра до страничната врата и сграбчи бронзовата дръжка. Преди да влезе, пое дълбоко чист въздух и стремглаво се втурна нагоре, като че в отговор на нечий вик. Отвъд границата на оранжевата стена синият елмазенотвърд зенит все тъй непрестанно произнасяше своята единствена сричка: „Аз“.

Намерил се в училището, той поспря леко задъхан върху гумената изтривалка на площадката. Излъсканата жълта стена все тъй казваше ЛАЙНО. Страхувайки се да мине накрай кабинета на Зимърман на първия етаж, Колдуел реши да избере подземния път. Слезе по стъпалата и се озова пред съблекалнята на момчетата. Вратата зееше; захвърлени в безпорядък, наоколо лежаха дрехи, над тях плаваха облаци пара. Колдуел натисна армираното стъкло и влезе в обширната сутеренна аудитория. Насядали нашир и надлъж, децата бяха неестествено мирни. Медуза, която поддържаше изрядна дисциплина, стоеше пред първия чин. Тя вдигна поглед. От разбърканите й коси стърчаха жълти моливи. Колдуел не спря очи върху лицето й. С високо вдигната глава, с поглед, прикован напред, свил решително уста в официална гримаса, той тръгна покрай стената вдясно. От другата страна на стената — там преподаваха техническите дисциплини — долитаха съсъци и писъци: ЧЖЖЖК! ИИУУУУ! — изтезаваха дървен материал. Вляво децата зашумяха като чакълест бряг при страхотен прилив. Той не се извърна, додето не стигна безопасността на отсрещната врата. Тук Колдуел се обърна да види не е ли оставил подире си следи. Тъкмо както се боеше: пътят му бе отбелязан с диря от червени полумесеци, луните на тока му. Прехапа разтревожено устни. Сега ще трябва да обяснява на чистача, да се извинява.

Навлекли зелените престилки, жените в кухнята припряно бързаха да подредят картонените чашки шоколад с мляко (по осем цента), в подносите трупаха увити в пергаментова хартия сандвичи, бъркаха супата в казаните. Днес беше доматен ден. Болнаво-протяжната миризма изпълваше облицованото с плочки пространство. Мами Шруър — една тлъста душа, чийто син беше зъболекар, а престилката, от допиране до печките — почерняла под гърдите — му махна с дървената лъжица. Ухилен като малчуган, когото са поздравили, Колдуел също вдигна ръка. Винаги се бе чувствувал по-сигурен сред хората, които работеха в училището, които хранеха пещите, чистачите, готвачите. Напомняха му истинските хора, хората от детството в Пасаик, Ню Джързи, където баща му се препитаваше като беден пастор в една бедна църква. Всеки един от съседите по тяхната улица имаше професия, която можеше простичко да се определи — млекар, запойчик, печатар, зидар, — и всяка къща от улицата със своите собствени украшения, пердета и саксии добиваше в очите му свое, определено лице. По природа скромен, Колдуел се чувствуваше най-удобно в подземието на гимназията. Тук бе най-топло; парата пееше в тръбите; думите имаха смисъл.

Голямата постройка беше симетрична. Той излезе от кухнята, изкачи няколко стъпала и се озова пред съблекалнята на момичетата. Забранена територия. Но от бъркотията в мъжката съблекалня бе разбрал, че гимнастика сега имат момчетата, тъй че нямаше опасност да наруши свещеното пространство. Светилището беше празно. Дебелата зелена врата бе открехната, показвайки ивица циментов под, част от потъмнял чин, висок отрез от затворени шкафчета за дрехи, а над тях — горе високо — замръзнали прозорци.

Стой!

Точно тук, на това място, с вдървени на издраскания цимент нозе, невнимателен поради умората, с изтощени очи от домашните упражнения, когато сградата потъваше в мрак, учениците бяха побягнали, часовниците тракаха в унисон из празните класни стаи, а той се качваше към стаята си, точно тук бе изненадал Вира Хъмъл — зелената врата беше открехната; обвита в пара, застанала в процепа, Вира грациозно сваляше от тялото си синя кърпа, а златистият триъгълник на корема й светеше, побелял от капчици роса.

„Защо си застанал, брате Хирон, зазяпан като сатир? Боговете не са ти чужди.“

„Господарко Венера — той сведе разкошната си глава, — твоята хубост за миг ме понесе, накара ме да забравя нашето братство.“

Тя се изсмя и като изви кехлибарените си коси през едното рамо, лениво ги замилва с кърпата.

„Братство, да, но твоята гордост те прави високомерен да го признаеш. Защото татко Хронос, като се престорил на кон, оплодил с тебе Филира в разцвета на своето здраве; докато при моето зачеване той захвърлил като смет отрязаните детеродни атрибути на Уран в морската пяна.“

Обръщайки глава, тя преметна небрежната струя на косите си в друга посока и внезапно изцедена, по прешлените на врата й плъзна вода. Изрязано върху мокрия червен облак, гърлото й светеше като кристал. В доближената й коса се долавяше движението на препускащи коне. Свела очи, тя му показа профила си. Тази поза завладя Хирон, вътрешностите му се превърнаха в арфа. Изречената мъка от нейното варварско рождение, макар както винаги неискрена, тласна езика му с препъване да дири думи на утеха.

„Но нали и майка ми е дъщеря на Океан“ — каза той и в този миг разбра, че отвръщайки на нейното незабележимо себеоскърбление с такава, макар и вежлива сериозност, всъщност го бе приел за истина.

Кафявите й очи пламнаха със сила, която го накара напълно да забрави тялото й; бляскавите очертания се превърнаха в грамада от разгневена божественост.

„Да — рече тя — Филира била тъй отвратена от чудовището, което родила, че вместо да те закърми, се примолила да я превърнат на липа.“

Той застина; с ограничения си ум на жена тя успя да прореже път до онази истина, от която най-много го болеше. Но споменавайки тази непростима жена, Венера го откъсна със стена и от себе си. Той си припомни легендата, според която на един остров — тъй малък, че изглеждал просто като видение през многото пречупващи пластове вода — лежало захвърлено едно полукосмато, полуципесто същество от страх, което не било нищо друго освен самия той като младенец; а спомняйки тази история, една от безброя истории, отличаваща се от останалите само по това, че непознатият образ в нея носеше неговото име, Хирон стигна като възрастен до съчувствената представа, подхранена от познанията му по история и от срещите му с живите творения — до представата за Филира, дъщеря на Океан и Тетида, по-скоро хубава, нежели умна, връхлетяна от необуздания Хронос, който, изненадан от любопитната Рея, се превърнал в жребец и побягнал в галоп, оставяйки прекъснатия поток на своето семе да расте обезобразено в утробата на невинната морска щерка. Бедната Филира! Майка му. Мъдрият Хирон почти видя лицето й, набъбнало от сълзи, как се моли на едно небе, чиито истински краски отдавна са изчезнали, да я освободи от закона, по-стар дори от Сторъките великани, създаден някога във времената, когато съзнанието е представлявало прашец, летящ в мрака, закон, който определя жътвената нива на женското оплождане; моли се на това жестоко небе да й прости грозния плод на една обида, мъгляво разбрана, ала срамно търсена: и точно тук, в мига на нейното превръщане, Хирон виждаше майка си необикновено ясно; и когато след това, като младеж, ту печален, ту учуден, бе тръгнал да издирва липовите дървета, енергичен ученик с новопоникнала грива, с лъскава козина, но вече леко вдървен от благоразумното достойнство, с което се стремеше да предпази своята рана, и от благочестивото решение, което щеше да го направи пазител на толкова много сираци без майка, застанал в прегръдката на широката и мека сянка на дървото, Хирон повярва, че е открил в издайническите жестове на ниските клони и трепета на сърцевидните листи някакъв протест, някаква надежда за възвръщане към човешкия лик, дори някакво задоволство, че вижда сина си вече порасъл, а това, заедно с неговите жадни и точни наблюдения върху химията на скромния липов мед, му даваше възможност да обогати видението с вкуса, ароматите и допира на една достойна за съжаление, твърде безволева личност, изиграна от няколко мига буйство, хвърлили я в пристъп на великодушие в царството на дърветата, докато иначе, ако беше запазила човешкия си образ, всичко туй щеше да принадлежи на неговата майка и щеше да се посипе върху му в празни думи, тиха грижа и излияния на обич. Докосвайки лице до кората, той бе произнесъл името й. И все пак, въпреки болезнените усилия да се примири, всеки път, когато си припомняше легендата за своето рождение, в неговото зряло „АЗ“ напираше, изпълнено с горчивина, някакво детинско противодействие; незаслужената жажда през първите му дни тровеше устата; а малкият остров, не по-голям от сто крачки, на който бил захвърлен беззащитен — пръв от расата, която до този миг Природата бе отглеждала в пещерите, — му се струваше символ на целия женски род: пуст, тесен и егоистичен. Егоистичен. Твърде лесно прелъстявани, твърде лесно отблъсквани, женските воли проливат себесъстрадателни сълзи в паяжината на своите нерви и заради снопче конски косми захвърлят изпадналия от тях плод да гние на брега. Тъй че, погледната през едната страна на призмата, която си беше изработил от легендата, предизвикателната дребнолика богиня, застанала сега пред него, бе достойна за съжаление; видяна през другата стена на призмата, тя заслужаваше презрение. И в двата случая Венера губеше. С глас, натежал от самообладание, той рече:

„Липата притежава много целебни свойства.“ — Това бе учтив упрек, стига тя да го приеме; иначе не бе нищо друго освен безвредна лечебна истина. Та как би оцелял до този ден, ако не владееше такта на ласкател?

Тя го погледна изпитателно и прокара кърпата по тялото си; кожата й бе оросена с бисерни капки. Раменете й бяха осеяни със ситни лунички.

„Ти не обичаш жените“ — каза тя. Изглежда, бе сторила откритие, което ни най-малко не я развълнува.

Той замълча.

Тя се изсмя. Блясъкът на очите й, през които се лееше някакъв разточителен Друг свят, премина в мътна животинска кротост и уловила кърпата с красиво извита зад гърба ръка, тя пристъпи от езерото и докосна гърдите му със свободната ръка. Зад нея водата на езерото, смутена от това движение, се отдръпна на широки пръстени. Заля ниските брегове, обрасли с тръст, нарциси и фалоподобни, неразцъфнали ириси; пръстта под тесните й, изпъстрени от жилки нозе беше като гоблен от мъх и нежна трева с вплетени теменуги и бледи горски анемони, поникнали от кръвта на Адонис.

„Да бях на твое място — поде тя с глас, който плъпна по спиралите на съзнанието му, тъй както внимателно играещите й пръсти се вплитаха в бронзовото руно на гърдите му, — с радост бих се престорила на загрижена за едно същество, събрало в себе си изтънчеността и разума на мъжа с… — Тя сведе очи; кехлибарените им клепачи пламнаха по двете й страни; лицето й, престорено скромно, се извърна и той почувствува, че погледът й обхваща долната му половина — с грандиозната мощ на жребеца.“

Долната му половина, несъвършен слуга на волята, самохвално се изпъчи. Задните копита врязаха в гъбестия торф край езерото два нови полумесеца.

„При едно съчетание, господарко, често отпадат най-добрите съставки.“

Нейната разбираща усмивка я превърна в обикновена млада кокетка.

„Това щеше да бъде вярно, братко мой, ако ти имаше глава и рамене на кон, а останалото е като у човека.“

Един от малцината кентаври, които редовно се срещаха с културни личности, Хирон често бе чувал тази шега и преди; ала обаятелната близост на Венера тъй силно бе изопнала вниманието му, че остроумието наново го прониза. Смехът му излезе като дрезгав вой в подигравателно противоречие със съблюдавания тон, който бе възприел спрямо младата жена като по-възрастен и като сродник.

„Боговете не биха позволили подобна уродливост“ — рече той.

„Твоята вяра в нас — замислено каза богинята — е просто трогателна. А какво сме сторили ние, за да заслужим своите поклонници?“

„Не постъпките на боговете ни карат да ги обожаваме — отвърна той, — а това, че са богове.“ — И за свое най-голямо учудване скришом изду гърди, при което ръката й докосна плътно кожата му. Внезапно смутена, тя го ощипа.

„О, Хироне — каза тя, — ако ги познаваше, както аз ги зная… Кажи ми нещо за боговете. Все забравям. Изброй ми ги. В твоята уста имената им звучат тъй величествено.“

Подчинен на хубостта й, вече поробен от надеждата, че тя ще захвърли кърпата, той почна напевно:

„Зевс, господар на Небето, цар-гръмовержец.“

„Разпътен глупак.“

„Неговата невяста Хера, пазителка на светия брак…“

„Последния път, като се видяхме, биеше слугите си, защото от една година Зевс не е Спал с нея нито веднъж. Нали знаеш как Зевс я облада за първи път? Престори се на кукувица.“

„На сова“ — поправи я Хирон.

„На глупава кукувица, като от часовник. Кажи ми други богове. Мен ако питаш, толкова са смешни!“

„Посейдон, бог на многогривото море…“

„Изкуфял и дърт матрос. Брадата му вони на умряла риба. И си боядисва косата в тъмносиньо. А на гърдите татуиран с африканска порнография. Майка му е била негърка. Познава се по бялото на очите. Следващият?“

Хирон знаеше, че трябва да спре, но тайно се наслаждаваше от скандалните истории и по сърце беше полуклоун.

„Умният Аполон — продължи той, — който напътства Слънцето и вижда всичко, чиито делфийски пророчества управляват нашия политически живот, чрез чийто пребогат дух стигаме до изкуствата и до правосъдието.“

„Този самодоволен педант? Този мазен дребнавец, който винаги говори само за себе си? От неговото самомнение ми се повдига. Той е неграмотен.“

„Хайде, хайде! Преувеличаваш.“

„Но това е така! Чете уж от свитъка, а очите му все на едно място стоят.“

„А какво ще кажеш за Артемида, неговата близначка? Красивата ловджийка, в която е влюбена дори плячката, преследвана от нея?“

„Ха! Защото никога не я улучва, затова. Да подскачаш насам-натам из Аркадия с една компания новоприети възпитанички на колежа «Весър»^[3], чиято тъй наречена девственост никой лекар в Аркадия…“

„Тихо, дете мое!“ — Кентавърът поднесе ръка устните й и доведен до крайност в своята тревога, почти ги докосна. Зад гърба си бе дочул далечен тътен.

Тя отстъпи уплашена от неговото предположение. После погледна през рамото му към небето и разбрала всичко, се засмя. Беше безрадостен смях, една силно нажежена сричка, предизвикателно удължена; смехът изпъна лицето върху черепа й и до жестокост изостри изящните черти, лиши ги от всякаква женственост. Бузите, челото и шията й се изчервиха и тя извика към Небето:

„Да, братко! Богохулство! Това са твоите богове — чуй ги: една многознаеща бъбривка, една гадна старица, която мирише на булгур, един крадлив скитник, един шантав пияница, един презрян, тъжен, мръсен, посивял, сакат рогоносец-тенекеджия…“

„Твоят съпруг! — Хирон запротестира, мъчейки се да не изгуби благоволението на небесния свод. Бе изпаднал в трудно положение: знаеше, че благосклонният Зевс никога не би сторил каквото и да било на младата му леля. Но ако е раздразнен, току-виж, запратил своя гръм върху нейния невинен слушател, чието положение на Олимп и без това беше несигурно, неизяснено. Хирон знаеше, че Зевс, който никога не бе слизал при създадената от самия него раса освен в перушина или козина, за да извърши някое похищение, завижда на близките му връзки с хората. Слухове се носеха, че Зевс смятал кентаврите за опасни посредници, чрез които боговете могат да бъдат обявени за напълно излишни. Но небето, макар и стъмнено, остана мълчаливо и Хирон с благодарност продължи да хитрува: — Ти не оценяваш мъжа си — каза той на Венера. — Хефест е сръчен и любезен. И макар че всяка наковалня и всяко грънчарско колело са олтари в негова чест, той си е все тъй скромен. Злополучното му падане на Лемнос изчисти и последните застинали капки надменност от сърцето му; колкото и крива да му е снагата, в нея няма нито една подла кост.“

„Зная — въздъхна тя. — Но как мога да обичам такъв невротик? Подлата кост, нея ми дай. Да не мислиш — попита тя с любопитното и снизходително изражение на ученик, който обикновено не се интересува от нищо, — че жестоките мъже ме привличат, защото страдам от комплекса на вина за обезобразяването на баща ми? Искам да кажа, да не мислиш, че себе си обвинявам и затова искам да бъда наказана?“

Хирон се усмихна. Той беше от старата школа. Небето бледнееше. Почувствувал се по-сигурен, той си позволи нищожна доза нахалство.

„Има едно божество, което не включваш в своя каталог.“ — Имаше пред вид Арес, най-порочния от всички.

Младата жена тръсна глава; оранжевата й коса в миг запламтя като грива.

„Досещам се какво мислиш. Че и аз не съм по-добра от останалите. Как би ме определил, благородни Хироне? Като непоправима нимфоманка? Или не тъй дискретно, курва по рождение?“

„Не, не, ти не ме разбра. Нямах пред вид тебе.“

Тя не му обърна внимание и се разплака.

„Но това е нечестно! — И припряно се загърна в кърпата. — Защо да си отказваме единственото удоволствие, което Орисниците са забравили да ни отнемат? Смъртните изпитват радостта на борбата, задоволството на съчувствието, тържеството на храбростта; а боговете, казват, били съвършени!“

Хирон кимна. Старият ласкател добре знаеше как аристократите с леко сърце превъзнасят класата, която миг преди това са ругали. Дали това момиче осъзнава, че с дребните си подигравки всъщност налучква сърцевината на съществуващото недоволство срещу боговете? Той усети тежестта на безсилието; завинаги щеше да си остане нещо по-малко от тях.

„Съвършени — поправи се тя, — но само в своята вечност. Ограбиха ме жестоко, лишиха ме от баща. Зевс се отнася с мен като с котенце. Запазил е кръвната си обич за Артемида и Атина, дъщерите му. Благословията си тям е отдал; те не са принудени непрестанно да приемат между слабините си този гигантски орган, който за миг превръща благословията в поругание. Какво друго е Приап, ако не превъплотената Му сила, лишена от бащина любов? Приап, най-грозната ми рожба; заслужил своето зачатие. А Дионисий ме накара да се държа като момче — тя отново докосна гърдите на кентавъра, сякаш да се увери, че не се е превърнал в камък. — Ти поне познаваш баща си. Завиждам ти. Да бях видяла лицето на Уран, гласа му да бях чула и да не бях закъснялата мисъл на осакатения му труп, щях като Хестия да бъда непорочна, леля ми, единствената богиня, която истински ме обича. Сега е свалена от Олимп, понизена в най-обикновено домашно украшение. — Устремената мисъл на младата жена взе нов обрат. — Ти познаваш мъжете. Защо ме петнят? Защо името ми е станало прицел на шеги, защо драскат карикатурния ми образ по стените на клозетите? Та има ли някой, който да им служи по-добре? Кое друго божество им дава едновременно такава сила и такъв покой? Защо пък аз да съм виновна?“

„Господарко, ти сама се обвиняваш.“

Усетила, че потокът на изповедта й се е пресушил, тя сухо му се присмя:

„Колко справедлив, колко умен! Добрият ми Хирон! Нашият учен, нашият пропагандист! Колко си послушен. Запитвал ли си се някога, племеннико, кому принадлежи сърцето ти — на коня или на човека?“

Той се изпъна:

„Казват, че от кръста нагоре съм истински човек.“

„Прости ми. Ти си добър, затова ти се отплащам с божествена монета — тя се наведе и откъсна една анемона. — Бедният Адонис — рече тя, като въртеше безцелно звездното венче, — кръвта му е била тъй бледа! Като на боговете.“

Порив от спомени раздипли косите й, от чиято переста корона влагата отдавна се беше изпарила. Тя обърна гръб и полускрито поднесе цвета до устните си; все още влажната й грива падаше на гальовни вълни по плътта — бяла и меко изваяна като легендарната земя на Олимп, пухкавия сняг. Бедрата й розовееха, едва забележимо загрубели, а отзад бяха сякаш посипани със златист прашец. Тя целуна цветето, хвърли го и обърна лице — имаше нов израз, плаха, поруменяла, объркана, свенлива.

„Хироне, вземи ме!“ — поиска тя.

Грамадното му сърце заблъска по ребрата; с трепереща ръка той погали гърба й.

„Но, господарко, от кръста надолу аз съм животно.“

Тя пристъпи развеселена по теменугите. Кърпата падна. Гърдите й бяха напъпили от желание.

„Да не мислиш, че ще ме разкъсаш? Толкова нищожни ли ни мислиш нас, жените? В ръцете сме слаби, но в бедрата сме силни. Бедрата ни трябва да бъдат здрави, защото между тях са корените на света.“

„Но… една богиня с един кентавър…“

„Мъжете са тръстики; вече не ме изпълват. Ела, Хироне, не оскърбявай своята господарка. Съблечи тази мъдрост! След това ще си още по-мъдър.“ — Тя подхвана с длани двете си гърди и се изправи срещу него на пръсти, притискайки зърната си о неговите, о тези остатъчни украшения на мъжа. Но гърдите им бяха с нееднакви размери; тя се закиска, беше й забавна тази игра да срещне гърдите си с неговите, точно зърно със зърно, а Хирон, макар и разсеян, установи, че това е задача, която може да се изрази геометрически.

„Боиш ли се? — прошепна тя. — А как го правиш с Харикло? Яхваш ли я?“

Гласът му прозвуча малък и пресъхнал в свитото гърло:

„Би било кръвосмешение.“

„Всякога е така. Нали всички сме произлезли от Хаоса?“

„Светло е.“

„Чудесно! Сега боговете спят. И толкова ли е грозна любовта, че да я крием в мрака? Или ме презираш, защото съм разпътна? Като учен, би трябвало да знаеш, че след всяка баня моята девственост отново се възвръща. Ела, Хироне, разкъсай моето моминство! Пречи ми да ходя.“

Повече от слабост, нежели от сила, както човек би прегърнал в отчаянието си своето трескаво дете, той обгърна с ръце кръшната снага на младата жена; тялото й бе хлъзгаво и омекнало, като че разтопено от удоволствие. Вдлъбнатината на гърба й продължаваше надолу. Върхът на нещо изпънало се под него го захапа за търбуха; през ноздрите му се процеди цвилене. Тя бе сключила ръце около шията му, а бедрата й, надигащи се безтегловно, бъбреха между предните му нозе.

„Коньо — задъхваше се тя, — яхни ме! Аз съм кобила. Преори ме!“

От тялото й политна внезапен и остър дъх на цветя, цветя от всички багри, и този дъх се разби и посипа по земята на неговия собствен животински аромат. Той затвори очи и се понесе в някакъв безформен топъл пейзаж, прободен от червени дървеса.

Но ставите му не се отпуснаха. Не бе забравил гръмотевицата. Може би Зимърман все още е в училището; той никога не си отиваше у дома. Кентавърът се ослуша да долови стъпки на горния етаж и в този миг на ослушване всичко се измени. Момичето пусна шията му. Без да погледне назад, Венера потъна в леса. Хиляди зелени листи затвориха прохода след нея. Любовта има своя собствена етика, която хладнокръвната воля безвъзвратно оскърбява. И тогава, както сега, Колдуел стоеше тук, на циментовия под, сам и озадачен. И сега, както и тогава, той заизкачва стъпалата с болезненото оплетено чувство, че с някоя своя постъпка — коя ли? — е разгневил бога, неуморно следящ всяка негова стъпка.

Измина стъпалата до своята стая на втория етаж. Стълбите бяха сякаш построени за нозете на по-гъвкави същества; неговата несръчност му причиняваше страдание. Всеки прилив на болката приковаваше погледа му в онази част на стената, дето сачмен молив бе рисувал безконечни криволици, в полираната колона, крепяща стълбите, чийто косо срязан капител бе откъртен от туткалено-лъскавия съединителен клин, в онова ъгълче на стълбището, където шепа черен прах и мръсотия се бяха втвърдили, в стъклото на прозореца, цялото омазнено и заградено с ръждясали рамки, в една безлична жълта стена. Вратата на стаята беше затворена. Очакваше да чуе тупурдия, но вместо нея цареше злокобна тишина. Кожата му настръхна. Нима Зимърман, дочул шума, е пристигнал и поел класа?

Опасенията му се оправдаха. Той бутна вратата и на по-малко от два метра пред него увисна, като гигантска емблема на властта, несиметричното лице на Зимърман — то изпълни изплашеното му зрително поле от край до край. Пулсирайки от злоба, то като че още повече се разшири. Безпощадна мълния изригна от средата на челото, над двете съвършено различни увеличителни стъкла от очилата на директора, прескочи пространството и прободе парализираната жертва. Мълчанието на мига, в който двамата мъже втренчено се погледнаха, беше по-гръмотевично и от гръм.

Зимърман се обърна към класа; беше го укротил и превърнал в азбучно наредени, сресани, уплашени деца.

— Мистър Колдуел е благоволил да се върне при нас. — Класът послушно прихна. — Мисля, че подобна преданост към дълга трябва да се възнагради с умерени ръкопляскания.

И той заудря длани; присвити като чаши, те елегантно се срещаха една с друга. Крайниците на Зимърман бяха странно малки за такава масивна глава и труп. Носеше спортно сако, чиито подпълнени рамене и широки карета още по-силно подчертаваха това несъответствие. Сред ироничните аплодисменти към Колдуел проблясваха съучастническите усмивки на няколко момчета. Унизеният учител прехапа устни. Имаха вкус на въглен.

— Благодаря, момчета и момичета — каза Зимърман. — Напълно достатъчно. — Хилавите ръкопляскания внезапно спряха. Директорът отново се обърна към Колдуел; неравновесието в лицето му наподобяваше горд дъждовен облак, повлечен от вятъра високо в небесата. Колдуел изрече някаква безсмислена сричка, която трябваше да означава вик на похвала и преклонение. — За това можем да поговорим и по-късно, Джордж. Децата чакат с нетърпение новия урок.

Нетърпеливо припрян да обясни, да бъде простен, Колдуел се наведе и подигна панталона — неочаквано неприличие, което накара класа да избухне в гръмка веселост. Наистина, дълбоко в сърцето си, Колдуел се молеше тъкмо за подобна реакция.

Зимърман разбра това. Всичко разбра. И макар че Колдуел начаса пусна панталона и цял нащрек, се изправи, Зимърман продължи да се взира в глезена му, сякаш се намира на неизмеримо разстояние от него, въпреки че очите му виждаха неизмеримо добре.

— Не са ти подходящи чорапите — каза той, — с това ли се оправдаваш? — Класът отново прихна. Като се владееше безупречно, Зимърман изчака и последните струйки кикот, за да бъде чут. — Но, Джордж, не бива да допускаш похвалната грижа за външността да измества другата педагогическа нужда, точността.

Колдуел бе тъй прочут като зле облечен човек, дрехите му бяха тъй очевидно дрипави, че богата насмешка имаше дори в тия думи; макар че без съмнение мнозина от присмехулниците не бяха успели да проследят елегантните саркастични обрати на Зимърман.

Директорът протегна ръка с изтънчен жест:

— Гръмоотвод ли си носиш? Забележително мъдро — в този безоблачен зимен ден!

Колдуел се заопипва и се натъкна на студеното и стройно стъбло на стрелата, щръкнало от джоба му. Извади го и като го подаваше на Зимърман, се помъчи да измисли началните думи на цялата история, която, веднъж станала известна, би накарала Зимърман да го прегърне за героичното му страдание; от това заповедническо разлато лице щяха да рукнат сълзи на съчувствие.

— Ето я — рече Колдуел. — Не зная кое от децата…

Зимърман се погнуси да докосне стрелата; вдигна отблъскващи длани, като че ярката пръчица е заредена с опасност, и отстъпи бързо няколко крачки, а в малките му пъргави крака пролича някогашната атлетическа сръчност. Първата слава на Зимърман бе дошла от пистата, когато бил звездата на училището. С яки рамене и гъвкави крайници, той излизал пръв във всички състезания на издръжливост и скорост, на диск, на маратон.

— Нали казах, Джордж, по-късно! Сега те моля, предавай на класа. И тъй като моята утринна програма вече се наруши, ще седна на задния ред и ще го минем за месечната инспекция. Моля ви, момчета и момичета, не обръщайте внимание на моето присъствие.

Колдуел живееше в ужас от месечните класни инспекции на директора. Кратките машинописни доклади, които ги следваха, съдържаха неясна смесица от злобни подробности и образователен жаргон и биваха ли положителни, дни наред въодушевяваха Колдуел, а когато биваха отрицателни (каквито всъщност почти винаги бяха — дори едно двусмислено прилагателно можеше да отрови всичко), седмици наред го потискаха. Ето че пак бе дошло време за инспекция, тъкмо когато е разтревожен, в неподходящ момент, когато го боли и е неподготвен.

С хитри котешки стъпки Зимърман се изниза покрай черната дъска. В комичното желание да изглежда уж незабележим, той леко скърши широкия си кариран гръб. Седна на последната редица, зад щръкналите уши и лъскавите пъпки на Марк Йънгърман. Но едва седнал на последния чин, Зимърман забеляза, че на същия ред, само че през две редици, на крайното място на третата, седи Айрис Озгуд, унесена в своята тъпа кравешка хубост. Зимърман се измъкна от реда и седна до нея. С помощта на жестове и шепот той я помоли за лист хартия. Пълничкото момиче вдигна шум, откъсна листа и като се навеждаше да го вземе, директорът смело плъзна поглед и очите му хлътнаха в деколтето на нейната широчка копринена блуза.

Страхопочтително замаян, Колдуел видя всичко. Усети, че пред очите му цветовете в класа се разливат; Зимърман ги бе наелектризирал. Да започвам. И той забрави кой е, какво преподава, защо е тук. Приближи катедрата, остави стрелата и вдигна някаква изрезка от списание, която съобщаваше: УЧЕН ОТ КЛИВЛЪНД НАЧЕРТАЛ ЧАСОВНИКА НА СЪТВОРЕНИЕТО. В дъното на стаята лицето на Зимърман изглеждаше огромно.

— Зад мен, на дъската — захвана той, — е написана цифрата пет с девет нули. Колко прави това? Пет…

Плахо момичешко гласче разчупи тишината:

— Трилиона. — Беше Джудит Ленгъл. Помъчи се, но не можа да познае. Баща й беше един от ония бързо забогатели търговци на недвижими имоти, които биха искали децата им да бъдат Майски царици, личности, за които се държат речи, да бъдат всеобщо известни само защото той, старият Пет на Сто Ленгъл бе натрупал състояние. Горката Джуди, тя нямаше глава за това.

— Милиарда — каза Колдуел. — Пет милиарда години. При сегашната степен на нашите знания се предполага, че това е възрастта на вселената. Възможно е да е по-стара; но почти е сигурно, че е най-малко на тази възраст. Кой сега ще каже какво е милиард?

— Не е ли хиляда хиляди? — неуверено пропя Джудит. Бедната малка кучка, защо не вземе някой да й дръпне контакта? Защо не се обади някой от умниците, като малкият Кигърайз? Кигърайз седеше, протегнал крака на пътеката, шареше с драскулки чина и нещо се усмихваше. Колдуел се огледа за Питър, но си спомни, че момчето не е в този клас: щеше да го види едва седмия час. Зимърман си отбеляза нещо и смигна на Озгуд, която изобщо не знаеше за какво става дума. Тъпа! Тъпа като чисто, лъскаво олово.

— Хиляда хиляди по хиляда! — оповести Колдуел. — Хиляда милиона. Това е милиард. Днес в света живеят малко повече от два милиарда души и всичко това е почнало преди около един милион години, когато някаква безсловесна маймуна се смъкнала от дървото, озърнала се и се запитала какво търси тук. — Класът се засмя, а Дайфъндорф, едно от фермерските момчета, които идваха на училище с автобус, взе да се чеше по главата и под мишниците и да бръщолеви като маймуна. Колдуел се направи, че не го вижда, тъй като момчето беше един от асовете по плуване. — За милиарди освен това се говори и при държавния дълг — продължи той. — В този момент ние си дължим, сами на себе си, близо 260 милиарда долара. Около 360 милиарда ни бяха необходими да ликвидираме Хитлер. Милиарди срещаме и при звездите. В нашата галактика има приблизително сто милиарда звезди. А как наричаме нашата галактика?

— Слънчева система! — подхвърли Джуди.

— Млечния път — рече Колдуел. — Слънчевата система има само една звезда. Коя е тя?

Той нарочно погледна към дъното на класа, но в крайчеца на окото му Джуди въпреки всичко се обади:

— Венера, нали?

Момчетата се разсмяха: Венера, венерически, венерическа болест. Някой изръкопляска.

— Венера е най-светлата планета — обясни й Колдуел. — Наричаме я звезда, защото прилича. Но, разбира се, единствената истинска звезда, до която се намираме на такова късо разстояние, е…

— Слънцето — каза някой, но Колдуел не разбра кой, защото бе съсредоточил цялото си внимание в Джудит Ленгъл, в нейното глупаво, напрегнато лице и се мъчеше без думи да й внуши, че не бива да допуска баща й да й разбива живота. Спокойно, момиче, и за теб ще се намери подходящо момче. Най-напред един, подир него друг, после пък — съпруг! И тогаз и ти цена ще имаш тук. (От това ставаха сносни стихчета за Празника на сърцата — от време на време вдъхновението осеняваше Колдуел.)

— Правилно, Слънцето — обърна се той към класа. — Ето ви сега още едно число. — Той написа на черната дъска 6 000 000 000 000 000 000 000. — Кой ще го произнесе? — И сам си отговори: — Шест — и като ограждаше нулевите тройки с тебешира, — хиляди, милиони, милиард, трилион, кватрилион, квинталион, сексталион. Шест сексталиона. Какво представлява това? — Безмълвните лица се възхищаваха и се присмиваха. Отговори си пак той: — Теглото на Земята в тонове. А сега Слънцето. То тежи толкова пъти повече — и написа на дъската: 333 000, произнасяйки полуобърнат към класа — три, три, три, нула, нула, нула. Умножете и получавате — скрррк-скрак! — тебеширът се отчупи още на единицата — едно, девет, девет, осем и… двайсет и четири гъши яйца. — Той се отдръпна и погледна; полученото го отврати:

1 998 000 000 000 000 000 000 000 000

Нулите отвърнаха на вперения му поглед — всяка представляваше рана, от която изтича думата „отрова“.

— Това е пък теглото на Слънцето — каза Колдуел. — Но кой го е грижа?

От всички страни забълбука смях. Къде бе попаднал?

— Някои звезди са по-големи — продължи той и за да се измъкне, добави: — други по-малки. Следващата най-близка звезда е Алфа-Кентавър, само на четири светлинни години. Светлината пътува с три, нула, нула, три нули километра в секунда. — Той написа числото на черната дъска. Беше я запълнил почти цялата. — Това прави шест милиарда мили годишно. — После изтри с пръсти петицата от възрастта на вселената и я замести с шестица — Алфа-Кентавър се намира на разстояние 24 милиарда мили. — От налягането в стомаха му се надигна въздушен мехур, но той преглътна и не се оригна. — А Млечният път, за който се е мислело, че е пътеката, по която душите на мъртвите пътуват за Небето, е оптична измама; никой не би могъл да го достигне. Както и мъглата, той винаги ще се разрежда около вас. Той представлява мъгла от звезди и тя се образува, когато гледаме надлъжно галактиката. Галактиката е въртящ се диск, широк сто хиляди светлинни години. Не зная кой го е хвърлил. Центърът му е обърнат към съзвездието Сагитариус, тоест стрелец с лък, като неизвестния приятел от милия клас, в който бях предния час. Отвъд нашата галактика има други галактики, казват, че във вселената се наброявали най-малко сто милиарда галактики, всяка от които се състои от по сто милиарда звезди. Говорят ли ви нещо тези числа?

— Не — каза Дайфъндорф.

Колдуел разоръжи нахалството му със съгласие. Беше учителствувал достатъчно дълго, за да може от време на време да изпреварва копелетата с една-две стъпки.

— И на мен не ми говорят. Напомнят ми смъртта. Човешкото съзнание може най-много нея да приеме. По… — сети се, че Зимърман е тук; замисленото лице на директора заинтригувано се изправи. — По дяволите числата! Нека се опитаме да намалим пет милиарда години и да ги сведем до нашите мащаби. Да кажем, че вселената има възраст три дни. Днес е четвъртък, а — той си погледна часовника, — часът е дванайсет без двайсет. — Остават още двайсет минути, значи, ще трябва да побърза. — И тъй, в понеделник по обяд се разнесла най-мощната експлозия, каквато някога е имало. Ехото й тътне и до този момент. Поглеждаме към другите галактики и виждаме, че всички стремглаво се отдалечават от нас. И колкото повече се отдалечават, толкова по-бързо полетяват. Според изчисленията, общото им начало ще да е било преди близо пет милиарда години. Милиардите, трилионите и кватрилионите са се умножавали на квадрат, и после пак на квадрат, и представлявайки тоновете маса във вселената, са били кондензирани в кълбо с възможната максимална плътност, плътността на атомното ядро; един кубически сантиметър от това първобитно яйце е тежал 250 тона.

Колдуел изпита чувството, че тъкмо такъв кубически сантиметър е бил вкаран в червата му. Астрономията неудържимо го влечеше; понякога нощем, когато се отпускаше изнурен в леглото, усещаше, че отмалялото му тяло е невероятно огромно и съдържа в своя мрак един милиард звезди.

Зимърман се бе навел и нещо шепнеше на малката Озгуд; пронизващият му поглед галеше скритите нежни извивки на вимето й. Неговото безсрамие вонеше; дечурлигата почнаха да се заразяват; раменете на Беки Дейвис се гънеха — значи, Дайфъндорф я гъделичка по врата с гумичката на молива си. Беки беше порочна малка скитница и не живееше в Олинджър. Имаше дребно, триъгълно и бяло лице, поставено сред четвъртита къдрава възглавница от коса с цвета на плътта й. Глупаво. Глупаво и мръсно.

— Натискът бил тъй силен — Колдуел продължи да се бори, — че крехката материя не издържала и в един миг експлодирала. Не миг от нашата въображаема схема на времето, а в един истински миг от истинското време. И така — внимавате ли всички? — в нашата поредица от три дни, през целия понеделник следобед въздухът във вселената бил нажежен и ярък от лъчистата енергия; надвечер почти всичко било разнесено и паднал мрак. Вселената потънала в пълна тъмнина. Тъмната материя — прахът, планетите, метеорите, сметта, боклукът, огладените камъни — и досега е повече от светлата материя. В тази първа нощ разливащото се течение на вселенската материя се разкъсало на огромни газови облаци, протогалактиките, а в тях гравитационното привличане кондензирало кълба от газ, които, под налягането на собствената си натрупана маса, почнали да горят. Ето как, някъде преди да настъпи утрото на вторник, засветили звездите. Разбирате ли ме? Тези звезди на свой ред били заобиколени от въртящи се облаци от материя, които също се съсредоточили. Един от тях била и нашата Земя. Тя била студена, деца, достатъчно студена, за да замръзне не само водната пара, но и азотът, въглеродните окиси, амонякът и метанът; около прашинките твърда материя замръзналите газове кристализирали в снежинки, които се събирали най-напред бавно, след това все по-бързо и по-бързо и скоро завалели върху младата Земя с ускорение, което било достатъчно да породи значителна топлина. Космическият сняг се топял и политал отново в пространството, като оставял тук разтопена маса минерали, които, взети за цялата вселена, са ни отредени в размер под едно на сто. Окей! Единият ден отмина. Остават още два. По пладне на другия ден вече се била образувала кора. Може би е представлявала плътен базалт, покрит навсякъде с първобитен океан; после се отворили пукнатини, от тях блъвнал течен гранит и той образувал първите континенти. В това време течното желязо, по-тежко от лавата, потънало към центъра, за да образува разтопената му сърцевина. Някой от вас разкъсвал ли е топка за голф?

Беше разбрал, че класът се отдръпва от него като разтопено желязо от изстиващата кора. Топката за голф малко ги поразмърда, но недостатъчно. В пътеката между чиновете увисна китка с гривна и подаде някаква бележка; Дайфъндорф престана да гъделичка малката Дейвис; Кигърайз спря драскулките; дори Зимърман вдигна очи. Може би Колдуел си въобразяваше, но му се стори, че старият бик гали млечната ръка на Айрис Озгуд. Нищо в класа не го дразнеше тъй, както осведомената усмивка върху лицето на малката Дейвис: чувствено и хитро; той я загледа тъй съсредоточено, че от моравото й червило в самозащита се отрони:

— Отвътре е синя.

— Да — бавно потвърди той. — В топката за голф, под всички каучукови пластове, има малка торбичка със синя течност. — Бе забравил защо му е този пример. Погледна часовника. Оставаха му дванайсет минути. Стомахът му взе да рита. Помъчи се да освободи отслабналия крак от тежестта си; със засъхването на кръвта прорезът в глезена бе започнал да смъди. — Цял един ден — рече той, — от вторник до сряда на обед, Земята е гола. На нея няма живот. Само грозни скали, застояли води, бълващи вулкани; всичко се размества и намества и сегиз-тогиз, в пряка връзка със Слънцето, което мига горе на небето като стара и мръсна електрическа крушка, отделни заледявания. Вчера, точно на обед, пръква животец. Нищо особено: просто малко лигаво желе. Вчера, през целия следобед, както и през нощта, животът е все тъй микроскопичен. — Той се обърна и написа на черната дъска:

КОРИЦИУМ ЕНИГМАТИКУМ

ЛЕПТОТРИКС

ВОЛВОКС

После затропа по първата дума и тебеширът се превърна между пръстите му в грамадна и топла мокра ларва. Той го изпусна от отвращение, а класът захихика. Колдуел произнесе:

— Корициум енигматикум. Овъглени останки от този примитивен морски организъм са били намерени в някои скали на Финландия, за които се вярва, че са на милиард и половина години. Както личи от названието, тази примитивна форма на живота и досега си остава енигматична, но се предполага, че е представлявала калциево-карбонатна синьозелена алга от типа на водораслите, които и до днес оцветяват обширни пространства в океана.

Във въздуха се стрелна хартиено аеропланче, залъкатуши и стремително падна; удари се в пода на средната пътека и се превърна в бяло цвете с открито лице, чийто протяжен бебешки хленч остана да звучи до края на часа. От наранения му листец закапа бледа течност и Колдуел мислено се извини на чистачките.

— Лептотриксът е микроскопично петно живот, чието име на гръцки значи „косъмче“. Тази бактерия била в състояние да извлича от жизнените соли гранулки чисто желязо и, колкото и да е фантастично, съществувала в такива мащаби, че създала всички залежи от желязо, които днес човекът експлоатира. Веригата Масаби в Минесота е била положена там от тези ранни американски граждани, от които върху главичката на топлийка са могли да се сместят хиляди. По-късно, за да спечелим Втората световна война, оттам изтръгнахме всичките си бойни кораби, танкове и джипове, и машините за кока-кола и старата, бедна верига Масаби заприлича на труп, огризан от чакалите. Ужасно, нали? Като бях малък, в Пасаик, за веригата Масаби казваха, че наподобявала красива жена с огнени коси, излегнала се там горе, край езерата.

Незадоволен от гъделичкането с молива, Дайфъндорф бе обхванал с две ръце гърлото на малката Дейвис и я галеше с палци под брадичката. От чувствен екстаз лицето й ставаше все по-малко и по-малко.

— Третото — извика Колдуел (подмолното течение на шума в класа се надигаше вече до устните му), — волвокс, е един от онези ранни поданици в царството на живота, който ни интересува с това, че е изнамерил смъртта. В плазмените субстанции не се съдържа никаква причина за претворяването на живота. Амебите не умират; онези мъжки спермови клетки, които могат да се радват на успех, стават крайъгълни камъни на новия живот, който продължава след бащата. Но волвоксът, това търкалящо се клъбце от камшичеста алга, организирана в тъканни и репродукционни клетки, ни животно, ни растение — под микроскопа прилича на коледна топка, — ставайки разпространител на новата идея за „коопериране“, тласва живота в царството на сигурната (за разлика от случайната) смърт. Защото, макар че всяка клетка… мирно, деца, още седем минути изтезание!… всяка клетка е по начало безсмъртна, доброволно приемайки специализираните функции в организираното общество от клетки, тя влиза в среда, изтъкана от компромиси. Напрежението вероятно я уморява и убива. И за доброто на цялото саможертвено умира. Тези първи клетки, на които омръзнало вечно да киснат в синьозелената помия, си рекли: „Хайде да се съберем да образуваме един волвокс“, са били първите алтруисти. Първите филантропи. Ако не бях гологлав, щях да им сваля шапка.

И той направи жест, като да отлага шапка, при което класът изквича. Марк Йънгърман подскочи и пъпките му стигнаха до стената; боята почна да посърва и да се свлича на бавно растящи петна над страничната черна дъска. Над издрасканите и излъскани чинове в пъстроцветна паника размазано полетяха юмруци, хищни пръсти и свити лакти. В тази побесняла маса единствено неподвижни останаха телата на Зимърман и Айрис Озгуд. Кой знае в кой миг Зимърман бе прескочил пътеката и сега седеше на нейната седалка. Бе обгърнал раменете й с ръка и гордо се хилеше. В прегръдката му Айрис стоеше тиха и безучастна, с наведени очи и леко зачервени глупави бузи.

Колдуел погледна часовника. Оставаха пет минути и все още най-важната част от урока.

— Към три и половина тази сутрин, додето още сте сънували в детските си креватчета, в по-съвършени форми се появяват всички първоначални видове животни и растения с изключение на хордовите. Доколкото вкаменелостите могат да разкажат, това станало по следния начин — той щракна с пръсти: — до момента на зазоряването най-многобройните животни на Земята, покриващи цялото океанско дъно, представлявали противна маса, наречена трилобити…

Едно от момчетата до прозорците бе вмъкнало в стаята книжна зарзаватчийска кесия и сега, блъснато от съседа си, разсипа съдържанието й — възел от живи трилобити — на пода. Повечето имаха дължина един-два инча; някои бяха по-дълги и от педя. Наподобяваха увеличени листни въшки, само че имаха червеникав цвят. Върху алените щитове на главите си по-големите клатеха наполовина развити хоботчета, също като гумени шапки за карнавал. Те се пръснаха между спиралните металически крака на чиновете, техните безмозъчни гласове и съскащи чела забръскаха глезените на момичетата, а момичетата пищяха и тъй високо ритаха с нозе, че тук-таме се мярнаха бели бедра и сиви гащи. Ужасени, някои от трилобитите се свиха в радиално нарязани топки. Момчетата си измислиха спорт и почнаха да изпускат тежките си учебници върху примитивните членестоноги. Едно от момичетата, грамаден виолетов папагал с окаляни пера, набързо проточи врат и грабна една от животинките. Ситните двучленести крачка, обърнати нагоре, затрептяха в знак на протест. Момичето схруска трилобита с боядисаната си човка и методично задъвка.

Колдуел пресметна, че след като играта е стигнала дотук, не му остава нищо друго, освен да пренебрегне бъркотията, докато удари звънецът.

— Към седем часа тази сутрин — взе да обяснява той; слушаха го само няколко размазани лица, — се появяват първите гръбначни риби. Земната кора се нагъва. Океаните на Ордовикския период се отдръпват. — Фатс Фраймойър се наведе и избута малкия Бил Шап от чина; хилаво и страдащо от захарна болест, момчето с гръм се строполи на пода. Когато се помъчи да стане, върху главата му отнякъде се стовари безименна ръка и отново го свали. — В седем и половина на сушата почват да никнат първите растения. В мочурестите блата рибите с бели дробове взимат първите уроци по дишане и пълзене из калта. В осем часа се появяват земноводните. Земята се стопля. В Антарктика се ширят тресавища. Израстват пищни гори от гигантски иглолистни, после се повалят и дават началото на каменовъглените залежи в нашия щат, от който води името си и този период. Тъй че, кажете ли „Пенсилвания“, това може да значи както оня глупав холандец, тъй и част от палеозойската ера.^[4]

Бети Джийн Шилинг дъвчеше дъвка; от езика и устните й се изду мехур с размерите на топка за пинг-понг, истински триумф, чудо. Очите й се кръстосаха и от това напрегнато съсредоточение едва не изхвръкнаха. Но невероятният мехур се спука и покри брадата й с ивица розова ципа.

— Появили се насекомите, размножили се на видове; някои водни кончета имали криле по трийсет инча. Светът отново застудял. Част от земноводните се върнали в морето; други почнали да снасят яйцата си на сушата. Това били влечугите и в продължение на два часа, от девет до единайсет, след като земята пак се затоплила, те били господари на живота. В морето заскитали плезиозаври, петдесет стъпки дълги, из въздуха, като счупени чадъри, запляскали с криле птерозаври. А на сушата гигантски слабоумни същества разтърсвали земята. — По предварително установен сигнал момчетата в стаята затананикаха. Устата им бяха неподвижни; очите невинно шареха насам-натам, но въздухът се пълнеше с натежаващия мед на обидата. На Колдуел не оставаше нищо друго, освен да плува нататък: — Бронтозаврите имали трийсеттонни туловища и мозък от шейсет грама. Анатозаврите били с по две хиляди зъба. Трицератопите носели щитове от назъбена кост големи седем стъпки. Царският трианозавър имал малки ръце и зъби като шестинчови бръсначи и го избрали за президент. Всичко поглъщал — и леш, и живо месо, и стари кости…

Първият звънец удари. Дежурните се измъкнаха от стаята в галоп; един от тях стъпи на анемоната в пътеката и цветето оглушително изцвъртя. Две момчета се сблъскаха на вратата, сбиха се и се намушкаха едно друго с моливи. Зъбите им заскърцаха; от ноздрите им потече слуз. Кой знае как, Зимърман бе смъкнал блузата и сутиена на Айрис Озгуд и сега гърдите й се подаваха над чина като две спокойни, апетитни месечини, изгряващи една до друга.

— Има още две минути! — извика Колдуел. Гласът му бе извисил тембър, като че в главата му бяха завъртели струнов ключ. — Стойте си по местата! Трябва да ви кажа за измрелите млекопитаещи и последвалите ледникови периоди. И тъй, с две думи казано, преди един час, разпространявайки се по следите на цветущите дървета и треви, нашите верни приятели млекопитаещите покорили Земята, а преди една минута, преди една минута…

Дайфъндорф беше извлякъл малката Дейвис на пътеката и тя се кискаше и боричкаше в дългите му, обрасли с косми ръце.

— … преди една минута — за трети път извика Колдуел и в лицето му се разби сноп моливи 2B. Той се отдръпна, вдигна дясната си ръка като щит и благодари на бога, че очите му останаха незасегнати. ВТОРИ ЧИФТ НЯМА ДА ПОЛУЧИШ. Стомахът му съчувствено се сви заедно с болката в крака. — … произлизайки от едно дребно мишкоподобно животинче, дето живеело по дърветата, развивайки своето бинокулярно зрение в дълбочина, противопоставяйки пръстите си на палеца и повишавайки организацията на мозъчната си кора в отговор на особените условия, свързани с живота му по клоните, произлизайки от едно дребно мишкоподобно, което и досега се намира на остров Ява…

Усуканата пола на момичето бе вдигната над кръста. Лежеше наведена по очи на чина, а копитата на Дайфъндорф възбудено стържеха тясната пътека. Ако се съди по съсредоточената му усмивка, в този миг той я обладаваше; стаята замириса на обор; Колдуел побесня. Грабна лъскавото стъбло на стрелата от катедрата и закрачи сред отвратителния хаос от гръмотевично захлопващи се книги; замахна веднъж, дваж, фрас, фрас по разголения гръб на проклетото копеле! Ще ми мачкаш решетката, а? В плътта на Дайфъндорфовите рамене блеснаха две бели черти. И докато Колдуел се взираше с ужас, чертите бавно почервеняха. Ще останат белези. Двамата се откъснаха един от друг като разкъсан цвят. Дайфъидорф погледна нагоре с дребните си кафяви очи, плувнали в сълзи; с демонстративно спокойствие момичето оправи коси. С ъгълчето на окото си Колдуел съзря Зимърман, който дращеше по листа като луд.

Учителят се върна пред класа като вцепенен. Исусе, не беше искал да удари момчето толкова силно! Остави стоманената стрела в сандъчето за тебешир. Обърна се, затвори очи и болката разпери мокри криле в червения мрак. Той отвори уста; но и самата му кръв се отвращаваше от историята, която бе разказал.

— Преди една минута, като цепело кремъка, разпалвало огъня и предвиждало смъртта си, появило се трагично животно… — Звънецът зажужа; в грамадната постройка коридорите задумтяха; безсъзнанието връхлетя Колдуел, но той се задържа, дал си клетва да довърши: — … наречено Човек.