Джон Ъпдайк
Кентавърът (3)

III

Малко закъснял, Хирон бързаше по коридорите от ракитици, тисове, лаври и червени дъбове. Под кедрите и сребърните борове, чиито застинали корони бяха като сенки, пропити с олимпийско синьо, буйните филизи на изтравничето, дивата круша, дряна, чимшира и ахениума изпълваха горския въздух с благоуханието на цветове, сокове и млади прорастъци. Разцъфнали клони размазваха своите багри тук-там върху менливите отвори в зелената горска шир, край които минаваше в бързия си ход. Той забави крачки. Дрипавите, онемели адютанти от въздушни струи, следващи високо изправената му глава, също забавиха ход. Тези пролуки в пространството, докоснати от изпънатите търсещи пръсти на младите клони и пронизани от припрения капчук на птичите песни, долетели сякаш от някакъв натежал, богат на елементи покров (едни песни наподобяваха вода, други — мед, трети — сребро, някои — полирани дървени пръчици, а имаше и такива, които приличаха на хладни и къдрави огнени езици), му напомняха пещери, успокояваха, предразполагаха го. Очите му на ученик — защото какво е учителят, ако не един остарял ученик? — наново откриха уединилите се в гъстака босилек, чемерика, заешки овес, млечка, сладка папрат, дива тиква, самакитка и морски лук. По формата на техните венчета, листчета, стебла и бодли, сред безличието на еднообразната зеленина, той определи блатната перуника, очиболеца, ригана и шибоя. Разпознати, цветята като че се възправиха с шепот да го поздравяват, приветствувайки минаването на един герой. Черната чемерика е смъртоносна за конете. А минзухарът, тъпчеш ли го, повече расте. Без да иска, в ума си Хирон преповтори своите отдавна, много отдавна придобити познания на аптекар. От растенията, наречени стрихнос, едното действува сънотворно, другото причинява лудост. Като се извадят от земята, корените на първото са бели, а като изсъхнат, стават кървавочервени. Някои наричат второто триорон, други — перитон; три двайсети от унцията действуват възбудително, двойно по-голяма доза извиква халюцинации, тройна доза води до неизцелимо помрачение на съзнанието. Още по-голямата доза е вече убийствена.

Мащерката расте само по ония места, които са достъпни за морските ветрове. И когато се вадят корените й, трябва да се застане с лице към вятъра. Опитните събирачи твърдяха, че корен от божур трябвало да се вади нощно време, защото, види ли те кълвач, ще пострадаш от изтърсване на правото черво. Хирон бе презрял тези суеверия. Бе намислил да изведе хората от този мрак. И Аполон и Диана обещаха да му сочат пътя. Когато се бере мандрагора, човек трябва да очертае около нея три кръга с меча и да застане с лице на запад. При спомена за тези заплетени заблуди, които в стремежа си към истинските лекове той бе възненавидял, бледните устни на Хирон се усмихнаха в бронзовите къдри на брадата му. За мандрагората трябваше да се помни само едно — че взета заедно с храната, помага при подагра, безсъние, червен вятър и полово безсилие. Корените на дивата краставица лекуват бялата лепра и шугата по овцете. Листата на подъбичето, скълцани със зехтин, помагат при счупено и пресушават гнойни рани; плодът пък очиства жлъчката. Сладката папрат действува разслабително на червата; жълтият кантарион, който запазва целебните си свойства двеста години, прокарва както стомаха, тъй и червата. Най-добрите билки растат на проветриви места, сухи и обърнати на север — в Евбея тревите по Аигай и Телетрион имат най-силно действие. Всички благоухания, освен перуниката, са дошли от Азия: касията, канелата, кардамонът, игликата, стираксовият балсам, смирната, копърът. Отровните растения са местни: чемерика, бучиниш, полски минзухар, мак, самакитка. Многобагрената млечка е смъртоносна за кучетата и свинете: а иска ли човек да познае дали болният ще оживее, три дни поред трябва да го маже с мазило от млечка, масло и вода. Издържи ли болният, значи, ще оживее.

Някаква птица над главата му издаде припрян металически звук, който му се стори сигнал. „Хироне! Хироне!“ — зовът изскочи зад гърба му, настигна го, промъкна се край ушите му, изпревари го в своята безтелесна радостна бързина и се гмурна в къдравата уста на пещерата от слънчев въздух, която го очакваше в края на горската пътека. Той излезе на поляната — тук вече се бяха събрали неговите ученици: Язон, Ахил, Асклепий, дъщеря му Окироя и още десетина други царствени рожби на Олимп, поверени на неговите грижи. Техните гласове ще да е чул. Седнали в полукръг на меката градинска трева, всички радостно го поздравиха. Ахил, който смучеше мозъка на кост от фавн, вдигна очи; по брадата му се бяха размазали късчета восък от медена пита. В изящното тяло на момчето се забелязваха признаци на затлъстяване. Върху широките му бели рамене като прозрачно наметало личеше женствена закръгленост, която придаваше на развитата мускулатура прекомерна тежест и замъгляваше погледа му. Синьото на очите му преминаваше в бледозеленикаво; техният израз питаше и същевременно нещо криеше. От всички ученици на Хирон Ахил му причиняваше най-големи тревоги, но, изглежда, най-много се нуждаеше от неговото насърчение, обичаше го с най-малко стеснителност. Не тъй гален, Язон имаше по-крехка фигура и за годините си изглеждаше по-млад, но пък излъчваше ъгловата самоувереност в своята независимост, черните му очи издаваха трезвата решимост да издържи на всичко. Асклепий, най-добрият ученик, беше тих и подчертано сдържан; в много отношения вече надминаваше своя учител. Изтръгнат от плътта на закланата невярна Корона, той също бе изживял детство без майка под далечната закрила на божествен баща; Хирон се отнасяше с него не като с ученик, а като с равен, и докато другите се боричкаха в междучасията, те двамата, в душите си немалко преживели, се задълбочаваха един до друг в тайните на своите науки.

Но очите на Хирон се спираха с най-голяма любов върху златисточервеникавите коси на дъщеря му. Колко богато на жизненост бе това момиче! Косите й се вълнуваха и преплитаха, сякаш конски табуни, гледани отгоре. Неговият живот, гледан отгоре! Неговата плазма бе намерила в нея своето безсмъртие. Погледът му закуца по главата й, вече глава на жена, увенчана с непокорство: неговото собствено семе — той видя в нея проходилото сърдито дете, дългоного и широкочело, детето, израснало от онова бебе, което Харикло кърмеше до него върху покривката от мъх по времето, когато звездите си говореха над отвора на пещерата. Момичето се оказа твърде умно и затуй прие детството си мъчно. Нейните избухвания бяха помрачили родителската им гордост. Много по-осезателно от баща си, Окироя се измъчваше от предзнания — а това бяха мъки, които не успя да премахне нито една от неговите билки, нито дори всеизцелителното коренче, изтръгнато посред най-късната нощ от скалистата земя на Псофида; тъй че дори когато му се присмиваше, колкото и остро и жестоко да правеше това, той не изпитваше гняв и смирено се покоряваше, само и само да заслужи нейното опрощение за неспособността му да я излекува.

В приветствения хор всеки детски вик притежаваше свой отделен и добре известен нему оттенък. Многозвучието се сливаше и образуваше пъстра дъга. Очите му затрептяха, докоснати от топлите вълни на сълзите. Децата начеваха всекидневното занятие с химн към Зевс. И когато се изправиха, в леко облечените им снаги все още липсваха отлики (едни като клинове, други като съдове, да нападнат и държат оръжията на Арес и Хестия), те имаха еднакви очертания, макар и различни по височина: стройни и бледи пискуни на една и съща свирка, благозвучно възпяваща бога на абсолютното съществование:

Самодържец небесен,

на гърма повелител,

на слънцата си слънце,

теб прославяме, Зевс!

 

Надари ни със сили,

гръмовержецо славен,

надари ни с упорство ти,

творец на дъжда!

Лекият поривист бриз подемаше песента и я развяваше, както се развяват забрадките върху главите на момичетата.

Ти, сияние дръзко,

Аполон заслепяваш,

Хадес носиш на плещи,

ти, море на морята!

 

Дай ни дивна хармония,

светла арко небесна,

да разцъфнем от хубост

като див карамфил!

Макар и неуверен в пеенето, сериозният глас на кентавъра, се присъедини към последното измоление:

На слънцата си слънце,

рай за смъртните твари,

упование — нам;

страх вселяваш божествен.

 

Изпрати ни знамение,

милостта си открий,

знак ни дай за властта си,

чуй ни, пеем ти химн!

Всички замлъкнаха и над върховете на дърветата от лявата страна на поляната, през слънчевия лик се стрелна черен орел. За миг Хирон се уплаши, после съзна, че щом за него е било вляво, за децата, значи, е било вдясно. Вдясно от тях, при това се издигаше — следователно двойно по-благоприятно! (Но за него се падна вляво.) Класът въздъхна от страхопочитание и след като орелът изчезна в разноцветните краища на слънчевия ореол, възбудено се разбъбра. Дори Окироя остана поразена — това достави задоволство на баща й. В тези няколко мига тревогата се отдръпна от челото й; лъскавата й коса се сля с блестящите очи и тя се преобрази във весело и лекомислено момиче. Далеч неизпълнена с инстинктивно благоговение, тя твърдеше, че предвижда деня, когато за хората Зевс не ще бъде нищо повече от една нещастна играчка, която сами са си измислили; когато ще бъде жестоко подигран, пропъден от Олимп, хвърлен да се премята по сипеите и заклеймен като престъпник.

Слънцето на Аркадия топлеше все по-силно. Птичите песни, обкръжили поляната, станаха лениво протяжни. Хирон усети в кръвта си, че маслиновите дървета в равнината се развеселяват. Възлезли по белите стъпала на храмовете, богомолците в градовете сега усещат с босите си нозе как мраморът се нагорещява. Той поведе класа към сянката на огромен кестен, за който разправяха, че бил посаден лично от Пеласгий. Стъблото му беше дебело колкото овчарска колиба. Момчетата важно-важно насядаха сред корените, като че сред трупове на заклани врагове; присторено свенливи, момичетата предпочетоха да се разположат непринудено върху кръпките от мъх. Хирон вдъхна дълбоко: сладък като мед, въздухът изпълни дробовете му; неговите ученици го караха да се чувствува завършен. Те очакваха мъдростта му с настървение. Извлечен на бял свят, бурният хаос от знания в главата му бе пронизан от оптимистичните багри на младостта. Зимата се превърна в пролет.

„Днес ще говорим — поде той и лицата, пръснати като окапали след дъжд цветове в дълбоката зелена сянка, притихнаха и нададоха ухо, — ще говорим за произхода на всичко съществуващо. В началото — продължи кентавърът — чернокрилата Нощ била оплодена от вятъра и снесла в утробата на Мрака едно сребърно яйце. От това яйце се излюпил Ерос, което ще рече?…“

„Любовта“ — отвърна детски глас от тревата.

„И Любовта поставила Вселената в движение. Всичко, което съществува, е нейна рожба: Слънцето, Луната, звездите, Земята с нейните планини и реки, с дървесата, тревите и живите същества. Ерос бил двуполов, златокрил, и тъй като имал четири глави, понякога ревял като бик или лъв, друг път съскал като змия или блеел като овен; под неговата власт светът бил хармоничен като пчелен кошер. Хората живеели безгрижно, не работели, хранели се с жълъди, диви плодове и с меда, който капел от дърветата, пиели овче и козе мляко, никога не остарявали, танцували и много се смеели. Смъртта за тях не била по-страшна от съня. След това скиптърът на Любовта преминал в ръцете на Уран…“