Джон Ъпдайк
Кентавърът (8)

VIII

Любима, слушай. Или си заспала? Няма значение. В Уест Олтън се намираше Олтънският музей, разположен сред величествен разцъфнал парк, в който всяко дърво носеше табелка. Заровили човки в перата си, двойки черни лебеди се плъзгаха по мътното езеро, образувано от препречването на малката плитка река, наречена тук Ленапе. В Олинджър се казваше Тилдън Крайк, но беше една и съща река. В неделен ден по ленивия сенчест път, който съпътствуваше потока и свързваше двата града, тръгвахме с мама да се поразходим до музея, едничкото ни достъпно съкровище на културата. По онова време тази миля и нещо беше още поле, спомен от по-раншния живот на нашия край. Минавахме край стария хиподром, запуснат и обрасъл с трева, и покрай няколко селски къщи от пясъчник, а до всяка, като син до майка си, се гушеше варосана пристройка от същинския камък. Набързо прекосявайки трите грапави платна на шосето, навлизахме по тясна пътека в парка на музея, където ни поглъщаше друг, още по-древен свят, една Аркадия. Патици и жаби смесваха своите гърлени и еднообразни възклицания в зеленясалото тресавище, полускрито от посадените в редици череши, липи, бели акации и диви ябълки. Майка ми знаеше имената на всяко растение и птица, казваше ми ги, забравях ги и продължавахме да вървим по чакълестата алея, която на места се разширяваше и образуваше площадки с птичи водопои и пейки, по които твърде често плътно долепени човешки двойки се откъсваха един от друг, за да ни изгледат с потъмнели, закръглени очи. Веднаж, когато попитах мама какво правят тук, тя каза с необикновено добродушие: „Гнездят.“

До нас стигаха прохладата, надигнала се от езерцето с яза, и противните просташки викове на лебедите, а горе високо, през отвора в митичния чернолист букак се показваше бледоохровият корниз на музея и къс от окъпания в слънце повдигнат тавански прозорец с жълтозелена подпора. После минавахме през паркинга и аз се изпълвах със завист и срам, защото по него време още нямахме автомобил; тръгвахме по чакълестата пътека за пешеходци сред рояци деца, донесли кесийки с трохи да хранят лебедите; изкачвахме се по широкото стълбище, където хора с чистички летни дрехи щракаха фотоапарати и разгъваха пергаментовите хартии на сандвичите си; и влизахме във високата като храм зала на музея. Входът беше безплатен. През летните месеци в приземния етаж организираха безплатни лекции по „опознаване на природата“. По внушение на майка си веднаж се записах и аз. На първия урок ни донесоха да гледаме как змия в стъклена клетка изгълтва на един път една цвъркаща мишка. На втория урок не отидох. Първият етаж бе запълнен с научни експозиции на учениците; застинали препарирани животни, ескимоски, китайски и полинезийски изделия, витрина до витрина, херметически затворени, номерирани, Тук имаше и една мумия без нос, около която винаги се събираше малка тълпа. Като бях дете, този етаж ме изпълваше с ужас. Толкова много смърт; кой би могъл да си представи, че смъртта е в такова огромно количество? Вторият етаж бе посветен на изкуството, предимно картини от местни художници, които, колкото и да бяха наивни, необичайни и сбъркани, излъчваха някаква невинност и надежда, надеждата, че си хванал нещо и здраво си го задържал, нещо, което те обзема, щом четката докосне платното. Имаше също бронзови статуетки на индианци и божества, а в центъра на широката овална зала, дето почваше стълбището, в средата на кръгъл басейн с черни стени, стоеше гола зелена жена в естествена големина. Това беше фонтан. Тя държеше пред устните си мидена черупка от бронз, изящното й лице бе готово да пие вода, но фонтанът бе нагласен тъй, че водата винаги да се излива от ръба на мидата далеч от устните й. Във вечно очакване — с едва напъпила гръд, с разпуснати пищни коси от зеленееща мед, леко подпряла единия си крак на пръсти, — тя държеше черупката на инч от лицето си, което с разтворените устни и спуснатите клепачи изглеждаше заспало. Бях дете, нейната въображаема жажда ме вълнуваше и аз заставах тъй, че да виждам този неизменен инч, който пречи на устата й да допрат водата. А водата падаше, тънка неравна панделка, бисернозелена, откъсваше се от ръба на мидата в спирала и се пръскаше, преди да достигне повърхността с неспирно и нежно докосване, чиито пръски, по странните прищевки на случайността, понякога стигаха чак до края на басейна и сякаш снежинки с малки студени жилвания покриваха ръката ми, подпряна на черния мрамор. Търпението в нейното очакване и благостта на отрицанието му тогава ми се струваха непоносими и аз си казвах, че сигурно когато се стъмни, а мумията, полинезийските маски и стъклооките орли долу потънат в сянка, нейната стройна бронзова ръка прави нужното леко движение и тя пие. Въобразявах си, че в тази голяма елипсовидна зала, осветявана от луната през прозореца на тавана, шумът на водата за миг секва. В този смисъл — в смисъла, че с идването си нощта поглъща блестящата лента на падащата вода и струята спира, — в този смисъл и моят разказ наближава своя край.

Сприхавият уличен трафик успокоително кълве прозорците на нашата мансарда, онези прозорци, чиито тънки стъкла тъй отдавна не са мити, че изящната им графитна сивота е сякаш част от тях, като цвета на църковни прозорци. Неонът на кафетерията два етажа под нас ритмично ги обагря в розово. Широките им платна — тъй удивително скъпи като суров материал и тъй удивително евтини, когато ги превърна в изкуство — очертават върху светлината острите си правоъгълни рамене. Ти дишаш в такт с бавните проблясвания на розовото. В съня ти твоята горда уста се е отпуснала, горната устна е открила своята малка издатина от излишна плът, расов признак, който наподобява подутина от удар. Сънят ти е пълен с невинност, както нощта е пълна с роса. Чуй ме, обичам те, обичам твоята нацупена, подпухнала уста, чиито ъгли, когато си будна и ме гълчиш, добродетелно се свиват, обичам столетията на унижение, отпечатани върху лилавата патина на твоите длани. Обичам стойката на твоята шия, досущ като стъбло на лале. Когато застанеш пред печката, съвсем несъзнателно кършиш горната си половина и ми приличаш на кокошка, която пие вода. Когато тръгнеш гола към леглото, обръщаш пръстите на нозете си навътре, сякаш окови свързват глезените ти с глезените на някой зад гърба ти. Когато се любим, ти понякога прошепваш с въздишка моето име и аз се изпълвам с дълбоко вкоренена самоувереност. Радвам се, че те срещнах, радвам се, горд съм, радвам се; понякога, и то само за миг, в късните следобеди ми липсва внезапният смях на бяла жена, който избухва като нажежена светкавица сред души, които се мъчат да слугуват на невъзможното. Баща ми, въпреки всичката си печал, се движеше в атмосферата на тъкмо такъв смях. Той би те озадачил. Мен озадачаваше. Горната му половина бе скрита от мен, най-добре познавах краката му.

Хей, слушай! Чуй ме, повелителко. Обичам те, заради теб искам да съм негър, искам мъдро и черно като вакса лице, опънато на скулите като барабан, искам да нося големи, непрозрачни черни очила, зад които никой не би ме разпознал, и в три часа след полунощ да седна в някоя мътновиолетова изба и да забравя всичко освен напевите в сърцето си. Но не мога напълно. Не мога докрай да стана такъв. Има едно последно сито, през което не мога да мина. Просто съм син на баща си. В късните следобеди, когато светлината на деня, набъбнала, увисне в очакване да я пронижат стрелите на мрака, слизащи като сенки от високите сгради върху мрежата на улиците, тогава си спомням за татко и дори си представям баща му, когото не познавам, с неговите помътнели от съмнения очи, с побелелите, едва наболи мустаци. Пастор, учител, художник: класическото израждане.

Прости, ми, аз наистина те обичам, ние с теб си подхождаме. Като тибетски лама се отделям от себе си, издигам се над леглото и виждам как от нас, от нашето сплитане, се образува едно цяло същество. Но настъпи ли следобедният час, в който се качвахме с татко в колата и тръгвахме за дома, поглеждам гнездото, което свихме с теб, дъските на пода, излъскани от босите ни нозе, поглеждам континентите от петна по тавана като върху древна и невярна географска карта на първооткривател, старателно намислените платна, които нарочно покривам с едри щрихи, мъчейки се да изкажа, както сам дори почнах да подозирам онова, което не може да се изкаже, и ме обзема страх. Размишлявам за живота, който живеем заедно с теб, за дните ни, които нямат нищо общо с дните на слънцето, за бароковите арабески на все по-изтъняващите чувства, за обстановката, наподобяваща пръснати и вече поизтрити платна на Брак, за по-скоро тъжния полуфройдистки и полуориенталски сексуален мистицизъм и се питам: нима заради всичко това баща ми се отказа от живота?

Легнал до теб, буден в обагрената с розово тъмнина, пренасям се в онази далечна утрин, когато се събудих в спалнята за гости на Вира Хъмъл. След отминалата буря стаята й блестеше. Сънищата ми приличаха на изкривено продължение — както става с пръчката, като я натопиш във вода — на последните събития, преди да заспя: последната миля, която, олюлявайки се, извървяхме сред незамлъкващата буря; баща ми, който заудря вратата на притъмнялата къща, хлопаше, цвилеше и отчаяно потриваше ръце — сега вече неговото упорство не ми изглеждаше нелепо и безумно, а необходимо, абсолютно необходимо за моята заслепяваща вкочаненост; после Вира Хъмъл, която се прозяваше и мигаше в яркия блясък на своята кухня, разпуснатата й коса, разпиляна като ветрило по раменете върху синята хавлия, ръцете й, мушнати в ръкавите, раменете й, които се свиваха, додето се прозява; тромавото накуцване на мъжа й, който слезе по стълбата да приеме татковия изблик от обяснения и благодарност. Сложиха ни да спим в гостната спалня, на едно изтърбушено легло с колонки, останало като наследство от майката на мистър Хъмъл, Хана, сестра на дядо ми. То миришеше на перушина и скорбяла и тъй много наподобяваше хамак, че както бяхме по долни дрехи, татко и аз трябваше да се държим за краищата му, за да не се търколим и двамата в средата. Няколко минути не можах да се отпусна. Струваше ми се, че съм натъпкан с пощурелите атоми на бурята. След малко чух първия хрип на татковото гъгниво и тихо хъркане. После вятърът мощно въздъхна зад прозорците и този прилив на звуци и движение около мен сякаш обясни всичко и аз се отпуснах.

Стаята сияеше. Отвъд белите рамки и муселиновите завеси на точки, прихванати с бели железни щипки във формата на цветя, небето показваше своята гъста синева. „Такова утро досега не съм виждал“ — помислих си аз и ликуващ си представих, че се намирам върху носа на кораб, който разсича небесния океан на времето. Огледах се в стаята за татко; беше излязъл. Бях потънал в средата на леглото. Потърсих с очи часовник; нямаше. Обърнах се наляво да видя как слънцето е заляло пътя, полето и пощенската кутия, но вместо това погледът ми срещна прозорец, затулен от тухлената стена на кафенето. До прозореца имаше старомодно писалище с поизлющен и огънат в гримаса фурнир, с набръчкани стъклени дръжки, вълнолико горно чекмедже и масивни вити крака, наподобяващи безпръстите лапи на карикатурна мечка. Сиянието навън открояваше сребърните нишки в стъблата и листите по тапетите. Затворих очи да доловя гласове, дочух далечното бръмчене на прахосмукачка и сигурно отново съм заспал.

Когато се събудих повторно, необичайността на всичко това — къщата, този ясен и здрав ден след нощното безумие, тишината тук и навън (защо не са ме събудили? Няма ли да ходя на училище? Днес не е ли сряда) — напълно ме разсъни, станах и доколкото можах, се облякох. Обувките и чорапите ми, проснати на радиатора в стаята да съхнат, бяха още влажни. Непознатите стени и коридори, които на всеки завой изискваха размисъл и кураж, сякаш изсмукваха силата от крайниците ми. Намерих банята, наплисках се със студена вода и прокарах мокър пръст по зъбите си. Заслизах по стъпалата бос. Стълбата бе постлана с току-що пометена бежова пътека, прикрепена в подножието на всяко стъпало с месингова пръчка. Точно в такъв олинджърски дом — солиден, почтен, изграден на общоприети принципи, в такъв дом ми се искаше да живеем. Почувствувах се мръсен и недостоен в своята омачкана червена риза и бельо от три дни.

От предната стая се показа мисис Хъмъл, на главата с пъстра, прибодена в косата кърпа, и с престилка на звездолики анемони. Носеше изящно плетено кошче за смет и като се усмихна, при което лъснаха венците й, поздрави ме:

— Добро утро, Питър Колдуел!

Като я чух да произнася цялото ми име, почувствувах се някак съвсем у дома си. Поведе ме към кухнята и вървейки до нея, за своя изненада установих, че съм на нейната височина, ако не и малко по-висок. Сред местните жени тя минаваше за висока и аз все още я виждах такава, каквато за първи път я зърнах с пристигането си в гимназията — с телосложение на богиня, тогава бях дребосъче в седми клас, тебеширеното сандъче на черната дъска ми стигаше до кръста. Сега очевидно ме смяташе за порасъл. Седнах до кухненската масичка, отгоре с порцеланова плоча, а тя почна да ми поднася като на съпруг. Сложи пред мен дебелостенна чаша с портокалов сок, чиято прозрачност на слънчевата светлина хвърляше върху порцелана оранжева сянка, сякаш тънък резен с предусещания вкус. Беше ми неописуемо хубаво да седя тук, да отпивам от сока и да я наблюдавам как се движи. В сините си чехли тя се плъзгаше от долапа до хладилника, оттам до умивалника тъй, като че ли тези разстояния са били определени според крачките й; тази просторна и модерно подредена кухня беше пълна противоположност на претрупаното импровизирано ъгълче, в което майка ми ни готвеше. Чудех се как някои хора могат да разрешат поне техническите си проблеми, докато други, като моите родители, за цял живот, изглежда, са обречени на вечно повредени автомобили и неотоплени домове без клозети. В Олинджър никога не сме имали хладилник; имахме един стар и жалък ледник от орехови дъски, а баба ми никога не сядаше с нас на масата — ядеше изправена, протегнала пръсти към печката, и мръщеше лице от парата. Всяко нещо у нас се правеше прибързано и с непредвидливост. Сега ми стана ясна причината: главата на нашето семейство, баща ми, не успя никога да се освободи от мисълта, че скоро може би пак ще трябва да се мести нанякъде. Този страх (или надежда) тегнеше над дома ни.

— Къде е баща ми? — попитах.

— Не зная точно, Питър — каза тя. — Какво предпочиташ: пшеничено хлебче, оризови бисквити или яйце?

— Оризови бисквити. — Яйцевиден часовник с цвят на слонова кост, окачен под лакираните шкафове, показваше 11,10. — А какво става с училището?

— Не погледна ли навън?

— Да. Снегът е спрял.

— По радиото казаха, че е натрупал шестнайсет инча. Учебните занятия в цялата област са отменени. Дори в енорийското училище в Олтън.

— Интересно, ще има ли довечера тренировка по плуване.

— Сигурно няма. А ти положително умираш вече да се прибереш у дома.

— Има такова нещо. Струва ми се цяла вечност, откакто не съм се прибирал.

— Баща ти беше много забавен тази сутрин, разказа ни вашите приключения. Искаш ли един банан с булгура?

— Уха! Стига да имате. — Ето още една разлика между домовете в Олинджър и нашия дом. Тук хората имаха възможност да разполагат с банани. Във Файъртаун, в редките случаи, когато баща ми се сещаше да купи, бананите всеки път от зелени ставаха гнили. А бананът, който тя постави до купата ми, беше чудесен. Златната му кора бе с равномерни петънца по цялото протежение, също като по рекламите на четирицветните списания. Загребах го с лъжичката и всяко парче, което пусках в булгура, в средата имаше идеална звездичка от семе.

— Пиеш ли кафе?

— Всяка сутрин се опитвам, но все нямам време. Ужасно ви преча сега, нали?

— Шшт! И ти като баща си.

Нейното „шшт“, произлязло от интимност, която друг бе породил заради мен, събуди у мен странното чувство за минало време, за времето преди няколко часа, когато аз още дълбоко съм спал в леглото на баба Хана, а баща ми е разказвал своите приключения, когато са слушали радио. Запитах се дали и мистър Хъмъл е присъствувал; запитах се какво ли би могло да се случи, та в къщата сега да грее това мирно, безметежно сияние.

— Къде е мистър Хъмъл? — осмелих се да попитам.

— Отидоха да ринат снега. Горкият Ал, станал е в пет часа. Нали е подписал договор с общината да помага при разчистването на улиците след буря.

— Аха. Чудно, какво ли прави нашата нещастна кола. Снощи я изоставихме в подножието на Бонбони за кашлица.

— И баща ти каза. Като се върне, Ал ще ви закара с камиона при нея.

— Тия оризови бисквити са страшно хубави.

Изненадана, тя се извърна от умивалника и се усмихна.

— Така ги продават, с кутията. — В кухнята, изглежда, проличаваше немският й акцент. Всеки път смътно бях свързвал мисис Хъмъл със светския живот, с Ню Йорк и всички тям подобни неща, сред другите учители тя блестеше с такива големи предимства, а понякога си гримираше очите. Но тук, в своя дом, беше обикновена жена като всички от нашия край.

— Харесаха ли ви снощните състезания? — попитах аз. Чувствувах се неловко, заставен да поддържам разговор. Отсъствието на татко ме принуждаваше да приложа на практика собствените си разбирания за възпитано поведение, нещо, което той обичайно осуетяваше. Не преставах да си дърпам ръкавелите на ризата, за да прикрия петната. Тя ми донесе две лъскави филии препечен хляб и купчина кехлибарено желе от диви ябълки в черна чиния.

— Не внимавах много. — Тя си спомни нещо и се засмя. — Действително преподобният Марч беше много забавен. Полумомче-полустарец, човек просто не знае кое от двете е насреща му.

— Бил награден с няколко медала, а?

— Май че да. Обиколил е цяла Италия.

— Интересно, мисля си, как е могъл след всичко това да се върне отново в църквата.

Веждите й се повдигнаха. Скубеше ли ги? Вгледах се отблизо и се усъмних. Бяха естествено изящни.

— Мисля, че така е по-добре. А ти?

— О, разбира се, че е по-добре. Искам да кажа, след всички ужасии, които е трябвало да види.

— Какво да ти кажа, за война се говори дори в Библията.

Не разбирайки накъде бие, за всеки случай се засмях. Това, изглежда, й достави удоволствие.

— А нима ти си внимавал в играта? — закачливо ме попита тя. — Доколкото видях, беше седнал до малката Фогълмън, а?

Свих рамене:

— Все трябваше да седна до някого.

— Слушай, Питър, внимавай! Очите й шарят ли, шарят.

— Ха! Съмнявам се. Аз съм плюнка за нея.

Тя шеговито се закани с пръст точно както правеха в нашия край.

— Ами-ами! Ти не си за изпускане.

Това „ами-ами“ тъй силно ми напомни речта на дядо, че от блаженство се изчервих. Размазах бистрото желе на препечения хляб, а тя продължи къщната си работа.

Следващите два часа по нищо не могат да се сравнят с преживяното от мен дотогава. Бях останал сам в къщата с жена, която е много висока по време, толкова висока, че не можех да изчисля височината й в години, беше най-малко два пъти колкото моята. Жена с ореола на славата; легендите за любовните й истории се предаваха като мръсни монети от ръка на ръка из целия ученически свят. Жена напълно зряла и оформена в своето богатство и значение; присъствието й изпълваше всяко ъгълче на къщата. Нейното докосване до термостата запали пещта под мене. Стъпките й на горния етаж отклониха гърленото, съсредоточено жужене на прахосмукачката. Смехът й кънтеше из къщата ту тук, ту там, преместваше мебелите, а те проплакваха; като птица, рядка и невидима, която прелита във високите клони на гора, на горния етаж прелитаха звуци, породени от нея. От всеки кът на нейния дом към мен надничаше ликът на Вира Хъмъл, той бе във всяка сянка, във всяка извивка на полираното дърво; тя бе отблясъкът в огледалата, полъхът, който дипли завесите, прашец върху мъхавите облегала на стола, в който бях потънал.

Наместил се в тъмната гостна, посягах към малкия лакиран рафт и четях едно след друго списание „Рийдърз Дайджест“. Четох, додето от четене почна да ми се повдига. В съдържанието открих и жадно погълнах две последователни статии: „Има ли чудодейно лекарство против рака?“ и „Десет доказателства за съществуването на бога“. Прочетох ги и останах разочарован, нещо повече от разочарован — потиснат; защото острието на надеждата събуди опасения, които бях приспал. Демоните на страха впръскаха в кръвта ми железните си игли. Беше ясно, въпреки красноречивия брътвеж на написаното и енциклопедичните претенции на двете стройни печатарски колони, беше ясно, че липсват доказателства, че чудодейно лекарство няма. Обзет от ужаса на думите, изпитах панически глад за осезаеми неща и от средата на дантелената салфетка върху масичката до лакътя ми грабнах боядисаната порцеланова фигурка на някакво засмяно джудже с къси крилца на точки. Пъргавите сиви чехли зашумяха по пътеката на стълбището и мисис Хъмъл сложи обяд за двама ни. В ярко осветената кухня ме обхвана смущение, че петната по лицето ми сигурно личат. Запитах се няма ли да бъде невъзпитано, ако стана да си вървя, но нямах сили да напусна този дом, чувствувах, че не съм в състояние да погледна дори през прозорците; и ако си тръгнех, накъде и за какво бих тръгнал? Тайнственото отсъствие на баща ми, изглежда, щеше да продължи вечно. Бях загубен. Жената нещо ми говореше; думите й бяха обикновени, но това ми стигаше, за да превъзмогна ужаса. Видях се в блестящата повърхност на масата между лицата ни; разсмивах я. Беше свалила кърпата от главата си и косата й бе прихваната на конска опашка. Когато й помагах да разтреби масата и отнасях чиниите до умивалника, телата ни веднаж-дваж се сблъскаха. Тъй минаха двата часа; бях полуудавен в страх, полумъртъв и пламнал от любов.

Баща ми се върна малко след един часа. Мисис Хъмъл и аз все още бяхме в кухнята. Говорехме за някаква пристройка във формата на „г“ с покрита веранда, каквато искала да долепи до задната стена на къщата; там през лятото щяла да сяда с поглед към двора, далеч от движението и шума на магистралата. Щяло да прилича на беседка и аз си представих как ще бъдем в нея двамата.

Със своята заострена като куршум шапка и набито със сняг палто баща ми приличаше на човек, когото току-що са изстреляли от оръдие.

— Ей, Баба ви Зима си навакса изгубеното време — рече той.

— Къде си бил досега? — попитах го аз и гласът ми позорно се запрепъва по пътека от сълзи.

Погледна ме, сякаш бе забравил, че съществувам.

— Навън, наблизо — рече той. — В училището. Щях да те вдигна, но се сетих, че имаш нужда да се наспиш. Беше почнал адски да побледняваш. Можа ли да заспиш от моето хъркане?

— Да. — Снегът по палтото, панталоните и обувките му говореше за приключения, завидях му. Вниманието на мисис Хъмъл се обърна изцяло към него; смееше се дори когато нищо не бе казал. Грапавото му лице бе поруменяло. Свали си шапката с един замах, като момче, и изтърси крака върху кафявата изтривалка от вътрешната страна на вратата. Жадувах да го мъча; гласът ми стана пронизителен: — Какво си правил в училището? Защо се забави толкова?

— Ей богу, обичам я тази сграда, когато няма ученици — сега той говореше на мисис Хъмъл. — Знаеш ли, Вира, какво трябва да направят с този тухлен хамбар? Да изгонят учениците на улицата и да ни оставят нас, учителите, да си живеем вътре; това е единственото място в живота ми, дето не съм имал чувството, че някой непрекъснато ми е стъпил на врата.

Тя се засмя.

— Ще трябват легла.

— Стига ми едно вехто походно легло — рече той. — Две стъпки широко и шест стъпки дълго; иначе легна ли с някого, все ще ми отмъкне завивката. За тебе не казвам, Питър. Както бях капнал снощи, сигурно аз тебе съм отвил. Та да ти отговоря на въпроса: приведох в ред всичките си дневници. За първи път от края на миналия срок всичко е тип-топ и сега се чувствувам, сякаш са ми свалили бетонен блок от гърба. И ако утре изчезна, новият учител, горкият, ще може веднага да си поеме работата. Раз-два и хайде; мърдай, приятелю, на другата спирка разтоварваме боклука.

Трябваше да се засмея.

Мисис Хъмъл приближи хладилника и попита:

— Обядвал ли си, Джордж? Да ти дам един сандвич с ростбиф?

— Дяволски мило от твоя страна, Вира, но да ти кажа истината, няма да мога да го сдъвча, снощи ми вадиха кътник. Чувствувам се двойно по-добре, но сега в устата ми е като потъналата Атлантида. При Мони изядох една мидена супа. Ако все пак искаш докрай да съм искрен, ако сте намислили с малкия да пиете кафе, няма да се откажа от една чаша. Забравих синът ми пие ли кафе.

— Как можеш да забравиш? — викнах аз. — Всяка сутрин в къщи се мъча, но все нямало време!

— Боже, щях да забравя. Опитах да се обадя на майка ти, но линиите са прекъснати. В къщи няма трошица храна, а какъвто си го знаеш татко Крамър, ще вземе кучето да налапа. Освен ако не е паднал по стълбите. Какъв късмет, а? Сега никакъв доктор не може да се добере догоре.

— Добре, а ние кога ще се доберем догоре?

— Всяка минута, синчето ми, всяка минута. Времената никого не чакат. — А към мисис Хъмъл се провикна: — Никога не откъсвай момчето от майка му. — После прехапа устни; разбрах, недоумяваше дали не е постъпил нетактично, защото, по непонятни за мен причини, самата тя нямаше деца. С подчертаното мълчание на слугиня тя сложи димящото кафе на масата до него. Вместо отговор от косата й се отдели къдрав кичур и се плъзна по страната й. Той се помъчи да потисне вълнението в гласа и каза: — Видях Ал горе на улица Спрус, идва си. С тоя влекач направиха чудеса; в този квартал, дойде ли до работа, всичко се върши като по часовник. Движението е възстановена навсякъде освен по малките улички и около Шейл Хил. Ако аз управлявах града, цял месец щяхме да ходим със снегоходки. — Вторачил се в тази въображаема бъркотия, той весело чупеше ръце. — Разправяха, че снощи късно в Уест Олтън един трамвай дерайлирал.

Мисис Хъмъл затъкна обратно косата си и попита:

— Жертви има ли?

— Не. Излязъл от релсите, но останал на крака. Нашите трамваи чак до обед не можаха да си пробият път до Ийли. Половината магазини в Олтън са затворени. — Удивлявах се на осведомеността му и си представих как е събирал информация, газейки из преспите, спирайки снегорините да пита водачите им, подтичвайки нагоре-надолу по небрежно нахвърляните купчини с възкъсото си палто като набързо източил се хлапак. Докато съм спал, той сякаш бе обиколил целия град.

Допих си кафето и необяснимото безразличие, което нервите държаха на разстояние, сега получи разрешение да ме залее. Престанах да слушам — баща ми разказваше на мисис Хъмъл по-нататъшните си приключения. Посивял от изтощение, на вратата застана мистър Хъмъл и тръсна от косата си сняг. Жена му поднесе обед; като хапна, погледна ме и намигна.

— Искаш ли да си идеш у дома, Питър?

Излязох, нахлузих палтото, чорапите и лепкавите сбръчкани обуща и се върнах в кухнята. Баща ми отнесе мократа си чаша на умивалника и наложи шапка.

— Ужасно спортсменско от твоя страна, Ал. Синчето и аз сме ти крайно благодарни — а към Вира Хъмъл добави: — Много благодаря, Вира, посрещна ни като принцове. — И тогава, любима, се случи най-странното от всички странни неща, които ти разказвам: баща ми се наведе и целуна жената по бузата. Сведох смутено очи и върху нашарения с пръски линолеум видях тесните й нозе в сините чехли с готовност да се повдигат на пръсти, за да получат целувката.

След това петите й се отпуснаха на пода и тя пое брадавичавата ръка на баща ми в своята.

— Радвам се, че дойде при нас — каза му тя, сякаш са насаме. — За кратко време къщата ми се напълни.

Когато дойде мой ред да й благодаря, не посмях да я целуна и извърнах лице, да покажа, че целувка няма да има. Поемайки протегнатата ми ръка, тя се усмихна и ме улови и с другата си ръка.

— Все тъй ли са ти топли ръцете, Питър?

Клоните на люляка пред вратата бяха заприличали на еленови рога. Сред бензиновите помпи и агрегата за сгъстен въздух чакаше камионът на Хъмъл — средно голям, тук-там покрит с ръжда шевролет-самосвал; на предната броня бе прикачена блестяща оранжева снегориначка. Когато моторът заработи, около нас като че бликнаха десет разноцветни трясъка. Седнах между татко и Ал Хъмъл; отпред отопление нямаше и бях доволен, че съм седнал между двамата. Минахме по улица Бюкенън. Старата ни къща, похлупена със снежен калпак, припекла на слънцето широката си бяла стена, срещу която като малък подхвърлях топката за тенис, ми напомни двореца на Дядо Мраз. Минавайки по улицата, децата бяха свалили снега от живите плетища, а тук-там от клоните на конските кестени в стремителен шумящ водопад се свличаше откъснало се рухо сняг. Къщите оредяха и непокътната белота се възцари по заоблените нивя зад високите като хора била от мръсен сняг, които снегориначката трупаше встрани. В далечината гористите хълмове бяха все тъй синьо-кафяви, ала багрите бледнееха като пробни отпечатъци от нова гравюра.

Разказвам ти всичко това и отново ме обзема умората, която чувствувах тогава. Седях в кабината на камиона, а баща ми и Хъмъл, хванати от предното стъкло в рамка като неясни картинки от стар ням филм, разриваха с лопати нашия буик, засипан до прозорците от снегорините, които бяха чистили шосе 122. Дразнеше ме сърбежът, който бе преминал от носа в гърлото, и подозирах, че има някаква връзка с лепкавия мраз в обувките ми. Рамото на хълма хвърли сянката си върху нас, полъхна ветрец. Слънчевите лъчи се издължиха, станаха златни и изчезнаха отвсякъде освен от върховете на дърветата. Хъмъл запали с вещина мотора и на заден ход нахлузи на задните гуми вериги, които после прикрепи с подобен на клещи инструмент. Размахани в синкавия здрач, сенките на мъжете разиграха някаква пантомима с един портфейл, чийто финал тъй и не схванах. И двамата оживено жестикулираха и след това се прегърнаха за довиждане. Хъмъл отвори вратата на кабината, връхлетя ме студен въздух и прехвърлих чупливото си тяло в нашата катафалка.

Докато пътувахме към дома, дните, в които за последен път бях видял шосето, ми се сториха отдавна забравени като добре зарасла рана. Ето го билото на Бонбони за кашлица, ето завоя и глинения насип, дето бяхме, взели гратистчията, ето млекоцентралата „Детелинов лист“, в която конвейерни ленти изнасяха говеждия тор, ето ги сребристите комини върху покрива на силоза, които сега димяха в оранжевото опиянение на небето; ето го правия участък от пътя, дето веднаж прегазихме една объркана авлига, ето го селището Галилея, а до кръчмата „Седма миля“ — магазина „Потиджър“, където спряхме да купим храна. Едно по едно, като аптекар, изпълняващ рецепта, баща ми обиколи рафтовете, взе хляб, сушени праскови, бисквити „Риц“ и булгур и ги натрупа на тезгяха пред Чарли Потиджър, който някога е бил фермер и като се върнал от Тихия океан, продал фермата си на едри земевладелци и отворил този магазин. Той записваше нашия кредит в кафява петцентова тетрадчица и макар че сметката ни от заплата до заплата достигаше до шейсет долара, нито веднаж не ни опрости дори един цент.

— Освен това един резен от свинския салам, моят тъст много го обича, и четвърт ливански салам, да си хапне и синчето — поръча татко. Този ден бе станал извънредно щедър в покупките си, обикновено биваше стиснат и купуваше храна само за един ден, сякаш на другия ден можеше да се наложи да храни по-малко гърла. Купи дори връзка пресни банани. И когато Потиджър след дълги усилия направи общата сметка с огризаното си моливче, баща ми се обърна към мен и попита: — Взе ли си лимонада?

Обикновено си взимах — това биваше последната глътка цивилизация, преди да потънем в провинциалния мрак, по някаква грешка превърнал се в наш дом.

— Не — отвърнах, — нямам апетит. Да вървим.

— Горкото ми синче — високо обяви баща ми пред малката глутница безделници с червени ловджийски шапки, които дори в този бурен ден бяха дошли тук да си клатят краката и да дъвчат. — От две нощи не се е прибирало в къщи, домъчняло му е за мама.

Вън от себе си блъснах вратата и излязох. Засипано със сняг по краищата, езерото оттатък пътя изглеждаше черно като гърба на огледална амалгама. Беше онзи сумрачен час, когато някои автомобили запалват фаровете, други — само двата мигача, а има и такива, които още карат без светлини. Баща ми подкара тъй бързо, сякаш пътят е гол. На места шосето бе напълно изстъргано от сняг и в тези промеждутъци веригите сменяха песента си. По средата на Файър Хил (над нас църквата с малкия си кръст приличаше на изрисувана с туш върху индиговото небе) една от веригите се откачи. Тя продължи да чука по задния десен калник през цялата последна миля. Виделината се изпъстри от прозорците по долните етажи на шепата Файъртаунскй къщи — те мъждиво тлееха като въглени. Странноприемницата „Десета миля“ бе тъмна, с приковани прозорци.

Нашият път не беше разчистен. Всъщност нашият път се състоеше от два пътя — единият минаваше през нивите на Еймиш, а другият, който се отделяше от първия, се спускаше покрай нашия имот и се съединяваше с шосето при басейна и хамбара на Сайлъс Шолкопф. На тръгване бяхме минали по този, по долния път; върнахме се по горния. Татко даде газ и насочи буика в натрупания сняг, той потъна и спря на може би само десетина стъпки от шосето. Моторът заглъхна. Баща ми изключи и угаси фаровете.

— Утре как ще се измъкнем? — попитах го.

— Едно по едно — рече той. — Сега искам да се прибереш в къщи. Ще можеш ли пеша?

— Какво друго ми остава?

Неразчистеният път представляваше дълга лента от святкащо сиво, поставена в перспективата на два криво очертани реда млади дървета. Оттук не се виждаше нито един светещ прозорец. Над нас, в още твърде светлото и затова беззвездно небе, на запад, като гигантски мраморни снежинки се носеха редки бледи облаци — тъй бавно, сякаш биха спрели, ако земята не се въртеше. Снегът стигаше над глезените ми, нахлуваше в обувките. Помъчих се да стъпвам в татковите следи, но крачките му бяха доста по-големи. Когато шумът на движението по шосето зад нас заглъхна, могъщата тишина още повече се сгъсти. Отпред, ниско в небето, светеше звезда — беше тъй ярка, че бялата й светлина ми се стори топла. Попитах татко:

— Коя е тази звезда?

— Венера.

— Винаги ли тя изгрява първа?

— Не. Но понякога последна залязва. Като стана сутрин, слънцето вече изгрява между дърветата, а Венера още виси над Еймишовия хълм.

— Може ли по нея да се ориентираш?

— Не знам. Никога не ми се е случвало. Интересен въпрос.

— Пък аз никога не мога да намеря Полярната звезда. Все не мога да допусна, че е толкова малка.

— Вярно. И аз не зная за какъв дявол са я направили толкова малка.

Торбата с продуктите, които носеше, отнемаше човешкия образ на фигурата му и тъй като нозете ми бяха престанали да усещат ходя, или не, той ми заприлича на шия и глава на кон, който съм яхнал. Погледнах право нагоре: кобалтовосиният купол се беше очистил от мраморните снежинки и тук-там прозъртаха плахи звезди. Клоните на младите дървета, между които вървяхме, отстъпиха и откриха дългата, навъсено-лъскава и ниска гърбица на горната ни ливада.

— Питър?

Гласът на татко ме стресна, имах чувството, че съм; останал сам.

— Какво?

— Нищо. Просто исках да се уверя, че си още зад мен.

— А къде да бъда?

— Сега ми го каза.

— Да понося ли малко торбата?

— Няма нужда, неудобна е, но не е тежка.

— Защо купи тия банани, като знаеш, че ще се наложи половин миля всичко да влачим?

— От умопомрачение — отвърна той, — наследствено умопомрачение. — Това му беше любимата мисъл.

Дочула гласовете ни, Лейди залая оттатък нивата. Бързите и неясни двукратни излайвания полетяха към нас като пеперуди, ниско над земята, леко докосваха пухкавата корица на снега, но не се осмеляваха да се втурнат нагоре в стръмния и гладък свод, похлупващ на стотици мили наоколо едно пространство, наречено Пенсилвания. От мястото, където долният път се отделяше от горния, в ясен ден виждахме първите синкави склонове на Елигейнските планини. Спуснахме се в завета на нашия хълм. Първи се показаха дърветата на овощната ни градина, после хамбарът, а през чаталите и преплетените голи клони на овошките — и нашата къща. На долния етаж светеше, макар че, приближавайки през стихналия двор, почнах да се убеждавам в нереалността на тази светлина, изпитах измамното чувство, че хората в къщата са умрели и са забравили лампата да свети. До мен баща ми изохка:

— Исусе, знам си, че татко е паднал по тия проклети стълби.

Но пред нас, край ъгъла на къщата личеше утъпкана пътечка, а на верандата имаше достатъчно признаци, че водната помпа е била използувана. Лейди изскочи отвързана из мрака с пърхащо ръмжене в гърлото си, но след туй, като ни позна, заскача като риба върху пухкавия сняг, завря муцуна в лицата ни, а в гърлото й затрептя слабата притихваща нота на любовно скимтене. Тя се стрелна, блъсна се край нас през двойната кухненска врата и намерила се на топло, изпусна недвусмислената воня на невестулка.

Ето я и кухнята — с цвят на мед, ярко осветена; ето ги и двата часовника: червеният, електрическият поради спирането на тока показваше съвсем погрешно време, но въпреки това продължаваше смело да върви. Ето я и мама, приближава ни с разтворени обятия и щастлива момичешка усмивка, за да поеме вързопа от татко и да ни посрещне у дома.

— Моите герои! — каза тя.

Татко почна да обяснява:

— Каси, тази сутрин опитах да взема връзка, но линията била прекъсната. Тежко ли изкарахте? В торбата има един италиански сандвич.

— Всичко мина чудесно — рече мама. — Татко ряза дърва и тая вечер сготвих малко от оная супа, сушено телешко с ябълки, баба я правеше, като нямахме какво да ядем. — От печката наистина се носеше божественият аромат на варени ябълки; в камината танцуваше огън.

— Тъй ли? — Баща ми, изглежда, бе удивен, че светът е продължил да се върти и без него. — Добре ли е татко? И къде, по дяволите, се е дянал?

Още докато приказваше, той влезе в другата стая и там, на обичайното си място на канапето, седеше дядо, скръстил на гърди изящните си ръце, и едва закрепил на коляното си своята мъничка, сега затворена оръфана Библия.

— Рязал си дърва, а, татко? — високо попита баща ми. — Ти си едно подвижно чудо. Изглежда, си бил праведен в някой миг от живота си.

— Джордж, не искам да излезе, че само за себе си мисля, но дали случайно си се сетил да донесеш вестник „Сън“? — Естествено, раздавачът не е могъл да изгази дотук и за дядо, който не би повярвал, че е валял сняг, ако не прочете във вестника, това е било мъчително лишение.

— Не, татко, да пукна — измуча баща ми. — Забравих. Не знам защо, ей тъй, от умопомрачение.

Мама и кучето дойдоха при нас в стаята. Повече неспособна да задържа добрата вест за нашето пристигане в себе си, Лейди подскочи на канапето и с едно изпъване на тялото си завря муцуна в ухото на дядо.

— Чиба, чиба! — извика той и се изправи, грабвайки Библията от коляното си.

— Обади се Док Епълтън — каза мама на баща ми.

— Тъй ли? Че нали нямаше връзка.

— Поправиха я следобед, след като пуснаха електричеството. Звъннах на Хъмълови, Вира каза, че сте тръгнали. За първи път я чувам по телефона толкова любезна.

— А какво каза Епълтън? — попита татко, прекоси стаята и се загледа в моя глобус.

— Каза, че снимката нищо не показвала.

— Тъй ли? Това ли каза? Каси, ти какво мислиш, дали не лъже?

— Знаеш, че никога не лъже. На рентгена всичко било чисто. Всичко се дължало на нерви; според него имаш лека форма на… как беше… чакай, аз си записах. — Мама отиде до телефона и от една хартийка, оставена върху указателя, прочете: — Мукозен колит. Побъбрихме си малко, но по гласа ми се стори, че е поостарял.

Изведнаж се почувствувах изтощен, изпразнен; без да свалям куртката, седнах на канапето и се облегнах на възглавниците. Просто бях длъжен да сторя това. Кучката сложи глава в скута ми и нагласи своята сгърчена и леденостудена муцуна под ръката ми. Козината й бе сякаш натъпкана с пух от леден въздух. Над мен родителите ми изглеждаха огромни и драматични.

Баща ми се обърна, голямото му лице беше напрегнато, сякаш отказваше да разкъса последния обръч около надеждата:

— Точно това ли ти каза?

— Но въпреки това мисли, че се нуждаеш от почивка. Според него учителската работа те напряга, питаше се дали не можеш да се заловиш с нещо друго.

— Ъ? По дяволите, Каси, та мен за нищо друго не ме бива. Това ми е едничкият талант. Не мога да напусна училището.

— Разбира се, и той, и аз си знаехме, че тъй ще отговориш.

— Каси, ти сигурна ли си, че той разбира от рентгенови снимки? Сигурна ли си, че този дърт мошеник знае какво приказва?

Бях затворил очи, изпълнен с благодарност. В това време върху челото ми се допря една голяма, хладна и суха шепа. Обади се гласът на майка ми:

— Джордж, какво си правил с това дете? Гори от треска.

Донякъде заглушен от дървената стена на стълбището, отгоре долетя гласът на дядо:

— Приятни сънища!

Баща ми направи няколко крачки по разлюлените дъски на кухнята и викна по стълбите подире му:

— Не се сърди за „Сън“, татко! Утре ще ти донеса. А дотогава нищо няма да се случи, обещавам ти. Руснаците са все още в Москва, Труман все още е цар.

— Откога ти е това? — попита ме мама.

— Не зная — отвърнах. — Цял следобед ми е слабо, нещо не съм съвсем на себе си.

— Искаш ли малко супа?

— Малко може, но не много. Какво облекчение за татко, а? Няма рак.

— Да — каза тя. — Сега ще трябва нещо друго да измисли, за да го съжаляват. — По успокоения овал на лицето й премина внезапна сянка.

Съгласявайки се, помъчих се да се върна отново в малкия заплетен свят, създаден от двама ни, в който баща ми беше любим и необикновен предмет на шега.

— В това го бива. Може би там му е талантът.

Той се върна в стаята и рече:

— Ей, това се казва човек с характер. Няма шега, наистина се е разсърдил, дето не му донесох вестник. Същинска електроцентрала, Каси. На неговата възраст аз ще бъда вече двайсетгодишен мъртвец.

И макар че бях замаян, спеше ми се и не можах да пресметна, думите му прозвучаха като възходяща поправка в неговите предвиждания за бъдещето.

Нахраниха ме, сложиха ме да си легна и ми прехвърлиха едно от своите одеяла, да ме затоплят. Зъбите ми бяха почнали да тракат и аз не направих нищо, за да спра тази необикновена вибрация на скелета си — тя ме заливаше отвътре с талази от студенина и едновременно изтръгваше от мама топли, но безнадеждни трептящи пориви на загриженост. Баща ми стоеше прав и мачкаше кокалчетата на пръстите си.

— Горкото момче, колко е честолюбиво! — гласно въздъхна той.

— Малкият ми слънчев лъч! — счу ми се да казва тя.

Заспах под припева на техните затихващи гласове. В сънищата ми не се явиха нито те, нито Пени, нито мисис Хъмъл или мистър Зимърман, нито Дайфъндорф или Майнър Крец, нито мистър Филипис; сънят ме отнесе в един мудно въртящ се свят, съществуващ преди всички тях, един свят, в който ме съпровождаше само просветващото в далечината лице на баба, с все същия учуден и уплашен израз, с който ме викаше да сляза от някое дърво — това лице се носеше с мен в изменчивия, безначален поток от неопределими неща. През цялото време имах чувството, че гласът ми високо протестира, а когато се пробудих от неудържимото желание да прескоча до клозета, стори ми се, че гласовете на родителите ми под мен са като някакво болнаво продължение на моя собствен глас. Прозорецът бе изпълнен с лимоновожълта утринна виделина. Спомних си, че почти бях изплувал от своя безизходен кошмар посред нощ при докосването на ръце до челото ми и от думите на татко откъм ъгъла на стаята: „Горкото момче, да можех да му дам своя упорит организъм.“

Сега отдолу долиташе пронизителната му гълчава, която се увиваше около майка ми като камшик:

— Казвам ти, Каси, за мен въпросът е решен. Убивай, за да не те убият — това ми е девизът. Тия копелета пукната пара не дават за мен, та аз ли?

— Само не е много подходящо един учител да разсъждава по тоя начин. Нищо чудно, че всичките ти вътрешности са разбъркани.

— Това е единственият начин, Каси. Всичко друго е самоубийство. Да мога само да се удържа в училището още десет години, пипвам двайсет и пет годишната пенсия и сбогом! Естествено, ако Зимърман и тая пачавра Хърцог не ме изхвърлят.

— Защото си я видял да излиза от една врата? Джордж, защо вечно преувеличаваш нещата? Всички ни да подлудиш ли искаш? Какво ще спечелиш, ако ни подлудиш?

— Не преувеличавам, Каси. Тя знае, че зная, а и Зимърман знае, че аз зная, че тя знае.

— Сигурно е ужасно да знаеш толкоз много!

Мълчание.

— Ужасно е — каза татко. — Ад!

Отново мълчание.

— Аз мисля, че докторът е прав — обади се мама, — би трябвало да напуснеш.

— Не разсъждавай по женски, Каси. Това са чисто и просто локумите на Док Епълтън, нали трябва да каже нещо. Какво друго да работя? Ще си остана безработен.

— А не може ли да напуснеш и ако не намериш друга работа, да се заловим с фермата? — Гласът й бе станал стеснителен и тих като на момиче; гърлото ми се сви от мъка за нея. — Фермата е добра — продължи тя. — Ще я караме като моите родители; преди да се махнат оттук, живяха щастливо. Нали, татко?

Дядо не отговори. Получи се празнина и мама побърза да я запълни с шега:

— Ще работиш с ръцете си, Джордж. По-близо до природата. Това ще те направи пълноценен човек.

Гласът на татко стана на свой ред сериозен:

— Каси, ти си ми жена, затуй искам да бъда откровен с теб. Мразя природата. Напомня ми смъртта. За мен природата не значи нищо друго освен смет, бъркотия и воня на невестулка — брррр!

— Природата — след като енергично се изкашля, поде дядо с тържествен глас — е като майка; с която ръка гали, с нея и наказва.

В къщата пропълзя невидима вълна от напрежение и аз разбрах, че мама е заплакала. Плачеше ли тя, все едно, че с нея и аз проливах сълзи, но този път бях доволен, че е сразена, защото изтръпнах от мисълта баща ми да стане фермер. То би значило и аз да потъна в угарите.

До леглото ми бяха оставили гърне, смирено коленичих и го използувах. Гледаха ме само медальоните по тапетите. До перваза на пода, като одрана кожа със съсирена по нея кръв, лежеше смачканата ми риза. Ставането от леглото напълно ми разкри моето състояние. Краката ми бяха отслабнали, болеше ме глава, а гърлото ми бе сякаш облицовано със сухо стъкло. Но затуй пък носът ми бе протекъл и аз можах да изстържа от себе си едно изкашляне. Настаних се отново в леглото, отпуснах се и с наслада предвкусих познатия ход на настинката: омекотената кашлица, запушения нос, спадането на температурата, сигурните три дни на легло. Тъкмо в тези мигове на оздравяване бъдещето ми се струваше най-близко, мисълта да стана художник ме вълнуваше най-силно, в мен се зараждаха най-светли надежди. Отпуснат в постелята, командувах гигантски призраци от цветове, а светът сякаш съществуваше само за да предостави случай на мечтите ми да се сбъднат.

Баща ми бе чул, че съм станал, и се качи при мен. Беше облякъл възкъсото си палто и идиотската плетена шапка, готов да тръгне. Днес моята сънливост нямаше да го задържи. На лицето му грееше радост.

— Как е, синчето ми? Виждаш ли какви три дни ти отредих?

— Че ти какво си виновен? Нали всичко свърши.

— Ъ? Искаш да кажеш за рентгена ли? Да, винаги съм бил с късмет. Бог се грижи за проскубаните врабци.

— Сигурен ли си, че днес ще има занятия?

— Да, по радиото казаха, че всички били готови да отидат. Чудовищата са готови да учат.

— Виж к’во, татко…

— Ъ?

— Ако искаш да напуснеш, да вземеш една година отпуска или нещо такова, не се спирай заради мене.

— Ти не се тревожи. За своя старец не се тревожи, и без туй си имаш за какво да мислиш. В живота си никога не съм постъпвал другояче освен като стопроцентов егоист.

Извърнах лице и погледнах през прозореца. След малко баща ми се появи там — една тъмна изправена фигура на фона на снега. Стойката му с нищо не издаваше затрудненото движение на нозете; все тъй изправен, той прегази двора, мина край пощенската кутия, изкачи се по хълма и се скри от погледа ми зад дърветата на овощната ни градина. Откъм слънцето дърветата се обагряха в бяло. Двете телефонни жици диагонално прерязваха чистата синевина. Голата каменна стена имаше убит цвят на умбра, а стъпките на баща ми бяха като бели мазки на бял фон. Знаех какво представлява тази сцена — един кът от Пенсилвания в 1947 година — и все пак нищо не знаех; в онова леко трескаво състояние, без да разсъждавам, се бях потопил в правоъгълник от разнобагрена светлина. Изгарях от желание да нарисувам всичко това, тъй както си беше, в неговото загадъчно величие. Хрумна ми, че ще трябва да отида сред Природата обезоръжен от всякаква перспектива, че ще трябва да се просна върху нея като огромно прозрачно платно с надеждата, че ако напълно й се отдам, ще се получи отпечатък на прекрасната и полезна истина.

После — сякаш като позволих на това зачатъчно вълнение да мине през мен, бях извършил нещо полезно — усетих премала, затворих очи и задрямах и затуй когато мама ми донесе портокаловия сок и булгура, ядох с още спяща уста.