Джон Ъпдайк
Кентавърът (2)

II

Баща ми и майка ми говореха. И сега често се пробуждам в тишината до теб, сгърчен от страх след съновидения, оставили киселия вкус на атеизма в стомаха ми (снощи например сънувах, че Хитлер, белокос луд старец с изплезен език, бил намерен жив в Аржентина). Но в онова време винаги се събуждах при звука на разговора между моите родители; гласовете им, дори когато биваха единодушни, звучаха свадливо и подсказваха жизненост. Бях сънувал дърво, но под бръмченето на техните гласове като че се усуках и от изправено стъбло се превърнах в спящо на леглото момче. Бях на петнайсет години, беше 1947-а. Тази сутрин темата им, изглежда, бе нова; не можах да разбера каква, само почувствувах в себе си — сякаш насън съм погълнал нещо живо, което се пробуди в мен — тревожната й, ужасяваща тежест.

— Недей, Каси, не се тревожи — казваше баща ми. В гласа му звучеше нотка на срамежливост, като да е обърнат с гръб. — Стига ми, дето и толкова съм живял.

— Джордж, ако си решил да ме плашиш, знай, че никак не е смешно — отвърна майка ми, В нейния глас тъй често се изразяваше онова, което исках да чуя, че понякога съзнанието ми разсъждаваше с нейния глас; и наистина, като пораснах, от време на време чувам от устата си в моменти на възбуда да излиза нейният глас.

Сега схванах предмета на разговора: баща ми смяташе, че е болен.

— Каси — рече той, — не се плаши! Не искам да се плашиш. Виж, мен не ме е страх. — От повторението гласът му избледня.

— Страх те е! — каза тя. — Пък аз се чудя защо час по час ставаш от леглото. — И нейният глас беше бял.

— Просто я усещам тая проклетия — поде той. — Усещам я в себе си като пихтиеста буца отрова. И не мога да я прокарам.

Тази подробност, изглежда, я стресна.

— Такива работи не се усещат — каза тя най-сетне с глас, внезапно смален, като на целомъдрено момиче.

Неговият глас набра сила:

— Усещам я в мене като отровна змия, която се увива около червата ми. Брррр!

Изпънат на леглото, представих си как татко прави този звук — рязко разтърсва глава, бузите му се раздрусват, а устата се превръща в размазано петно. Картината беше тъй жива, че се усмихнах. Вероятно разбрали, че съм буден, те съкратиха разговора; тонът на гласовете им потъмня. Малкото, бледо и жалко нещо, кацнало като снежинка в сърцевината на брака им, което успях да забележа в полусън, по здрач, сега се оттегли зад познатата мътилка на палячовската крамола. Когато тежестта на съня се вдигна от мен, обърнах глава и погледнах през прозореца. В долните ъгли на горните стъкла бяха поникнали нови ледени висулки. Ранното слънце разстилаше загар по стърнището на голямата нива отвъд прашния път. Пътят беше розов. Откъм огряната страна голите дървета бяха бели; странна руменина се таеше в клоните им. Всичко изглеждаше замръзнало; двата снопа телефонни жици изглеждаха заключени в синия лед на небето. Беше януари, понеделник. Почнах да схващам. След всяка неделя баща ми едва се окопитваше, за да иде отново в училище. През коледната ваканция се отпускаше и след това отново, с мъка, затягаше винтовете си. Времето от Коледа до Великден наричаше „дългата хамалогия“. Миналата седмица, първа от новата година, с него бе станало нещо, което го уплаши. В присъствието на Зимърман ударил някакво момче — толкоз ни каза.

— Не ставай сантиментален, Джордж — каза мама. — Как я усещаш?

— Знам и откъде ми дойде. — Приказваше тъй, сякаш не й говори, а играе пред нея като пред някаква невидима публика. — Тия проклети дечурлига! Просмуках мръсната им омраза и сега я чувствувам като паяк в дебелото си черво.

— Каква ти омраза, Джордж — рече тя, — това е любов!

— Омраза е, Каси. Всеки ден с нея ме посрещат.

— Любов е! — настояваше тя. — Просто искат да се обичат един друг, а ти си им застанал на пътя. Теб никой не мрази. Ти си идеалният човек.

— Мразят ме, червата ми мразят. Биха ме убили и го вършат. Паф, пуф и готово! Изнесете останките.

— Джордж, ако наистина мислиш така, не губи време, ами иди при доктор Епълтън.

Всеки път, щом получеше съчувствието, което търси, баща ми ставаше рязък и смешен.

— Не искам да го видя, този майчин син. Ще ми каже истината.

Изглежда, мама се беше извърнала на другата страна, защото се обади дядо ми.

— Истината винаги е била утешение — каза той. — Само сатаната обича лъжите. — Намесил се между другите два, гласът му ми се стори по-разлат, но по-слаб от техните, сякаш на гигант, който вика отдалече.

— Сатаната и аз, татко — каза баща ми. — И аз обичам лъжата. Всеки ден брътвя лъжи. За това ми плащат.

По голия кухненски под прозвучаха стъпки. Мама отиваше към началото на стълбите, в оня ъгъл на къщата, който се намира диагонално на леглото ми.

— Питър! — извика ме тя. — Спиш ли?

Затворих очи и се отпуснах в топлата си бразда. Завивките, стоплени от тялото ми, се превърнаха в меки вериги, дърпащи ме надолу; в устата си усетих застояла амброзия, която ме унася отново да заспя. Лимоненожълтите тапети, чиито малки тъмни медальони надничаха от шарките с лица на ядосани котараци, замряха, отпечатани върху обратната страна на клепачите ми като червени негативи. Сънят, който бях сънувал, се върна. Пени и аз бяхме до едно дърво. Горните копчета на блузката й бяха разкопчани, такива едни, бисерни копчета, разкопчани досущ както тогава, преди коледната ваканция, в тъмния буик на паркинга пред училището, когато отоплението на колата тиктакаше в коленете ни. Сега обаче всичко ставаше посред бял ден, в гора от стройни дървета, пронизана от светлина. Една сойка — виждаше й се всяко перце — увисна неподвижно във въздуха като колибри, но с прибрани, застинали криле, ала с живи очи, подобни на мъниста от черно стъкло. Като се помръдна, заприлича на препарирана птица, окачена на връв: и все пак знаех си, че е жива.

— Питър, време е да ста-а-ваш!

Китката й лежеше в скута ми. Галех бялата кожа на ръката й. Галех ли, галех и търпението ми постепенно изтъняваше ли, изтъняваше. Коприненият й ръкав бе вдигнат и откриваше кожата — имаше зеленикави жилки. Целият клас се беше насъбрал около нас в гората и ни гледаше; въпреки това лица не виждах. Моята Пени, моята онемяла, тревожна Пени се наведе напред. Внезапно и плътно, аз я обладах. Чудотворен мед се стече в слабините ми. А нейните зелени, изпъстрени с точици ириси станаха съвсем кръгли от смущение: нервно затрептя вътрешната страна на долната й устна, окъпана във влага. Обви ни същата онази атмосфера от преди месец, когато бяхме в тъмната кола, а аз установих, че ръката ми се намира между топлите й бедра, плътно притиснати едно о друго; тогава, изглежда, тя със закъснение разбра къде е ръката ми, защото изтече минута, преди да ме помоли: „Недей!“ и когато отдръпнах ръка, погледна ме точно така. Само че тогава бяхме в сянка, а сега ослепително светеше. Личаха дори порите на носа й. Беше неестествено притихнала; нещо не беше в ред.

Усещах лявата си ръка сгорещена и влажна — такава бе, когато я измъкнах измежду бедрата й, от крайниците към таза ми потече сок. Стори ми се, че съм изтънчено разпънат между няколко процеса. И когато отдолу се разнесе трясъкът на шумна глъчка, означаваща, че татко отива да погледне кухненския часовник, поиска ми се да извикам: „Недей, почакай…“

— Ей, Каси, кажи на момчето, че е седем и седемнайсет. Имам сума домашни да коригирам, а трябва да съм там в осем. Иначе Зимърман ще ми извие врата.

Да, точно тъй беше: а в съня дори не ми се стори необикновено. Тя се превърна в дърво. Притиснах лице о стеблото, сигурен, че това е тя. Последното, което сънувах, бе кората на дървото: грапавите ръбове и черните пукнатини със ситни зелени петънца от лишеи. Това бе тя. Господи, тя! Помогни ми! Върни ми я!

— П-и-т-ъ-р! Искаш да ядосаш баща си ли?

— Не! Ставам. За бога…

— Тогаз ставай! Ставай! Чуваш ли, момче? Хайде!

Протегнах се и тялото ми се разкърши и достигна хладните ъгълчета на леглото. Сокът се отдръпна. Трогателно бе това, че в съня тя осъзна промяната, която се извършва с нея, усети как пръстите й се превръщат в листа, искаше да ми каже нещо (с тия закръглени зеници), но не го каза, беше ме пощадила, без дума да изрече, се обърна на дърво. И тъкмо това беше най-хубавото у Пени, което едва сънят ме накара да осъзная — нещо, което преди почти не чувствувах — тази приютяваща любов, родена независимо от нейната младост, независимо от това, че почти не се бяхме докосвали, независимо от малкото, което й давах; тя бе готова да се пожертвува за мен. И колкото и да ми беше чудно защо, от главата до петите изпитах задоволство. Всичко това бе прясна мазка боя в живота ми.

— Мой малък слънчев лъч, огрей, заблести!

Майка ми бе преминала към нежност. Знаех, протегна ли ръка да докосна лъскавосивата боя на прозоречния перваз, той ще се окаже студен като лед. Лека-полека слънцето се бе вдигнало. Мръсният път беше преобразен, наподобяваше сонм лъчисти моруни. Отсам пътя нашата странична ливада представляваше лист изхабен гласпапир, с който е била търкана зелена боя. Тази зима още не бе валял сняг. Може би именно тя трябваше да е зимата без сняг. И по-рано ли е имало такива зими?

— ПИТЪР!

В гласа на майка си долових приклекнал тигър и без да мисля, скочих от леглото. Внимавайки да не допирам с кожата си нищо твърдо, като хващах с върха на пръстите си стъклените дръжки на шкафа — тези многостенни кристали замръзнал амоняк, почнах да се обличам. Къщата ни бе отчасти модернизирана селска къща. На горния етаж отопление нямаше. Измъкна се от пижамата и застанах за миг, наслаждавайки се от мъченичеството на голотата си; това ми се стори унищожителна критика на идеята да се преместим на това диво място. Беше го измислила мама. Обичаше природата. Стоях гол, сякаш излагах нейната лудост пред целия свят.

И ако светът ме гледаше, щеше да се сепне, защото коремът ми, нацвъкан като от голяма птица, бе покрит с червени петна колкото монети. Псориазис. Самото име на моята алергия, тъй чуждо, че да си изкривиш устата, тъй объркано, че да заекнеш, още повече засилваше самоунижението. „Самоунижение“ или „алергия“ — чудех се как да го наричам. Не беше болест, тъй като произлизаше от самия мен. И понеже е алергия, влияеше се от всичко: шоколад, пържени картофи, нишесте, захар, мазнина, нервна възбуда, от сухо, от тъмно, от притеснение, от затворено пространство, от умерен климат — с една дума, алергия от живота. Майка ми, от която я бях наследил, понякога я наричаше „бреме“. Намирах това за обидно. В края на краищата нейна беше вината; само жените могат да прехвърлят тия неща на децата си. Ако баща ми, чието стройно тяло бе обвито в гънки от чиста белота, ми беше майка, кожата ми щеше да бъде безупречна. Когато мама казваше „бреме“, имах чувството, че се разтоварва от своята вина и я превръща в товар, в нещо допълнително прибавено към мен. На тази възраст се отнасях към страданието с особена невинност, вярвах, че то е необходимо за хората. Виждах го навсякъде около мен и в това, че очевидно правя изключение, долавях нещо застрашаващо. Никога не си бях счупвал кост, не бях глупав, родителите ми открито ме обичаха. В заслеплението си вярвах, че съм порочно щастлив. Затуй за псориазиса реших: проклятие и нищо друго. За да ме направи човек, господ ме беше благословил с едно ритмично проклятие, което вдишвах и издишвах с всеки негов сезон. Лятното слънце стапяше раничките ми; до септември гърдите и краката ми биваха чисти, с изключение на едва забележимите петънца, тези невидимо бледи семена, които дългата суха сянка на есента и зимата довеждаше до ново избуяване. Проклятието достигаше пълния си разцвет през пролетта; но после засилващото се слънце обещаваше изцеление. Януари беше безнадежден. Коленете и лактите — онези области на кожата, които се намираха под натиск — се покриваха с кора; а на глезените, където прегръдката на чорапите насърчаваше раните, те гневно се сливаха една с друга в нещо като розова ципа. Ръцете ми бяха достатъчно изпъстрени, затуй не можех да обръщам ръкавелите на ризата с по две елегантни премятания, както правеха другите момчета. Иначе, облечен с дрехи, успявах да се маскирам като нормално човешко същество. Бог се беше смилил над лицето ми — ако не се смятат следите в горния край на челото, които, оставяйки косата си да пада над тях, скривах, — имах чисто лице. Също и дланите, освен незабележимо нашарените нокти. А някои от ноктите на мама бяха проядени чак до живо месо от нещо като жълта гнилоч.

Ледени пламъци ме заблизаха по кожата; малките доказателства за пола ми се свиха в настръхнало снопче. Нормално животинското в мен ме радваше; обичах появилите се най-сетне срамни косми. Червеникавочерни, металически, те се къдреха — макар и твърде редки, за да образуват гъсталак, — стегнати като пружини от този лимоненожълт студ. Преди това умирах от ужас, че няма да се окосмя; чувствувах се беззащитен в съблекалнята, когато — бързайки да прикрия своето наметало от петна, — съзирах, че моите съученици вече са навлекли бронята от козина.

Ръцете ми настръхнаха като гъша кожа; енергично ги разтърках и след това, като лихвар, който с наслаждение брои монети, прокарах длани по корема си. Защото най-съкровената ми тайна, последното падение на моя срам беше, че тъканта на псориазиса — леко извисените островчета, около които мекотата ставаше сребърна, тези съзвездия от загрубяла кожа, чието неравномерно разпространение по тялото ми приличаше на живи промеждутъци от движение и покой — тази тъкан скритом ми доставяше удоволствие. Радостта да усетиш как от теб се откъртва и отделя голям къс загоряла кожа под настойчивата намеса на ноктите трябва да бъде изпитана, за да бъде извинена.

Гледаха ме само медальоните. Отидох до шкафа и намерих чифт жокейски гащета, в чийто ластик още имаше живот. Облякох си тенис-фланелката с гърба напред.

— Ти ще ме надживееш, татко — долетя отдолу високият глас на баща ми. — Аз нося смъртта в червата си. — Тъй безстрастно изречените думи повлияха и на моите вътрешности и ги направиха плъзгави и непокорни.

— Момчето е будно, Джордж — обади се мама. — Можеш да прекратиш представлението. — Гласът й бе напуснал долните стъпала.

— Какво? Мислиш, че ще се разтревожи?

Точно преди Коледа татко бе навършил петдесет; винаги е повтарял, че няма да доживее петдесеттях. Но счупването на бариерата развърза езика му, сякаш, бидейки математически мъртъв, думите му вече нямат никакво значение. Тази негова призрачна свобода понякога ме плашеше.

Изправих се озадачен пред шкафа. Може би предвиждах, че дрехите, които си избера сега, дълго няма да слязат от гърба ми. Може би тежестта на предстоящото изпитание ме накара да не бързам. Като укор за колебанието, в дъното на носа ми се надигна кихавица, засърбя ме. Усетих сладостна болка в пикочния мехур. Откачих от закачалката сивите фланелени панталони, макар и да бяха с омачкани ръбове. Имах три чифта панталони; кафявите бяха на химическо чистене, а сините — осквернени от едно светло петно отпред, вляво. За мен това беше загадка и винаги се чувствувах някак несправедливо осъден, когато ги връщаха от чистене с обидния напечатан текст — ЗА НЕОТСТРАНИМИ ПЕТНА НЕ НОСИМ ОТГОВОРНОСТ!

Колкото до ризата, днес редът беше на червената. Рядко я носех, защото с нея върху раменете ми ярко се открояваха белите прашинки, сипещи се от скалпа ми като сняг от пърхут. Исках на всекиго да обясня, че това не е пърхут, сякаш по този начин щях да се оправдая. Всичко щеше да бъде в ред, ако час по час не си чешех главата, но ставаше все тъй, че неудържимият импулс изместваше риска. В този горчив ден щях да отнеса на съучениците си един огненочервен подарък, една гигантска искра, една емблема на горещината с два джоба. Вълнените ръкави меко се плъзнаха по ръцете ми. Ризата струваше осем долара и майка ми не можеше да разбере защо нея нося. Тя, изглежда, рядко се сещаше за моето „бреме“, а сетеше ли се, правеше това с едно твърде смело съчувствие, като да ставаше дума за част от нея. Нейният случай, ако не се смятат ноктите и скалпът, беше почти нищо в сравнение с моя. Не й се сърдех; тя си страдаше другояче.

— Не, Каси, татко трябва да ме надживее. Той поне е водил добър живот. Татко Крамър заслужава вечно да живее — казваше баща ми.

Без да се ослушвам за отговора й, знаех как мама ще приеме това — като упрек към баща й, дето живее толкоз дълго, дето толкоз години още продължава да е отегчителен товар. Тя вярваше, че татко умишлена се мъчи да натика стареца в гроба. Права ли беше? Въпреки че много факти потвърждаваха теориите й, никога не им вярвах. Бяха прекалено стройни и прекалено безкомпромисни.

По шума край умивалника долу разбрах, че е обърнала гръб, без да отвърне. Представих си я: вратът й целият в петна от ярост, ноздрите й побелели, а кожата над тях трептяща. Стори ми се, че се понасям по вълните на чувствата, избликнали под мен. Като сядах на леглото да си обуя чорапите, старият дъсчен под се надигна под нозете ми.

— Човек никога не знае кога ще го повикат — рече дядо. — Светът никога не знае кой е нужен горе.

— Аз пък съвсем сигурно знам, че нямат нужда от мен — каза татко. — Ако има нещо, от което господ няма никаква нужда, това е грозната ми физиономия — защо му е да я гледа?

— Той знае, че ние се нуждаем от теб, Джордж.

— Ти нямаш нужда от мен, Каси. Ще бъдеш много по-добре, ако ме захвърлят на боклука. Моят баща умря на четирийсет и девет, по-голяма добрина не можа да ни стори.

— Баща ти е бил разочарован човек — прекъсна го мама. — А защо трябва ти да си разочарован? Имаш чудесен син, красива ферма, жена, която те обожава…

— Щом пуснахме стария в гроба — продължи баща ми, — майка ми истински се отвърза. Дойдоха най-щастливите години от живота й. Тя беше свръхжена, татко.

— Мен ако питаш, много е лошо, дето не разрешават на мъжете да се женят за майките си — каза мама.

— Не се заблуждавай, Каси. Майка ми беше превърнала земния му живот в ад. Изяде го, жив го изяде.

Единият чорап имаше дупка — затъкнах я дълбоко в петата на обувката. Беше понеделник и в чекмеджето с чорапите нямаше нищо друго освен сираци и един чифт дебели вълнени английски чорапи, дето ми ги прати леля Алма за Коледа от Трой, Ню Йорк. Работеше там като закупвачка на детско облекло за някакъв универсален магазин. Предполагам, че изпратените чорапи бяха скъпи, но когато ги обух, се оказаха толкова обемисти, че просто ми смачкаха ноктите, и повече не ги сложих. От суета си избирах обувки малък номер, 39 вместо 40, каквито всъщност трябваше да нося. Мразех хора с голям крак; исках да имам бързи и грациозни копита като балерина.

Потропвайки с токове и пръсти, излязох от стаята и минах през стаята на нашите. Завивките им бяха дивашки отметнати и откриваха двойно вдълбнатия дюшек. Издрасканият скрин бе покрит с гребени от разноцветна пластмаса във всички размери — баща ми ги беше взел от стаята за Изгубени и Намерени вещи в гимназията. Все мъкнеше в къщи подобни отпадъци, сякаш се подиграваше с ролята си на снабдител.

Селската стълба, която слизаше между една измазана и една дървена стена, беше тясна и стръмна. Най-долу стъпалата се изкривяваха, тесните ръбове вече бяха протрити; трябваше да се сложи парапет. Татко беше сигурен, че някой ден, с това замъглено зрение, дядо ще падне; и все се заричаше да постави парапет. Дори го беше купил за един долар от някакъв вехтошарски склад в Олтън. Но го забрави — стоеше си подпрян в хамбара. Повечето проекти на баща ми във връзка с къщата свършваха по този начин. Подскачайки леко и безгрижно като Фред Астер^[1], заслизах по стъпалата и като слизах, докосвах голата мазилка вдясно. С необикновено гладка кожа, тази стена, нагъната на бразди като корем на голямо и безстрастно същество, просто издишваше студа, предаден през каменния зид отвън. Стените на къщата бяха от дебел пясъчник, изтръгнат от земята преди един век от митично яки зидари.

— Затвори вратата на стълбището — заповяда майка ми. Не искахме топлината да бяга от долния етаж.

И сега все още виждам всичко.

Долният етаж се състоеше от две продълговати стаи — кухнята и всекидневната, — свързани с две врати, една до друга. В кухнята подът бе настлан с овехтели чамови дъски, наскоро рендосвани и мазани. Отдушникът за горещия въздух, врязан в тези дъски близо до най-долното стъпало, ме лъхна в глезените с топлина. Проснат на пода, вестник „Сън“, който излизаше в Олтън, трептеше с единия си край от течението, сякаш молеше да бъде прочетен. Нашият дом бе пълен с вестници и списания; те наводняваха прозоречните первази и се разливаха от канапето. Баща ми ги носеше на бали — те имаха някаква връзка с кампанията на скаутите за събиране на отпадъчна хартия, но очевидно хартията не се предаваше. Вместо това се търкаляха навсякъде в очакване да ги прочетат; вечер, когато татко оставаше пленен в къщи, тъй като нямаше де да иде, заравяше се безутешно в тия купища. Можеше да чете със светкавична бързина и твърдеше, че нито веднаж не е научил или запомнил нещо.

— Жал ми беше да те вдигам, Питър — подвикна ми той. — На твоя възраст децата се нуждаят най-много от сън.

Не го видях; беше във всекидневната. През първата врата съзрях три цепеници черешово дърво, които горяха в камината, макар че новата пещ в зимника бе също запалена. На тясната ивица стена между двете врати в кухнята висеше нарисуваният от мен заден двор, който имахме в Олинджър. Рамото на мама го затъмни. Тук, извън града, тя привикна да носи дебели мъжки пуловери, въпреки че на млади години, в Олинджър, когато беше по-слаба и когато за пръв път я осъзнах като своя майка, минаваше, както казваха в нашия край, за „кокона“. С изтропване, което ми прозвуча като неизречен упрек, тя постави на моето място на масата голяма чаша портокалов сок. Между масата и стената имаше нещо като коридор, който сега тя изпълваше. Тялото й ми препречваше пътя и затова тропнах с крак. Тя се отмести. Минах покрай нея и покрай втората врата — през нея забелязах дядо, потънал в канапето до куп списания, навел глава, сякаш се моли или спи, капризните му старчески ръце прилежно скръстени на корема върху мекия сив пуловер. Минах край високата етажерка, дето два часовника показваха съответно 7,30 и 7,23. Избързалият беше червен, електрически, от пластмаса — баща ми го купи на една разпродажба. Изоставащият беше тъмен, дървен, с орнаменти, навиваше се с ключ и бе наследен от бащата на дядо, починал много преди моето раждане. По-старият часовник бе поставен на етажерката; електрическият висеше под него на гвоздей. Минах покрай бялата стена на новия хладилник и излязох през вратата. Беше двойна: врата и капак против буря — разстоянието помежду им бе отбелязано с широк праг от пясъчник. Когато се озовах между двете, чух баща си да казва:

— Вярваш ли, татко, като бях дете, изобщо не спях. Оттам идват и сегашните ми страдания.

Имахме малка циментова веранда, на която се намираше водната помпа. Имахме електричество, но водопровод в къщата още не беше прокаран. Земята под верандата, лете винаги влажна, бе сгърчена от мраз, поради което крехката тревица бе образувала чупливи черупки, които с трясък се стриваха под нозете ми. Спирали от скреж, подобни на парализирана мъгла, белееха под високата трева на градинския склон. Скрих се зад един от жълтоцъфтящите храсти, които растяха до стената на къщата. Мама често се оплакваше, че миришело; за нея природата беше символ на чистота, но аз все не можех да приема това сериозно. Доколкото виждах, земята се изграждаше на гнилоч и екскременти.

Изпитах измамното чувство, че урината ми замръзва във въздуха и се превръща в неразделна част от мене. В действителност тя димеше върху влажните листа, плътно постлали преплетените фусти на безлистния храст. Разпилявайки своята слама, Лейди изпълзя от къщичката си и завря черните си ноздри в телената ограда да ме гледа. „Добро утро“ — казах кавалерски. Като приближих колибката й, тя подскочи високо във въздуха, а като пъхнах ръка през замръзналата плетеница на метала да я погаля, продължи да се гъне, заплашвайки ме сякаш да се изпъне в повторен скок. Кожухът й бе настръхнал от студа, по него висяха стръкове и снопчета слама. На пипане гърлото й бе като перушина, а темето й — меко като восък. Под козината костите и мускулите й бяха топли и крехки. Тъй жадно въртеше дългия си череп, сякаш моли за още милувки, че изведнаж се уплаших да не бръкна с пръсти в очите й, уязвимо изпъкнали, досущ като увеличителни стъкла от черна пихтия. „Как си — попитах я аз, — добре ли спа? Сънува ли зайци? Зайци!“ Гласът ми я караше да се мята, да подскача, да върти опашка и да скимти — беше прелестно.

Както бях клекнал, студът ме нападна в тил и притисна гърба ми. Като се изправих, телените квадрати, до които се допираха ръцете ми, бяха почернели — кожата ми бе разтопила патината на скрежа. Лейди подскочи като отпусната пружина. Падайки обратно на земята, стъпи с лапа в паничката си, прекатури я и си помислих, че водата ей сега ще се излее. Но вода и паничка се бяха превърнали в твърд лед. В мигновението, додето съзнанието ми настигне зрителния образ, това ми заприлича на фокус.

Неразмътван от каквото и да било движение на вятъра, въздухът около мен почна да се втвърдява и аз се размърдах. Зъбната четка, вкоравена от мраз, представляваше неотделима част от ламаринената стойка, завинтена о стълба на верандата. Откъртих я с пукот. Четири пъти натиснах лоста на помпата, ала тя дращеше на сухо. Надигайки се от дълбините на загубилата съзнание земя, на петия път водата се плисна върху издълбания кафяв ледник, струпан в коритото, и леко задимя. Ръждивата вода изчисти четката от коравата й броня, но като я пъхнах в уста, стори ми се като безвкусен четвъртит бонбон. Кътниците ми изтръпнаха по ръбовете на пломбите. Пастата, изстискана върху космите на четката, се стопи и от нея остана само вкусът на мента. През цялото време Лейди наблюдаваше моето представление с диво удоволствие, което надуваше и свиваше тялото й, а когато плюех, джавкаше вместо аплодисменти — всеки лай беше едно облаче от студ. Оставих четката на мястото й, поклоних се и прибирайки се зад двойната завеса, т.е. двете врати, обикновената и капака, със задоволство продължих да слушам неспирните овации.

Часовниците сега показваха 7,35 и 7,28. Мощният прилив топъл въздух в меднооцветената кухня направи движенията ми лениви, макар часовниците да ме пришпорваха.

— Защо лае? — попита майка ми.

— Замръзнала е, ще пукне от студ — рекох аз. — Вън е страшно студено. Не можем ли да я вкараме вътре?

— Най-жестокото, което можеш да сториш на едно куче, Питър — каза татко, без да го виждам. — Свикне ли да стои вътре, ще умре от пневмония. Не помниш ли последното ни куче? Не откъсвай животните от природата. Хей, Каси, колко е часът?

— По кой часовник?

— По моя.

— Минава седем и половина. Другият сега наближава.

— Трябва да вървим, сине. Да мърдаме!

— Хапни, Питър — обърна се мама към мен, после към него: — Този твой евтин часовник, Джордж, все избързва. По часовника на дядо остават още пет минути.

— Никак не е евтин. На разпродажбата струваше тринайсет долара. Това е „Дженеръл Електрик“. И щом казва, че остават двайсет минути, значи, съм закъснял. Изсърбай си кафето, момче! Времето никого не чака.

— Уж имаш паяк в червата, пък си ужасно припрян — каза мама, после ме попита: — Питър, не чуваш ли баща си?

Наслаждавах се на къс от бледолилавата сянка под ореха в рисунката на стария двор. Обичах това дърво; като бях малък, от клона, който в картината ми изглеждаше само като лека мазка съвсем черна боя, висеше люлка. Гледайки тази черна ивица, припомних си замаха на шпатолата, тази секунда от живота ми, която по такъв забележителен начин бе останала завинаги пленена. Тъкмо този плен, мисля си, това заключване на шепа отминаващи секунди ме привлече към изкуството още на петгодишна възраст. Защото, нали горе-долу на тази възраст изведнъж ни става ясно, че ако не умрат, нещата истински се изменят, гърчат се, изплъзват се, връщат се и подобно петната слънчева светлина, процедили се през лозницата върху тухлената стена в някой ветровит юнски ден, непрестанно менят образа си?

— Питър! — Гласът на мама звучеше съвсем красноречиво.

Изпих портокаловия сок на две глътки и за да я разтревожа, казах:

— А бедната кучка вън? Дори няма какво да си пийне. Като е заблизала оная буца лед в паничката…

Дядо ми се размърда в другата стая и занарежда:

— Помня един знаменит израз на Джейк Бийм, оня, дето беше началник на старата гара Бърта Фърнъс още преди да спрат пътническия влак. Времето, викаше той и се пъчеше, времето и олтънската железница никого не чакат.

— Добре де, татко — обади се баща ми, — но я кажи, хрумвало ли ти е дали някой е сядал да чака времето?

Дядо ми млъкна пред този абсурд, а мама, понесла чайник кипяща вода за кафето ми, мина в другата стая да го защити.

— Джордж — рече тя, — я по-добре излез да запалиш колата, вместо всички ни да тормозиш с тези глупости!

— Защо? Да не съм наранил душата на татко? Татко, наистина нямах намерение да те засягам. Каквото казвам, мисля го. Чувал съм да разправят, че от времената зависел целият ни живот, но не зная какво значи. Какво ще рече това? Попитай когото искаш — мълчат си, диванетата, не казват. Не щат да бъдат честни. Не щат да си признаят, че и те не знаят.

— Защо пък — почна мама и се поколеба, разбирайки, както и аз разбрах, че настойчивото любопитство на баща ми напълно е пресушило простото значение на пословицата, — защото пък, то значи, че не можем да имаме невъзможното.

— Не е така. Виж какво — поде баща ми с оня леко извисен глас, който означаваше, че просто си търси с какво да се заяде, — аз съм син на свещеник. Възпитан съм да вярвам и все още вярвам, че бог е създал човека като последното и най-съвършено творение в своя свят. Ако е тъй, кои са тогава тия всесилни времена, които могат да ни превъзхождат?

Мама се върна в кухнята, надвеси се над мен и наля врялата вода в чашата ми. Ухилих й се съучастнически; татко често ставаше предмет за шеги помежду ни. Но тя не откъсна очи от моята чаша и хванала чайника с шарена кърпа, напълни я, без капка да разлее. Кафявата пудра на нескафето „Максуел“ образува тънка корица на повърхността на димящата вода и после се разтвори, боядисвайки водата в черно. Мама го разбърка с моята лъжичка и в чашата се завъртя спирала от кафяви зрънца.

— Изяж си булгура, Питър — каза тя.

— Не мога — отвърнах. — Не ми е добре. Боли ме стомах.

Исках да си отмъстя за пренебрежението, с което посрещна любовното ми въведение. Удивляваше ме фактът, че татко, този глупав и тъжен човек, който, мислех си, отдавна сме изключили от нашите романтични отношения с мама, тази сутрин успя да открадне най-важното място в съзнанието й.

— Татко — говореше той на дядо, — не исках да те засегна; работата е там, че тия изтъркани изрази страшно ме ядосват, причернява ми, като ги чуя. Побеснявам, защото са идиотски удобни. И ако ония едновремешни селяци или който там, по дяволите, ги е измислил, са искали нещо да ми кажат с тях, трябваше да си го кажат направо!

— Джордж, не друг, а ти пръв повдигна въпроса — рече мама.

— Ей, колко е часът? — Баща ми смени темата.

Млякото беше твърде студено, кафето — много горещо. Сръбнах и си попарих небцето; след всичко това ледената каша на булгура направо ми обърна червата. И сякаш да отхвърли лъжата ми, стомахът наистина ме заболя. Тиктакащите минути просто го пронизваха.

— Готов съм — извиках. — Готов, готов. — И аз като татко играех пред невидима публика, само че неговата се намираше далече и трябваше да й се крещи, а моята седеше току пред рампата. „Комично притиснало стомаха си, едно момче прекосява сцената отляво.“ Отидох във всекидневната да си взема палтото и тетрадките. Корясала, но вярна, куртката ми висеше зад вратата. Татко бе седнал на един от люлеещите се столове с гръб към огъня, който съскаше и танцуваше в камината. Чакаше с палто, овехтяло, карирано, с неподходящи копчета — беше го спасил от една църковна разпродажба, — не беше по мярка и едва му стигаше до коленете. На главата бе сложил отвратителна синя плетена шапка, измъкната от училищните кошчета за смет. Нахлузена над ушите, тя му придаваше вид на прекомерно израсъл глупак от романчетата в картини. Започна да я носи съвсем отскоро, чудех се защо. Все още си имаше коса, сивото едва я бе докоснало. Разбираш ли, за мен татко си беше все един и същ. Всъщност изглеждаше по-млад от годините си. Обърна се към мен и в лицето ми заприлича на преждевременно загрубял лукав уличен немирник. Детството си бе прекарал в един мизерен квартал на Пасаик. Съставено от лъскави буци и болезнено жълтеникави, отпуснати гънки, лицето му изглеждаше и нежно, и грубо, мъдро и невиждащо; в него и досега личеше онова достойнство, породено от голямото разстояние, което още в началото го издигна едва ли не до небесата. Веднъж се бях изправил до коленете му на тухлената пътечка, водеща към лозницата в нашия двор в Олинджър, и ми се стори, че погледът му е наравно с върховете на конските кестени — тогава повярвах, че додето стоим така, нищо лошо не може да се случи.

— Книгите ти са на прозореца — рече той. — Изяде ли си булгура?

— Нали все разправяш, че нямало време — отвърнах троснато.

Събрах си книгите: избелял синкав латински с едва крепящи се корици: нова-новеничка червена алгебра, издадена тази година; като я разлиствах, хартията издаваше упояващия аромат на девственица; и една грамадна сива и морна книга — естествена история, предметът на баща ми. На корицата й бе отпечатана триъгълна винетка, състояща се от динозавър, атом, искрящ като звезда, и микроскоп. Отстрани по страниците някой от предишните собственици бе написал със синьо мастило и големи букви ФИДО. Размерите на тази дума изглеждаха безнадеждни и жалки като запуснат религиозен паметник. Когато бях в седми клас, Фидо Хорнбекър беше футболен герой. Така и не можах да открия в списъка от имена на вътрешната страна на корицата, където моето стоеше последно, името на момичето, което го е обичало. От пет години аз бях първото момче, на което даваха тази книга. Четирите имена над моето —

Мери Хефнър

Ивлин Мейз „Битси“

Риа Фърстуайблър

Филис Л. Герхард

— се бяха разтопили в главата ми и образуваха една-единствена нимфа с непостоянен почерк. Може би всички са обичали Фидо.

— Времето, откраднато от храната — обади се дядо, — е време, откраднато от самия тебе.

— И той е като мен, татко — каза баща ми. — И аз никога нямах време да ям, „Измитай се от масата!“, все това чувах. Бедността е нещо ужасно.

Дядо оживено скръстваше и разделяше ръце, а високите му обувки с копчета възбудено шаваха. Той беше идеален партньор за баща ми, защото, като много стар, си въобразяваше, че стига да има кой да го слуша, би могъл на всичко да отговори, всички колебания да отстрани.

— Аз бих отишъл при доктор Епълтън — рече той и се изкашля с прекалено внимание, сякаш храчките му бяха от японска хартия. — Добре се познавахме с баща му. Епълтънови живеят в тоя край още от началото. — Окъпан в бялата зимна светлина, идваща от прозореца, и в сравнение с куршумоподобните очертания на баща ми, притулил с черно пукащия огън, дядо ми се стори много крехко създание.

Татко се изправи:

— Като отида при него, почва да се хвали. Друго нищо.

От кухнята долетя суматоха. Изскърцаха врати, после се тръшнаха; топли лапи задраскаха дъсчения под. Кучката се втурна бегом във всекидневната. Като че шибана от радостта, Лейди се завъртя на килима и ниско приклекна. С движения на побеснял плувец, краката й заръфаха едно петънце върху избелелия пурпурен килим, който бе тъй износен, че при търкане винаги изпускаше дребни масури лилави валма — „мишки“, както ги наричаше баба, когато килимът беше в Олинджър, а тя — още жива. Лейди бе тъй щастлива, дето са я пуснали вътре, че се превърна в бомба от добри вести, една космата бъркотия от водовъртежен екстаз, който в своите трептежи още издаваше миризмата на пора, убит от нея преди една седмица. Жадна да си намери бог, тя вторачи поглед в баща ми, промъкна се покрай нозете ми, скочи на канапето и в знак на дива благодарност близна дядо по лицето.

По време на разходките през дългия си живот той бе имал доста печални срещи с кучета и се боеше от тях.

— Чиба, чиба! — завика той, дръпна лице и вдигна сухите си грациозни ръце срещу бялата гръд на Лейди. С цялата си гърлена сила гласът му ни потресе, изплувал, ще речеш, от някакъв първичен мрак, който никой от нас не бе познавал преди.

Кучката притисна трептяща муцуна в ухото му, а бутовете й необуздано заиграха, от което списанията едно по едно се заплъзгаха към пода. Всички бяхме тласнати в движение; баща ми се затича на помощ, но още нестигнал канапето, дядо сам се изправи. И тримата се втурнахме към кухнята, а кучката продължаваше да ни се мотае в краката.

На мама, изглежда, сме се сторили като обвинителна команда, посрещна ни с вик:

— Пуснах я, защото не можех да й понасям лая.

Стори ми се едва ли не просълзена; удивих се. Моята тревога за Лейди беше престорена. Не бях чул повече никакъв лай. С един поглед към зачервената шия на мама разбрах, че е ядосана. Изведнъж ми се дощя да изляза; тя внесе в бъркотията изострена нажеженост, от която всичко затрептя. Рядко разбирах защо всъщност е ядосана; идваше й, после й минаваше — като времето. Нима абсурдният спор между татко и дядо наистина й прозвуча като убийство? Или аз бях сторил нещо, нахалната ми ленивост ли беше виновна? В желанието да се измъкна от нейния гняв, седнах с куртката и отново близнах кафето. Все още бе много горещо. Глътката прегори всякакво усещане за вкус.

— За бога, момче — обади се баща ми, — без десет! Не се ли размърдаме, отиде ми службата.

— Но по твоя часовник, Джордж — каза мама. Щом заставаше на моя страна, значи, не бях аз причината за гнева й. — Според нашия часовник остават ви седемнайсет минути.

— Вашият часовник не е верен — каза той. — Зимърман кожата ми ще свали.

— Ето, идвам — рекох аз и станах. Първият звънец удряше в осем и двайсет. С колата до Олинджър имаше двайсет минути. Почувствувах се притиснат в малкото време, което се топеше. А стомахът ми взе да трие една о друга своите празни стени.

Дядо се провря до хладилника и свали отгоре лъскавия, но безвкусен самун хляб марка „Майер“. Подчертано и умишлено той се стараеше да се движи уж незабележимо, което ни караше до един да го наблюдаваме. Разгъна восъчната хартия, извади филия бял хляб, после сгъна филията на две и прилежно я напъха цялата в устата си. Разтегливостта на устата му беше цяло чудо; под пепеливите мустаци зейна беззъба пропаст, която погълна хляба на един залък. Хладнокръвният канибализъм в този жест винаги вбесяваше майка ми.

— Татко — рече тя, — не можеш ли да почакаш да излязат, пък тогава почвай да мъчиш хляба.

Сръбнах последна глътка от това щавещо кафе и се упътих към вратата. Всички бяхме наблъскани в малкото пространство линолеум, което граничеше с вратата, стената, дето тиктакаха и тананикаха часовниците, хладилника и умивалника. Концентрацията беше твърде гъста. Мама с мъка се провря край баща си да се добере до печката. Той се дръпна и тъмният му образ сякаш се отпечата върху вратата на хладилника. Баща ми чевръсто се изправи и както си беше най-висок, оповести над главите ни пред невидимата си аудитория.

— Напред към кланицата! Тия мръсни дечурлига са натикали всичката си омраза в червата ми.

— Цял ден се върти около тоя хляб и накрая вече ми се струва, че в мозъка ми плъхове шават — възмущаваше се мама и с пламнал в червен псориазис врат се промъкна покрай дядо и ми навря в ръцете парче студен препечен хляб и един банан. Преместих си книгите, че да ги поема.

— Бедното ми ненахранено момче — рече тя. — Горкото ми скъпоценно камъче!

— Напред към фабриката за омраза! — извика баща ми, за да ме подкара. Объркан и нетърпелив да угодя на мама, бях се спрял да отхапя късче от студения резен.

— Ако има нещо, което да мразя — съобщи мама, колкото на мен, толкова и на тавана — в този миг татко се навеждаше да докосне бузата й с една от редките си целувки, — това е човек, който мрази пола.

Дядо вдигна ръце в своето ограничено пространство и с приглушен от хляба глас каза:

— Благословен да си!

Никога не пропускаше да го каже, както и рано вечер, когато се покатерваше на своя „дървен хълм“ и извикваше надолу към нас: „Приятни сънища.“ Ръцете му бяха грациозно вдигнати за благослов, жест, който би могъл да означава още капитулация и — ако се приеме, че в тях стискаше ангелчета — облекчение. В него най-добре познавах ръцете, защото като единствения в семейството с най-млади очи, мое задължение бе да вадя с щипците на мама микроскопичните кафяви трънчета, които се събираха в сухата, чувствителна, полупрозрачна изпъстрена кожа на дланите му, когато обикаляше фермата да скубе плевели.

— Благодаря, татко, ще ни трябват твоите благословии — каза баща ми и едва ли не изтръгна вратата, при което от нея рукна дъжд от тресчици. Никога не натискаше дръжката докрая и тя винаги заяждаше. — Спукана ми е работата — добави той, хвърляйки поглед към своя часовник. Аз го последвах, а бузата на мама бръсна моята.

— И ако има нещо, което да мразя в къщата си — извика тя подир татко, — това са евтини червени часовници!

Баща ми закрачи към ъгъла и застанал в безопасност на верандата, аз се обърнах; веднага разбрах, че съм направил грешка. При сцената, която видях, препеченият хляб в устата ми се превърна в буца сол. Понесена от инерцията на последния си вик, майка ми приближи стената и безшумно, понеже гледах през стъклото, отскубна електрическия часовник от гвоздея му на стената и замахна да го изпрати на пода, ала след миг го притисна с провисналата му жица до гърдите си като бебе; мокри, бузите й заблестяха. Срещнали моите, очите й безпомощно се разшириха. Като млада е била хубавица, очите й не бяха остарели. Всеки ден сякаш тя отново се сблъскваше с тежкия си живот. А зад нея баща й, смирено навел глава, преживяше с разтегливите си челюсти и като влачеше нозе по пода, зае мястото си във всекидневната. Дощя ми се да наглася лицето си в някакъв израз на утешение или пък на весела закачка, но то си остана замръзнало от страх. Страх за нея и от нея.

И все пак, любима, не мисли, че съвместният ни живот, колкото и да ни се струваше лош, не е бил добър. Добър беше. Все успявахме някак да се движим по твърда почва, колкото и нереална да беше тя. Когато баба ми лежеше на смъртния си одър в Олинджър, бях още малък, чух я да пита с отслабнал глас: „Дали пък не се разболявам?“ После сръбна глътка вино и на сутринта бе мъртва. Да. Бог ни закриляше.

 

 

Баща ми крачеше по грапавата като гласпапир ливада. Подгоних го. Купчинките, издигнати от къртиците в топлите дни, я правеха тук-таме неравна. Слънцето огряваше цялата стена на хамбара, този висок и пъстър петоъгълник.

— Мама за малко да строши часовника — рекох, като го настигнах. Казах това, дано се засрами.

— Днес е в особено настроение — рече той. — Майка ти е истинска жена, Питър. Ако бях мъж на място, като беше още млада, трябваше да я наредя в някоя комедийна трупа.

— Тя си мисли, че ядосваш дядо.

— Какво? Така ли? Пък аз главата си залагам за татко Крамер. Най-сладкият човек, когото познавам. Боготворя го.

Думите излизаха насечени и смалени от сините маси студен въздух, който лепнеше по страните ни. Спрял с лице надолу, до хамбара ни чакаше нашият черен буик, модел 36-а с четири врати. Отначало автомобилът имаше красива и натруфена броня; най-неочаквано баща ми — по начало материалните неща за него нямаха значение — бе почнал по детски да се гордее с тези стройни успоредни ребра от хром. Миналата есен старият и кален шевролет на Рей Дайфъндорф бе нещо загазил на паркинга до гимназията и татко, с неговите пристъпи на християнство, реши доброволно да го избута. Точно когато вече дигнали добра скорост, Дайфъндорф от глупост взел, че натиснал спирачките и нашата броня целунала задницата на Дайфъндорф. Не видях как е станало. Дайфъндорф сам ми разказа и се заливаше от смях — как татко се завтекъл отпред и засъбирал късовете начупен метал, мърморейки си под нос: „Може пък да я запои, може би Хъмъл ще успее да я запои.“ Тази безнадеждно разкъсана броня! Дайфъндорф разказваше тъй, че дори и аз се разсмях.

Лъскавите парчета все още се возеха в багажника, а предницата ни приличаше на уста с изпотрошени зъби. Беше дълга и тежка кола, цилиндрите имаха нужда от престъргване. Имаше нужда и от нов акумулатор. Качихме се с татко, той изтегли смукача и завъртя ключа и с изправена глава се ослуша, надявайки се стартерът да подкара замръзналия мотор. Предното стъкло бе покрито със скреж и вътре в колата беше мътно. Разбра се, че възкресението ще бъде невъзможно. Слушахме тъй напрегнато, че в главите и на двама ни кристализира една и съща позната картина: неизбежната ръждясала манивела, подаваща се напред от своята тайнствена кафеникава пещеричка, запираща в зенита на завъртването и веднъж отблъсната, завъртваща се назад. От свещите не излизаше дори признак на искра. Затворих очи да се помоля набързо и чух татко:

— Бога ми, синко, загазихме.

Той излезе и бясно почна да стърже скрежа по стъклото с нокти, докато откри квадратче колкото за погледа на кормуващия. Аз излязох от другата страна и като увиснахме заедно на противоположните рамки на вратите, забутахме. Веднаж, дваж. И с огромна сила трети път.

Доловихме далечен шум на отпаряне и гумите се освободиха от замръзналата земя на площадката пред хамбара. Съпротивлението на тежестта на колата намаля; едва-едва се заспускахме по хълма. Скочихме вътре и двамата, вратите се тръшнаха и колата набра скорост по чакълестия път, който извиваше и остро пропадаше надолу зад хамбара. Камъните пропукваха под гумите като бавно пукащ се лед. Колата глътна най-стръмната част от наклона с достойно ускорение и баща ми отпусна амбриажа — шасито подскочи, моторът закашля, хвана, хвана! — и ние полетяхме, размахали криле по розовия прав път между бледозелената ливада и равните угари. По нашия път се минаваше толкова рядко, че по средата растеше ивица буренак. Стегнатите устни на баща ми се поотпуснаха. Цял разтреперан, той даде газ на гладния мотор. Ако сега заседнехме, бяхме загубени, защото се намирахме на равно място и бутането вече нямаше да помогне. Той натисна смукача наполовина. Моторът мъркаше в по-висока гама. През ясните пролуки в заледеното покривало на стъклото можех да гледам напред. Наближавахме края на нашия имот. Ливадите ни свършваха там, дето почваше възвишението. Храбрият черен капак на мотора се понесе във вълните на рязкото, но късо нагорнище на шосето, глътна го заедно с камъните и го изплю отзад. Отдясно, с едно замръзнало червено знаменце, ни поздрави пощенската кутия на Сайлъс Шолкопф. Нашите земи останаха зад нас. Обърнах се: нашият дом представляваше малък букет от постройки, затъкнат в чезнещата пазва на долината. Покривът на хамбара и кокошарникът бяха бледочервени. От грубо измазания куб, в който бяхме прекарали нощта, се издигаше като последен откъслек от сън усукана ивица дим — синкав на фона на пурпурните гори. Пътят отново потъна надолу, нашата ферма изчезна и престана да ни преследва. Шолкопф имаше езеро — по леда се разхождаха патици с цвета на стари клавиши на пиано. Високият белосан хамбар на Джеси Флаглър вляво сякаш запрати по нас храчка от слама. Съзрях кръглото кафяво око на една дишаща крава.

Черният път излезе на шосе 122 с опасен наклон, по който не беше мъчно да се заседне. Тук имаше цяла редица пощенски кутии, приличаха ми на улица от птичи къщички, знак за СТОП, който озадачаваше с ръждясалите вече дупки от куршуми, и ябълка с подрязани клони. Баща ми се огледа по шосето и предположи, че е пусто; без да намали, той се прехвърли със скок през последното препятствие на изровения път. Намерихме се читави на твърдия бетон. Той превключи на втора, накара мотора да зареве, дигна на трета и буикът заликува. До Олинджър оставаха единайсет мили. Оттук нататък пътувахме все надолу. Изядох половината филия. Студени трохи посипаха книгите в скута ми. Обелих банана и го излапах — повече да доставя радост на мама, отколкото да задоволя някакъв глад, после свалих прозореца, колкото да провра корите и другата половина от хляба и да ги запратя към размазания пейзаж.

По ръбовете на нивите се обаждаха рекламите — кръгли, четвъртити, осмоъгълници. Цялата стена на един олющен хамбар казваше: НАРЯЗАН ТЮТЮН „ПОНИ“. Полята, из които през лятото семействата на менонитите^[2], нахлупили бонета и черни шапки, беряха домати и в които през акрите ечемик се клатушкаха дебелаци, седнали върху тесноноси алени трактори, сега остригани от своята реколта, изглеждаха болезнено оголени. Те молеха небето да ги покрие със сняг. Барачка с две бензинови помпи, цялата загърната в изпокъсани афиши за безалкохолни напитки, подскочи на един завой край пътя, после пропадна, завъртайки се, и сегиз-тогиз се появяваше в огледалото, смешно смачкана, литналият кон от надписа й размазан, неясен, подскачащ. При едно снижаване на шосето чекмеджето на арматурата издрънча. Минавахме през Файъртаун. Истинското селце се състоеше всичко на всичко от четири къщи от пясъчникови плочи; тук е живяла старата земевладелска класа на файъртаунчани. Една от тези къщи цели петдесет години носела името странноприемница „Десетата миля“ и до верандата й все още имаше греда за привързване на конете. Прозорците бяха заковани с дъски. Встрани от това ядро селото изтъняваше в по-нови сгради — магазинче от саждено-циментови блокове, в което продаваха бирата на каси; две нови къщи с високи основи, но без стъпала, макар че и в двете живееха хора; една ловна хижа за приходящи, доста навътре от пътя, в която неделно време идваха големи групи мъже, а понякога и две-три жени, и запалваха осветлението, няколко сглобяеми предвоенни къщи, построени на етажи като в град и пълни, както твърдеше дядо, с незаконни деца, които умирали от недохранване. Разминахме се с оранжев училищен автобус, заклатил се в обратна посока, към извънградското училище. Сега живеехме в района на това училище, но учителствуването на татко в Олинджърската гимназия ме спаси от него. Страхувах се от децата в околността. Мама ме накара да се запиша в клуба „4 Ейч“^[3]. В него членуваха деца с изтеглени надолу кръгли очи и сивокафеникава гладка кожа. Тъпата невинност на едни и до порочност подробната осведоменост на други ме поразяваха като еднакво дивашки и далечни от моите високо цивилизовани стремежи. Събирахме се в подземието на църквата и след едночасова прожекция на диапозитиви за болестите на говедата и вредителите по царевицата, изпотен от клаустрофобия, аз се гмурвах в студения въздух и побягвах към дома, да потъна в албума с репродукции от Вермеер, досущ като едва-що спасен от удавяне човек, докопал се до брега.

Вдясно се появи гробището. Килнати на всички страни, надгробни плочи яхаха слегналите се гробове. После яката пясъчникова камбанария на Файъртаунската лютеранска църква подскочи по-високо и от дърветата и за миг заби новия си кръст в слънцето. При строежа на тази камбанария участвувал и дядо; пренасял големи камъни с количка по едно тясно мостче от огънати дъски. Често ни е разказвал, показвайки точно и красноречиво с ръце, как дъските се гънели под тежестта му.

Заспускахме се по Файър Хил — по-дългия и по-малко стръмен от двата хълма по пътя за Олинджър и Олтън. Някъде до средата на склона растителността от двете страни на шосето проредя и се откри чудна гледка. Погледнах малката долина — беше като фон на Дюрер. Над нейните няколко акра от заоблени могили и гънки, украсени със сиви огради и осеяни с камъни, досущ като кафяви овце, господствуваше малка къща, израсла сякаш направо от земята. Към шосето къщата показваше широк бутилкоподобен комин, издигнат покрай едната й стена от плоски камъни, прясно варосани сега. И от този бял комин, чиято груба снага свързваше плоската стена с кривините на пейзажа, излизаше нищожна следа от дим, която все пак говореше, че тук живее някой. Нашият край, помислих си, е изглеждал точно тъй още когато дядо ми е помагал за изграждането на камбанарията.

Татко натисна смукача до дъно. Стрелката на термометъра изглеждаше залепена в леговището си отляво на ска̀лата; отоплението отказваше да се прояви. Управлявайки колата, ръцете на баща ми се движеха по метала и твърдата гума с болезнена припряност.

— Къде са ти ръкавиците? — попитах.

— Отзад. Не са ли там?

Обърнах се да видя; кожените ръкавици, които му бях купил за Коледа, лежаха, обърнали длани нагоре, върху задната седалка между една смачкана пътна карта и връзка канап. Бях платил за тях близо девет долара. Парите взех от фонда „художествена академия“, който бях почнал да отделям от средствата, припечелени от ягодовата леха — моето начинание в „4 Ейч“. За тия ръкавици отидоха толкоз много пари, че на мама успях да купя само една книга, а на дядо — носна кърпа. Тъй ми се искаше татко да се грижи за облеклото си, за удобствата си — като бащите на моите приятели. Ръкавиците му бяха по мярка. Сложи ги първия ден, после ги остави да си почиват на предната седалка, а накрая, когато един ден отпред се наместиха трима души, хвърли ги отзад.

— Защо не ги носиш? — Като говорех с него, гласът ми винаги звучеше като обвинение.

— Прекалено са хубави — каза той. — Чудесни ръкавици, Питър. Познавам хубавата кожа. Сигурно цяло състояние си дал за тях.

— Не чак толкоз, ама не ти ли мръзнат ръцете?

— Да, момчето ми, днес е мразовит ден. Точно сега сме в търбуха на Баба Зима.

— Добре де, не искаш ли да ги сложиш?

Покрай профила му в драскотинен порой летеше прахоляк. Той изплува от мислите си да ми отвърне:

— Като бях малък, ако някой ми дадеше такива ръкавици, щях с истински сълзи да ревна.

Заболя ме от тези думи, счуха ми се като другите, които долових сутринта, когато се събуждах. Бях предполагал само, че у него има „нещо“; надявах се да изясня това „нещо“, мислейки, че то е същото, което го караше да не носи моите ръкавици. И все пак подозирах, че е твърде стар и твърде голям, за да мога аз напълно да го пречистя или променя, дори заради мама. Наведох се и отблизо разгледах ръбовете бяла плът, които се образуваха там, дето ръцете му държеха кормилото. Бръчиците в кожата наподобяваха цепнатини, а космите — стръкове заловена в тях черна трева. Отгоре ръцете му бяха покрити с размазани кафеникави брадавички.

— Кормилото не е ли леденостудено? — Гласът ми беше досущ като на мама, когато му каза: „Такива работи не се усещат.“

— Право да си кажа, Питър, тъй ме боли зъб, че нищо не забелязвам.

Бях изненадан и облекчен. Зъбоболът беше нещо ново; кой знае, може би той да е бил причината за всичко. Попитах:

— Кой зъб?

— Навътре. — Той смукна; порязана от бръсненето тази сутрин, бузата му се сгърчи. Кръвта на порязаното изглеждаше черна.

— Иди да ти го поправят. Проста работа.

— Ами като не го знам кой е… Сигурно всички. Трябва до един да ги извадя. И да си лепна цяла протеза. При някой от ония казапи в Олтън, дето ги вадят и слагат за един ден. Новите ги посаждат направо във венците, докато още кървят.

— Истина ли?

— Разбира се. Садисти, Питър. Азиатски садисти.

— Не ми се вярва — казах аз.

Разтопено от спускането по хълма, отоплението тръгна; в глезените ме задуха кафявият въздух, препечен в ръждясалите тръби. Това събитие всяка сутрин идваше като спасение. И сега, като имахме вече гаранцията за един промеждутък на комфортно пътуване, пуснах радиото. Малката, подобна на термометър ска̀ла светна мътнооранжаво. И като се загряха лампите, грапави и дрезгави среднощни гласове запяха в светлата синя утрин. Кожата на главата ме засмъдя и се стегна; негърски и каубойски, гласовете следваха мелодията, като че си пробиват път през препятствия, които ги карат да прескачат, да се надигат и да залитат; и този грапав терен — това беше моето отечество. Това бяха Съединените американски щати от песните: планини с борови лесове, океани от памук, жълтеникаво-кафяви западни простори, населявани от безплътни гласове, одрезгавели от любов — всичко това нахлу в застоялия въздух на буика. Произнесена с мазна ирония, търговска реклама занарежда ласкаво за градовете, където се надявах животът да ме отведе, после отново екна песен, като влак, който издава пуф-паф и трака ли, трака, неудържим, отнасящ певеца като скитник върху гребена на своята инерция; татко и аз също изглеждахме неудържими, втурнали се надолу по грапавините на нашата изстрадала земя, стоплени в прегръдката на адския студ. В ония дни радиото ме повеждаше към бъдещето, в което щях да бъда силен: моите гардероби щяха да се напълнят с красиви дрехи, кожата ми щеше да стане чиста като мляко и аз щях да рисувам — под звуците на огромно богатство и слава — картини небесни и хладни, като картините на Вермеер. Че Вермеер също е бил неизвестен и беден, знаех. Но си казвах, че е живял в назадничаво време. А че моето собствено време не е назадничаво, разбирах от пъстрите списания. Вярно, в цялата област Олтън за Вермеер знаехме като че само мама и аз; но в големите градове сигурно имаше хиляди, които го познаваха, хиляди — и до един богати. Заобикаляха ме вази и полирани мебели. Върху колосана покривка на масата имаше подсладен хляб, изпъстрен с поантилистични мазки светлина. Отвъд парапета на моя балкон един огромен град на вечното слънце, наречен Ню Йорк, блещукаше с милионите си прозорци. Моите бели стени попиваха лекия ветрец, ухаещ на тебешир и огромни карамфили. На прага стоеше жена, чиято сянка се отразяваше от полираните плочи, и ме наблюдаваше; долната й устна бе леко набъбнала и отпусната, като долната устна на момичето със синя забрадка от „Хага“^[4]. Сред тези образи, които песните от радиото светкавично нахвърляха около мен, единственото празно място бе платното, което безгрижно, точно и красиво покривах с боя. Творбата си не можех да видя отсега, но нейният лишен от образ блясък се превръщаше в център на всичко останало — полетял в опашката на една комета, аз водех баща си през бременното пространство на нашата пееща нация.

След градчето Галилея, не по-голямо от Файъртаун и скупчено около кръчмата „Седма миля“ и пепелявата сграда на магазина „Потиджър“, пътят, също като котка, прилепила назад уши, се гмурваше в опъната лента, по която татко винаги даваше газ. Отминавайки образцовия силоз и крайните постройки на млекоцентралата „Детелинов лист“, в която говеждият тор се изнасяше с конвейерни ленти, шосето се врязваше между два високи бряга, отсечени в ерозиралата червена пръст. Тук, край камарка камъни, чакаше човек с вдигната за автостоп ръка. Очертанията му рязко се отпечатваха върху глинения склон и като го наближихме, забелязах, че е с твърде големи обувки, които странно стърчаха зад петите му.

Баща ми тъй внезапно натисна спирачката, че си помислих: сигурно познава човека. Той затича към нас с хлопащи обуща. Носеше избелял кафяв костюм на отвесни бели ивици, които изглеждаха неуместно елегантни. Сякаш да се топли, към гърдите си притискаше хартиен вързоп, плътно стегнат с книжен канап.

Татко се наведе пред мен, свали прозореца от моята страна и се провикна:

— Не отиваме до Олтън, само до подножието на Бонбони за кашлица.

Човекът клюмна пред вратата. Розовите му клепачи замигаха. Около врата си бе вързал мръсна зелена кърпа, която придържаше вдигнатата яка на сакото плътно притисната до гърлото му. Беше по-стар, отколкото подсказваше хилавата му фигура, зърната отдалеч. Някакво силно страдание или може би просто годините бяха протрили бялото му лице до кръв; по страните му бяха разцъфнали разкъсани пурпурни петънца, като новородени змийчета. В подутите му устни имаше нещо много нежно и то ме накара да се запитам дали пък не е по мъжката част. Веднъж, докато чаках баща си пред градската библиотека в Олтън, до мен се присламчи един такъв занемарен бродяга и няколкото думи, които измърмори, преди да избягам, ме бяха отвратили. Додето още влечението ми към момичетата беше неосъществено, чувствувах се страшно оголен откъм тази страна — приличах на тристенна стая, в която може да се вмъкне всеки пладнешки разбойник. Обзе ме някаква необоснована омраза към този човек. Прозорецът, който баща ми отвори към него, пропускаше студен въздух — ушите ме заболяха от студа.

Както винаги почтителната любезност на баща ми забави действието, което целеше да улесни. Човекът се сбърка. Почакахме да му се стопли мозъкът, та да проумее думите: „Не отиваме до Олтън.“

— Не отиваме чак до Олтън — извика отново татко и в нетърпението си тъй силно се издаде напред, че огромната му глава застана пред лицето ми. Като примижа, зад окото му подскочи мрежица от кафеникави бръчки. Сега и човекът се наведе към него и аз се почувствувах невъзможно прищипан между вялите им остарели лица. И през цялото време от радиото потракваше музикалното пуф-паф; страшно ми се дощя да се кача на този влак.

— А докъде? — попита човекът. Устните му едва помръдваха. Имаше права оредяла коса, тъй дълго неподстригвана, че вече образуваше перушинести четки зад ушите му.

— Само на четири мили. Качвайте се — рече татко с внезапна решителност. После бутна вратата от моята страна. — Премести се отзад, Питър. Нека тоя джентълмен седне отпред, до отоплението.

— Отзад ще седна — каза човекът и моята омраза мъничко се поотдръпна. У него се забелязваха известни остатъци от добро възпитание. Но докато не се намести на задната седалка, не откъсна ръка от отвора на моя прозорец — притиснал непохватно вързопа си под другата, отвори с нея задната врата — сякаш ние, моят раздаващ се баща и моята невинна милост, бяхме някакво коварно черно животно, което е заловил живо. Намерил се в безопасност в кухината зад нас, той въздъхна и каза (с един от ония дребни воднисти гласове, които, струва ти се, ще секнат на средата на изречението):

— Ама че попикан ден! Да му измръзнат на човек топките.

Татко отпусна амбриажа и извърши нещо нечувано: като обърна глава да говори с непознатия, угаси радиото. Музикалното пуф-паф с целия му товар от мечти се прекатури в пропастта. Плодовитата чистота на моето бъдеще се сви в сухата невзрачност на моето настояще.

— Само дано не завали сняг — каза татко. За другото не ме е грижа. Всяка сутрин се моля: мили боже, само сняг недей…

Зад мен, без да го виждам, непознатият смъркаше и се пълнеше с течност, надувайки се като допотопен звяр, съживил се при стопяването на някой ледник.

— Ами ти бе, момче? — подвикна той и с космите по врата си усетих, че се сгърбва напред. — Ти не си против снега, нали?

— Горкото момче — каза баща ми, — така и ще си остане, без да му е паднал случай да се попързаля. Откъснахме го от града, там му харесваше, и взехме, че го насадихме в пущинака.

— Бас държа, че мре за сняг — каза човекът. — Обзалагам се, че обича снега. — Очевидно снегът за него означаваше нещо друго; положителен бях, че е сестричка. Бях по-скоро ядосан, отколкото уплашен — нали бях с татко.

Той също ми се стори смутен от манията на нашия гост.

— Кажи, Питър — попита баща ми, — обичаш ли все още снега?

— НЕ! — отсякох аз.

Непознатият шумно смръкна. Татко се извърна към него.

— Откъде си, мистър?

— От Север.

— И отиваш в Олтън?

— Да речем…

— Познаваш ли Олтън?

— Бил съм по-рано.

— Какво работиш?

— Ами че… готвач съм.

— Ти си готвач? Чудесно постижение, при туй, сигурен съм, не лъжеш. Е, и какво си намислил? Да останеш в Олтън?

— Аз… малко да поработя, колкото да продължа на юг.

— Знаеш ли — почна татко, — ти, мистър, правиш тъкмо това, което винаги съм искал да сторя. Да скитам от град на град. Да живея като птица. Застуди ли се, плясваш криле и отлиташ на юг. — Непознатият се закиска, без да знае какво да каже. — Винаги съм искал — продължи баща ми — да живея във Флорида, а нито веднъж не съм я помирисвал. През целия си живот по на юг от великия щат Мерилънд не съм ходил.

— Нищо особено не е Мерилънд.

— Помня, бях ученик в Пасаик — поде баща ми, — все ни разказваха за белите плочници на Болтимор. Всяка сутрин, разправяха, жените излизали с ведра и четки и миели мраморните плочи, додето не засветят. Виждал ли си ги?

— Бил съм в Болтимор, ама не съм ги виждал.

— И аз тъй мислех. Излъгали са ни. Защо, по дяволите, трябва цял живот да лъскаш някакви си бели мраморни плочи, като ще се намери някой идиот с кални обуща да се подпише отгоре им? Все не ми се вярваше.

— Никога не съм ги виждал — рече човекът, сякаш съжалявайки, че е причинил такова дълбоко разочарование. Баща ми внасяше в разговора бездънната си способност да се вживява във всяко нещо, а това обезсърчаваше непознатите. Щат не щат, намираха се вмъкнати в някакъв безплоден, ала неутолим стремеж към истината. Тази сутрин стремежът му изглеждаше особено настойчив, като че се боеше от фатален срок. Той буквално изрева следващия си въпрос:

— А как можа да попаднеш тук? Да бях на тебе, мистър, тъй ще духна за Флорида, че и петите ми нямаше да видят.

— Живеех с едного в Олбъни — неохотно рече гратисчията.

Чувайки потвърждение на опасенията си, сърцето ми се сви. Но татко, изглежда, бе забравил опасната територия, в която бяхме нагазили, и продължи.

— Приятел?

— Да. Кажи-речи.

— И какво стана? Както винаги измама?

— Точно тъй, братче — отвърна му той и засиял се килна напред към мене. — Точно тъй постъпи тоя такован балама, да ме прощава малкият.

— Нищо, нищо — каза баща ми. — За един ден горкото момче чува такива страхотии, каквито аз цял живот не съм чувал. И от майка си е наследил всичко да вижда, а да не може нищо да направи. Слава богу, че аз поне съм полусляп и три четвърти глух. Небето да пази невежите.

Смътно бях доволен, че в моя защита баща ми бе призовал небето и мама като преграда срещу пороя долни признания, от каквито нашият гост преливаше; но пък дълбоко негодувах, задето изобщо заговори за мен пред този човек, задето натопи моята сянка в този резервоар от тиня. Стори ми се непоносимо в единия си край съществото ми да се докосва до Вермеер, а в другия край — до гратисчията.

Но облекчението приближаваше. Стигнахме билото на Бонбони за кашлица, втория, по-стръмния от двата хълма по пътя за Олтън. В подножието шосето за Олинджър се отбиваше вляво и там трябваше да оставим пътника.

Заспускахме се. Срещнахме камион с ремарке, който с такава мъка пъплеше към върха, че сигурно излющената му боя бе остаряла, додето се е изкачвал. Доста навътре от пътя, измежду политналите назад дървета, мудно изникна голямото кафяво имение на Ръди Есик.

Хълмът Бонбони за кашлица водеше името си от своя собственик, чиито бонбони за кашлица („КОЙТО Е БОЛЕН, ДА СМУЧЕ ЕСИК“) се произвеждаха с милиони в Олтън и омирисваха цели квартали от града на ментол. В своите малки, оцветени като мандарини кутийки, те се продаваха из целия Изток; единствения път в живота си, когато бях в Манхатън, с удивление съзрях в самото гърло на рая, на един щанд в Централната гара на Ню Йорк, познатия оранжев цвят — цяла редица! Не вярвайки на очите си, купих една кутийка. Нямаше грешка — на гърба, под внушителен, миниатюрен изглед на фабриката, с дребни букви пишеше „Произведено в Олтън, Пенсилвания“. Отворена, кутийката изпусна хладния етеричен аромат на Брубейкър стрийт. Двата града на моя живот — въображаемият и истинският — се бяха покрили един друг; никога не бях и сънувал, че Олтън ще може да се докосне до Ню Йорк. Лапнах едно бонбонче да увенчая тази сладостна смесица и това концентрично проникване; в зъбите си усетих сладост и на равнището на очите си, цяла миля под тавана, който разкриваше на воднистото си небе съзвездия от жълтеникави електрически звезди, видях жълтите кокалчета на татковите ръце, нервно стиснати заради моята заплесия. Престанах да му се сърдя и също като него закопнях час по-скоро да вземем влака за дома. До този миг татко не беше оправдал очакванията ми. През цялото ни пътешествие — това денонощие при сестра му — беше все уплашен и неспокоен. Градът бе по-голям от градовете, които би могъл да възприеме. Парите в джоба му се топяха, без нищичко да сме купили, И макар че вървяхме, вървяхме, тъй и не стигнахме до музеите, за които бях чел. В така наречения „Фрик“ се намираше картината на Вермеер — човекът с широкополата шапка и засмяната жена, чиито лениво обърнати длани несъзнателно приемат светлината, а в оня, дето го наричаха „Метрополитън“, беше момичето с колосаната забрадка, смирено приведено над пиринчената делва, от която излиза отвесно синьо сияние, Светият дух на моите невръстни години. Неразрешима загадка бе за мен фактът, че тези картини, които боготворех като репродукции, могат да имат най-обикновено физическо съществование; да се приближа на един досег от техните платна, с очите си да видя истината на техните багри, да проследя пукнатините, с които времето е проникнало като тайнство в тайнството — за мен всичко това би значело да застана очи в очи с някаква божествена истина, тъй пълна, че нямаше да е чудно, ако умра от това съприкосновение. Мотаенето на баща ми всичко обърка. Не посетихме нито един музей; тъй и не видях картините. Вместо тях видях хотелската стая на леля си. Макар и увиснала на двайсет етажа над улицата, тя странно ми замириса на подплатата на маминото зимно палто от дебел зелен плат с кожената яка. Леля Алма сърбаше някаква жълта напитка и през ъглите на много тънките си червени устни цедеше на облачета дима от ментоловите цигари „Куул“. Имаше бяла, много бяла кожа, а очите й бяха съвсем прозрачни от начетеност. Погледнеше ли баща ми, те печално се мръщеха; беше с три години по-стара от него. Цяла вечер разговаряха за лудориите и неприятностите в изчезналото вече енорийско здание в Пасаик, при чието споменаване само ми се завиваше свят и ми идеше да повърна — имах чувството, че са ме окачили над някакъв каньон от време. А долу на улицата, двайсет етажа под нас, светваха и угасваха сигналните лампи на таксиметрите — това бе необикновено интересно. През деня леля Алма, дошла тук в качеството си на провинциална търговка да закупува детско облекло, ни оставяше сами. Непознатите, които баща ми спираше по улиците, не искаха да имат нищо общо с неговите искрени, но все едни и същи въпроси. Тяхната грубост и неговото невежество ме унизяваха и раздразнението ми лека-полека се трупаше в пристъп, който бонбоните за кашлица изведнъж разпръснаха. Простих му. В храма от бледокафяв мрамор му простих, дощя ми се да му благодаря, задето ме е заченал да се родя в край, който може да вкара своите бонбони в гърлото на Рая. Взехме подземната железница за гара Пенсилвания, качихме се на влака и като близнаци седяхме един до друг през целия път; дори сега, две години по-късно, когато се изкачвахме или спускахме по хълма Бонбони за кашлица, в мен се пробуждаше някакво възпоминание за Ню Йорк и съзвездията, които сякаш ни бяха позволили да литнем заедно далеч от земята.

Вместо да натисне спирачката, баща ми по погрешка отмина разклонението за Олинджър.

— Хей! — извиках.

— Нищо, Питър — меко рече той. — Много е студено. — Лицето му изглеждаше неподвижно под тази идиотска синя плетена шапка. Не искаше оня човек да почувствува неудобство, че се отклоняваме от пътя си, за да го заведем до Олтън.

Тъй се възмутих, че дръзнах да се обърна и да пронижа непознатия с очи. Стоплено, лицето на гратисчията бе ужасно, заприлича ми на локва; то разбра криво причината за моето извръщане и се приближи до мен с размазана усмивка, цялото излъчващо кални емоции. Отдръпнах се от погнуса и се свих; всички части по арматурното табло неочаквано засвяткаха. Затворих очи да спра прилива на тази неканена и отвратителна гной, която бях разплискал. Най-страшното бе това, че в лицето му имаше нещо свенливо, благодарствено и момичешко.

Татко изправи назад голямата си глава и каза:

— Какво научи? — Гласът му се извиси, като че причинен от силна болка, и това смая другия.

Задната седалка мълчеше. Татко зачака.

— Не разбрах — обади се непознатият.

— Какви са ти заключенията? — дообясни баща ми. — Ти си човек, от когото се възхищавам. Имал си смелостта да извършиш всичко онова, което винаги съм искал да извърша: да пътувам, да обикалям градовете. Мислиш ли, че много съм изпуснал?

— Нищо не си изпуснал — думите се повърнаха назад като наранени пипала на насекомо.

— А извършил ли си нещо, което би искал да запомниш? Снощи цяла нощ лежах буден, мъчих се да си припомня нещо приятно, а не можах. Нещастия и ужас, все такива са ми спомените. — Тези думи нараниха чувствата ми; беше ме спечелил.

— Миналия месец убих едно проклето куче — гласът на гратисчията изскърца — може би това беше смях? — Какво ще кажеш? Мръсни псета, изскочат из храсталака и се мъчат да отмъкнат мръвка от крака ти; че като грабвам тогаз една тояга, ама голяма тояга, и продължавам, а песът му с пес се нахвърля; че като го цапардосах между очите… Падна и взех, че го наложих още няколко пъти и си викам: хайде сега да те видя, мръснико, дето ще ми скачаш по краката, че какво от туй, дето си нямам кола да си возя задника нагоре-надолу! Точно между очите, още с първия удар.

Баща ми изслуша това с натъжен израз.

— Повечето кучета няма нищо лошо да ти направят — каза той. — Просто са като мен, любопитни. Знам ги какво мислят. В къщи си имаме едно куче. Бива си го. Жена ми просто го боготвори.

— Аз на това кучешко копеле му дадох да разбере — рече гратисчията и сръбна слюнката си. — Ти, момче, обичаш ли кучетата?

— Питър всичко обича — каза баща ми. — Готов съм очите ми да извадят, само да имах и аз неговия добър характер. Но те разбирам, мистър, по непознат път, когато изведнъж в тъмното насреща ти изскочи куче…

— Да, пък и като няма кой да те повози, стой си цял ден да ти измръзнат топките — отвърна непознатият. — Вие бяхте първите, които спряхте да ме вземете.

— Винаги спирам — рече татко. — Ако небето не се грижеше за глупците, щях и аз да бъда на твое място. Казваш, че си готвач!

— Ами… по едно време бях.

— Шапка ти свалям. Човек на изкуството!

Почувствувах се като червей, защото си представих как гратисчията си мисли, че баща ми не е с всичкия си.

Сгърчи ме желанието да се извиня, да се просна пред непознатия и да обясня: ТОЙ СИ Е ТАКЪВ, ОБИЧА НЕПОЗНАТИТЕ, ВСЕ ЗА НЕЩО Е РАЗТРЕВОЖЕН.

— Голяма работа! Важното е да не оставяш тигана без масло. — Думите му бяха предпазливи.

— Лъжеш, мистър — извика баща ми. — Да готвиш за хората, това е изящно изкуство. Не бих го изучил и милион години да ми дадеш.

— Тая работа, приятелче — човекът премина в интимен тон, — като конски задник е проста. Копелтията по разните му заведения една грижа имат: кренвиршите да са тънки. На месото се стискай, а мазнина бутай повечко; кучи синове — хвани единия, удари другия! На един господ всички се кланят — на великия Долар. Само, ей богу, не мога да пия тая негърска пикня, дето я викат кафе.

Колкото по-нападателен ставаше гратисчията, толкова повече настръхвах и се свивах; кожата почна адски да ме сърби.

— Искаше ми се да стана дрогерист — каза му татко, — но като свърших колежа, с парите не бяхме добре. Старият ни завеща само една Библия и цяло чекмедже дългове. Но не го обвинявам, горкия, като дявол се мъчеше все честно да постъпва. Някои от моите ученици — аз съм учител — посещават фармацевтичната школа и както разправят, за тая работа глава се иска, не е за мене. Дрогеристите са все интелигентни хора.

— А ти, момче, какъв искаш да станеш?

Желанието ми да стана художник смущаваше татко.

— И той, горкият, се е объркал като мене — рече баща ми. — На него му трябва да се махне от този край и да слезе някъде на юг, дето има повече слънце, Много е зле с кожата.

— Вярно ли е, момче? Какво има?

— Кожата ми е синя — отвърнах със свит глас.

— Шегува се — рече татко. — Дяволски обича да си прави шеги с тия неща. От всичко на света за него най-добре ще е да замине за Флорида. И ако ти му беше баща вместо мен, досега да е там.

— Надявам се подир две-три седмици да съм там — каза гратисчията.

— Че вземи го! — възкликна баща ми. — Ако има дете, което да си е заслужило почивката, ето го! Моите пари свършиха. Време е да ме смени с нов баща; а аз — на боклука.

Думата му хрумна от огромния вехтошарски двор на Олтън, който се появи до шосето. Тук-там из сивите му проядени акри тлееха огньове. От гнилоч и ръжда нещата тук се превръщаха в наситено кафяво и в своите купища от пепел приемаха фантастични очертания, дрипави и проскубани като папрат. Неспирният вятър край реката притискаше пъстрите хартии до настръхналите стебла на буренака като същински полк от знамена. А оттатък река Рънинг Хорс отразяваше в своята ивица от черен лак кобалтовото синьо, безмълвно опнато отгоре. Монтирани на цилиндрични скели, за да могат да се вдигат и спущат, газови резервоари с цвят на слонове пазеха тухления силует на града: червеният Олтън, тайнственият град, опасващ полите на своите пурпурно-зелени хълмове. Вечнозеленият връх Олтън представляваше черно петно. Ръката ми се задвижи, сякаш държах четка. Железопътните релси лееха сребро покрай шосето; задръстените фабрични паркинги лъщяха; и шосето се превърна в улица на краен квартал, която се вие около автобусни агенции, проядени вагон-ресторанти и къщи, сглобени от греди.

— Ето го — рече татко на гратисчията — великия и славен град Олтън. Ако ми беше казал някой като дете, че ще умра в Олтън, Пенсилвания, щях да му се изсмея в лицето. Никога не бях чувал за него.

— Мръсен град — додаде гратисчията.

А на мен ми се струваше толкова хубав!

Татко спря на пресечката между шосе 122 и магистралата Ланкастър; червена светлина. Вдясно магистралата преминаваше в бетонен мост, Рънинг Хорс Бридж, зад който почваше истинският Олтън. Вляво оставаха три мили до Олинджър и още две мили до Ийли.

— Стигнахме — рече баща ми, — ще трябва да те изкараме на студа.

Гратисчията отвори вратата. След като татко оповести истината за кожата ми, безсрамните излъчвания откъм задницата на колата бяха поотслабнали. Въпреки това, може би случайно, той докосна врата ми. Навън скитникът притисна плътно хартиите до гърдите си. Лигавото лице се изопна.

— Беше ми приятно да разговаряме — подвикна татко след него.

Гратисчията презрително изръмжа:

— Мммм-да-а.

Вратата се тръшна. Светна зелено. Сърцето ми забави ударите си. Кривнахме в магистралата и подкарахме срещу течението на рукналия към Олтън трафик. Наблюдавах нашия гост през прашното задно стъкло — заприлича ми на пощальон с още неразпечатан вързоп, който се смалява в далечината. После се превърна в кафяво петънце до устието на моста, политна нагоре и изчезна.

— Този човек беше джентълмен — обади се баща ми с най-делови тон.

В мен закипя неудържимо чувство; бях твърдо решил да го ругая по целия път до училище.

— Браво — рекох аз, — чудесно! Прекрасно! Толкова си се разбързал, че не ме остави една пършива хапка да изям за закуска, а след туй взимаш тоя пършив скитник, отбиваш три мили заради него, пък той и едно благодаря не ти каза. Сега вече наистина ще закъснеем за училище. Отсега го виждам Зимърман как си гледа часовника и трамбова по коридорите нагоре-надолу да се чуди къде си. Честна дума, татко, мислех, че понякога имаш поне малко здрав разум. Какво толкоз намираш в тия скитници? Аз ли ти преча, че съм се родил, та не можеш и ти да бъдеш като тях? Флорида. А сетне му разправи и за моята кожа! Беше много мило, много ти благодаря. Както я почна, защо не ме накара да си сваля ризата? Или може би трябваше да му покажа корите по краката си? И защо непрекъснато разправяш на хората какво било, що било? Кой го е грижа, никой не го е грижа. На тоя идиот му дай да трепе кучета и да ми диша във врата! Белите плочи на Болтимор, боже господи! Кажи, татко, мислиш ли изобщо, като ги дрънкаш такива?

Но човек не може неспирно да ругае, когато другият дума не обелва. Втората миля преди Олинджър и двамата мълчахме. Той се разбърза, вече изпаднал в паника, че закъсняваме, задминаваше цели колони автомобили и си присвои центъра на шосето. Когато гумите попаднаха в трамвайните релси, кормилото се изплъзна от ръцете му, но спечелихме време. Като задминахме плаката, от който Лъвовете, Ротарианският клуб, Киуаните и Елените^[5] дружно ни посрещаха в Олинджър, татко каза:

— Няма защо да се тревожиш, че му стана ясно каква ти е кожата. Ще забрави, Питър. В учителската практика човек това научава: хората забравят всичко, което им кажеш. Всеки ден гледам тези безмълвни и безизразни лица пред себе си — напомнят ми смъртта. Минаваш през главите на тия дечурлига, ама никаква следа не оставяш. Помня, когато баща ми разбра, че умира, отвори очи, изгледа мама, Алма и мене и рече: „Как си мислите, напълно ли ще бъда забравен?“ Често се сещам. Вечно забравен. Какъв ужас — свещеник да ти каже такива думи. Щях да умра от страх.

Когато спряхме на паркинга до гимназията, пред вратите се бяха струпали последните ученици. Сигурно звънецът бе ударил. Обръщайки се да изляза от колата и да си взема книгите, надникнах към задната седалка.

— Татко! — извиках. — Няма ти ги ръкавиците!

Той вече се намираше на няколко крачки от колата. Обърна се, прокара нашарена с брадавици ръка по главата си и свали синята шапка. Косата му щръкна от статичното електричество.

— Какво? Да не ги е дигнал оня поразник?

— Той ще е. Няма ги. Само въжето и картата. На разкритието той посвети само миг.

— Карай! На него повече му трябват. Горкият хитрец, никога няма да разбере какво му се е паднало. — И продължи нататък, поглъщайки циментовата пътека на щедри крачки. Отрупан с книги, не успях да го стигна и както го следвах на все по-растящо разстояние, загубата на ръкавиците и начинът, по който позволи да се изръси от него моя скъп и тъй старателно обмислен подарък, породиха неприятна тежест точно в корема, дето бях притиснал книгите. Татко за всичко се грижеше; събираше за себе си вещи и ги оставяше да се разпиляват по света; но облеклото ми, храната, изисканите ми надежди — всичко ми беше от него и за първи път, невъзможна в своето огромно звездно отдалечение, смъртта му ми се стори тежка и страшна заплаха.