Георги Спиров
Аз, детективът-нобелист (8)

1.

С удоволствие ходех по всякакви партита, но в Масачузетс — този щат на традиционалисти, където всеки втори води потеклото си от „Мейфлауър“ — светският живот се оказа прекалено интензивен дори и за мен. Затова, като намерих в пощенската си кутия покана за Бала на Най-късата нощ, уреждан всяка година от Женския клуб на Кейп Код, директно я пратих в кошчето, без дори да съобразя, че просто нямаше кой да ме е поканил — никого не познавах в това сборище на стари моми.

Ден по-късно обаче получих поканата и по куриер, отпечатана на натурален картон със златни букви, а името ми бе красиво изписано с очевидно женски почерк. Непознатата дама твърдеше, че като свободен мъж имам известни обществени задължения към необвързаните жени, които съставяли абсолютното мнозинство в този (и въобще във всеки, ако питате мен) женски клуб. В подписа се разчиташе само Д, последвано от ефектна заврънкулка, която с малко повече въображение можеше да мине за А. Така в крайна сметка светският лъв у мене надделя над уморения бонвиван (с други думи, хвана ме любопитството кому съм притрябвал и защо трябва да се срещам с нея на другия край на щата) и преместих картичката от кошчето в органайзера — до слънцестоенето оставаха повече от две седмици и като нищо можех да забравя. Картончето пък забодох на напомнителната дъска за сметки и срещи. И като свърших с прегледа на пощата, тръгнах за последните занятия от семестъра.

В нашето сънно университетско градче рядко стават инциденти, така че тълпата пред библиотеката бе направо сензационно събитие. Над главите видях гарвановия перчем на либиеца Идриз — той и някакъв шишко също от биологическия, ако не се лъжа, подкрепяха от двете страни дребен мъж с черен костюм, в когото не беше трудно да се познае нашият заместник-декан Мърдок. Проправяше им път някакво хлапе от самоуправлението, гордо от възложената му отговорност, което непрекъснато подвикваше: „Освободете пътя! Отстранете се!“ и без никаква нужда размахваше жезъла си.

Докато наблюдавах тази странна сцена, с виеща сирена пристигна линейка. Идриз остави професора в ръцете на парамедиците, оправи си ризата и чак тогава ме забеляза.

— Закъсня да видиш шоуто, Пит! Право да ти кажа, досега мислех, че това са фолклорни истории.

— Аха — досетих се аз, — Мърдок ли го хвана липсата този път?

Изразът не беше особено сполучлив и не знам кой го беше пуснал в обръщение. Вече седмици се говореше, че на някои колеги им „пропадало времето“ — както си говорят от катедрата или вървят по коридорите, се сепват изведнъж и се оказва, че не си спомнят нищо за последните няколко минути. Аз много-много не вярвам на слухове, дори — като си знаех колегите, сред които зевзеците не бяха рядкост — не изключвах възможността някои да си разиграват майтапи, но случаят явно не беше такъв. За Мърдок се говореше, че е амиш, макар и да не носеше брада — това както и да е, но той наистина беше скучна душичка и връх на педантите, дори в летните горещини навличаше черен костюм.

— Това направо го съсипа — продължаваше да ръкомаха около мен Идриз. — Ако не знаеш, вчера самият той убеждаваше Лефтинг да не прекалява с пиенето, за да не му се случват такива неща, а ето че днес на него…

— Трябва да е било забавна гледка, но със сигурност не е било от препиване.

— Беше като риба на сухо, само примигва и зъбите му тракат, почна да заеква и изпадна в истерия, трябваше да му ударя два шамара.

Е, за това шоу си струваше да съжалявам.

— И какво говорят по този повод?

— О, какво ли не! За някакъв мозъчен вирус, за психотерористи или пришълци и дори за пропадане в дупки на времето…

— А стига де! Терористи — напълно възможно, пришълци — иди-дойди, вируси — какви ли не мутанти има, ти по-добре знаеш, нали си биолог! Но аз ли да ти обяснявам, че нищо живо не може да понесе времевите преходи?

— Знам — махна с ръка сириецът и на живото му лице се появи недоумение, — но кажи ми тогава, защо часовникът на Мърдок беше изостанал с шестнайсет минути?

— Изостанал? — не разбрах аз.

— Показваше време шестнайсет минути по-рано… но ти явно не знаеш този смисъл на думата.

Спомних си, че в някои по-стари книги действително бях срещал понятията „избързване“ и „изоставане“, приложени към часовниците, но там ставаше дума за механични апарати или примитивни електронни устройства. Не мога обаче да си представя какво би нарушило хода на един модерен часовник с радиоизотопна батерия и кохерентен таймер. Поне не и в земните условия на незначителна гравитация и нерелативистки ускорения.

— Това наистина е любопитно — признах аз. — И никой ли не се замисля над този феномен?

Сбърках с този въпрос, защото закачих слабото място на Идриз — академичната политика. Аз не че не се интересувам от нея, но предпочитам да гледам отстрани и избягвам да коментирам. А той, нали беше европейски възпитаник, още с идването си се присъедини към най-отявлените либерали и естествено, бе в хронична опозиция на ръководството. Сега забележката ми го отприщи окончателно:

— Да, разбира се! Само че феноменът официално не съществува! Пред журналистите не се обелва нито дума, пред полицията също! Ректорът бил възложил разследването на някаква частна детективска агенция… Страх ги е, то се знае!

Понечих да възразя, че аферата с имплантираните чипове за дистанционно подсказване нямаше да ни навреди толкова, ако не беше оная скандална статия в „Крисчън“, но навреме се усетих — само една дума щеше да ми докара нов словесен порой, а не исках да закъснявам. Затова само промърморих: — Да, разбира се — и се отдалечих. Настигна ме последният възмутен вопъл на Идриз, издаващ арабския му произход: — И детективът бил някаква жена, моля ти се!

 

 

Резиденцията на жените от Кейп Код беше в самия край на полуострова, на брега на залива недалеч от Провинстаун. Пристигнах доста след церемонията за откриване на бала и след като минах през скенера на входа, ослепително усмихната блондинка ме запита приятел на клуба ли съм. Чистосърдечно си признах, че идвам за първи път, и показах поканата. Момичето я погледна снизходително и ми заяви, че за да вляза в клуба, трябвало да имам „приятелска карта“, което щяло да ми струва „само петстотин долара“. Попитах дали тогава ще мога да бъда редовен посетител, но се оказа, че независимо от картата, всеки път трябвало да идвам с покана от някоя редовна членка.

— По дяволите, за какво тогава се набутвам с пет стотачки?

— За благотворителност — нагло ми се изхили блондинката.

Почудих се дали да плащам, но нали вече бях минал над двеста километра, за да удовлетворя любопитството си, набрах банковия си код и преведох петте стотачки по сметката, която ми бе издиктувана. Заедно с „приятелската карта“ получих и лъскав проспект, от който узнах, че клубът имал близо четири века история. На мое разположение бе трикилометровият плаж, а петте бара по традиция се обслужваха на смени от най-младите членки на клуба. Развлеченията бяха представени от няколко десетки атракциона, за някои от които не бях и чувал. Липсата на серви сред обслужващия персонал се обясняваше — недотам убедително, според мен — с мисията на клуба, който трябвало „да подготвя младите жени за изпълнение на техните разнообразни семейни и социални роли“.

Почти веднага след влизането ми в клуба ме обсебиха две момичета, които ме завлякоха на площадката за гоненица. Табела пред нея предупреждаваше, че за хора със сърдечни проблеми и още един куп болести тя е опасна, защото била с променлива гравитация (като знаех колко енергия гълта гравитронът отдолу, ми стана ясно за каква благотворителност ще отидат петте стотачки^[2]). Колкото и да се опитвах да хвана някоя от палавниците, или ме забавяше внезапно повишеното ми тегло, или излитах на няколко метра височина след обикновен подскок. След като двете няколко пъти се сринаха върху мен, задъхани и разкикотени се провряхме под ниската ограда. Девойките се отправиха към близката беседка да пооправят и без това оскъдните си тоалети, а аз получих нареждане да им доставя коктейли, но след не по-малко от пет минути, за да си поклюкарстват — и по мой адрес, сигурно.

Вече взимах подноса с високите запотени чаши, когато чух непознат плътен глас:

— Един професор по физика би могъл да си намери и по-сериозно занимание от закачките с недорасли тийнейджърки.

Зяпнах учудено към трийсетинагодишната жена, която втренчено ме гледаше над чашата си с тоник:

— Хм, за първи път ви виждам, но нищо. Само почакайте малко — и отидох до беседката да занеса питиетата на момичетата. Те се бяха вече съвсем разхвърляли и ме посрещнаха с уж уплашени писъци, но когато им благодарих за развлечението и се измъкнах, ме изпратиха с този път непресторени възгласи на разочарование и досада.

— Явно няма нужда да се представям — казах и седнах на високото столче до жената, която очевидно ми бе изпратила поканата. Съседката ми измъкна отнякъде тясна и дълга визитка и ми я подаде. Прочетох: „д-р Делия Аберкромби — конфиденциални проучвания. Балтимор“ и недоумяващо я изгледах. Беше висока, може би по-висока от мен, с живи ъгловати черти на лицето, в които личеше капка индианска кръв.

— Какво правите тук чак от Мериленд?

— Всъщност човек трудно би допуснал, че си гений — внезапно рече тя, като се направи, че не е чула въпроса ми. — Така и не си се отучил да си мърдаш устните, когато четеш внимателно.

Недоумението ми се удвои.

— Фил ми е разказвал много за теб — продължи тя.

— О да, споменавал е неведнъж за деловите ни партньори по Източния бряг, но не знаех, че сред тях има такава… — запънах се аз, защото на езика ми бе думата „досадница“.

— Че има такава досадница ли? — засмя се съседката ми. — Всичко е наред, Пит, свикнала съм.

Време беше да поема инициативата и извадих поканата от вътрешния си джоб.

— На теб ли дължа удоволствието? Загубих цели три часа, докато дойда тук от Кеймбридж.

— Ще ти поръчам аеротакси за връщането, ако бързаш. Просто не исках някой да ни види. Вашият ректор ме помоли да се заема с няколко странни случая, но без да се разчува.

— Аха, с колегите, дето ги хваща липсата.

— Как го каза?

— Дето им се губи времето.

— Официално феноменът се нарича „абсенция“, което според мен не е особено сполучливо, но браво, значи си в течение. Знаех си, че си добро куче.

— Нищо подобно! — възмутих се аз. — Никога не си вра носа в чужди работи, ако не ме помолят. Просто дочух това-онова.

— Няма значение — махна с ръка Делия, — нали не се налага да почвам от а-бе. Да ти кажа, нямах особено желание за се захващам с това разследване. И преди съм работила в университети и трябва да ти кажа, че е много трудно. Всички вие — и студенти, и преподаватели, сте маниаци на тема граждански права. Три пъти са ме съдили за навлизане в личното пространство, но нямам нито една присъда — и ме изгледа, сякаш очакваше да падна сразен.

— Има си хас — рекох, — нали иначе фю-фю… реномето и клиентелата. А и лицензът ти може да замине.

Делия ме изгледа свирепо, но после изглежда реши, че може да тълкува думите ми като изтънчен комплимент, и продължи:

— Сам разбираш, че не мога да работя със завързани очи. Трябва ми поне малко да знам за обстановката, да имам и информация отвътре. А ректорът ви е един лицемер, от една страна иска да разследвам, от друга — почти нищо конкретно не казва.

— Няма да говориш лошо за човека — казах строго. — Никакъв лицемер не е той, а просто стар наивник.

— Наивник или лицемер, все едно — не отстъпваше тя, — но не ми дава да разговарям с хората. Пази Боже, вика, това са хора чувствителни, ще се разстроят.

— Как пък не, за хората се безпокои! Другаде го стяга чепика, наесен му изтича мандатът, а той пак ще се кандидатира — съвсем нелоялно изтърсих аз.

— Нали?! — хвана се за думите ми Делия. — Знаех си, че ще се сработим, затова и прежалих хиляда и пет долара. Хилядарката за встъпителен внос и още пет за членска карта. И те чакам тук от два часа, а ти тичаш като разгонен пес, едва успях да те хвана.

— И мен ме изръсиха пет стотака на входа, за да стана приятел на клуба.

— Я не се оплаквай, ами ми поръчай един джин, че имаме дълъг разговор. Ще ни е по-удобно да седнем в сепарето. И поискай един плакет, да ти покажа някои неща.

Въпреки жалбите си, Делия разполагаше с доста обширно досие. Ректорът й беше дал достъп до масивите на охранителната система към самоуправлението, където инцидентите бяха заснети. Учудих се, че познавах почти всички пострадали.

— Лестър Голдсмит… Мойра Плезънс… за Стю Лефтинг и Джеф Мърдок знам… Пиер-Мари Льовернуа… Майк Бобров… Я виж ти, и Гъни Ларкин, иначе не можеш му затвори устата, ама си мълчи сега… Шарлота Кардиган… И накрая този Амритсар… а бе как си обръщат езиците с тези имена? — оставих плакета на масичката и отпих от бирата си. — Прави ли ти нещо впечатление в този списък?

— Епицентър е вашият факултет. Ако вземеш петдесетметровата му околност — това са три четвърти, а в стометровия кръг попадат всички инциденти.

— Точно тъй, и почти всички жертви са от факултета.

— Затова оттук искам да почнем, Пит. Дали при вас не се правят някакви опити, които могат да имат странични ефекти като случая Фелпс в Сан Франциско?

— И това ли знаеш?

Година по-рано „Пан-Ам Ривайвър“ изневиделица почна да хвърля мълнии от противоземетръсния скелет и чак месец по-късно се разбра, че по същото време Ричи Фелпс си правел поредния шантав експеримент в Бъркли. Съвпадението беше с точност до милисекундата.

— Забрави ли, че самият ти си бил по това време на покрива и си успял да заснемеш шоуто? Колко ти платиха за записа?

— Заради тази история ми се провали полетът до Сиатъл и изгубих много повече, така че по-добре не ми напомняй.

— Представям си как си треперил горе — злорадо се изсмя Делия.

— Остави старите работи и дай да видим какво става при нас и сега — прекъснах я аз. — Ако не знаеш, мога да ти кажа, че подобни случаи е имало още през двайсети век. Чувала ли си за ефекта на Паули?

— Ама с теб било истинско удоволствие да се работи! — възхити се Делия. — Фил не ми е казвал…

— Че съм заядлив тип ли? Още нищо не си видяла… Но ако си мислиш, че знам всичко, което се прави в нашата лудница, фундаментално грешиш. И въобще, почнала си нещата от средата. Имаш ли въобще някаква идея какво може да е това? Впрочем какъв ти е докторатът?

— По психология… Твоя грижа е да мислиш какво е това, ти си физикът в екипа. Моята работа е да открия кой го прави и защо. Кажи ми нещо повече за факултета ви.

— Каквото и да разправям, с твоята диплома едва ли ще го разбереш.

— Не ме интересува научната работа, а отношенията. Клюките, ако щеш.

— Истината, искаш да кажеш.

— И какво общо има физиката с политиката?

— Ами че те са дупе и гащи още от деня, в който Айнщайн се е подписал под писмото до Рузвелт. Освен това, за властта всеки физически факултет, особено такъв развъдник на гении като нашия, е потенциално гнездо на тероризъм.

— Не ми философствай, а кажи нещо конкретно.

— Както на всички такива места, и при нас е пълно с екстремисти. Консервативните демократи, например, искат да засилят щатското влияние в управлението на университета и полицията да замести самоуправлението за поддържане на реда.

— Че това не е ли републиканската програма?

— Хвани се за масата… Нашите републиканци са радикални и програмата-максимум им включва национализация на висшето образование, а охраната да се възложи на ФБР. Отделно си имаме и анархисти, а напоследък говорят, че и комунисти са се появили… Не мога да разбера тоя наивник ректорът как успява да балансира между всички тия фракции.

— Може би именно защото е наивник. Но тия радикал-републиканци и консервативни демократи… Исусе, накъде отива тая държава?! Не, не мога да повярвам.

— Това още не е всичко, за минитмените още нищо не съм казал. Всъщност защо не се убедиш сама?

— Поне засега не искам да се ровя из Кеймбридж.

— Не говоря да дойдеш като детектив… Хрумна ми нещо друго. От къде ти е докторатът?

— От „Джон Хопкинс“, естествено.

— Откъде накъде естествено, като живееш в Балтимор, може да си учила къде ли не! — Делия направи крива физиономия. — Добре де, нивото ти е подходящо. Ела при нас под прикритие като лектор, нали почват летните семинари и лекторати. Измисли си някаква тема, нещо за мотивацията на поведението, например.

— За такъв вариант не бях мислила… И какво трябва да направя?

— Дори не е необходимо да говориш с ректора. Прати едно предложение до учебния отдел и още на другата сутрин ще си гост-професор за ваканционния семестър. Управата винаги се оплаква, че са им малко кандидатите.

— А как ще обясня, че се познавам с тебе?

— Е… сигурно още първия ден някой отворко ще намери повод да те представи, за да се похвали, че ме познава. Нали съм нещо като местна забележителност. Бас държа, че ще стане още преди да те поканят на някоя сбирка. Дотогава, като се засечем някъде, прави се, че не ме познаваш. Ако ти потрябвам за нещо, ще ми се обаждаш по мрежата или смартфона, яко съм се защитил срещу подслушване.

— Ще си помисля, а и трябва да се посъветвам с Хелън.

— Тази пък коя е?

— Гаджета сме още от университета.

— Как ли те търпи…

— Тя е глухоняма.

— Хвани едната, па удари другата!

— И освен това загина преди две години.

— Съжалявам… Ама чакай, как така се съветваш с нея?

— В началото бях много депресирана, дори исках да се самоубивам, но после разбрах, че мога да се свързвам с нея по мрежата. Мрежовата църква на Вси светии й откри и-мейл, а от обратна поща нямам нужда, винаги съм я разбирала и без думи.

Останах с убеждението, че новата ми партньорка решително слага в джоба си всички чешити, които познавах.