Георги Спиров
Аз, детективът-нобелист (10)

3.

Делия явно си падаше по стереотипните действия — три седмици след пристигането й в Кеймбридж куриер ми донесе билет за концерт на Бостънската филхармония. Тя се появи пред входа на залата със странна прическа, която като каска покриваше челото и слепоочията й, и аз не пропуснах да отбележа необичайния й вид. Тя кисело се усмихна и леко повдигна кичурите от лявата си страна — там имаше голяма драскотина, покрита с лечебен гел.

— Паднах тази сутрин на джогинга — поясни Делия. — Въобще стана нещо много странно. Вече бях пробягала двете мили и ходом се прибирах по главната алея. Изведнъж усетих леко замайване и после… усещанията ми се разминаха с действителността. Вървях бързо, а в същото време имах чувството, че… знаеш как ходят кокетките. А аз никога не си въртя кълките!!! И още — чувствах петите си като върху високи токчета, а през живота си не съм слагала такива обувки! От учудване се погледнах в краката…

— И какво видя? Кристалните пантофки на Пепеляшка?

— Глупости! Видях маратонките и чорапите си. Но това така ме обърка, че не знам как оплетох краката си и се строполих за смях на всички наоколо!

Нямахме време за повече разговори, защото удари гонгът. За гвоздей на програмата тази вечер бе обявена световната премиера на „Покоряване на осемхилядниците“ от някакъв галеник на фонда „Мюзикаутор“. Аз обаче не останах очарован от хаотичното натрупване на звуци и в една от паузите, май беше между „Чогори“ и „Гашербрум“, бутнах Делия по лакътя:

— Я да слезем в пушалнята, да поговорим на спокойствие.

Настанихме се удобно в старомодните кресла и тя почна в своя стил: — Никаква знаменитост не си, щом толкова време никой не се засили да ни запознава.

— Ами по това време на годината при нас е пълно с гастрольори и ние аборигените се губим между тях — опитах да се отдумам аз, но тя продължи да ме атакува: — Добре поне, че не чаках на твоите отворковци, ами си намерих свои — и набързо ми разказа какво е свършила.

— И искаш да кажеш, че цялата бъркотия е била само за да скрият шайбата на ФБР? Слушай, Делия, така става само в трилърите на Лъдлъм и Кланси.

— Знаех си, че си се учил по криминалетата от миналия век… Пит, не споря, че си гений, но не се бъркай в работата на експертите. И не си дъвчи пурата, ами по-добре ми кажи ти разбра ли нещо?

— В лабораторията на Джонатан Краут се занимават със свръхпроводимост в условията на силни магнитни полета — почнах колебливо, защото не бях сигурен доколко тя ще разбере какво й говоря. — Нямам точна представа за неговата работа, пък и тя е далеч от моите интереси. Но има три странни съвпадения. По същото време, когато наблизо някого го е хващала липсата, установката му изведнъж е отказвала да работи…

Делия ме изгледа недоумяващо.

— Не, не се е повреждала — изпреварих аз въпроса й. — Просто е преставала да функционира без никакви видими причини, и после почвала отново.

— Как така е преставала да функционира?

— Е, не съм сигурен дали това е най-точната дума… — реших да изоставя щадящия стил. — Виж сега, там има един много мощен соленоид и в полето му е разположен свърхпроводимият контур. В него се пускат калибровани токови импулси и се измерва времето на затихването им при различен интензитет на полето. Обаче става нещо непонятно — импулсите въобще не се появяват, като че ли свръхпроводникът за известно време се е превърнал в изолатор.

— А от какъв материал е този контур? — попита Делия.

Зяпнах, и имаше защо. Човек, останал с гимназиалната физика, не би се досетил да зададе такъв въпрос.

— И аз се замислих за това. В два от случаите е била тривиална ниобиева сплав, известна едва ли не от сто години насам, а третият път контурът е бил плазмен.

— А интензитетът на полето?

— Ама ти наистина не си си губила времето, както гледам! Сигурно си минала цялата електродинамика.

— Зарежи комплиментите, драги, знаеш, че не си падам по тях. Говори по същество.

— Добре де… Там е работата, че още не мога да се добера до точните данни. Джонти е отвратително и потайно копеле, дори неговите сътрудници нямат свободен достъп до лабораторния му дневник, и не ми се ще да му разбивам паролите без сериозни основания. Пък и не забравяй, че макар и да съм гениален, в тази област съм компетентен горе-долу колкото теб.

— Момент — прекъсна ме Делия и се ослуша. — Ръкопляскат, значи първата част свърши. Нека слезем в бюфета, иначе няма да се вредим.

Продължихме разговора си в левия край на бара.

— Пит, ама ти изглежда имаш широки пръсти — внезапно рече Делия, когато поръчах „натурално и екологично кафе“.

— Може би защото не ми се е налагало да си ги стискам. Старците ми имаха приличен доход, като студент получавах максималната стипендия, после почнах работа — вярно, в началото не особено платена, но по това време бях женен за състоятелна жена и Кет сама си покриваше разходите и капризите. А като дойдох тук, знаеш какви са ни заплатите и осигуровките… Нямам намерение да напускам, значи на старини ще имам добра пенсия. При това положение защо ми е да пестя? Предпочитам от време на време да изляза на борсата, като в доброто старо време.

— И това винаги ли е доходоносно? — попита Делия.

— Във всеки случай е по-интересно да играеш, отколкото да си стискаш чековата книжка в пазвата. А и аз имам умна програма, така че балансът винаги ми е положителен.

Делия ме гледаше замислено.

— Но нямаш деца — рече тя.

— Не съм сигурен, че това би изменило нещата. Бих могъл да ги осигуря с всичко необходимо, докато са малки, а оттам нататък бих ги оставил сами да се грижат за себе си. В края на краищата, аз на седемнайсет години вече сам се издържах. И нищо няма да наследя освен една занемарена ферма в Монтана.

— Пит, ти си съвършен егоист! — изведнъж избухна Делия. — Знам много повече за тебе, отколкото си мислиш! Твоите родители са се разорили от глобите, които са плащали заради щуротиите ти. И понеже още те е срам от това, те е страх да имаш деца.

— Слушай, нямам нужда от психоаналитик. И ако искаш да знаеш, наистина ме е страх да имам деца, но по други причини. Я си представи, че ми наследят гениалността, но не и морала? Ясно ли ти е каква глобална заплаха ще бъдат? Съжалявам, но имам чувство за отговорност пред човечеството и затова предпочитам да остана неповторим.

— Ама ти наистина си неповторим — прихна Делия. — Много ми е интересно да те наблюдавам, ще има много да пиша на Хелън за тебе. Но изглежда, че все повече хора гледат на парите като теб. Не знам дали си запознат със статистиката, но самостоятелните малки и средни фирми непрекъснато намаляват и бизнесът все повече преминава в ръцете на гигантите от списъка на „Форбс“ с техните дъщерни компании и филиали. Ако продължава така, няма да минат много години и същинската частна инициатива съвсем ще западне, а нали тя ми крепи бизнеса, големите компании си имат собствени служби за сигурност и разследване. Значи ще трябва да си търся друго препитание.

Под ниския таван отекна гонгът.

— Я да отидем да слушаме Бетовен — рекох аз. — А за другото не се безпокой, нали видя — всеки университет ще те глътне, без да си помръднеш и малкия пръст.

Бях побеснял от нападките й и вече че бях заканил да й го върна, само дето не ми беше ясно как. Но Делия, то се знае, нищо не подозираше, иначе не би ме поканила вкъщи на кафе след концерта.

Като пристигнахме, тя бързо се преоблече и почна да се върти около кафеварката, а аз се настаних пред компютъра отново да прегледам записите от охранителните камери, и почти веднага попаднах на един от инцидентите край лабораторията на Джонти. Случката бе станала в съседната аудитория и в кадъра се виждаха няколко студенти, които съсредоточено работеха с компютрите. В дъното, при катедрата, обърнал гръб към камерата, някакъв мъж разговаряше с едно момиче. Таймерът показваше 14:31 на единайсети май.

Изведнъж домакинята изпищя пронизително и почна да духа кутрето на лявата си ръка.

— Не виждам защо след като си си изгорила пръста на ръката, трябва да подскачаш на един крак — рекох без капка съчувствие в гласа си и леко я отстраних. — И въобще, разбирам в разни женски клубове да си играете на домакини, но в къщи да се мъчиш сама… Моите почитания към психологията, тя сигурно е велика наука, но покрай нея май си развила роботофобия.

След тази поучителна тирада включих кафеварката на автоматичен режим.

— Ей, роботофила, забрави да сложиш чаша под чучура — обади се Делия.

Изчаках кафеварката да направи две кафета и с чаши в ръка отидохме към компютъра. На екрана бе настъпило раздвижване… какво ти раздвижване, същинска суматоха. Върнах кадъра, за да видя какво съм пропуснал. В 14:35 мъжът при катедрата — сега го познах, беше Хуан Фернандо Луис Гомес-и-Мария — внезапно направи странна гримаса и се хвана за главата, момичето отскочи встрани и някак театрално изпищя, а студентите наскачаха, един дори събори компютъра си на земята. Двама от тях подхванаха преподавателя и го поведоха към вратата.

Почуках с пръст по дисплея и рекох на Делия: — Отвъд тази стена е царството на Джонти. Точно сега той се почесва и се чуди къде му се е дянал импулса.

— Аз понаучих нещо за тази лаборатория — важно отвърна Делия. — Там като на шега си играят с колосални концентрации на енергия, макар и в малки обеми. А теорията на времето не била наясно със страничните ефекти от взаимодействието му с магнитните полета, затова и цялата темпорална техника се прави от немагнитни материали.

— Ама ти сериозно ли си мислиш, че Джонти е забъркал тая каша? Въобще забрави за него, той по-скоро също е станал жертва, макар и по някакъв друг начин.

— Имало там някакъв парадокс на Милашев и Левина — не отстъпваше Делия, — направих си труда да говоря със самия Милашев, но той взе да ми мрънка. Нямали нови резултати, не можел да каже нищо конкретно. По едно време дори мислех да му разкажа всичко, чувала съм, че в Русия гледали по-сериозно на подобни проблеми, но нали разследването е конфиденциално…

— Само това оставаше, и в Русия да ни разнесеш… Знам го аз тоя парадокс, той се проявява само в наномащаби, и въобще не си губи времето за научната страна на проблема, нали си я възложила на мен. При това, щом има хора, на които само часовниците им изостават, очевидно имаме работа с две различни въздействия, едното физическо, а другото — психическо. Впрочем, я чакай малко, нали каза, че в радиус от пет метра часовниците спират…

Върнах кадрите с инцидента около лабораторията на Краут. Точно над главата на Гомес-и-Мария, на по-малко от метър, имаше часовник — и той преспокойно си вървеше през цялото време.

— Това как ще го обясниш, като си толкова напред с науката?

— Знам ли?… При нас в Балтимор всички часовници в университета са свързани и само „майката“ в ректората истински отмерва времето, а другите просто повтарят нейния сигнал. Да не би и тук да е така?

— Онази система е още от началото на двайсети век и може да я има във вашия университет, нали той е на двеста години, но тук, доколкото знам, всички часовници са автономни.

В този момент нещо почна да ми просветва, но Делия изведнъж подскочи:

— Ето, виж това момиче — и посочи студентката, която беше при катедрата. Вече бяха извели преподавателя и тя, поклащайки бедра, се отправи към вратата. Мацето си го биваше.

— Точно така ми се струваше, че ходя тази сутрин, когато паднах — възбудено рече Делия и увеличи кадъра. — И… да, май точно това момиче стоеше зад мен… и се кикотеше с приятелката си! Знаеш ли коя е?

Вгледах се.

— Мисля, че се казва Луси Померанец.

— Померанец? Какво общо има с психиатъра от Бостън?

— Може да е негова дъщеря, но какво те интересува? Зарежи тази история, по дяволите! — внезапното вмъкване на Луси в историята всъщност напълно пасваше на догадката ми, затова положих доста усилия да отклоня Делия от размишления по случката от сутринта, за което ми трябваха десетина минути и чаша джин. Когато се успокои и ми съобщи новините от Редбъро, се разтревожих: — И защо си обещала да сътрудничиш на федералните, нали ректорът ще се побърка?!

— За това не бери грижа, вече говорих с Хюбит и той им е наредил да се правят, че ме няма.

Подсвирнах.

— Не само ти си забележителност — злорадо се изсмя Делия на удивлението ми. — Преди години го извадих от такава каша, че до гроба ми е задължен. Да, и пропуснах да ти кажа нещо. Този Ботафого, тоест Розмънд, наистина е бил тук. Сервът от кафетерията го разпозна, закусвал е там, докато е чакал автобуса. ФБР ще опита да разбере защо е идвал тук, Хюбит обеща да ме държи в течение.

— Всичко това е много хубаво, но ние още и на милиметър не сме напреднали. Не трябва да разчитаме на ФБР да ни свърши работата — или ти точно това искаш?

— Не бих имала нищо против…

 

 

Според моите догадки, до началото на есенния семестър нямаше да се случи нищо съществено и действително, през следващите няколко седмици всичко бе спокойно. Дразнеше ме единствено Делия, защото държеше на налудничавата си версия. Според нея всичко идваше от лабораторията на Джонти, който бил купен или по някакъв друг начин свързан с нюфаундлендските рекетьори. Абсенцията трябвало да замъгли картината около елиминирането на свидетеля. Окуражи я това, че Розмънд, alias Ботафого, наистина се оказа убит — повторната експертиза откри следи от дигоксин по кожата на лицето му, явно го бяха напръскали със спрей. Но нито тя, нито ФБР можеха да разберат какво е правил той в Кеймбридж. Въпреки това Делия реши, че си е свършила своя дял от работата, навири си носа, замина си и почна да ме тормози от Балтимор. И понеже беше ваканция и нямах нищо належащо, от скука разрових нейната Мрежова църква. Резултатите бяха потресаващи — на адрес netchurch.allsaints.rel се подвизаваше някаква шайка мошеници, която срещу абонамент от сто долара месечно откриваше електронни адреси „в отвъдното“, а всъщност в сървъра на някакъв колумбийски филиал на холивудска кинокомпания, която крадеше от писмата идеи за сапунени сериали.

Точно това ми трябваше, за да й го върна веднъж завинаги! Делия обаче излезе прекалено докачлива — когато й съобщих, че съм разкрил мошеничество в нейната „църква“, тя не пожела да ме изслуша и ме обвини, че й завиждам на душевното спокойствие. От този момент почна да ми задръства пощенската кутия с напомняния да не се помайвам, ами да разследвам научно-техническата страна на случая. Сигурно беше наредила на компютъра си сам да пуска писмата — по няколко десетки дневно. Всичките ми опити да й обясня колко съчинена и неубедителна е версията й удряха в непоколебимия камък на нейното „експертно“ самочувствие. А и аз нямах никакво намерение да й разкривам догадките си — не стига, дето така ме засегна онази вечер в концертната зала, ами и поръчката нали си беше на нейно име и тя щеше да вземе хонорара. Е, при това положение имах право да искам лаврите само за себе си…

За да ми е спокойна съвестта, проверих дали все пак няма съвпадения между феномена и някакви действия при нас. Както знаете, цивилизацията ни е енергетична, няма явление или процес, което да не е съпроводено с енергийни прояви, а в случая те трябваше да са повече от забележими. Затова влязох в базата данни на институтската инфраструктура и щателно прерових енергийния баланс. Нито един от случаите на абсенция не съвпадаше с резки или необясними промени в режима. Едновременно с това прегледах много внимателно архивните записи и установих, че Луси Померанец определено има таланта да е наблизо почти всеки път, когато се проявява загадъчният феномен, и че освен това той в много случаи определено изглежда свързан с полагането на изпити.

Така се изтърколи целият август, а когато си погледнах програмата за септември, установих, че мис Померанец се е записала за моя семинар, значи беше време да взема предпазни мерки. Реших, че мога да комбинирам това с един набег в лагера на врага и отидох при баща й — добродушен дребен очилатко, който беше въодушевен от посещението ми:

— Толкова съм слушал за вас от дъщеря ми и от нейния приятел Еди Брокан! Тази година тя ще посещава семинара ви, знаете ли?

Д-р Найсим Померанец бе доста учуден, когато поисках да ми направи пълна противосугестивна блокада и трябваше да го излъжа, че приятелката ми е много силен индуктор и ме е страх да не ме накара да се оженя за нея пряко волята си. Той поцъка съчувствено с език и ме вкара в кабинета си, където можах с очите си да се убедя, че пренебрегва елементарните правила на съхранение на такова опасно оръжие като хипназера.

През целия път до вкъщи се мъчех да си спомня откъде ми е позната фамилията на приятеля на Луси и като се прибрах, я пуснах за търсене в мрежата. Брокановците се оказаха неподозирано много — над двайсет хиляди по всички възможни начини на изписване, но така и нищо съществено не открих. (После се оказа, че целия ми труд е бил нахалост, защото не бях забелязал говорния дефект на доктора. И на едно негово предупреждение не бях обърнал внимание, но за това — по-нататък.)

 

 

Към края на септември получих сърдито писмо от Фил, който ме упрекваше, че не съм си мръднал задника по случая — явно Делия му се беше оплакала. Но и без това вече бях решил да приключа, защото ме ядеше любопитството, и обявих приравнителен тест за новозаписаните в семинара, който посещаваше Луси Померанец. На сутринта пред кабинета ми стояха петима студенти — всъщност четирима, защото момчето с Луси не ми беше познато.

— Моля ви, един по един. Напоследък ме дразни присъствието на много хора.

— Да пропуснем, а? — полугласно рече на Луси приятелят й.

— Не, Еди — провлече тя капризно, — този колоквиум ми трябва — и добави нещо като „отдавна не сме се забавлявали“.

„А-ха, влязохте ми в капана“, злорадо помислих аз.

Първа се яви високата зеленоока Нина Бедкрофт, която както никога се беше подготвила добре, после мина зубрачът Джими Уайтъл — него с удоволствие върнах за второ явяване, Трета бе пухкавата блондинка Лора Травъл, която упорито криеше, че е племенничка на виден сенатор от Комисията по образованието и си мислеше, че никой не го знае, докато целият факултет разчиташе на него за ежегодната субсидия и затова всички я толерираха. Вече почнах да си мисля, че приятелчето на Луси я е накарало да се откаже, но се сетих, че почти всички случаи на абсенция започват в зала или лаборатория, но като правило приключват навън — иначе щеше много да бие на очи, значи Луси вероятно щеше да влезе най-накрая. И наистина тя влезе последна, приятелят й я изпрати до самата врата и ме огледа. Момичето седна нахакано, кръстоса насреща ми хубавите си крака и очаквателно ме загледа. Връчих й теста и попитах:

— Ще го попълните ли или предпочитате диалогов режим?

— Нали може да помисля малко? — и впи в мен очите си по начин, който очевидно й бе присъщ по наследство.

— Мислете… колкото си искате — извърнах се, защото изпитвах неудържимо желание да се разхиля. След минута или може би две в главата ми се появи нещо като вибрация, за което баща й ме бе предупредил. Като се стараех да изглежда колкото може по-естествено, леко люшнах глава. Момичето веднага каза с тържествуваща нотка в гласа: — Предпочитам да говоря — и съвсем без нужда повтори: — Да, ще говоря!

И започна… да рецитира монолога на Хамлет! Признавам, че макар и жена, беше убедителна. Нямаше нужда да се преструвам, че съм впечатлен. Проблемът се появи малко по-късно, когато към усещането за вибрации се добави и постепенно засилваща се болка някъде зад челото ми. Тогава чак се сетих за другото предупреждение на д-р Померанец, че съм имал някаква особеност в делта-ритъма и било възможно, ако приятелката ми наистина е много силен индуктор, да изпитам „неприятни усещания“. Препоръката му бе, ако това наистина стане, да се оттегля поне на неколкостотин метра от нея. Нямаше накъде да мърдам, защото трябваше да се правя на манипулиран до края. (После по грубите ми сметки излезе, че за да се отърва от „неприятните“, а всъщност убийствени, ако ме питате, усещания, би трябвало да се телепортирам поне на миля от кабинета си. Изглежда Гомес-и-Мария също имаше особености в делта-ритъма си.)

Само инатът ми помогна да изтърпя тази инквизиция. Най-сетне, през болката върху „вибрацията“ се наложи безплътен и безполов „глас“, който, ако не беше блокадата, щеше да изпрати сигнал директно към мускулите на гърлото и устата ми: „Достатъчно, мис, много добре сте се подготвили!“ Добре, казах го. Но копелето не изключи веднага хипназера, сигурно чакаше да запиша оценката, така че след още десетина секунди не издържах и без никакви преструвки се хванах за главата също като мексиканеца.

Луси се дръпна встрани: — Какво ви става, професоре?!

Пряко сили вдигнах очи: — Нищо особено… сигурно от кръвното — и се направих, че пиша нещо в протокола. Най-сетне „чух“ заповедта да забравя всичко станало и „неприятните усещания“ почти веднага изчезнаха, аз облекчено се отпуснах назад и продължих с лъчезарна усмивка: — Искате ли да видите нещо любопитно?

Момичето ме погледна недоумяващо, вече без никакво театралничене. Поднесох пред лицето й ръчния си часовник, а с другата си ръка извадих от джоба си механичната антика, която предния ден бях наел от един познат колекционер: — Колко минути е изостанал?

Луси остана залепена на стола си и механично промълви: — Дванайсет…

Господи, а имах чувството, че е минал цял час! Времето наистина е относително…

— Интересувам се какво носите в чантичката си.

Все тъй механично момичето извади странен овален предмет с формата на луксозен сапун, но по-голям и доста тежък. Би трябвало да е някакъв уред, но по повърхността му не се виждаха никакви клавиши или индикатори. В този момент вратата се открехна и приятелят й надзърна в стаята: — Хайде, Луси, какво се бавиш?

— А… номер две. Влезте, влезте, млади господине. Нали знаете какво се полага за незаконно ползване на хипназер?

След кратко двоумение хлапето се вмъкна вътре, без да затваря вратата, и се изправи пред нея.

— За ръка ли да ви доведа? — все още изпитвах безмерно облекчение и дори усетих, че не се сърдя. — Поне се представете.

— Аз… не съм от вашия факултет, сър. Дори не съм и студент. Казвам се Еди… Едуард Броган.

Ами да, разбира се! В сипкавия глас на д-р Померанец „г“ звучеше като „к“.

— И какъв ти е Космическият вехтошар^[1]?

— Той… той ми е чичо, сър.

Това бе един от най-големите ми провали. Още когато разбрах, че не всички часовници изостават при абсенция, очаквах да се сблъскам с извънземна техника. И досега не мога да си обясня как не се сетих за Космическия вехтошар по-рано! Та нали предполагах, че имам насреща си някакъв уред, който по някакъв начин въздейства върху разпадането на ядрата, и понеже часовниците имат стандартни радиоизотопни „таблетки“ — елементарно, Уотсън! — като няма разпад, няма и електричество, значи часовниците спират. Същите „таблетки“ използваше и Краут, за да пуска стандартни импулси в установката си. А часовниците в сградата вземаха ток от мрежата, затова и си вървяха нормално.

— И как го управлявате? — попитах двамата психотерористи.

Еди отвори куфарчето си и в него до хипназера на д-р Померанец видях нещо, което ми заприлича на дистанционно управление от 3D-тапет. Взрях се — наистина, имах същото у дома.

— Покажи ми.

Хлапето натисна „On“ и часовникът на ръката ми моментално спря.

— А другите копчета вършат ли някаква работа?

— Със стрелките нагоре и надолу се регулира ефективната дистанция — и хлапето ми показа как регулацията се контролира чрез миниатюрния дисплей.

— Може да действа и на много голямо разстояние, поне до половин километър, но тук никога не сме го задействали на повече от пет метра, защото не е като хипназера с насочено действие, а покрива всичките 360 градуса. Чичо Уесли не можа да измисли за какво да го използва и ми го даде да се забавлявам, когато бях още дете — почна да се оправдава Еди. — С него блокирах комуникациите на противниковата банда…

— Това не пречеше ли и на вашите връзки?

— Ние използвахме електролитни батерии — момчето ме изгледа, учудено от недосетливостта ми.

— А чия беше идеята да се развилнеете из факултета?

— Моя — смутолеви Луси. — Само че… не си мислете, че съм искала да мина метър. Наистина съм подготвена…

— Да, и сега ще ми предложите да забравя всичко и да ви изпитам отново? — Вече не бях толкова благосклонно настроен. — На вас, мис, са ви сбъркали професионалния профил. На вас повече ще ви приляга шоу-бизнесът… И нали разбирате, че ако това се разчуе, с практиката на баща ви е свършено?

Изглежда двамата едва сега проумяха каква каша са забъркали. Мълчаха, увесили носове.

— Само от уважение към д-р Померанец ви предлагам да се споразумеем. Оставяте това… хм… нещо тук, заедно с дистанционното и на пръсти отивате да върнете хипназера в кабинета на доктора, а аз ще си мълча.

— Сър, но това е моя собственост! — опъна се Еди.

Мило му се усмихнах и посочих рамката на очилата си: — Тогава ще предам записа от видеочипа на окръжния прокурор. На доктора ще му отнемат разрешителното, но той може да се уреди в друг щат. Обаче ти… с твоята собственост ще трябва по най-бързия начин да се изнесеш на някой от пиратските астероиди, където не признават международното законодателство. Иначе откъдето и да било ще те екстрадират обратно тук. Това, момчето ми, е злоумишлена употреба на хипназер и нито едно правителство няма да ти я прости!

Пред перспективата да попадне във федералната хипноклетка за промиване на мозъка Еди предпочете да ми даде „сапуна“ (не го наричам „уред“, защото това се оказа монокристал с неизвестен състав и безброй фасетки, всяка с площ колкото острието на игла, затова и на опипване изглеждаше като полиран) и дистанционното. После, омърлушени, двамата с Луси се измъкнаха.

Веднага се обадих на Делия, а тя вместо да ме похвали, още по-жестоко се нахвърли върху ми заради лекомислието, с което бях приел да мълча. Настояваше да дам подробен отчет, но аз съм човек на думата, пък и двамата все пак някак ми харесваха. Добре, че Фил я убеди да не раздухва историята.

Но нали все пак трябваше да приключим случая с някакво правдоподобно разкритие. Наложи се Делия да използва отново дебелите си връзки. Така зам.-директорът Хюбит официално уведоми ректора, че с успешната си работа на наша територия д-р Делия Аберкромби неволно помогнала в някаква много секретна операция на ФБР. В подробности, естествено, не можел да се впусне, но инцидентите с абсенцията със сигурност щели да престанат.

Нима Хюбит наистина не е разбрал истинската стойност на находката^[2], попитах Делия, и тя ми се закле, че въобще не му е казала за нея — кой знае с какъв компромат го държеше, за да й играе така по свирката! Но трябва да й призная, че беше почтен партньор — когато получи хонорара, тя честно ми каза колко е и ми предложи сам да определя дела си. Щяла да бъде съгласна, каквото и да кажа. Като чу „фифти-фифти“, призна, че е очаквала да искам повече.

Луси изчезна от Кеймбридж и колкото и да е странно, послуша съвета ми — завърши школата „Лий Страсбърг“ по системата на Станиславски и после десетина години бе сред първите 10 в Холивуд под името Лус Помър. Покрай нея и Еди проби и доскоро бе продуцент в една от сателитните компании на „Метро“. Двамата отдавна не живеят заедно, но редовно ми пращат картички за Деня на благодарността и за Коледа.

Така свърши всичко… впрочем, проклетият компиграфоман ме натиска „да приключа всички сюжетни линии“ — добре, де! Че то какво остана?

А, да, Розмънд. Нищо общо с нашия случай! ФБР продължи да си рови и най-накрая установи каква е била работата. Човекът бил при следователите в Сейнт Джоунс и се върнал с редовен полет Гандер — Лоугън, но в самолета се хванал на бас за резултатите от конните надбягвания в Хайания с някакъв жител на Кеймбридж. Затова заедно с него дошъл чак до градчето ни — да изчакат заедно бюлетина.

Цяла година се чудих защо е изостанал часовникът му, докато на другото лято един колега не ме завлече на сафари в Нюфаундленд и там разбрах каква е работата. Островът е в предния часов пояс, но по традиция още от колониалните времена — заради някаква стара английска изгъзица, там не признават стандартното поясно време, а вървят половин час пред него, тоест половин час след нас. А според свидетеля, Розмънд си заминал доста разстроен от загубения бас и нищо чудно, че е забравил да си нагласи часовника според местното време.