Георги Спиров
Аз, детективът-нобелист (19)

3.

Волфрамовият проблем възникна също със злополучното първо изпитание, но излезе наяве седмици по-късно, защото не беше толкова очевиден. „Слънчевите стълбове“ щяха да са най-катастрофалния проект от Вавилонската кула насам, ако един педантичен работохолик от логистичния департамент — Стен Адолф Густафсон, не беше решил да пресметне волфрамовия баланс при трансфера на енергия, без някой не иска това от него. Накратко работата изглеждаше така: въпреки че преминаваха през плътните приземни слоеве за по-малко от една милисекунда, тунгстеновите йони успяваха да се съединят с азота от въздуха и колекторната плоча бързо се превръщаше в непотребен диск от волфрамов нитрид.

Разработчиците отново опитаха да се заядат с нас, но този път с удоволствие натрих носа на Джонти, защото волфрамът беше негово предложение, пък и нали той като спец по тежкоядрената плазма би трябвало да е наясно с химизма й. Опитахме да ускорим трансфера, за да намалим времето на контакта на йоните с азота, но реакцията помежду им бе толкова пъргава, че при необходимата скорост колекторната плоча почваше да се топи от кинетичната им енергия. Пробвахме с различен заряд на йоните и в крайна сметка излезе, че афинитетът на волфрама към азота спада до приемливо равнище само при няколко строго определени стойности, а да получим достатъчно плътен поток от йони само с такъв заряд беше немислимо, затова светкавично трябваше да сменим материала. След неколкомесечни трескави изследвания установихме, че в тези условия най-прилично се държи златото, то вършеше работа дори „обелено“ до втората електронна обвивка, без да капризничи заради няколко електрона в повече или по-малко. Наистина, за по-висока степен на йонизация беше необходима повече енергия, но нали не беше проблем да се увеличи площта на соларните панели, затова пък ефективността на преноса нарастваше в пъти — наистина благороден метал!

Замяната на волфрама със злато доведе до най-сериозното преструктуриране на проекта и до проблеми, които излязоха далеч извън Сънпоулз. Добрите показатели на новата технология позволиха броят на орбиталните и приемните станции да бъде значително намален и икономистите изчислиха, че най-изгодно ще бъде да се построят около осемдесет вместо първоначално предвидените петстотин, а това означаваше, че ще трябват и пет-шест пъти по-малко хора. Тогава на повърхността изплува най-голямата глупост на отдела по персонала на WPSW. За обслужване на проекта бяха сключили предварителни договори с над милион и половина души по целия свят, а сега се оказваше, че ще трябват не повече от триста хиляди.

В началото проблемът не изглеждаше кой знае колко сериозен, защото договорите предвиждаха и щедри неустойки, и стимули за преквалификация — и WPSW бе готова да ги изплати, но енергетиците не ги искаха. Мислеха не толкова за работата, колкото за пенсиите си, които навсякъде по света бяха поне три, а някъде и пет пъти по-големи от средното ниво, и идеята да се пенсионират като паркоустроители или декоратори не им допадаше.

Международният съд по правата на човека в Страсбург прие тезата им за пропуснатите ползи и задължи WPSW да им осигури исканите пенсии. Фирмата нямаше къде да ходи и трябваше да учреди пенсионен фонд, който да осигури високи пенсии за всичките милион и половина енергетици. Единственото, което успяха да постигнат адвокатите, бе да отбият десет процента от първоначално исканата средна пенсия. В крайна сметка, вместо да поевтинее, проектът поскъпна почти двойно и от Икономическия съвет на ООН почнаха да го гледат накриво.

През цялото време на кризата хората от екипа бяха на тръни не на последно място защото и участниците в екипа си бяха правили сметка за пенсиите. И когато някой пусна клюката, че Густафсон, преди да дойде в Сънпоулз, бил не само някакъв директор в атомната централа в Ловиса, но и заместник-председател на евросиндиката на енергетиците, на горкия човек му се стъжни живота, въпреки че той коректно си подал оставката още когато видял сред комплекта формуляри декларацията за неучастие в ръководствата на политически партии и профсъюзни организации. Всичко това ми го разказа Акико, която се възмущаваше от отношението към него^[1]. Допусках, че тя преувеличава, като говори за всеобщата злоба към него, но ден по-късно в „Добре дошли“ видях как двама колеги демонстративно станаха, когато той седна на масата им. По другите маси нямаше свободни места, всички новодошли демонстративно го подминаваха и засядаха край бара, и след като петнайсетина минути наблюдавах този бойкот, взех чашата си и отидох при него.

— Добре дошъл на острова на прокажените — скъпернически се усмихна той.

Интересна личност беше този финландски швед Стен Адолф, откъдето и да го погледнеш (всъщност в екипа нямаше безлични хора, все чешити ни бяха събрали). Висок, със суха и леко прегърбена фигура и остри неправилни черти на лицето, той повече приличаше на янки от средата на деветнайсети век, отколкото на викингски потомък. Акико казваше, че всички жени си падали по него, въпреки че беше най-възрастният в Сънпоулз, сред чието население родените през двайсети век се брояха на пръстите на едната ръка.

— Срам ме е заради тези простаци — почнах аз, но той вдигна ръка насреща ми.

— Оставете, млади приятелю, аз съм над тези неща. Всъщност, ако все още бях синдикалист, щях да съм против стачката.

— Че защо?

— Не харесвам този адвокатски дух, който обзе профсъюзите, аз съм от старото тесто. По мое време стачкуваха за заплати и за условия на труда.

— А не съжалявате ли, че все още сте тук? Отдавна можете да се пенсионирате.

— За мен това е нещо повече от обикновена работа, така да се каже, затварям жизнения си цикъл.

— Възразих, че няма вид на пътник, пък и не биха го взели, ако имаше проблеми със здравето.

— Нямах това предвид. От младини съм противник на атомната енергетика. Още като ученик участвах в международна акция за подпомагане на чернобилските жертви.

— И как се обърнахте на атомен енергетик?

— Нагледах се на толкова болни и уроди, че реших да предотвратя подобни неща, доколкото ми е по силите. Затова почнах работа в депото за отпадъци на Ловиса, учих и стигнах до негов директор. И ще ви кажа, че то, както и цялата централа, е еталон на МААЕ от много години насам, но заслугата не е само моя, разбира се.

Рядко срещах човек, чието чувство за отговорност бих сравнил с моето и му изказах възхищението си, но и не скрих, че ми се вижда малко странен начинът му да намери призванието си — чрез мотивация „от противното“.

— Това не би трябвало да ви учудва, млади приятелю. Вече повече от век живеем в непрекъснати страхове и почти всеки човек се мотивира не толкова от желанието да постигне нещо, колкото за да се предпази от загубата на онова, което е постигнал…

Човекът ми стана симпатичен и кой знае защо се сетих за Лонски — може би защото бяха толкова различни. Не се стърпях и му разказах за сблъсъка си с федералния секретар по науката. Густафсон по детски непринудено се разсмя, аз го последвах и когато се насмяхме, лицето му внезапно потъмня.

— Много добре сте му го отсипали, но тая лисица наистина може да ни го върне тъпкано. Боя се, че новият му бос ще спечели и тогава…

— Мислите ли, че заплахите му са сериозни?

— Сляп ли сте, млади приятелю, за онова, което става в собствената ви страна? Днес Америка стремглаво върви отново към оня високомерен изолационизъм, който я бе обсебил в началото на века.^[2]

— Така изглежда — въздъхнах аз и му разказах за трудностите при набиране на персонал за работа в Аляска. „Странна работа — ми беше писала Дона, — хората като че ли вече не се интересуват какво става отвъд пределите на града им, все по трудно става да ги мотивираш да научат нещо за света, камо ли да се преместят другаде.“

— Ами дайте тогава Аляска с концесия на руснаците, те още си ръфат лактите заради онези жалки седем милиона долара — предложи Стен и двамата отново се разкикотихме, което окончателно срина имиджа ми в очите на другите посетители в бара. Така открих в Сънпоулз нещо, което много ми липсваше — събеседник за сериозни и в същото време неангажиращи разговори. И нищо чудно, че скоро стигнахме до световната политика.

— На какво мислите, че дължим оцеляването си, след като всички познати ни цивилизации са се самоунищожили? — попита ме той веднъж, както си бяхме седнали на финландска водка.

— Твърди се, че го дължим на парите, макар и да не разбирам защо.

— Донякъде е така, те са всеобщ еквивалент и с тях може да се купи всичко, дори и сигурност, но първопричината е много по-дълбока, спасява ни изначалното разнообразие. Не ви ли е направило впечатление, че при сапиенсите от други планети не е имало расови различия, нещо повече, външният им вид не се е отличавал с особено разнообразие?

— И какво общо има това с оцеляването ни?

— Този ми въпрос предизвика цяла лекция.

— Сега ще ви обясня. Нашите изначални различия се дължат на обстоятелството, че само на Земята сапиенсът е почнал да мигрира още от самото начало и затова са възникнали няколко цивилизационни огнища. Да вземем например вентианите, които единствени са оцелели, ако тяхното може да се нарече оцеляване… Цивилизацията им практически не е мърдала от мястото, където е възникнала, само е усвоявала нови територии. Нямала е външни врагове, трябвало е да се бори единствено с природните бедствия, хищниците и болестите и затова в някои отношения се е развивала много по-леко от нашата. За няма и петстотин години, например, вентианите изминали пътя от Питагоровата теорема до относителността. Но липсата на конкуренция капсулирала общественото им развитие и то заседнало на архаичното робовладелско-кастово ниво. Религията им също не се издигнала над обожествяването на тяхното Слънце, те и до днес смятат, че владетелят е негов син. Пирамидата на властта оставала неизменна, управляващата династия наброявала много десетки поколения. И когато стигнали до атомната енергия, било достатъчно да се появи един честолюбив втори по ред наследник, който имал достатъчно хитрост да се престори, че не се интересува от престола, а иска да се занимава с наука. И представяте ли си какъв шок било за вентианите, които не знаели що е война, когато върху двореца на владетеля изникнала атомната гъба и помела цялата столица? Озверели от нарушаването на изконния ред, те на бърза ръка ликвидирали атентатора и анатемосали цялата наука и техника. И сега какво — отново са в първобитното състояние…

— Все още не виждам връзката с парите.

— Вентианите практически не са имали нужда от търговия и затова въобще не са стигнали до идеята за тях. Ще кажете, че са изключение — да, но са най-чистия пример. По някои планети са съществували примитивни разменни средства, но само ние сме ги развили до всеобщ еквивалент. И то е, защото за нас още в незапомнени времена размяната е била жизнено необходима. Финикийците не са ги измислили току-тъй, а просто първи са осъзнали, че е необходимо универсално платежно средство, с което можеш не само да придобиваш богатства, но и да се откупваш от врага. Дотогава хората са познавали само силовите методи за решения на конфликтите, а така станало възможно те да се уреждат по търговски начин — с преговори. Опортюнистичната политика се е развила единствено на Земята. По другите планети, ако въобще можем да говорим за политика, тя е била само маниакална. А маниаците искат цялата власт за себе си и винаги свършват с деградация или самоунищожение.

Така разбрах, че Стен дели политиците на маниаци и опортюнисти. Като типични представители на едните сочеше Хитлер, Сталин и фамилията Буш, а на другите — Чърчил, Дьо Гол и Рузвелт.

— А как си обяснявате причините за тази ранна миграция? Следи от нея, доколкото знам, няма…

— Не са още открити, вероятно…

— А може и да не я е имало, просто цивилизационните огнища от самото начало да са били няколко. От планетите с цивилизация само Земята има толкова разнообразни характеристики. Всички останали са с равен климат, условията там са далеч по-благоприятни и дето се вика, достатъчно е било едно семе да се хвърли, за да тръгнат нещата.

— Вие сте привърженик на теорията за Сеятелите?

— Просто не виждам по-правдоподобно обяснение на факта, че при толкова различен химизъм и форма на разумните същества от различните планети, наследственият им код е устроен по един и същ принцип, а и еволюцията им от едноклетъчното до приматите е протекла едва ли не синхронно… Освен това, все още няма никакво обяснение кои са били създателите на Склада и къде са се дянали.^[3]

Стен не пожела да разискваме повече тази тема (по-късно установих, че той е ортодоксален материалист от класическата школа) и се върнахме към разговора за политиката.

— И според вас тук на Земята прескочили ли сме критичната точка на самоунищожението?

— Тя не е една… Всъщност за първи път това е станало през хиляда деветстотин шейсет и втора година. За наш късмет, потомственият решителен опортюнист Кенеди тогава е успял да сломи колебливата маниащина на парвенюто Хрушчов. Достоверно са ми известни още няколко случая, когато сме били на прага на самоунищожението, и вероятно ще има още.

— И по какви поводи, според вас?

— Ще се намерят… Още има локални конфликти, които могат да заплашат глобалната сигурност. Знаете как се редуват нещата. Ужасът на „Малкия Армагедон“ снижи напрежението в Близкия Изток, а след като транспортът премина на водород и петролът загуби значението си, регионът почти миряса. За сметка на това обаче, помните, се развихри Южноафриканската криза. Сега отново има напрежение в Индокитай. В Централна Азия кризата е преминала… Да не говорим за тероризма, войната с него според мен никога няма да бъде спечелена. Въобще, през последното столетие историята, ако я погледнете под този ъгъл, не е нищо друго освен търговия със сигурност — в най-общ план коректна, но много отделни сделки миришат на гнило…

 

 

Година по-късно, когато нещата улегнаха, в традиционната си вече разпивка със Стен се сетихме за Лонски, който отново беше федерален секретар по науката, но вече при републиканския президент Буш №3, и несполучливия опит на неговия бос да съсипе „Слънчевите стълбове“.

— Не е толкова лесно да се разбие по-голямата част от световната икономика — рече шведът. — Знаете как се появи WPSW, нали?

Стана ми интересно да чуя версията му и затова се направих на невежа като студентите си: — Бях още дете, но помня, че първо беше фирма на Обединените нации и ако не се лъжа, всички държави участваха на паритетни начала.

— Грешка номер едно. Не всички и не по равно.

— Би трябвало да се досетя за второто, но първото…

— Създадоха компанията, за да потушат надигащата се криза след провала на протокола от Науру. С него страните-износителки на суровини договорираха десетгодишен мораториум върху разширяването на добивите, но много бързо стана ясно, че някои от най-богатите на суровини държави не го спазват. И тогава се появи онзи Ликерс с идеята за времеобръщачите и доставката на суровини от космоса…

— Като по поръчка, нали?

Воднистите му очи светнаха в усмивка, която го превърна в добродушен дядка от детски комикс.

— Не ме будалкайте!

— Е добре де, знам, че той я е мътил години преди това. Но продължавайте, моля ви.

— Мътил? Виждам, че представите ви за ставащото тогава са доста мътни, затова ми позволете да ви разкажа някои неща, които не са широко известни. Една-две години след Науру наглостта на Казахстан, Намибия и Чили докара Южна Африка, Средна Азия и Андската зона до прага на въоръжени конфликти, които можеха да сринат световната сигурност. А нямаше кой да се намеси в ситуацията, знаете, че това беше времето на терористичния разгул. Америка, тогава управлявана от демократите, почти се бе отказала от полицейски отговорности, Русия си имаше проблеми с програмата „Настигане и задминаване — 2“, Далечният Изток беше оплетен в тайванско-тибетската криза, НАТО невъзвратимо отиваше към разпадане, а Обединена Европа имаше най-колебливото правителство в историята си. Мнозина мислеха, че се сбъдват най-злокобните прогнози от началото на века. Но в Програмата за развитие на ООН доста преди това бяха оценили вероятността за такъв развой на събитията и затова дискретно бяха почнали да финансират някои разработки, които изглеждаха съвсем фантастични. Всъщност Ликерс беше „измътил“ теорията си доста по-рано, така че нещата се развиха по един точно разписан и добре изигран сценарий. Първо ООН излезе с декларация, в която призоваваше всички страни да се въздържат от враждебни действия в продължение на една година…

— Това го помня, нашата делегация го предложи.

Густафсон ме изгледа хитро: — Правителството ви обаче не пожела да признае публично, че години преди това Ликерс безуспешно се е опитвал да получи държавни субсидии за изследванията си. Но вие ме прекъснахте точно когато щях да добавя, че в декларацията се съдържаше и завоалиран намек, че в този срок ще бъде намерено кардинално решение на суровинния проблем. Обаче и ООН тогава се намираше в „долна мъртва точка“, ако ми позволите да се изразя така, и беше почти сигурно, че никой няма да се съобрази с декларацията. Затова само два дни по-късно Римският клуб се присъедини към апела за мораториум, като за по-ефектно устрои и първата хрономеханична демонстрация.

— Това ли беше сценарият?

— Само началото му. Все пак за една година всичко можеше да се случи, особено рискова бе ситуацията в Казахстан, там току-що беше дошъл на власт сегашният диктатор. Затова с подставени лица бе учредена офшорката „Спейс сърс“, която нае международната база „Селена“ и я превърна в опорна станция, след още няколко дни към Марс стартираха първите бригади на строители и добивници, и всеки десетина дни имаше по някое събитие, което подгряваше увереността в успешната реализация на проекта. И така до датата „година минус десет дни“, когато на Луната заработи първият металургически завод и край северните брегове на Гренландия се приводни първата космическа доставка — десет хиляди тона желязо. Мислите ли, че това можеше да стане, ако преди това ситуацията не беше симулирана десетки пъти?

Густафсон отпи от водката си и продължи:

— Чак тогава чиновниците преобразуваха „Спейс сърс“ във WPSW — консорциум под егидата на Обединените нации, но в началото само петдесетина държави се включиха. Основните съучредители бяха Европейският съюз, Канада, ЮАР, Индия, Бразилия, Австралия и Иран.

— А Америка и Япония?

— Грешка номер две. Не се подвеждайте от това, че централните офиси са в Сан Франциско и Токио. САЩ се присъединиха половин година по-късно, а Япония наистина е от самото начало, но първо се включи „пробно“, с минимално участие, и едва когато нещата категорично потръгнаха, инжектира своите милиарди. Така или иначе, парите са важни, и те минават през три основни канала — Първа канадска банка на Каймановите острови, анонимния фонд „Онести“ в Сингапур и държавната хазна на Люксембург.

Това вече наистина не го знаех.

— Тогава защо фирмата е „Западна Тихоокеанска“?

Шведът се подсмихна.

— Ако трябва да сме точни, тя е „Западно-тихоокеанска“… Заради едно обстоятелство, което не подлежи на широко разгласяване, защото може да провокира расистки настроения. Всички навигатори из безвремието произхождат от тези места, полинезийци са, или поне носят техни гени. У тия хора вероятно има нещо, което им позволява интуитивно да се ориентират в пространствено-времевия континуум. Иначе как навремето те биха обикаляли с примитивните си лодки целия Пасифик?

— Имате забележителни познания.

— Така се стекоха обстоятелствата в живота ми, че като консултант или наблюдател съм участвал в много световни форуми и важни преговори през последните трийсет години. 32[???]

— Но аз винаги съм мислел, че в WPSW има най-много американски пари…

Густафсон ме изгледа неразбиращо: — Парите винаги са били международни, независимо коя държава ги емитира. Чак след края на Първата световна война се появяват валути без международно признание, но какво значи за парите един век при тяхната повече от трихилядолетна история!

— Тогава защо все още има национални валути?

— Ама вие пак ме будалкате!

Признах си, че нищо не разбирам от пари и той отново ме изгледа, този път с недоверие: — Чувал съм, че сте играли успешно на борсата!

Обясних му, че не аз, а програмата ми е играла, и това е било много отдавна. Подозрението в очите му не изчезна, затова се наложи по-подробно да разкажа за борсовите спекулации като вероятностна игра. Като свърших, той ми се извини за проявеното недоверие и продължи.

— Националните валути са на изживяване, задържа ги единствено общественото мнение на съответната страна. Но така или иначе, всяка от тях по някакъв начин е привързана към някоя от международните.

— Ами, нищо подобно. Преди години ходих в Куба и ми артисаха няколко хиляди песо, но в банката въобще не ги и погледнаха.^[4]

— Че за какво да ги вземат? Нали след това няма на кого да ги продадат, освен ако на някой турист не му хрумне тъпата идея да се запаси предварително? Трите световни валути — доларът, еврото и индопасът, те са почти еквивалентни и само заради борсите още не са се приравнили едно към едно. А като казвате „американски пари“, сигурно имате предвид произхода им. Има ги, разбира се — най-вече в банката на Кайманите. Така, както японските са предимно в Сингапур, а европейските — в Люксембург. Но нещата отдавна не зависят от първоначалните участия.

Припомних си какво каза той в началото.

— Чакайте малко — прекъснах го. — Според вас WPSW върти над половината световна икономика, и то сигурно е така. Тогава какво остава за другите деветдесет и девет от класацията на „Форбс“?

— Грешка номер три. Фирмата от много години насам е извън стотицата.

— Не може да бъде! — запротестирах аз. — Тя би трябвало да е на първо място!

— Сега вече наистина се убедих, че нищо не разбирате от бизнес. WPSW не е обикновена фирма, учредена е като консорциум за управление на привлечени средства, които предоставя на хиляди фирми по целия свят за да оперират с тях. Формално собствен бизнес му са само космическите превози, но дори и те вече се извършват от поделения със самостоятелна регистрация, каквото е вашето „Галакси“.

— А аз си мислех, че самата фирма държи повечето производство и търговия по целия свят.

— В известен смисъл наистина е така — съгласи се Густафсон. — В учредителния й акт е записано, че печалбите ще се влагат за създаване и поддържане на местни компании, най-вече в бедните страни, които задължително трябва да носят в името си нейните инициали. Всъщност от самото начало тя бе замислена като глобална мрежа за подпомагане и развитие.

— Нищо не разбирам — не отстъпвах аз. — Излиза, че съдбата на света не е в ръцете на ООН, а е подвластна на някаква си компания, която не е дори сред стоте най-големи!

— И да, и не — тънко се усмихна шведът. — Наистина Обединените нации дълго време бяха в криза, а знаете ли по какъв начин се управлява консорциумът?

— Върти ми се в главата, че генералният секретар по право изпълнява длъжността президент.

— Мислите ли, че той се занимава с ръководството?

Никога не се бях замислял над това.

— Понятие си нямам, честна дума.

— А знаете ли кои са членовете на борда?

Почнах да се чувствам непълноценен.

— Не се притеснявайте, и аз не ги знам всичките.

— Имам чувството, че много често ги сменят.

— Донякъде е така. Но и те са толкова много, че едва ли някой си прави труда да помни имената на всички.

— Как така, бордът не беше ли само от тринайсет члена?

— Толкова участват в месечните му заседания, но пълният състав е много по-широк. Всяка държава или друг член на Световната организация има право да делегира по един представител там, така че са неколкостотин души…

— Как така?!…

— Във всяко заседание участват само дванайсет от тях. Впрочем, някои членове на ООН не се ползват от правото си на представителство.

— А защо казахте, че заседават само по дванайсет?

— Не казах „заседават“, а „участват“. Тринадесети е изпълнителният директор, но той не е от представителите, назначава го Генералният секретар.

— И кой измисли тази система?

— Идеята е на тибетския Далай Лама, а експертите на ООН я развиха.

— Затова е така екзотична…

— Не е толкова екзотична, ротационният принцип е познат открай време. Подобни елементи има и в управлението на Европейския съюз, че дори и във вашия Конгрес.

— А изпълнителният директор ли избира кои от всичките ще участват в заседанието?

— Определя ги един генератор на случайни числа, който стои на бюрото на Генералния секретар. Най-обикновен компютър „Дел“, произведен още през 2022 година.

— Нещо не ми се връзва, много е разпокъсана схемата. На всяко заседание се събират хора, които до този момент може и да не са се срещали, и само един знае за какво е ставало дума предния път…

— Съвсем не. Компютърът избира първите осем измежду участвалите в предното заседание, това осигурява приемствеността.

— Има и друго. Тези… директори трябва да са опитни в бизнеса, предполагам.

— Точно така и не само това, трябва да отговарят на множество критерии.

— Е добре, да вземем Фолклендските острови например — там живеят малко повече от хиляда души, до един рибари и овчари, те дори и парламент нямат, а общо събрание на жителите, и понякога го правят направо с лодките си в залива. Те кого ще изпратят в борда?

— Не мисля, че представата ви за тази страна и населението й е съвсем точна. Но дори някоя малка държава да не разполага с подходящ човек, пак няма проблем. Не е задължително представителят да принадлежи към общността, която го е изпратила. Аз, например, веднъж бях делегиран в борда за един мандат от правителството на Ботсвана. Но да си призная, млади приятелю, удивен съм от, моля да ме извините, невежеството ви.

Въобще не мислех да се обиждам, защото аз ли не знам, че от новините следя само криминалната хроника, а към политиката изпитвам непоносимост откакто се помня.

Но нека това не ви притеснява, другите са още по-зле. И нищо чудно, след като медиите интерпретират информацията по един оперетен начин. Но като стана дума за Малвиния-Фолкленд, там общото събрание на населението в залива е само част от ежегодните церемонии в памет на загиналите в Англо-Аржентинската война.

А-ха да попитам каква е била тази война, но реших да не се излагам повече. И без това ми трябваше време, за да преваря чутото. Разделихме се, и дори забравих да го попитам какво общо има всичко това със заканите на Лонски да дестабилизира проекта.