Георги Спиров
Аз, детективът-нобелист (23)

7.

В Лхаса на борда се качи Сонджи Додом, началник на службата за сигурност и личен телохранител на Далай лама — дребен мъж на неопределена възраст, с кафяво, изрязано от бръчки обветрено лице.

— Просветленият е много обезпокоен от това, което сте му съобщили — почна той. — Присъствието на Тофик хан в страната ни може да ни създаде проблеми.

— Нима някой взема насериозно това нищожество? — попита Акико.

— Тофик наистина е само марионетка, почитаема, но е в опасни ръце. Протеже е на казахския диктатор, чрез него той подклажда сепаратистките тежнения в западен Китай. А на площад Тянанмън има хора, които все още не са преглътнали загубата на Тибет.

— Сигурна съм, че на никой в Пекин няма и да му мине през ума отново да ви анексират…

— И не е необходимо, достатъчно е да премахнат преференциите за нашите трудови емигранти. Икономиката ни е слаба и много зависи от преводите на работещите в Китай наши сънародници, те са близо един милион. А там има доста голяма безработица и опозицията постоянно протестира срещу преференциите за тях, въпреки че те са част от държавния договор за нашата независимост.

— Е, мисля, че след нашата намеса вашият шеф ще се успокои — приключи разговора Лио.

Преди да излетим, Уонда ни повика отново в командния пункт. Сега 3D-проекторът изглеждаше като прозорец, от който се откриваше панорама към скалната площадка, по която „хищниците“ бяха пуснали десетки „бръмбари“ и други „насекоми“. Охранителната система изглеждаше като паяжина от синкави нишки — лъчите на инфрачервените лазери, между които в жълто и оранжево се открояваха датчиците за маса и движение. Не по-малко от десет мигащи червени точки маркираха камерите, а три пулсиращи черни звезди маркираха автоматичните огневи точки. Нов момент в картината беше „Фокерът“ на Тофик, затънал в снега на площадката. Както и преди, двама души охраняваха входа в тунела, а няколко допълнителни прозореца встрани от основния показваха какво става в казармата. В един от тях забелязах двамата пилоти и „стюарда“ с кислородни маски, които нервно ходеха напред-назад в очевидно заключена стая, а в съседния видях пулта на охранителната система и дежурния пред него. В сградата имаше още петима мъже и предостатъчно оръжие.

— С охранителната система извадихме късмет… Има дублиращ пулт на първия етаж, няколко „паяка“ вече се вмъкнаха в него. Все още нямаме „бръмбари“ в тунела, тъй като порталът не е отварян. Снегът ще ви затруднява движението, но в същото време е ограничил действието на сигнализациите — почна Уонда. — Има и начин да се спуснете незабелязано от скалите, проблемът е как ще стигнете до там.

Картината се раздвижи и видяхме неголяма площадка като тераса в скалите, на стотина метра над базата.

— Площадката е извън обсега на системата, а платото над нея се наблюдава само от една въртяща се камера, която прави един оборот за 2 минути и има четирийсет и две секунди мъртъв период към интересуващия ни сектор. Това време е предостатъчно, за изминете последните триста метра от спускането, но вероятността да ви усетят по-рано е почти петдесет процента…

— Никак не е добре — заключи Лио. — Откъде идва пробивът?

— Още при захода, защото горе има и радар, той сега не се вижда, изнесен е по-далеч. Да го покажа ли?

— Чакай… И как предлагаш да десантираме?

— С малката совалка, като я пуснем преди да влезем в обсега на радара.

Лио се почеса по брадата.

— Ако скочим с парашути, какво става с вероятността да не ни усетят?

— Пак не е достатъчна, между шейсет и седемдесет на сто.

— Защо рискът остава висок?

— Ниското прелитане на машина като нашата ще ги усъмни, наблизо няма летища.

Имах чувството, че Лио задава въпроси, на които предварително знае отговорите. Той пак се почеса по брадата, помисли малко и рече: — Тогава ще скачаме от тавана.

Уонда бързо направи новите изчисления: — Някъде около деветдесет-деветдесет и три процента сигурност.

— Това вече е друго.

Не усетих укорителни нотки в гласа му, но въпреки това Уонда се почувства задължена да обясни, че понеже имали само три височинни костюма, не предвидила този вариант.

— Ще тръгнем аз, Том и Масимо — обяви Лио.

— Извинете, че се намесвам — за пръв път се обади тибетецът, — но на тази височина парашутите не са достатъчно ефективни.

— Не и ако имате бустер на гърба — обърна се към него Уонда и той разбиращо кимна.

Уонда, ти си права, че самолетът ни може да предизвика подозрения, защото Тангчен не е глупак като Тофик и след гафа на разкопките сигурно ще следи въздушния трафик, затова ще действаме с обходна маневра. Кой е нашият човек в Катманду и какъв е актуалният му статус?

— Казва се Смити Бергей, активен без ограничения.

— Предупреди го да очаква указания и помисли какъв театър да разиграем, дай най-доброто от себе си.

След десетина минути Уонда бе готова и ни показа картата на въздушните коридори в Централна Азия: — С този сценарий вероятността да ги хванем по бели гащи е поне деветдесет и седем процента. Излитаме в северна посока и преди да излезем от въздушното пространство на Тибет, с широка дъга завиваме на запад, докато влезем в коридора Новосибирск — Делхи, той минава на около сто и петдесет километра от мястото. Като скочите, ще се свържем с непалските диспечери и ще заявим кацане, но вместо това само ще кръжим от южната страна на хребета, за да не ни хваща радарът, и ще очакваме сигнал от вас.

На пулта пред Лио замига лампичка и той включи микрофона: — Смити, аз съм Лио от екип „Комар“. Незабавно се свържи с властите и ги уведоми, че провеждаме антитерористична операция, която не ги засяга, но се нуждаем от съдействието на летището в Катманду. Ще осъществим с контролната кула радиообмен, имитиращ предстоящо кацане. Очаквам бързо потвърждение, операцията е с най-висок приоритет.

— Не ми е ясно как ще стигнете до целта, след като няма да минем над нея — обади се Стен.

— Нашите бустери са по-специални, те са пълноценни ракетни двигатели и ще ни пренесат дотам. Уонда, трябва много прецизно да изчислиш мястото на скока, защото инерцията ще ни носи поне стотина километра. Скачаме от сто хиляди фута и когато стигнем целта, трябва да сме на трийсет хиляди. Оттам единият „хищник“ ще синхронизира спускането ни с мъртвия период на камерата. За този последен етап бустерите трябва да имат поне десетпроцентов ресурс…

— Мисля, че ще ви трябват допълнителни резервоари — прекъсна го Уонда.

— Твърде е вероятно — съгласи се Лио и продължи: — След като скочим, започвате снижаване като за кацане в Катманду и когато се приземим, трябва да сте само на трийсетина километра от мястото, но зад хребета. Щом неутрализираме охранителната система, Джим ще поведе основната група, с голямата совалка. Вие също бъдете готови, сигурно ще потрябвате — обърна се той към нас. — Уонда ще ви докара с малката.

— Елате да ви облека — покани ни Базил, след като излетяхме от Лхаса. — Такива дрехи едва ли сте виждали.

Тук той не позна, защото още преди години Фил ми бе показал бронекостюма си, с който го бе снабдил някакъв контрабандист, а Стен и Сонджи казаха, че динапластичната тъкан им е добре позната. Единствено Акико не вярваше, че тази мека материя може да ни предпази от куршуми и Базил й демонстрира как тя моментално се втвърдява при всеки по-рязък допир. Навличането на всичките жилетки, боксерки, крачоли, ръкави и по-дребни аксесоари я отегчи и тя въздъхна: — Уф, и за какво е всичко това, вместо един комбинезон?

— Нали не искате при някое по-невнимателно движение костюмът да ви скове? — попита Базил и рязко я удари по ръката. — Ако не беше съставен от много части, сега щяхте да сте като в дървен калъп.

— И как сега да си освободя лакътя?

— Кажете „свободно“, управляващият чип вече се е настроил към гласа ви. И да знаете, че костюмът ви предпазва само от куршуми и дребни осколки, но от нещо по-тежкокалибрено, да не говоря за лазери, трябва сами да се пазите…

Успяхме да се облечем за по-малко от десет минути и отидохме да изпратим ударната група. Тримата тъкмо влизаха в шлюза — приличаха на астронавти с височинните си костюми, с бустери на гърба и големи контейнери със снаряжение отпред. Различни бяха само шлемовете — изцяло прозрачни, те обгръщаха главите им като сапунени мехури. След малко иззад вратата се чу звук като отпушване на бутилка — отвори се външният люк, и те поеха надолу.

 

 

Кръжахме на седем хиляди метра височина над море от облаци, от което като острови стърчаха Еверест и още няколко върха. Уонда не ни остави дълго да зяпаме през илюминаторите и ни привика пред проектора. Тримата, вече освободили се от височинните костюми, бяха на площадката и укрепваха в скалата конзоли с автомати за контролирано падане. Попитах защо не са свалили шлемовете и Уонда ми обясни, че те били задължителна част от бронята им.

Когато Лио се хвърли от скалата, Акико изпищя, макар и да знаеше, че когато до земята останат няколко метра, спинингът ще убие скоростта. Другите двама скочиха почти веднага и след няколко секунди оглеждане Том се прокрадна към близката камера.

— Стискайте палци — предложи Уонда.

— Какво прави? — прошепна Акико.

— Очаква „паякът“ да му съобщи кога е подходящият момент да залъже охранителните камери.

— А ако го усетят преди това?

— На Том такова нещо не се е случвало — с горда нотка в гласа обяви Уонда и никой не посмя да я пита с кого се е случвало и какво е станало после.

— Ами часовите? — попита Стен.

— „Мухите це-це“ вече се погрижиха за тях — засмя се жената. — Както и за онези в казармата. Внимавайте… сега!

Том рязко се изправи и с рязко движение нахлузи върху камерата мекия „чувал“, в чиято материя беше втъкан адаптивният имитатор. Лазелната паяжина изчезна, точките, маркиращи камери и датчици, избледняха, а черните звезди спряха да пулсират. От репродуктора се чу гласът на Том: — Готово, след малко можем да влизаме.

Компанията ни изпадна в бурен възторг, но само за кратко, понеже Лио скастри Уонда: — Не се разсейвай, а подсигурявай проникването ни, вече и ти би трябвало да имаш достъп до охранителната система и активирай кей-браслета си, най-сетне.

Тя почервеня, надвеси се над пулта си, докато ние гледахме как тримата си пробиват път през преспите, и малко преди да стигнат до входа на тунела, обяви с равен глас — Имаме пълен комплект „насекоми“ пред портала, да ви го отварям ли?

— Не още, но бъди готова — отвърна Лио.

Уонда уголеми изображението на проектора и видяхме отблизо как тримата излизат на разчистеното място пред портала, от двете страни на който се бяха свлекли часовите.

— Какви са тези издутини на раменете им? — запита Стен.

— Там са оръжията им — лаконично отвърна Уонда.

Тройката свали шлемовете, зае позиция „готовност“ и Лио изкомандва: — Отваряй на „три“.

— Едно, две, три — произнесе размерено Уонда, докато с размерени движения постави ръцете си с кей-браслета на китките от двете страни на клавиатурата. Крилата на портала плавно се отвориха и видях как рояк „насекоми“ нахлу в тунела. Тройката влезе и порталът бавно почна да се затваря

— Поеми картина от мен — нареди Лио, докато тримата чакаха да се отвори вътрешната врата на шлюза.

— Той имплантиран видеочип ли има? — учуди се Стен.

— Не сме чак дотолкова в крак с модата, същата работа върши и най-обикновена монокъл-камера с наочен визьор — позволи си да се усмихне Уонда.

Сега проекторът показваше онова, което виждаше и Лио — пуст тунел с ребрести стени, в чиито вдлъбнатини бяха скрити лампите. Ръждясали релси в средата напомняха за времето, когато оттук степен по степен са били вкарвани ракетите.

Обърнах внимание, че камерата може и да беше обикновена, но със специален софтуер, защото образът нямаше очертани граници, както преди, а възпроизвеждаше ефекта на периферното зрение и покриваше много широк зрителен ъгъл. В посоката на гледане картината беше съвсем отчетлива, по-встрани леко губеше фокус, а към края избледняваше. Вляво се отвори допълнителен прозорец със схема на тунела, предадена от „бръмбарите“. На половин километър след шлюза, малко преди тунелът да се разшири в мрачна пещера — някогашният ракетен комплекс, от него се отклоняваше вдясно по-тясна галерия, дълга десетина метра. Тя водеше към неголямо помещение, в което автоматичните съгледвачи не бяха проникнали, но сензорите им свидетелстваха, че там има двама души. Ударната група наближаваше средата между входа и отклонението.

— Лио, няма ли да си включиш боекомплекта?

— Благодаря, че ме подсети, скъпа — в гласа на Лио прозвуча топла нотка, като че ли се извиняваше за одевешната си рязкост. Двете червени точки, които до този момент светеха неподвижно горе вляво, започнаха да се движат в синхрон с погледа му.

— С какво е въоръжен? — попитах аз тихо.

По-светлата точка е обикновен автомат, а по-тъмната е лазер. Задействат се от неврочип, също като кей-браслетите. Освен това има шлем за безконтактна връзка с компютъра, така получава и информацията от бръмбарите. Но вие не е необходимо да шепнете, той не ви чува. Само аз съм с ларингофон — и Уонда посочи лентата, опасала врата й.

Секунди по-късно тя издаде лек вик на учудване и Лио обезпокоен се обади: — Какво има?

— Не виждаш ли индикатора за човешко присъствие?

— Виждам го, само двама души.

— Не картината от бръмбара, говоря за твоя боекомплект! Той вече забелязва единия!

— О! Странно, наистина… Още веднъж благодаря.

Акико понечи да пита нещо, но Уонда предупредително вдигна ръка. Сонджи ни направи знак да минем зад нея и тихо каза: — Вгледайте се в дясната част на картината.

Сега и аз видях, че на фона на стената на тунела се очертава съвсем блед силует на човешка фигура.

— Обикновено така изглежда, когато човекът е най-много на пет-шест метра, а сега дистанцията е почти двеста — поясни тибетецът. — Значи този човек има много силно присъствие, нещо като жив хипназер, ако не и повече.

Въпреки че говореше тихо, Уонда го чу и предаде думите му на Лио. Отново се загледахме в проектора. Ударната тройка вече доближаваше разклонението и походката на Лио се напрегна.

— Бръмбарите ме разсейват, Уонда — каза той. — Поеми ги и ми казвай само най-важното.

Със заучено движение жената надяна шлема за безконтактна връзка и притвори очи. Тримата мъже свиха в разклонението и с леки бързи стъпки заеха позиция пред вратата.

— С тази врата имаме проблем — обади се Лио. — Не я намирам в линиите на охранителната система, сигурно е автономна. Какво могат да направят бръмбарите?

— Изчакай секунда… работя по въпроса. Ха… чудно, няма никаква брава… Господи, Лио, достатъчно е да я бутнеш.

— Сигурна ли си?

— Знам, че ти звучи невероятно, но бръмбарите вече влязоха вътре и я сканираха до пантите, двустранно. Най-обикновена летяща врата, и наистина я няма в охранителната система.^[1]

— Да се надяваме, че си права. Какво ще ми кажеш за двамата вътре?

— Този със силното присъствие ходи напред-назад и изглежда превъзбуден, ще ти кажа в последния момент къде е. Другият е по-скоро подтиснат, седнал е и като влизаш, ще ти бъде на един часа и половина и пет метра.

— Добре, тръгваме. Брой ни за влизането и внимавай как ще ме насочиш!

Уонда отново притвори очи: — Момент, Лио. Не ритай вратата, а само я бутни, иначе може да отскочи и да те удари. Сега… Онзи спира… на един часа и три метра от вратата. Броя!

На „три“ Лио рязко бутна лявото крило на вратата и изкрещя: — Полиция, не мърдай!

Мъжът насреща му изумено вдигна глава и впи поглед в него в продължение на няколко секунди, като изкрещя нещо неразбираемо, после се хвърли към един компютър, нанасяйки пътьом на Тофик хан саблен удар по шията. Наведе се над клавиатурата и трескаво заработи по нея, а в това време Лио стоеше като замръзнал и кой знае какво щеше да стане, ако Том не беше ритнал другото крило на вратата и не беше хвърлил шокова граната. Двамата командоси се втурнаха в залата, а Лио остана все тъй вцепенен, без да помръдне дори погледа си…

 

 

— Камлон — произнесе Сонджи. — Той владее древното изкуство да подчинява хората с поглед.

Уонда гледаше невярващо.

— Но всички ние имаме антихипнотична блокада.

— Камлон е нещо много повече от хипноза, почитаема. То е по-близо до онова, което вие наричате магия. До днес мислех, че само един от живите хора го владее. Веднага трябва да отидем там, вашият шеф е в много опасно положение, оттук с нищо не мога да му помогна. А всъщност… бихте ли ми дали ларингофона си?

Уонда трескаво заопипва лентата около врата си, но така и не успяваше да я свали. Акико разтърси глава, с рязко движение извъртя мулатката с гръб към себе си и ловките й пръсти бързо намериха залепващото се езиче, после сложи лентата на врата на Сонджи. Той започна да говори размерено и въпреки че нищо не разбирах, беше ми ясно, че това са успокоителни и насърчителни думи. След малко от репродуктора се чу нещо като „буррри“, очите на Лио се размърдаха и той, залитайки, се отпусна на близкия стол с болезнена гримаса.

— Най-страшното мина — обяви тибетецът, — но веднага трябва да се видим с него лице в лице, иначе ще се увреди неговото чи… Но Тангчен ще дойде на себе си по-скоро, отколкото предполагате, затова наредете на колегите си веднага да му завържат много добре очите.

Уонда предаде на Том нареждането и той очевидно се учуди, защото я чух малко троснато да казва: „Направи каквото ти казвам!“

След малко, вече в познатата ни совалка, Стен побутна тибетеца и той въпросително го изгледа.

— Извинете, но когато преди малко казахте, че само един жив човек владее това изкуство, себе си ли имахте пред вид?

Сонджи леко кимна.

— Казахте, че може да загуби от своето чи, тоест жизнената си енергия. Има ли опасност да умре? — продължи да разпитва шведът.

— Точният смисъл на понятието „чи“ не може да се предаде на вашия език. Как да ви обясня… човек с увредено чи става неспособен… да взема отговорни решения, както казвате вие.

— И защо трябва да му помогнете лице в лице? Заради по-голямата пропускателна способност на зрителния канал ли?

Напрегнатото лице на тибетеца изрази учтиво неразбиране. Дори и на мен ми трябваше време да разбера какво иска да каже Стен.

— Колегата ми се изрази доста тромаво, уважаеми — притече се на помощ Акико. — Той иска да каже, че с поглед можете да кажете на Лио много повече и по-добре, отколкото с глас, така ли е?

Сонджи отново кимна.

— А какво каза Тангчен, когато Лио отвори вратата?

Сонджи забави малко отговора си: — Първият крясък беше… звуковият компонент на камлон, а след това мърмореше нещо несвързано, за ненавременно, как беше на английски… да, възмездие.

— Той е задействал оръдието! — викна Акико така, че щурвалът трепна в ръцете на Уонда и тя ни смъмри да бъдем по-тихи. Совалката превали през страничния хребет и с максимална скорост се заспуска към циркуса, само на пет-шест метра над заснежения склон, от който тук-там се подаваха скали.

— Пит, дай ми веднага координатите на астероида на терористите — каза ми Акико, докато включваше таблета си. — Ако е вярно това за първата цел, което ти пише Франк, Сънпоулз е в голяма опасност, трябва да ги предупредим.

Достигнахме скалите над базата, совалката увисна за миг отвъд ръба им и като камък рухна надолу. Секунди преди да се забием в снега, Уонда рязко опъна щурвала към себе си. Претоварването ме залепи за седалката и с леко премрежен поглед видях как пред нас изникна входът на тунела. Вътрешните врати на шлюза се отвориха едновременно с портала и въздухът от тунела със силен шум издуха близките преспи, но докато стигнем разклонението, вихрушката утихна. Совалката закова на място, Уонда и Сонджи като изстреляни се втурнаха в галерията. Дръпнах Акико да ги последваме, но тя ми изръмжа: — Остави ме, чакам всеки момент да излезе орбитата на астероида. Бягайте със Стен — и остана в кабината.

В залата Сонджи беше коленичил пред Лио, гледаше го втренчено в очите и му говореше нещо, а Уонда с интерес ги наблюдаваше. Зад тях лежеше бездиханен Тофик хан, а още по-нататък Том и Масимо стояха над окования Тангчен, като освен очите, бяха залепили и устата му. Не можах да се удържа, приведох се над него и казах: — Аз съм Питър Роха. Напразно убихте хана, той се постара колкото можеше, но аз наистина още не бях получил писмото. Вашите тъпанари не са забелязали, че Франк ван Доорен го е оставил на отложено изпращане — и го погледах как се гърчи от гняв и безсилие.

— До тук добре — Акико влезе, като вървешком гледаше дисплея на таблета си. — Астероидът се движи по доста разтеглена орбита и сега е в най-отдалечената й част, от другата страна на Слънцето. Радиосигналът ще стигне до там за час и нещо, а зарядът се движи малко по-бавно, така че разполагаме с около два часа и половина. Това ли беше компютърът на тоя бандит? Ей сега ще имам по-точни резултати.

Сонджи се изправи и подаде ръка на пребледнелия Лио, който някак вдървено стана.

— Знам, че ви боли цялото тяло — каза тибетецът, — но за да ви мине по-бързо, трябва да се раздвижите — и с помощта на Уонда го изведе в галерията, където го накара да приклекне няколко пъти, а после — да тича до совалката и обратно.

Появи се и основната група, Базил хвърли едно око на лежащия Тангчен, с думите „Нищо му няма“ рязко го изправи на крака и заедно с още един мъж в черно го изведе. Том и Лио тръгнаха с другите навън към казармата и в залата заедно с мен останаха само Акико на компютъра и Стен, седнал в гнездото на комуникационния възел.

— Не мога да се свържа с Краут! — ядно рече той, забелязал погледа ми. — Смартфонът му е на пощенска кутия, а дежурният ми каза, че излязъл на разходка и ще се върне чак довечера. А директорът по сигурността пък празнува някъде в Момбаса и се е почерпил яко, да му се не види Великденът!

— Спокойно, ще намерим Джонти с аварийния пейджър, но какво ще му кажем?

— Истината, разбира се.

— Нали знаете, че това съвсем ще го побърка?

— Добре, вие какво предлагате?

— Същото… — въздъхнах аз. — Наберете пак смартфона му, ще ви покажа как да задействате пейджъра.

За моя изненада Джонти не почна да се вайка и веднага се сети какво да прави: — Значи всички трябва да слязат в убежището под лабораториите.

— И не забравяй, че повечето хора са навън. Тези, които са наблизо, да се приберат незабавно, а другите да изчакат поне на двеста мили от Сънпоулз.

— С колко време разполагаме?

— С повече от два часа, Акико всеки момент ще изчисли точното време. Щом бъде готова, ще ти го съобщим, а сега бий камбаната със всички сили.

Двамата отидохме при Акико, която бе толкова погълната от работата, че не ни усети. Побутнах я по рамото и тя през рамо ми подхвърли: — Изчакай секунда, свършвам.

И наистина, в същия момент на монитора излезе t = 18:13:42, а тя рече: — Край, Сънпоулз е обречен. Предупредихте ли ги?

— Току-що. Това ли е часът на удара?

— Да, и само десетина минути не стигат, за да се скрие в сянката.

Стен поиска да му обясним.

— Тангчен наистина е сложил Сънпоулз като първа цел. Втората е Пекин, а третата — Ню Йорк. Изпратих команда за отмяна на стрелбата, но докато тя стигне до астероида, първият изстрел ще е произведен.

— А Пекин и Ню Йорк? — обезпокоено запита Стен.

— Те няма да бъдат обстрелвани, но в Сънпоулз още е ден… Слънцето ще залезе след като бъде нанесен ударът.

— Какво общо има тук залезът? — не разбираше Стен.

— Астероидът се намира почти зад Слънцето, следователно оръдието може да поразява само цели, където в момента на удара ще е ден. Сигурно това е имал пред вид Тангчен, че не е най-доброто време за възмездие. Аз се надявах, че и в Сънпоулз слънцето ще се е скрило вече, но зарядът е малко по-бърз, отколкото първоначално предполагах, и ще го порази малко преди залеза. Много лошо.

— Разбрах — рече Стен. — Значи зарядът ще падне съвсем косо от запад. Така пътят му през атмосферата доста ще се удължи, няма ли това да го разсее?

— Стен, нищо не сте разбрали — избухна Акико. — И да има разсейване, колко ще е то при скорост над двеста и шейсет хиляди километра в секундата? Това нещо не е като нашите рехави „Слънчеви стълбове“, а истински снаряд! — и след малко добави — Извинете, моля ви.