Георги Спиров
Аз, детективът-нобелист (24)

8.

Но нито Стен имаше време да се обиди, нито Акико — да получи прошката му, защото се обади Джонти и от хладнокръвието му не бе останал и помен.

— Пит, с повече от двайсет души не можем да се свържем, и те са все от научния екип! Какво ще правим?!

— Сега единственото, което мога да ти кажа, е точното време на удара. Шест и тринайсет минути наше време. Чакай да помисля…

— Само два часа остават, а ти ми викаш „Чакай“! Ами да, ти си далеч и на сигурно място, затова подучихте твоя приятел да ви вземе!

Стен съкрушено поклати глава, а Акико викна: — Как смее!…

— Остави го, мила, от негова гледна точка нещата наистина изглеждат така. Слушай, Джонти, за последен път ще се опитам да те извадя от лайната, в които си затънал, защото ако твоите сигуристи си вършеха както трябва работата, въобще нямаше да се стигне до тук. Кажи ми има ли хора на станцията?

— На коя станция?

— По дяволите, орбиталната, разбира се!

— Н-не знам… мисля, че слязоха за празника…

— Мислиш! Провери веднага и ако горе е останал някой, веднага да се изстрелва със спасителната капсула. Поемаме управлението на станцията оттук, а ти се скрий в мазето и ни остави да действаме!

Акико ме погледна с блеснали очи — веднага бе схванала идеята ми, а на Стен, както винаги, му трябваше малко повече време: — А-а, ще използвате станцията като щит?

Малко остана да му отвърна: „Да бе, как се сетихте?“ Идеята ми бе хрумнала още когато Сонджи ни преведе думите на Тангчен, но тогава ми се видя много сложна за изпълнение и затова премълчах. А и сега не бях съвсем сигурен, че ще успеем… Но бях длъжен да опитам, защото друга възможност просто нямаше, а и изглеждаше, че с компютрите на Тангчен ще можем да манипулираме не по-зле, отколкото с нашите. Вярно, нямахме шлемове за безконтактна връзка, но и двамата с Акико бяхме виртуози на клавиатурата.

— Пит, аз ще пресметна необходимото положение на станцията, все пак орбиталните разчети са ми специалността, а и нали досега се занимавах с траекторията на заряда. Ти тепърва ще трябва да се ориентираш в сметките ми.

— Мила, не знаеш колко навременно е предложението ти! Тъкмо ще мога да потренирам, все пак досега не съм управлявал космическа станция.

Стен ни гледаше унило: — Както гледам, за мен тук няма работа.

— Какво говорите, приятелю! Вие ще ни изчислите дали горивото ще стигне за необходимите маневри. Само изчакайте да вляза в командната директория на станцията!

Следващите десетина минути минаха в напрегната тишина, докато Стен не се обади: — Според мен горивото ще стигне и ще остане — и след малко: — Знаех, че Краут е подлец, но не вярвах, че може да го покаже така брутално…

— Е, сега вече знаете всичко, на каквото е способен. Не се отпускайте още, ще ми трябвате и за режима на двигателите.

— Не ми говорете за шефа, че ще му извия врата — изръмжа Акико. — Пит, изпращам ти координатите на срещата.

Подсвирнах, макар и да си знаех, че ще трябва да изнесем станцията поне на деветдесет градуса западно от сегашното й положение — почти над Южна Америка, и повиках Стен да ми помогне за съставяне на параметричните уравнения. Като ги пуснахме за решаване и вероятностен тест, той се върна на другия компютър. Не повярвах на ушите си, когато след малко го чух да казва „Лоша работа!“

Двамата с Акико го погледнахме — имаше отчаян вид.

— Двигателите не ще издържат натоварването — поясни той. — Камерите им ще прегорят още на половината път…

До удара оставаха осемдесет и девет минути и сега Сънпоулз вече наистина изглеждаше обречен.

— Сега какво ще правим? — Акико не изглеждаше отчаяна.

— Вие правете каквото искате, а аз ще се обадя на адвоката си, защото Джонти сигурно ще се опита да ме натопи.

— Не може да бъде да няма решение — упорстваше тя. — Пит, не се отпускай, моля те, ще намериш…

…Само че изхода го намери тя. Насред думите се удари по челото и викна: — Ами да! Кой е казал, че станцията трябва да пресрещне заряда на стационарна орбита? Едновременно ще я местим на запад и ще я снижаваме, така дори ще стане по-бързо и с по-малък разход на гориво!

Както всички гениални хрумвания, и това бе съвсем просто. Станах и нежно я целунах по врата.

— Ей-сега ще преизчисля орбитите, за не повече от три минути! Пит, не се разсейвай, защото работата ти ще е по-сложна, отколкото очакваше.

Озарението изглежда е заразително, защото в същия момент и Стен роди гениална идея: — А защо да местим цялата станция? На нас ни трябва централният корпус с двигателите, всичко друго — приемни улеи, жилищни модули, трансформатори, цялата периферия можем да откачим…

Две минути и петдесет и три секунди по-късно задействах двигателите на станцията и я поведох към по-ниска орбита, следвайки указанията на Акико. В началото ускорението бе твърде малко, но с откачването на всеки ненужен модул тя рязко дръпваше. Стен веднага съобщаваше с колко е намаляла масата й и докато Акико успяваше да пресметне необходимите корекции, а аз — да приведа работата на двигателите в съответствие с нейните данни, се отделяше поредният модул и всичко почваше отначало. Тази луда надпревара продължи, докато откачихме последните модули. Тогава проверихме какво сме постигнали — не беше най-лошото. Главните двигатели още се държаха и осакатената станция, на височина малко над двайсет хиляди километра, се движеше към срещата със заряда достатъчно точно. Ни в клин, ни в ръкав си помислих, че Стен кокетира, като постоянно твърди, че не разбира от компютри — справяше се превъзходно. И изненадан видях Акико да си хапе устните и отново да сяда пред компютъра.

— Какво има пък сега?

— Боя се, че в тази суматоха може да съм пропуснала нещо…

До удара оставаха двайсет и една минути.

— Да, така е. Не съм отчела магнитното поле на Слънцето, то може да отклони траекторията със сто метра, ако не и повече. Но дори и да се бях сетила, влиянието му зависи от сумарния заряд на йонния пакет, а той ни е известен много приблизително. Значи, край…

Сега беше мой ред да я ободрявам.

— Не отпускай ръце, мила, трябва да измислим нещо.

— И да измислим, зарядът вече е много близо. Май не ни остава нищо друго, освен да се качим на совалката и да гледаме как ще се забие в атмосферата, ще видим йонизираната му следа…

Тези й думи ме подсетиха, че ако имахме радиотелескоп, можехме да проследим точната траектория на заряда по смущенията, които той предизвиква във фоновото излъчване. Всъщност станцията за космическа връзка можеше да замести радиотелескопа, но тук вече бе вечер, нямахме видимост. Мислите ми безпорядъчно скачаха — защо чак сега се сещам за радиотелескопа… зарядът приближава… Сънпоулз в пламъци… антената е в сянка… какво толкова е радиотелескопът, обикновен радар…

Радар?!?

— Стен, зарядът ще се хване ли от радар?

— При тази плътност би трябвало да даде отражение.

— А ние изхвърлихме ли противометеоритния радар от станцията?

— Не, той е лек, една решетеста антенна черупка над блока на йонните ускорители.

— Акико, помогни ми да го открия на контролното табло, това е последният ни шанс!

Безценната ми приятелка веднага забрави за отчаянието и щом намерихме радара, ме отстрани от компютъра, а пръстите й така заиграха по клавиатурата, че се превърнаха в мъгляво облаче.

— Имам го! — викна тя. — Пит, дай ми корекция на Доплеровия ефект за релативистко сумиране на скоростите… не, няма време за компютър, стига ми приблизителна оценка, скоростта на заряда е седем осми це, сметни поправката на ум, ти можеш!

Не съм сигурен дали пресметнах нещо или казах някакви числа напосоки.

— Така… разминаването не изглежда голямо, дано се справя. Къде са проклетите двигатели?

Добре поне, че управлението им беше елементарно и тя го схвана за броени секунди.

— Значи първо ни трябва нула, нула три же на север… може би още няколко хилядни отгоре… сега минус една стотна по оста… и малко надолу… не сумтете зад гърба ми, пречите…

Двамата със Стен отстъпихме назад и като омагьосани я гледахме как продължава да мърмори заклинанията си — защото ако това бяха изчисления, само магия би ги направила точни. До удара оставаше по-малко от минута.

— Това е… — Акико удари за последен път ентера и се облегна. — Остава ни само да гледаме… сеир, така ли беше, Пит? Знаеш ли, бих искала сега да сме някъде в Западна Сахара, например, или още по-добре на борда на някоя яхта край островите Кабо Верде, и да няма нито облаче на небето… Кажи нещо де, защо мълчиш?!? — изкрещя тя.

Екранът пред нея изведнъж примигна и се появи съобщение „връзката прекъсната“.

— Нима успяхме? — тихо попита Акико, обърна се и се разсмя: — Ама че глупав вид имате. И целите сте потънали в пот, горкичките… А вие какво стоите, поздравявайте ни!

Обърнах се да видя на кого говори. Пред летящата време стояха Лио, Уонда и Сонджи.

— Цял час ви гледаме — пристъпи напред Лио. — Бяхте наистина невероятни! Страхотно се справихте!

— Имаме още малко работа — отвърна за всички ни Стен. — Трябва да уведомим Агенцията за противометеоритна защита, защото модулите от станцията падат неконтролирано, а са големи и няма да изгорят в атмосферата…

На тоя швед чувството за отговорност определено му беше в повече.

Следващите няколко минути прекарахме в блажено безделие, което бе прекъснато от видимо притеснения Лио: — Професор Роха, става нещо странно. Издадена е международна заповед за арестуването ви. Прокурорът на кенийската Източна провинция е повдигнал срещу вас обвинение за предизвикване на безредици чрез лъжливо предупреждение за природно бедствие.

Не повярвах на ушите си.

— Кой знае какви ги е забъркал Джонти! Не, нямам сили отново да се занимавам с него. Стен, бъдете така добър да разберете какво става там.

Въпреки че знаеше истината, Краут — сетих се защо! — бе обявил тревогата заради „опасност от падане на голям метеорит“. Само че в Сънпоулз не живееха глупаци и то се знае, някой веднага се беше обадил в Агенцията за противометеоритна защита да разбере защо станциите й не са засекли и ликвидирали опасността навреме. Скандалът за нула време бе стигнал чак до ООН, и което бе още по-лошо, покрай издирването на хората, излезли навън за уикенда, беше тръгнала мълва за предстоящо катастрофално бедствие, и като следствие цялата провинция била обзета от паника. Властите поискали обяснение от Джонти и копелето се отдумало с мен: „Аз само предадох онова, което ми съобщи професор Питър Роха!“

Излишно е да казвам, че Акико побесня, а Стен не намираше думи да изрази отвращението си.

— И какво, Лио, ще ме арестуваш ли?

— Забравихте ли, че тук съм само като частно лице? Но като напуснем тибетското въздушно пространство, ще бъда длъжен да направя това.

— И защо не? Такъв процес ще му спретна на тоя мръсник…

Акико и Стен също като мен пламнаха от желание за публична разправа с Джонти, но Лио сподели, че за него това би създало проблеми. Щеше да се наложи да дава показания под клетва, значи би трябвало да съобщи и за Глобантер.

— Може би трябва да поискате закрит процес? — предложи той.

— Но тогава къде отива публичността — възропта Акико. — Толкова ли не можете да премълчите някои неща, когато давате показания пред съда?

Лио се възмути, че му предлагат да лъжесвидетелства.

— Нека се допитаме до незаинтересован човек — предложих аз и се обърнах към Сонджи, който през цялото време бе останал безмълвен. — Вие какво ще ни посъветвате, уважаеми?

— Не мога да ви съветвам, защото вие живеете с различни от моите мисли. Самият аз бих постъпил според това, как виждам истината. Впрочем, почитаемата госпожица предложи почти същото, но не се изрази по най-добрия начин, мислите й… се катерят една върху друга.

Отговорът му беше забележителен пример за разликата между източния и западния начин на мислене, но с нищо не можеше да ни помогне. Трябваше сам да взема решението.

— Лио, не мога да искам от теб да поставиш под въпрос мисията на живота си. Нека излитаме, а аз ти обещавам, че процес няма да има.

Предложението ми предизвика бурните възражения на Акико и Стен.

— Освен това трябва да ви съобщя, че Просветленият настоява да се види с всички вас, преди да напуснете страната ни — намеси се тибетецът.

— Значи първо отиваме в Лхаса. Тъкмо по пътя ще измисля какво да направим — обърнах се към приятелите си. — Но позорът няма да му се размине, и на вас обещавам.

 

 

Совалката се спусна на малък площад пред двореца на Далай лама. Вътре обаче обстановката не беше екзотична, влязохме в обширен семпло обзаведен кабинет, който повече би подхождал на писател или учител, отколкото на държавен глава.

— Не съм чувал за това ваше изкуство… как го нарекохте? — каза Стен, когато се разположихме в креслата.

Камлон — отвърна Сонджи, — то не е тибетско. Нашите предци са събирали мъдростта на всички древни народи. Камлон се е практикувал далеч на север оттук, по склоновете на Алтай.

— Това не са ли изконните уйгурски земи? — попита Лио.

— Да — отвърна тибетецът — открили са го техните предци, но уйгурите отдавна са го забравили. Тофик хан се хвалеше, че го владее, но аз никога не съм му вярвал.

— Правилно, иначе нямаше да му трябва нито хипназер, нито серум на истината — вметнах аз.

Тибетецът се извини, че имал нещо да свърши преди аудиенцията, и ни остави сами.

— Още малко и ще повярвам на всички легенди за страната Шангри-Ла и за Шамбалата, онази съкровищница на скритото знание — обади се Акико.

— В света все още се случват необясними неща — замислено й отвърна шведът.

Влязоха Сонджи и малко по-висок от него мъж с обичайната оранжева тога. Впечатли ме ритуалът, с който върховният управител на Тибет поздрави стария си приятел Стен Адолф Густафсон. Поднесоха ни чай и докато го пиехме, Далай лама в кратко слово укори себе си, че е допуснал един от неговите най-приближени ученици да се отклони от „осемкратния път“, и ни поднесе „смирена благодарност“ за всичко, което сме направили. С това официалната церемония явно бе изчерпана и Лио реши, че може да мине към деловите разговори.

— Ваше Просветление, имах достатъчно възможности да се убедя, че Тангчен Доржон е твърде опасна личност. Въпреки че съм тук неофициално, аз съм длъжен да уведомя и Интерпол, и моето правителство за станалото и се надявам да ме уверите, че ще бъдат взети необходимите мерки срещу евентуални негови бъдещи злоумишлени действия.

— Още днес ще съобщя официално, че Тангчен Доржон ще бъде съден за убийството на Тофик хан.

— А за опита му да нападне Сънпоулз, Пекин и Ню Йорк?

— Вярвам вашите ръководители да се съгласят, че за нас не е желателно да разгласяваме покушение срещу столицата на съседна велика държава, предприето от член на нашето правителство.

За Лио това прозвуча като небесна музика, той ентусиазирано потвърди и продължи: — А уместно ли е да попитам каква присъда ще получи Тангчен?

— Не мога да предрешавам действията на съда. Тангчен е духовно лице и минималната присъда за случай като неговия е двадесет години заточение в манастира, който съдът ще определи.

— Моля да не приемате думите ми като израз на съмнение или неверие във вашата наказателна система, но неговите способности…

Далай лама изчака и като се убеди, че Лио не възнамерява да довърши изречението, отвърна, като кимна към Сонджи:

— Моят …^[1] ще „излекува“ Тангчен от тези, както ги нарекохте, способности.

— И последно… ще ми разрешите ли още веднъж да посетя базата на Тангчен, за да довърша работата си?

— За съжаление, не е възможно. Преди малко ми съобщиха, че съгласно моите нареждания, базата е унищожена.

Лио видимо се разтревожи.

— Но… Ваше Просветление, в компютрите му сигурно имаше сведения за неговата организация…

Далай лама леко се усмихна: — Аз също бих искал да знам в какво се е забъркал моят безпътен ученик. Всички компютри ще бъдат доставени тук и вие винаги ще бъдете добре дошъл да се запознаете със съдържанието им.

С това аудиенцията приключи и тръгнахме към летището. Още по пътя нататък обясних какво съм намислил. Лио подсвирна: — Ама и вие, професоре…

Двата часа полет до Кения бяха достатъчни, за да свършим всичко. Както и предполагах, след цялата паника в Сънпоулз малцината дежурни се бяха вторачили в орбиталните обекти и никой не обърна внимание как Акико влезе за известно време в системата. Лио беше възхитен, че спокойно ще може да ограничи рапорта си пред интерполските шефове с нападението срещу ръководителя на археологическите разкопки и неговите приятели и с преследването на нападателя до Тибет, където той на свой ред бил убит от местен престъпник, а всичко останало да докладва само в Глобантер.

Когато Акико свърши, седна до мен на дивана в салона, облегна се на рамото ми и ми пошепна на ухо: — От толкова време сме заедно и ти никога не ми беше казвал „мила“, а одеве го направи.

— Така ли?

— Да, и то не веднъж, а два пъти.

— Значи е било крайно време, мила.

— Знаеш ли, когато сутринта пътувахме към разкопките, реших, че трябва да имам дете от теб.

Погалих я по косата.

— Тази нощ едва ли, но следващата ти обещавам да поработя усърдно по въпроса.

Този безумен Великден завърши чак след полунощ в Ембу, където прекарах нощта в полицейското управление на провинцията. Посрещнаха ме едва ли не със страхопочитание и ме вкараха в килия, която се отличаваше от хотелска стая само по липсата на прозорец. На сутринта получих съвсем прилична закуска, след която имах време да проиграя мислено онова, което очаквах да стане.

Животът отдавна ме беше убедил, че когато си възпрепятстван да изправиш истината срещу една нагла лъжа, ти трябва рафинирана измама. Можех сравнително лесно да я подготвя благодарение на обстоятелството, че двамата дежурни на станцията още предната вечер бяха слезли на Земята да празнуват. Планът за защитата ми бе съобразен със слабите места на самия Джонти, първо — с паническия му страх да не се разбере, че в ръководения от него екип са се внедрили терористи (затова и беше излъгал защо е вдигнал тревогата), и второ — с патологичната му потайност, заради която всички сериозни неща вършеше сам. А разкриването на истината не му изнасяше и по друга причина, щеше да стане ясно, че е разхайтил сигуристите.

Разбира се, планът ми също имаше слаби места — например, Джонти да беше запаметил разговорите ни или да беше довел и други свидетели, но тогава трябваше да каже истината, а както го познавах, бях сигурен, че това е последното, което ще направи.

Точно в десет с високо вдигнати оковани ръце приветствах журналистите, обсадили сградата на следствието, и бях въведен в залата. Първо прокурорът прочете обвинението, после съдия-следователят призова свидетеля му (с облекчение разбрах, че е само един). Джонти влезе и, без да поглежда към мен, си изпя песента като по ноти, но при разпита не можа да си спомни точно часа на разговора ни, първо каза „Около пет“, после „Не, беше малко след четири“. Това очевидно не направи добро впечатление на съдията, който веднага поиска да дам уточняващи показания. Спокойно и безстрастно разказах как в 15:57 местно време съм го уведомил, че удар на малък метеорит е повредил системата за управление на станцията и тя почнала да пада безконтролно, поради което било необходимо да се предупредят съответните служби. Видях как Джонти втрещено зяпна (това беше най-рисковият момент, защото той можеше да се позове на съществуването на автономна противометеоритна защита на станцията) и изстрелях психологическия си снаряд — с леко снизходителна усмивка допуснах, че д-р Краут изглежда не ме е разбрал правилно…

Съвсем точно бях предвидил реакцията му. Джонти не ме изчака да довърша и изкрещя: „Не е вярно, станцията почна да пада по-късно, след втория ни разговор!“, с което си докара мъмрене от съдията, а прокурорът учудено вдигна вежди. В никакъв случай не исках да се разнищва повече темата какво сме си говорили (тук интересите ни с Джонти съвпадаха), затова категорично настоях да се изискат разпечатки от компютрите за контрол върху орбитата на станцията в съответния период. Съдията обяви прекъсване докато се получат разпечатките, а Джонти изглежда усети накъде отиват нещата, поиска разговор насаме с мен — и получи отказ, естествено. Тогава прокурорът го подхвана, Краут взе нещо да мънка, а обвинителят го слушаше с все по-недоумяваща физиономия, но не разбрах как свърши разговора, защото ме изведоха.

Половин час по-късно предварителното гледане бе подновено. С леко озадачен вид съдията изчете разпечатките, които показваха, че девет минути преди да се обадя на Джонти, от станцията дошъл сигнал за повреда в системата за управление и тя почти веднага излязла от контрол. Краут опита да се овладее и да оспори версията ми, но призованите от мен Стен и Лио категорично потвърдиха думите ми^[2]. От този момент нататък Джонти вече бе загубен. Последният му опит да се защити бе твърдението, че нямало как да разбера за аварията на станцията, след като не съм бил на работа. Тогава на сцената излезе Акико и с таблета си демонстрира, че където и да се намира, по всяко време на денонощието държи връзка с работното си място. Когато тя каза, че опитът й да се свърже с д-р Краут бил неуспешен заради оставения на пощенска кутия смартфон, а шефът на отдела за сигурност бил неоткриваем и затова се е обърнала към мен — нали съм шеф на групата по рисковете, съдията укорително погледна Джонти и поклати глава. Тогава оня съвсем си изпусна нервите и се развика с пяна на уста за „проклетите хакерски игрички на тия любовници, на които само глупак можел да повярва“. Съдията го глоби за обида на съда и го довърши окончателно с препоръката да стегне персонала си, като даде за пример „тази добросъвестна сътрудничка“. Видимо облекчен, прокурорът сне обвинението, без да чака съдийското решение, а полицаите незабавно ми свалиха белезниците.

Още преди да се прибере в Сънпоулз, Джонти подаде оставка и въпреки че беше празничен ден, незабавно бе свикан надзорният съвет на проекта. Пред надзорниците трябваше да разкрия истината — иначе нямаше как, но все пак не съвсем цялата, защото представих Лио само като агент на Интерпол. Някои от тях свъсиха вежди, когато разказах как съм фалшифицирал компютърния архив (не обелих и дума за съучастието на Акико), но Джонти вече толкова се беше компрометирал, че в крайна сметка действията ми бяха признати за „неетични, но най-подходящи за случая“.

Още вечерта Сънпоулз имаше нов шеф — Стен Адолф Густафсон. Но не можахме да отбележим назначението му както се полага, защото се обади Лио да съобщи, че в един наводнен полдер северно от Амстердам са открити телата на двама удавници — Франк ван Доорен и местния енорийски свещеник на старокатолиците. За холандската полиция това си остана нещастен случай, но Лио проведе самостоятелно разследване и установи, че в решетката на изповедалнята имало „бръмбар“.

Самата старокатолическа църква нямала нищо общо със „Земята за нас“, единствено Фрайлих бил свързан с групировката на Тангчен, който пуснал на отците мухата за космическата мисия, като им обещал и щедро спонсорство, и пълно техническо сътрудничество. В един момент обаче свещеникът почнал да задава прекалено много въпроси и го елиминирали. Но няколко години по-късно при вентианите все пак замина мисия, като звездолетът носеше името на Франки, с което мечтата му, макар и по особен начин, се сбъдна. А най-пикантната информация, която Лио измъкна от компютрите на Тангчен беше, че бойната станция на оня астероид била построена основно за сметка на „Слънчевите стълбове“, благодарение на неколцина корумпирани чиновници от логистичния департамент на WPSW, които срещу големи комисионни вреждали поръчките на „Земята за нас“ между заявките на строителите…

„Излекуваният“ Тангчен бе заточен доживотно в един от най-затънтените тибетски манастири и останала без главатаря си, сбирщината, нарекла себе си „Земята за нас“ се разпадна на отделни групички, повечето от които Интерпол — по дискретните указания на Глобантер — през следващите години тихомълком неутрализира…

Девет месеца след „безумния Великден“ и Акико напусна Сънпоулз, за да се посвети на дъщеря ни. Но само временно, защото когато нашата Джени поотрасна, майка й се отдаде на своята буйна и на моменти разюздана натура. Все пак, малко преди да навърши четирийсет години, Акико се ожени и докато отглеждаше другите си пет деца, прописа и под добре известен псевдоним стана автор на цяла серия световни бестселъри, всичките на историческа тема. Неотдавна й предложих да опише историята на „Сънпоулз“ и тя ми отвърна, че не би могла, защото „случаят бил свързан с най-интимните й преживявания“. Попитах я какво са тогава ония седемнайсет страници в автобиографията й, а тя само се усмихна — иди я разбери! Както и да е, днес Акико Линг е уважавана матрона и се радва на любовта поне на трийсетина внуци и правнуци, от които шестима са и мои.