Георги Спиров
Аз, детективът-нобелист (22)

6.

Не след дълго отново се чу самолетен шум, този път много по-силен. Иззад планинския хребет се появи гигантска машина — за първи път виждах отблизо този хибрид между стратоджъмбо и автожир. Имаше стреловидни крила и реактивни сопла на опашката, а две конзоли отстрани носеха витловите двигатели за бавен полет. Над туловището неправдоподобно бавно се въртеше огромен ротор с размах поне седемдесет метра, перките му разсичаха въздуха с оглушително свистене. На корпуса му с огромни букви бе написано „Комар“, имаше и някаква търговска емблема, а по цветовете на опашката предположих, че е регистриран в Италия. От летящото чудовище се отдели машина, подобна на глайдер, и то веднага почна да се издига, като включи и реактивните си двигатели. Мимоходом удари с боен лазер радиопрехващача и останките му изпопадаха недалеч от нас.

— Това може да е само Лио — обявих, когато грохотът поутихна. И наистина, веднага след кацането на глайдера от него изскочи Лио и се затича към нас, а двама командоси, без да бързат, го последваха.

— Следим самолета на Тофик и няма да му се размине — прескочи Лио официалното представяне, с което потвърди, че нетърпението му наистина е прекалено за англичанин.

— Вие трябва да сте Лио — приближи се Акико до двама ни. — Със страхотен глайдер сте се уредили.

— Всъщност това е совалка, но наистина може да се ползва и като глайдер — поясни единият от командосите. — Шефе, тук май няма какво да правим.

— Наистина, да тръгваме за Сънпоулз, трябва да ви прегледат медиците.

— А, не — намеси се пак Акико, — до тук ние ви свършихме цялата работа и искате да я приключите без нас? Няма да стане!

— Нека се качим в самолета, там ще обсъдим. А с този какво става? — попита Лио и посочи лежащия на земята Ян, който още не беше дошъл на себе си.

— Упоен е — поясних вече без усмивка, бях почнал да идвам на себе си. — Както гледам, само той има нужда от лекар.

По-високият командос се приведе над Ян и сложи на китката му диагностична гривна.

— Базил е нашият парамедик — обади се колегата му. Чак тогава Лио се сети да представи и него: — А това е Том, лидерът на ударната група.

— Над три промила алкохол плюс някакъв опиат — изправи се Базил. — Цяло чудо е, че още се държи, но трябва веднага да го сложим на система. Помогни да го пренесем в совалката — обърна се той към Том.

За първи път се качвах на такова превозно средство и се почувствах малко несигурно, когато се издигнахме и не виждах нито крила отстрани, нито пропелер отгоре. Но не ми остана време да се притесня сериозно — след малко над нас се появи самолетът с гостоприемно отворен товарен люк. Том с рязък тласък издигна совалката още малко и меко я спусна на пода, докато плъзгащите се капаци на люка се затваряха. Посрещна ни трийсетинагодишна мулатка на име Уонда, която ни се представи като координатор на екипа, и ни въведе в малкия салон на командния пункт. Отнесоха Ян в медицинския сектор и Лио поиска да му разкажа какво съм открил, но аз му казах, че първо трябва да си прегледам пощата и оставих разказа на Акико.

Още с отварянето на писмото от Франк забелязах, че е изпратено съвсем скоро, може би дори след „закуската“ с Тофик хан и се запитах как ли той е знаел за него отнапред. Зачетох се внимателно, но почти цялото бе поредица от самообвинения в какви ли не грехове, сред които горделивостта и лековерието бяха най-безобидните. Чак накрая бе изложил същността:

Когато се разчу, че съм се класирал в екипа на Сънпоулз, ме покани на аудиенция патер Николаус Фрайлих, високопоставен духовник от монашеския ни орден „Дьолингер“ (ето откъде идваше паролата!) и след като взе от мен обет за мълчание, ме запозна със свръхсекретния проект за изпращане на мисионерска експедиция при вентианите. Той поиска да използвам възможностите си като сътрудник в Сънпоулз, за да сътруднича на проекта, като извърша някои изчисления. „Нямаме средства за толкова мощни компютри, и с ваша помощ ще ускорим нещата с години“ — така обясни искането си и аз се почувствах поласкан, Боже мой! А тайната била необходима, за да не узнаят във Ватикана за проекта ни и да не ни изпреварят. Никога няма да си простя, че се хванах на тази съшита с бели конци уловка!

Така през цялото време, докато бях сред вас, мислех, че работя и за делото Божие. Само веднъж изпаднах в смут, когато схванах, че това, върху което работя, може да бъде и оръжие с огромна разрушителна сила. Тогава за първи път си позволих да поискам допълнителна разяснения от патер Фрайлих. Отговори ми, че това е необходимо за противометеоритната защита на космическия кораб. Успокоих се, още повече, че той добави: „Ти вече почти свърши онова, което се очакваше от теб, и за награда ще бъдеш включен в мисията, ако пожелаеш“. И наистина, дълго време не ме възлагаха нови задачи. Но преди няколко дни… Накратко, трябваше да изчисля удар върху обект, чиято орбита има същите параметри като земната, но схванах това едва след като изпълних задачата! Тогава пак потърсих патера и разбрах, че преди няколко седмици той внезапно починал. Поисках да ме свържат с настоятеля на ордена, но той бе тежко болен и говорих с неговия заместник, който пък не беше в течение на подробностите по проекта и знаеше единствено, че работата по него вече привършвала. Каза, само да отида в седалището на ордена, за да ми връчи поръчението за мисията, затова и заминах по-рано. Но съмнението продължаваше да ме гложди и докато пътувах, си спомних, че когато се обадих на патер Фрайлих, получих отговора му не от канцеларията на ордена, а от някакъв абсолютно непознат адрес. Затова реших да проверя как стоят нещата. Послужих си с хакерския арсенал, да ме прости Господ, и проникнах в този адрес. Оказа се някаква лаборатория по северните склонове на Хималаите, но какво се готви там, Боже мой…

Те са направили бойна станция на един астероид и оттам ще обстрелват Земята с йонно оръдие, и първата им цел е Сънпоулз! И аз съм виновен за това!

Следваха идентификационните данни на астероида и кодовете за достъп в компютрите на лабораторията. Писмото завършваше така:

Реших да се изповядам и веднага след това да известя властите, но за всеки случай оставям това писмо на отложено изпращане. Всяка сутрин ще препотвърждавам отлагането. В най-добрия случай няма и да разбереш за него.

Сбогом, приятелю, и дано Бог спаси душата ми!

Въздъхнах и погледнах през илюминатора. Летящото чудовище се готвеше да кацне в Сънпоулз.

— Нека почетем паметта на Франк ван Доорен — прекъснах аз разказа на Акико. — Той, светла душа и велик наивник, е бил подведен, но е осъзнал това, макар и късно. Разкрил е леговището им и те са го ликвидирали…

Тя веднага се хвана за думите ми: — А вие защо не съобщихте на Пит от самото начало, че подозирате Франк?

— Нали ви казах вече, за да не бъде предубеден, професорът сигурно ще се съгласи с мен.

— Не ме познаваш достатъчно, Лио.

— Сега така говорите, но не знаете кои бяха другите заподозрени!

Все още си мисля, че и Акико е била сред тях, но Лио до днес така и не пожела да ми каже имената им.

— И така да е, но как си позволихте да изложите Пит на такъв риск?!

Лио не се беше променил кой знае колко за тези няколко години, само от нахакано хлапе се бе превърнал в самоуверен млад мъж, и както преди, не му липсваше дързост.

— Ще ви кажа истината. Смятах, че той е достатъчно съобразителен, за да не попадне в толкова елементарен капан.

Прав беше, проклетникът.

— Елементарен капан?! Този хан като ви е бил отдавна на мушката, защо днес го изпуснахте? Че нали ако не бяхме ние със Стен, Пит сега щеше да лежи овъглен в бунгалото!

— Вярно, госпожице, и съм ви признателен за това, което направихте, но Тофик хан много успешно беше замел следите си. До момента, в който получихме сигнала на професора, бяхме убедени, че е на гости при своя казахски покровител. Имаме един-единствен пропуск, късно разбрахме, че днес самолетът му лети с фалшиви позивни, но вече го следим плътно.

Приятелката ми бе настроена да продължи, но самолетът вече беше върху Екс-фийлда и това сложи край на разправията.

 

 

Предадохме Ян на нашите медици и се спряхме при Джонти, който бе предупреден да ни очаква в терминала. Лио накратко го запозна със ситуацията и както и предполагах, шефът ни се разтрепери от мисълта, че отново ще влезем в сензационните новини. Той едва ли не със сълзи на очи се примоли на Лио да реши проблема, без да го свързва по никакъв начин с проекта. Лио ме погледна озадачено, но докато съобразя как да реагирам, Акико му пошепна нещо. Той се позасмя:

— Ще направя всичко, каквото зависи от мен, но тъй като става дума за събития, в които макар пряко волята си бяха замесени и ваши колеги, те трябва да дадат показания в закрито изслушване, което няма да стигне до медиите…

— Гарантирате ли?

Възмъжалият Лио можеше да бъде много убедителен.

— За Бога, няма проблем, щом те са съгласни! — и Джонти ни остави.

— А сега какво ще правим? — попита Акико.

Лио предложи да направим съвещание при него и се запътихме обратно към самолета му. Там ни очакваше Уонда: — Засякохме разговор на Тофик с някакъв тибетец. Той му нареди веднага да отиде при него и сега самолетът му наближава пакистанския бряг, лети към Хималаите.

— Ханът спомена, че някой си Тангчен щял да е много недоволен, ако не измъкнат информацията от мен — спомних си аз.

Тангчен? Тангчен Доржон? — попита Стен.

— Познавате ли го? — изуми се Лио.

— Бегло… Беше енергетик във Франция, а когато Тибет стана отново независим, Далай лама го назначи за свой съветник по науката и технологиите, това е нещо като министър.

— А още по-рано, като студент, е бил лидер на най-екстремистката фракция в антикитайската съпротива. Още тогава е влязъл в полезрението ни, но нищо конкретно срещу него не сме установили… Сега работата се усложнява. Тибет не членува в Интерпол и трябва да намеря друг начин да оперирам там, кой знае колко време ще ми отнеме.

— Ще се опитам да ви съдействам — решително рече Стен. — Къде ви е комуникационният пост? — и се запъти натам заедно с Акико и Уонда.

Казах на недоумяващия Лио, че при уреждането на сделката „Тайван срещу Тибет“ Стен е бил един от най-ефективните членове на групата за натиск върху Пекин.

— Професоре, вие действате като магнит на най-подходящите хора! — констатира той.

— Явно силата ми е недостатъчна, щом не успях да спася Франки…

— Не бързайте да се укорявате, все още не знаем нищо със сигурност за него.

— Писмото ми стига… По-добре да говорим за друго. Значи това летящо чудо на техниката е на Интерпол?

— В известен смисъл — загадъчно отвърна той.

— С тази грамада появата ви трудно може да остане незабелязана…

— Зависи от прикритието. Освен „Комар“, има още „Оса“, „Пчела“ и „Водно конче“, всички са регистрирани като карго трампове на една спедиторска компания в Будапеща. Често изпълняват и търговски курсове, така че са добре известни и не предизвикват съмнения.

— А как връзваш нещата с Глобантер?

— Като специален агент имам много широки пълномощия, включително правото да не оповестявам източниците на информация, сам да планирам операциите и правото да „пресявам“ отчетите си.

— И никой не знае, че работиш и за Глобантер?

— Прекият ми директор е в течение, всъщност самият той е в най-горния кръг на организацията, и въобще там са доста бивши и настоящи шефове от световните разузнавателни и полицейски служби. А екипът… с тях съм вече от години, предполагам, че някои се досещат, а Уонда, Том и още двама вече съм ги привлякъл.

— Ще имате ли нещо против, ако в Тибет към нас се присъедини личен представител на Далай лама? Неофициално, разбира се — показа се Стен от кабината за свръзка.

— Не, за Бога — отвърна Лио едва ли не със страхопочитание. — Кога ще е готов човекът?

— Очаква ни.

— Тогава да тръгваме!

По обратния сигнал на Тангчен Уонда бе идентифицирала мястото му и докато летяхме над Индийския океан, ни покани да го разгледаме.

— Изрових от архивите на ЦРУ обработена спътникова картина още от времето, когато там е имало китайска военна база — почна тя, изправена до сивата плоскост на 3D-монитора, върху която постепенно почна да се изгражда релефът на централните Хималаи и южен Тибет. С рязък наплив картината показа град с терасовидно изградени дворци и манастири. — За да се ориентирате, ще тръгна от Лхаса. — Изображението се върна към предишния мащаб и светлинната показалка проследи едно шосе, виещо се през висок превал, което след това се спусна в речна долина и се вля в друг път. — Това вече е известното Каракорумско шосе от Китай през Тибет за Индия и Казахстан, тук то върви по долината на Брахмапутра, местното й име е Мацанг — продължи лекцията си Уонда. Показалката спря върху някакво селище, струпано в тясна речна долина със стръмни склонове. — Градът е Шигацзе, последното населено място южно от реката. Оттук нататък главното шосе минава от северната й страна, а това тук е бивш военен тракт, който сега не се поддържа.

Светлинната показалка се плъзна покрай масива на Еверест и малко по на запад посочи мястото, където пътят напускаше склона на долината, за да влезе в едно от нейните разклонения — ледникова клисура с почти отвесни стени, по които шосето се катереше с немислим наклон, докато стигне до циркус със замръзнало малко езеро по средата.

— Ето мястото. Шест хиляди седемстотин тридесет и два метра надморска височина, осемстотин и шейсет километра западно от Лхаса. А сега да го видим отблизо.

Мащабът на изображението отново рязко се промени и циркусът се появи от птичи поглед. Шосето свършваше с широка площадка, където бяха издигнати няколко постройки, а на другия й край имаше голям портал към тунел в скалите. На платото над тях се виждаха радарна кула и шест бетонни кладенеца, покрити с метални капаци.

— Ракети?! — попита Стен.

— Отдавна са махнати — успокои го Лио. — А актуални кадри?

— След малко ще имаме, но се боя, че стават само за обща ориентация — отговори Уонда. — Тангчен се е заврял дълбоко в скалата, затова спътниковите скенери са безполезни, и въобще операцията се очертава с максимална трудност.

— Докато вземаме човека от Лхаса, трябва да инсталираме там наша техника.

— Два „хищника“ вече са заредени с всичко необходимо, ще ги пуснем, когато наближим Хималаите. А, готова е и актуалната картина.

Архивните кадри трябваше да са правени в разгара на лятото, защото на тях сняг почти нямаше. Сега площадката бе затрупана от двуметрова пряспа, в която бе прокарана широка траншея от единствената останала постройка до портала. Нов елемент в картината беше антената за космически връзки върху платото. На площадката, сред разчистен участък, се виждаше малък конвертибъл. Двама мъже с кислородни маски стояха пред портала, а в във вътрешността на постройката се мержелееха още няколко фигури.

— Това е моментна снимка отпреди час, а когато разположим апаратурата на „хищниците“, ще имаме картина в реално време — поясни Уонда.

— При тази височина помещенията би трябвало да са херметизирани — отбеляза Лио.

— Тунелът още отначало е бил построен с въздушен шлюз, който изглежда е запазен. На покрива на казармата има въздухоприемна шахта, но термоскопията показва, че горният етаж не е херметизиран, а само с уплътнени врати. На входа няма шлюз, инсталацията на първия етаж ми изглежда по-скоро като кондиционер, който поддържа битовия сектор.

— Всичко това колко ще усложни операцията, как мислиш? — попита Лио.

— Зависи от разпределението на охранителната система. Ако в нехерметизирано помещение намерим пулт, дори да не е централният или поне междинна станция, ще проникнем в нея и поне частично ще я неутрализираме. Но ако всичко е в тунела зад шлюза…

— …ще трябва най-сетне да проверим дали дистанционният синхро-симулатор върши работа — довърши Том вместо Уонда.

— Дано не се налага — смръщи вежди тя. — А сега, ако не възразявате, ще почна да планирам операцията.

Оставихме я да работи и отидохме да пием кафе в салона. Там Стен и Лио почнаха взаимно да се обсипват с безсъдържателни комплименти, докато не ги прекъснах:

— Стен, помните ли нашите разговори за оцеляването и политиката? За маниаците и опортюнистите?

Лио прояви интерес и Стен набързо му разви теорията си. Агентът кимна с глава: — Интересен начин да се интерпретира необходимостта от разделение на властите. Разбирам го така: маниаците концентрират властта и искат да са на върха на пирамидата, но в същото време те са и нейна основа, затова тя е нестабилна и рано или късно рухва. А опортюнистите разпределят властта в мрежа и я упражняват от основните възли, всеки по различен начин и с различни средства…

— Вашата организация също е важен възел на световната мрежа, макар че не е в забележима позиция — не му остана длъжен Стен. — Можем да си представим, че днес светът е деветдесет процента мрежа и маниаци като тези се опитват да я разкъсат, като се целят в основните възли. А в момента и „Слънчевите стълбове“ са един от тях.

— Мрежата е доста устойчива структура, но е податлива на колебания и ако те влязат в резонанс, могат да й нанесат доста щети.

— Кой ли говореше за резонанс? — запитах се гласно аз. — А, Лонски! След първите изпитания той намекваше, че резонансът може да ни съсипе проекта.

— Странно — промълви Лио — как съвпадат нещата понякога.

Но не каза нищо повече, колкото и да настоявахме.^[1]