Георги Спиров
Аз, детективът-нобелист (13)

2.

Мислех, че или Пол беше преувеличил, или местните хора не ме приемаха като типичен американец, защото почти не се сблъсках с неприязън. По-късно разбрах, че това е една особеност на националния характер на българите, известна още от времето, когато били под властта на турските султани. Общителни и приветливи, те рядко пренасят отношението си към една или друга страна върху нейните хора. Само веднъж срещнах мой сънародник, който се оплака от недружелюбие, но той беше турист и отдалеч му личеше, че е гадняр.

Странен манталитет имаха тия хора. Срещу блока ми имаше едно кафене, каквото със същия успех бих могъл да намеря пред къщата си в Кеймбридж, а на петдесет метра по-нататък — друго, по-неугледно и занемарено, и цените по-високи, и барманът истински тъпанар, не можеше един коктейл да забърка както трябва. Въпреки това, и двете бяха еднакво пълни, а и Пол сякаш не правеше разлика между тях. Веднъж тъпанарят се бе заприказвал със сервитьорката и цяла вечност не ни обърнаха внимание, та аз не се сдържах:

— Пол, не те ли ядосва тоя скапаняк?

Той само махна с ръка — и тук смисълът на жеста бе „Карай да върви“, след което ме довърши с думите: — За къде си се разбързал толкова, я колко добре си приказваме?

Първите дни отидоха за разглеждане на града, чиито тротоари бяха тъй многолюдни, сякаш тук живееха не два, ами поне двайсетина милиона. Срещаха се и твърде много чужденци, особено японци. Така и не разбрах при толкова много пешеходци и посетители в заведенията, откъде се вземаха шофьори за колите — а те съвсем не бяха малко по улиците, предимно износени^[1], но новите пък често бяха от най-скъпите модели. Направихме и няколко еднодневни екскурзии — на ски в планината, която се издигаше край града (Пол не пропусна да се похвали, че София е била домакин на зимна олимпиада, не запомних коя точно), до един много красив архаичен манастир в друга близка планина, и до едно недалечно курортно селище с минерални извори.

В централната зона на София се сблъсках с още една загадка, която също не можах да реша през цялото време: кое се срещаше по-начесто, гръко-римските старини или малките кафенета. Във всеки случай си личеше, че градът има многовековна история, и Пол не пропусна със злорадо-добродушна усмивка да ми съобщи, че България съществувала вече близо четиринайсет века, и то на едно и също място, докато „някои държави и триста години още не са навършили“. Отвърнах в същия стил:

— Какво от това, щом живеят три пъти по-богато?

— Не три, а поне десет пъти — рече той с безразличие, което тогава не можах да проумея.

Пол беше юрист и то доста търсен, както можах да се убедя, но през тази първа седмица отложи поне четири делови срещи само и само за да си пие с мен грозданката. Когато попитах не губи ли, той пак махна с ръка и рече:

— А, работата не е заек да избяга.

Впоследствие чух още подобни местни поговорки все в тоя дух, които биха звучали по-уместно в хипарска комуна или на някой полинезийски атол. Но не по-рядко се сблъсквах и с хора, които сякаш бяха пренесени от нашите лаборатории, офиси и магазини.

Като минаха първите дни, Пол стана неузнаваем и с такова настървение се залови за работа, че понякога по цели седмици не можех да го уговоря да пием по едно. Но не скучаех, тъй като колегите често ме канеха било на гости, било да поспортуваме или да отидем на концерт или театър. Дори понякога им отказвах, защото открих една местен интерактивен канал специално за гостите на България, от който можех да науча много неща за страната, в която бях попаднал. Разбрах например, че не всички чужденци тук са туристи, имаше към два милиона резиденти, привлечени от природата, климата и евтиния живот, или просто любопитни. Първи почнали масово да купуват или наемат къщи английските пенсионери и сега те били почти един милион, но имало също много японци, скандинавци, корейци, араби, руснаци, какви ли не, и американци в това число. Държавата ги поощрявала, защото заради демографския срив и масовата емиграция в края на миналия и началото на този век, населението й се стопило почти наполовина и цели селища оставали безлюдни. Чужденците, освен това, носеха добри приходи за бюджета (вече бях усетил, че по отношение на плащането на данъци българите по нищо не се отличават от нас). И въобще историята на страната гъмжеше от куриози и превратности, сред които царят-премиер беше от най-безобидните. С изненада разбрах, че думата „мутрас“ е българска (дотогава предполагах, че е от някакъв непознат за мен жаргон). „Мутри“ открай време наричат тук бандитите. Имало един период, когато те станали страшилище за градовете и пътищата на Европа, а точно тогава страната със зъби и нокти се борела за пълноценно членство в Европейския съюз, и със съдействието на Европол българските полицаи почнали да ги преследват из целия континент. На някого му хрумнала превъзходната идея да използва тази тема за Пи-аР кампания и държавната телевизия направила сериал — римейк на някаква класика едва ли не отпреди един век, който също като оригиналът се казвал „На всеки километър“. Сериалът наистина помогнал да се оправи имиджът на България, защото излязъл много успешен, станал световен хит и така думата влязла в международната лексика. Това трябва да е било преди рождението ми, защото думичката я знам от дете. Разбрах също и каква била българската връзка на онова градче в Монтана — било наречено на името на един от тукашните исторически градове, Плевен. Там преди два века имало големи сражения между русите и турците, четири месеца за тях се писало по първите страници на всички вестници, и така градът станал световно известен. В Щатите няколко градчета били наречени на негово име, но днес май е останало само монтанското. А в самата България имаше град с името Монтана, но той пък нямаше нищо общо с Америка, бил наречен така на древна римска крепост.

Деси всяка седмица уреждаше по някое парти уж за мое развлечение, но подозирам, че истинската й цел беше да се изфука с познанството ни, защото сериозно се обиждаше, когато отказвах поканата й. Веднъж се бяхме събрали с журналисти и тя им се похвали, че ще напише репортаж за моя милост и дори е измислила заглавието — „Полигонът доведе у нас талантлив американец“. Докато мислех как по-деликатно да я извадя от заблуждението по мой адрес, някой попита какво е това Полигон. Деси отвърна, че така наричали договора за всеобщо и пълно разоръжаване и един — казваше се Георги, тоест Джордж, но кой знае защо му викаха Джо, я сряза, че такъв договор няма.

Реших да я защитя:

— Ако си спомняте уроците по история, значи знаете, че две световни войни, стотици локални конфликти и повече от век най-различни преговори не можаха да накарат човечеството да се разоръжи. Е, хрономеханиката свърши тая работа за няколко години. Наистина, какъв е смисълът да измисляш все нови и нови оръжия, когато щитгенераторът отклонява към безвремието всяко поразяващо въздействие…

Онзи не ме остави да се доизкажа: — А ако следите новините пък, знаете също, че договорът не е за разоръжаване, а за отказ от употреба на нападателни оръжия, и още не е влязъл в сила, защото малко страни са го ратифицирали. А и да влезе в сила, той нито ще откаже терористите да ползват лазерни оръжия и мръсни бомби, нито ще излекува фанатиците от страстта им да се налагат със сила. Поне на десетина места по света и сега се бият — за земи, за идеи, за власт, за пари. Да не говорим, че далеч не всяка страна може да си позволи масовото използване на щитгенератори, или пък че те съвсем не са безопасни, десетки са невинните им жертви… — не отстъпваше той, затова реших да отклоня темата: — Но щитгенераторът не разсейва психическите въздействия, затова незаконното ползване на хипназер се наказва с промиване на мозъка, докато дори атомна бомба да ти намерят в багажника, ще се отървеш с две-три години затвор. А за дреболии като добрата стара базука или нещо по-модерно от рода на имфрозера у нас опандизват само, ако откажеш да си платиш глобата.

— Е, в България нещата са по-различни — настояваше на своето Джо, и кой знае докъде бихме стигнали в разправията, но за късмет едно момиче попита какво общо има думата „полигон“ с всичко това и тук вече никой не си позволи да ми прекъсва кратката лекция.

— Многостранното съглашение за научно и технологично сътрудничество беше неизбежно, нали трябваше да се създаде нова работа на хиляди секретни лаборатории и хай-тек фирми. На дизайнерите не им хрумна по-добра идея за емблема на съглашението от многоъгълник с 413 върха, колкото бяха към момента членовете на ООН^[2], с всичките му близо сто хиляди диагонали. В резултат емблемата заприлича на свръхфина дифракционна решетка, а самото съглашение нарекоха полигонално, което скоро се съкрати до „Полигон“. Най-запалените пацифисти дори поискаха да се измисли друга дума за геометричния многоъгълник — никой не прие това насериозно, разбира се. Те обаче събраха пари и купиха от федералното правителство Пентагона, за да го преустроят в Полигон и да направят в него Световен музей на мира. Членовете на ООН обаче непрекъснато се множат и затова идеята се видоизмени — просто събориха едната му стена и я изградиха наново като дъга, нали окръжността е граничен случай на многоъгълник, когато страните му се стремят към безкраен брой.

Деси не издържа и довърши вместо мен:

— Ползването на стипендии от Полигона става със специална рулетка. Майк три години залагал на комбинацията черно/нечетно и като спечелил, можел да избира между Перу, Тибет, Тасмания, България и ЮАР.

Не беше точно така — комбинацията бе четно/просто число, но простите числа с едно изключение са нечетни, а в случая не ставаше дума за двойката, затова и не я поправих.

— При толкова екзотични места защо избра България? — попита някой.

Не ми бе удобно да кажа истинската причина.

— В ЮАР вече съм ходил. Южна Америка също не ме привлече, защото какво пътешествие е, ако не пресечеш поне един океан? Ориентирах се към Азия, но навреме разбрах, че тибетците били крайни националисти и по принцип не говорели чужди езици^[3], а не ми се щеше през цялото време да се оправям с преводач. Междувременно в Тасмания стана катастрофалното земетресение и реших, че там на хората няма да им е много до гости, така че оставаше България…