Георги Спиров
Аз, детективът-нобелист (20)

4.

Една привечер в „Добре дошли“ ме намери момиче с фирмената шапка на „ФедЕкс“, взря се в баджа ми и съобщи, че имам писмо: — Инструктирана съм да ви уведомя, че трябва да отворите плика насаме, след като се уверите, че никой не може да ви наблюдава или подслушва. Дотогава внимавайте да не го докосне някой друг, ще се саморазруши заедно с писмото — след което си сложи хирургически ръкавици и извади от куриерската чанта плик в огнеупорен калъф.

Малко е да кажа, че бях изненадан от тези мерки за сигурност. Щом пликът беше сенсибилизиран към моите пръсти, значи подателят му имаше достъп до базата данни най-малкото на Националната служба за сигурност. Затова побързах да се прибера и като отворих плика, в първия момент недоумението ми нарасна, защото не можех да си представя какво толкова секретно има Лио да ми казва. Започваше с благодарност, че навремето съм проявил загриженост за него, после с извинение, че е толкова време е крил от мен истинските си занимания: Когато се запознахме, работех под двойно прикритие. Внедрен съм в „Грийнпийс“ — с тяхно знание — като агент на Интерпол, където съм във финансовия отдел и следя нелегалните парични потоци. Но не си мислете, че съм Ви излъгал за неправителствения сектор като моя основна работа. Всъщност сега ставате един от малцината, които знаят, че съм в екипа на Глобантер^[1].

Интерпол имаше известни съмнения дали във вашия проект всичко е чисто. Бързо установих, че от тяхна гледна точка няма нищо нередно, но не успях да изключа възможността при вас да се появят — или от самото начало да присъстват — хора, свързани със „Земята за нас“, а това вече е работа за Глобантер.

Не знам дали знаете нещо за този еклектичен алианс на религиозни секти, политически фракции, анархистични банди и други подобни фанатици и екстремисти. Обединява ги крайният антитехнологизъм и „мисията“ им е да върнат Земята към примитивното състояние отпреди индустриалната революция. „Земята за нас“ е наследила финансовите източници, отчасти и човешкия ресурс на „Ал Кайда“ и други терористични мрежи от началото на века, до голяма степен — и идеологията им, но е много по-потайна и затова — по-опасна.

Наскоро получихме индиректни сведения, че в Сънпоулз има поне един техен активист, но име няма ви съобщя, за да Ви предпазя от предубеденост. Както вероятно се сещате, молбата ми е дискретно да се ослушате.

За съжаление, не мога да Ви дам много указания. Признак, че някой от колегите Ви има връзка с тях, може да бъде занимание, несвързано с целта на проекта, или необичайно психическо състояние — превъзбудено или потиснато, въобще всякакво отклонение от нормалния статус.

И бъдете много предпазлив, защото по сметката на тези фанатици вече има няколко убийства. За всеки случай Ви изпращам един телесен маркер за сателитно сканиране, виждате го в долния ляв край на листа. Залепете го на рамото си и така винаги ще знаем къде се намирате, освен ако сте под земята или сте покрит от поне един сантиметър желязо. Не смея да рискувам с диалогово устройство, защото сигналът Ви може да бъде засечен.

Задачата ме погъделичка приятно най-вече с това, че Лио ми се доверява напълно след само една среща и няколко разменени писма, но не бих казал, че веднага ме е обсебила. Когато се включих в проекта, най-официално ме предупредиха, че трябва да забравя за каквито и да било разследвания. Лио не ми беше определил срок, имах и някаква вътрешна съпротива срещу идеята да слухтя из екипа, а пък и тези „признаци“, които ми беше дал, се отнасяха кажи-речи за всеки от колегите. И да си призная — предпочитах да прекарвам свободното време с Акико и тя да ме запознава с японската и китайската екзотика на интимните отношения. Затова известно време се помайвах, и нещата се обърнаха едва след няколко седмици, когато Джонти ми се оплака, че по данни на сигуристите много се злоупотребявало с машинното време на компютрите и ме помоли дискретно да проверя кой какво прави: „Наистина, нямаме търговски статут и всички могат да ги ползват колкото си искат и за каквото си искат, но ако някой ни злепостави с нещо нередно? Помниш всичките онези главоболия, нали? Затова не искам да се вдига шум, вече сме на финалната права и не върви да признаем, че пак имаме вътрешен проблем, и то с хората.“

Истината бе, че след като се справихме с механиката на стълба и с волфрамовия проблем, товарехме с проекта изчислителните си ресурси само на десетина процента. Като почнах да ровя из компютърните архиви, научих невероятни неща за колегите си. Неколцина покрай основната си работа отделяха време за предишните си научни занимания, но другите… Почти всички от административния екип играеха на борсите (за свое удовлетворение не намерих нито една програма, която поне малко да се доближава до оня шедьовър, с който натрупах състоянието си). Опитах се да преброя колко компютърни игри са заредени, но след стотната се отказах (противно на очакванията ми, почти всички бяха екшъни, играеха ги и млади, и стари). Поне десетина души редовно се допитваха до звездите, а една секретарка очевидно го бе обърнала на бизнес, защото всеки ден правеше десетки хороскопи с различни изходни данни. А хобитата… Имахме модни дизайнери и мултимедийни маниаци, виртуални архитекти и реалистични аниматори, авангардни поети и концептуални композитори и какви ли още не. Група шахматисти втора година водеха безнадеждна битка срещу „Каиса монструм“ — анонимна програма, която неизвестен гений бе пуснал в Интернет от незапомнени времена, а неколцина любители на хазарта още от самото начало на проекта се надлъгваха на покер през мрежата, без да напускат работните си места. Под личната парола на Стен открих дублирани по различни методики изчисленията му за волфрамовия баланс — наистина беше педант човекът. Подписа на Акико открих само веднъж, за сметка на това дълго време не можех да проумея с какво се е занимавала — беше много сложна кинематична система (чак на третия ден съобразих, че е модел на човешкия двигателно-опорен апарат и реших, че е проектирала ново упражнение по художествена гимнастика). Всичко беше абсолютно безобидно. Почти…

С изключение на една парола — „Дьолингер“, срещу която нямаше име на притежателя. Само по себе си това бе твърде подозрително, още повече, че не намерих нито един файл под нея. Цяла седмица рових из кошчетата, за да открия следи от употребата й, но те бяха доста щателно заличени и успях само благодарение на един незабележим бъг в операционната система, който като велкро прихващаше частици от изтриваните файлове. Отцепих от мрежата един „Крей“, приложих някои хватки, които иначе си бях забранил да използвам, и възстанових един от тях.

Когато го отворих, в първия момент си помислих, че има някаква грешка — изглеждаше ми като сбъркана програма за управление на стълба. Но като го прочетох внимателно, видях, че програмата е напълно редовна. Само че се отнасяше за фокусиране на стълба на дистанция хиляди пъти по-дълга от проектното задание.

Този файл напълно можеше да е техническа грешка, но това не можеше да е причина той да бъде толкова грижливо изтрит, при това беше първият напосоки открит, а „прашинките“ по бъга свидетелстваха, че файловете са били десетки. Пак напосоки изтеглих друг и от него ме втресе — отново вариация върху проектното задание, която съдържаше технологични инструкции за изстрелване на свръхконцентриран „пакет“ оловни йони с релативистка скорост. Не ми трябваше компютър да разбера, че ако такова нещо улучи Земята, ще изпепели и отрови територия от хиляди, ако не и десетки хиляди квадратни мили.

В този момент почувствах колко е трудно да работиш сам и си дадох сметка, че бих дал мило и драго около мен да е Фил, или Дела, или поне българката Деси. А проклетият Лио не беше ми дал обратни координати^[2]…

Не помня колко време останах така, забил безцелно поглед в монитора, по чийто екран се преливаха тъмносините вълнички на скрийнсейвъра. От вцепенението ме извади обаждането на Акико, тя сърдито попита защо ме няма никакъв от толкова време. Тръгнах към нея с намерението поне да се разсея, но в главата ми се въртеше само една мисъл и като стигнах, вече бях решил да си създам локален екип. Стен с неговото хиперчувство за отговорност сигурно нямаше да ми откаже, надявах се да привлека и мозъка на Франки. А щурата Акико и без това ми бе проглушила ушите с жалби, че се запознала с мен чак сега и не успяла да участва поне в едно от разследванията ми. Исках веднага да споделя откритието си, но тя ме нападна още на вратата и не ме остави да говоря — нямаше как, наистина бях виновен пред нея. Затова отложих формирането на местния екип на Глобантер за следващата вечер. А часовете с Акико наистина ме разсеяха и на тръгване забравих да я предупредя, че на другия ден ще имаме сериозни занимания.

 

 

Стен прие със сдържано любопитство поканата ми за един сериозен разговор, а Акико веднага се сети, че ще нищим някаква загадка. Единствено Франки вежливо и многословно ми отказа — щял да работи до късно^[3]. Мен вече беше ме обхванала разследователската треска и проверих всички стаи на жилището си за бръмбари със смартфона, който след аферата „Касталдо“ го бях натъпкал с толкова екстри, че май само името му беше останало.

Като се събрахме, приповдигнато им казах за поръчката на Джонти и едва ли не ги призовах да се закълнат, но шведът се позасмя иронично, рече: — Явно сте попаднал на нещо сериозно, млади приятелю, давайте направо! — и се опомних. Казах им какво съм открил, изпълнявайки поръчката на Джонти, и те веднага схванаха същността.

— Винаги съм мислела, че Сънпоулз ще е като магнит за всякакви бандити — изтърси приятелката ми, като свърших разказа си, а разсъдливият швед почна да размишлява на глас: — Тук всички сме като на длан, вижда ми се невъзможно толкова време няколко души да заговорничат и това да остане незабелязано. Най-вероятно е „солов изпълнител“, пък и съмнителната парола е само една. Дьолингер, това име ми звучи познато, май беше някакъв спортист…

— Я чакайте — прекъсна го Акико. — Ти как откри, че паролата е регистрирана без притежателя?

— Ами как да ти обясня…

— Гледай ме в очите и само не ми казвай, че си бъркал в базата данни за персонала!

Тя донякъде имаше право да се сърди, защото ако ме бяха пипнали да ровя там, щях за нула време да изхвърча от проекта и да отида на съд за посегателство върху личността, а Джонти за нищо на света нямаше да потвърди, че ми е възложил „дискретната поръчка“. Но пък ми кажете, как другояче можех да я изпълня, като ако бях тръгнал по официалния ред, още същия ден целият Сънпоулз щеше да знае, че правя някакво разследване!

Стен ме отърва от необходимостта да й отговарям.

— Вие друго ми обяснете — рече той. — Как е възможно да се впише парола „от никого“? Нали паролите се регистрират в сървъра на отдела за сигурност след пълна процедура по идентификация на личността, с отпечатъци на пръстите, снимка на ретината и ДНК-тест?

Тук Акико почна да му изброява хакерските технологии за пробиване на защити, създаване на фиктивни бази от данни и трансфер на информация през виртуални датчици, скенери и камери, докато той не размаха протестиращо ръце.

Казах им още, че целия ден съм се чудил защо паролата към подозрителните файлове не е заличена, щом оня желае да премахне всички следи от престоя си в системата. Двамата се съгласиха с мен, че това е странно. Стен първи изложи версията си:

— Може да е грандоман, затова е решил да остави „автографа си“ — и припомни как Файнман отворил свръхсекретния сейф на проекта „Манхатън“ само за да сложи вътре бележка: „Познайте кой съм“.

— Примерът ви е некоректен. Файнман е бил момче от нашата черга, а ние тук си имаме работа с терористи — не се съгласих аз.

— Терористите обикновено обичат да се представят за велики и недосегаеми — упорстваше той.

През това време Акико хапеше устни, при нея това беше признак, че се колебае да каже ли или да си премълчи.

— А не допускате ли, че може да се чувства виновен и… някак подсъзнанието му да го е накарало да остави паролата?

— Съвест у терориста?!? — в един глас реагирахме ние.

Акико не можа да скрие, че се е засегнала от категоричното ни несъгласие и в известно време само ни слушаше.

— Не е изключено и най-елементарното обяснение, просто да е забравил да я изтрие — напомних аз.

— Прав сте… Интересно, дали е свършил вече?

— В какъв смисъл?

— Дали още ползва компютрите за сметките си, или вече е приключил?

— Трудно е да се каже… Може би е оставил паролата, за да продължи работата си.

Като казах „работа“, Акико направи гримаса на отвращение.

— А не можем ли да му направим засада? В смисъл, ако паролата бъде използвана отново, компютърът да ни съобщи и да го засечем.

— Ами ако открие засадата? Той ми изглежда достатъчно компетентен.

— Компетентен, но си е оставил паролата…

Така двамата със Стен зациклихме на темата „парола“, докато Акико не ни прекъсна: — Имаме ли всъщност идея кой стои зад нашия човек? Засега само подозираме, че някой се кани да използва технологията на слънчевите стълбове с разрушителни цели. И въобще имате ли намерение да действаме по план, или ще караме така, на парче?

Стен прие въпросите й като камъни в своята градина и поиска лист хартия. На недоумяващите ни погледи отвърна, че не бил като нас, да се учи на грамотност по клавиатурата, и можел да се съсредоточи единствено с писалка в ръката.

— Имате право, университетите са пълни с хора, които на ръка могат да пишат само цифри…

— В нашия такъв няма да намериш — обади се Акико.

— Нека не се разсейваме, моля ви се — прояви Стен председателския си рефлекс. — Госпожица Акико е права, че трябва да работим систематично. Да започнем с проучване на онова, което сме открили. Може би сред файловете ще открием нещо, което да ни ориентира. Освен това, ще си изясним по-конкретно намеренията на… терористите, или там каквито са.

— Че какви други може да са! — прекъснах го аз.

— Например… не, не ми обръщайте внимание… мина ми нещо през ума, но то е много абсурдно…

Имам една идея — намеси се Акико. — Пит, дай ми всички файлове да ги изчета. Ще се опитам да идентифицирам тоя тип по почерка.

— Какво имаш предвид?

— Като пише програми, всеки си има свои хватки, които използва машинално, ти го знаеш не по-зле от мен.

— Но това е огромен труд, за да го откриете, ще трябва да изчетете всичко, което е в масивите — възрази Стен и по това си пролича, че наистина е динозавър от зората на компютърната ера.

Понечих да му обясня, че има и по-бързи начини, но Акико ме изпревари: — Нищо подобно, за ден-два ще открия особеностите на неговия почерк. После ще ги пусна за издирване в щатните програми на проекта, които всеки подписва с официалната си парола и ще го открия за броени минути.

— Е, в компютърните технологии не мога да се състезавам с вас — съгласи се шведът и си записа нещо. — Датировката на файловете също може да ни помогне.

— Ей-сега ще разберем… — включих гривната си и погледнах монитора. — М-да… май че си е свършил вече работата, и то доста отдавна. Последният файл е отпреди година и нещо.

— Я да видя — Стен изчака принтера да разпечата списъка и го пое. — Знаете ли, може ефектът от първото злощастно изпитание да ги е привлякъл. Първият файл се появява скоро след това.

В този момент имах чувството, че напипвам нещо много важно и ако се бях съсредоточил, може би щях да хвана нишката, но близостта на Акико ме разсейваше, по това време на денонощието с нея обикновено не водехме сериозни разговори. А и Стен отклони разсъжденията ни в съвсем друга посока.

— Макар одеве да казах, че ми е хрумнало нещо абсурдно… извинете ме, Питър, но не бива да пренебрегваме нито една хипотеза… Акико, знаете ли за сблъсъка му с Лонски?

— Стен, ама вие в Европа изглежда съвсем сте се побъркали на тема антиамериканизъм! — зинах аз.

— Пит, за какво говори той, можеш ли да ми обясниш?

— Тоя дърт фантазьор иска да каже, че сред заподозрените е и правителството на Съединените щати!

— Момент, моля ви! Питър, съгласете се, че САЩ не са само Босуош, Сансан, Хюстрида и езерният градски пояс. Между тях има милиони квадратни мили, населени предимно с аутсайдери, които вегетират с боновете на WPSW или се молят някоя японска или индийска компания да купи буренясалата им ферма. Основни източници на доходи в тези райони са атомните електростанции. Нима е невъзможно там да се роди съпротива срещу „Слънчевите стълбове“? Та нали самият Лонски ви го е казал н очите?

Монотонният глас на Стен ме успокои донякъде, Акико ме гледаше изпитателно и аз усетих, че патриотизмът ми е поставен на изпитание от натрапчивия интерес на Лонски към възможностите за дестабилизация на проекта. И както преди години в България си дадох сметка, че наистина почти не познавам вътрешността на страната си, от детството си въобще не бях стъпвал по местата, за които говореше Стен, а там беше и изборният потенциал на републиканците. От друга страна шведът, каквото щем да говорим, си беше европейски марксист, да не кажа комунист, и профсъюзното му минало си беше оставило отпечатъка. Той още веднъж се извини и продължи още с още по-невероятно предположение:

— При това е възможно да става дума дори за секретна разработка на военните…

Това окончателно ме довърши и казах, че сме изприказвали достатъчно глупости. Предложих да закрием съвещанието, и мисля, че те приеха с облекчение.

 

 

Ден или два по-късно срещнах Франки — с куфарче в ръка, а през другата прехвърлил шлифер — дреха, абсолютно непотребна при нашите условия. Подкачих го да не е настинал, че е взел топла дреха.

— Заминавам си за Великден, а ми съобщиха ми, че на Схипсхол има вятър, температурата е седем градуса и вали — отвърна той и предложи да му правя компания за едно кафе, докато му дойде време да върви на терминала. Попитах не е ли рано, беше едва сряда.

— Искам да свърша някои работи у дома, затова тръгвам по-рано. И извинявай, че ти отказах оная вечер, но трябваше да приключа с програмата си за тази седмица предварително, за да имам допълнителни дни отпуск.

Докато си пиехме кафето, Франки ме смая с признанието си, че се кани да напуска проекта.

— Аз и без това не съм тук от самото начало, така и не успях да се впиша в екипа. А освен това има и много по-важни неща от проекта. Направих за материята каквото можах, време е да се погрижа за духа. С две думи, смятам да се посветя на мисионерство.

— А стига бе! Нали сам казваше, че то било кауза пердута?

— Всеки има своите моменти на слабост — оправда се той. — А и мисията, за която се готвя, е твърде необикновена.

Почнах да се упражнявам в остроумие върху решението му и скоро той се вкисна и стана, без да допие кафето си. Рече само едно сухо „Довиждане“, а мен и до днес ме гложди съвестта, че така свърши нашата последна среща.

Същата вечер очаквахме Акико да съобщи резултатите от проучването си, но доста преди уреченото време тя ми се обади с един озадачаващ въпрос:

— Пит, ако ти е доскучало тук, защо си го изкарваш на нас?

— Какво искаш да кажеш?

— Добре тогава, не ми се щеше да те излагам пред Стен, но ти си го изпроси.

— Чакай, аз наистина… — но опърничавата ми приятелка вече затвори.

Следващите няколко часа прекарах в тревожни размисли. Акико се появи нацупена, отказа въобще да разговаря с мен и прекарахме десетина тягостни минути, докато екипът се окомплектова. Стен от вратата я попита: — Открихте ли го?

— Да, и нещо повече. Той е тук, сред нас.

— Нищо не разбирам…

— Господин Густафсон, този безделник е решил да си разнообрази ежедневието за наша сметка. Всичко това го е съчинил той! Открих над десет характерни особености, и само в неговите програми ги има!

Шведът почна да примигва, а аз загубих дар слово. Но само за няколко секунди, а след това се ударих по челото и се задавих от смях.

— Господи, трябваше да досетя от самото начало! Сега ще ви обясня. Нали файловете бяха изтрити, и ги възстанових с моя програма. Затова те не са в оригиналния си вид и изглеждат така, като че ли аз съм ги създал. Акико, извинявай, че ти отворих безсмислена работа…

Приятелката ми някое време гледаше обидено, но Стен веднага подхвана смеха ми и тя, ще не ще, трябваше да се присъедини към нас.

— Добре, сега какво ще правим? — попита Стен, когато се насмяхме до насита. — Връщаме се пак към началото.

Постарах се да се съсредоточа.

— Нека пробваме от друга страна. Стен, вие нали казахте, че паролата „Дьолингер“ ви е позната? Припомнихте ли си какво е това име?

— Мисля, че беше някакъв известен спортист, трябва да го има в енциклопедиите… Името е немско, значи „Майерс“ ще свърши работа. Клавиатурата ви има ли парола?

Минута по-късно той победоносно съобщи:

— Така си и знаех! Бернд Дьолингер, европейски шампион по бокс през девета и десета година и олимпийски вицешампион от дванайсета… А, има още един — Йозеф фон, теолог от деветнайсети век. Преподавал в Мюнхен, но бил в опозиция на Ватикана и папата го отлъчил…

Като че ли пред очите ми блесна светкавица.

— Има ли нещо общо със старокатолическата църква? — прекъснах го аз.

— Пише, че бил сред основателите й.

— Пипнахме го! Франк ван Доорен е нашият човек!

— Тази божа кравичка? — изуми се Стен.

— Извинявайте, приятели, че не ви спуснах цялата предварителна информация, но нещата се навързват като по конец — и им казах за писмото на Лио. Акико ме изслуша с пламнали очи, а Стен замислено клатеше глава.

— А вие смятахте да го привлечете към екипа… Ако бяхте ни казали всичко в началото, можехме да си спестим тези дни. Та този Лио направо ви е дал нишката в ръцете със споменаването на религиозните фанатици!

Съобщих им за срещата си с Франк и Стен изкоментира: — Ами да, свършил си е работата и бяга.

— И какво ще предприемем сега? — това беше Акико.

— Проклетият Лио не ми даде обратен адрес и ме предупреди да не го търся, защото можело да ми прихванат съобщението. Щял да ми се обади по-късно…

Не можехме обаче да чакаме обаждането на Лио и решихме, че Стен ще прати и-мейл до „Грийнпийс“ с молба да му го препратят незабавно. А по-късно през нощта Акико сподели с мен лошото си предчувствие, че Лио няма да получи вестта навреме.