Андрея Илиев
Реваншът на Тангра (72)

70.

Беше бесен. И с ястребовата си глава. Едва не ни прегази — не виждаше не само с вътрешното си зрение, но и с очите си, птичите. И не се бе „затворил“ — „видях“, че ни бе видял… И мечтаеше… Видях откъсната си глава в огромни ястребови нокти… И огромен клюн я побутва… Ужасените ми вкочанени очи — бодат синьото небе…

— Ти… — започнах.

Чакар сложи ръце на перата по главата си. Овладя се. Бавно, бавно започна да придобива човешкия си облик.

Клюнът изчезна. Ноктите се скриха. Остана изтръгната ми глава. После и тя избледня.

— Прощавай.

Бесът му и той беше изчезнал. Гледаше ме хладно. Гласът му бе равен. Нали е бог?… Гърлото ми бе пресъхнало и колкото и да се мъчех да преглътна, не можех.

— Ела с мен.

Направих крачка назад и се спънах в крака на Биляна.

— Какво има? — попита тя недоволна.

— Той иска…

— Глупости — пресече ме алпът. А към нея: — Видя мои фантазии и се уплаши.

— Фантазии? — изхърках аз. — Ти беше ме…

— Стига! — заповяда с метален глас. — Искам само да те хипнотизирам!

Изправих се и започнах да изтупвам кожените си панталони.

— Да ме хипнотизираш? — повторих, невярващ на ушите си. — И защо?

— Вещицата.

— Какво?

— Тя има важна роля в живота на рода ти.

— Никога не съм я срещал!

— Но някой от предците ти — да!

— Глупости! Ти искаш…

— Не — нервно ме сряза Чакар. — Чувал ли си за Акашови записи^[65]?

Не бях, естествено.

— Забравих — започна виновно. — Някога го учихме.

— Кое? Акашовите записи?

— За вещицата. Тя има някаква важна роля в цялата история. — И натърти: — Тази, която сега тече с Атила.

— Не ми пука!

— Подсъзнанието пази всичко, което е станало с хиляди години назад по права роднинска линия.

Погледнах безпомощно към Биляна. Тя кимна. Гледаше ни втренчено и ни слушаше внимателно.

— Чакай — каза бавно. — Аз не съм била никога отличничка в науките. И едва ли съм учила в такъв обем като теб. Но си спомням… Спомням си, че това не е съвсем безопасно.

Нещо се отприщи в мен.

— Видях! Беше ми изтръгнал главата!

Биляна настръхна. Приближи към Чакар, взря се в лицето му и попита с нисък глас:

— Истина ли е това?

Той почти загуби контрол над човешката си визия. Овладя се с усилие. Огромно усилие.

— Казах ти — просто фантазии…

— Фантазии? — изсъска самодивата. — Ходиш си просто така и си мечтаеш да му извиеш врата?

Махна ядно с ръка. Обърна се с гръб към нас, тръпка мина по цялото му тяло. Мълча. Когато пак се извърна, бе спокоен и призна:

— Понякога.

Биляна плесна с ръце.

— И колко понякога? И защо?

Чакар не отговори. Тя почти завря лице в неговото. Какво видя?… Не знам. Но когато се отдръпна, най-малкото, което можеше да се каже за нея, бе, че е слисана.

— О, небеса! — изтръгна се само от устата й.

Нещо бе научила. Нещо бе разбрала. Алпът й бе разрешил „да влезе“ в главата му.

Мълча — тя.

И той.

И аз.

Биляна се размърда така, че разклати мрака. Отиде до струпания ни багаж. Извади от камарата лъка си, сложи на тетивата му стрела на алп Хурса и я насочи в Чакар.

— Давай! Но случи ли се нещо с него…