Андрея Илиев
Реваншът на Тангра (116)

114.

Двамата елбири се върнаха при устието на Бури-чай, за да доведат другарите си, а ние се прислонихме при стария Горян. Чакар бе навъсен, замислен. И даже се зачудих, когато зацъка при вида на змея.

— Никога — вика, — не бях виждал змей с опашка. В нашето време ги отстраняват веднага след раждането.

Изкъпахме се в топлия извор на неговата пещера и той се отпусна още, пийна доста от виното. Е, не само той… И спахме много. Може би за първи път, откакто минахме през Тунела на Радамант.

На другия ден ходихме на лов. Биляна удари дива коза, а Чакар си полетя на воля.

После… После всичко тръгна наопаки.

Пред пещерата ни чакаше Русана — с две бързо зарастващи рани от меч. Рано сутринта йореги нападнали сборището им и отвлекли тридесет и пет млади самодиви. Други девет били мъртви, а почти всички останали имали рани. Тя беше бясна и каза, че събирала всички свои посестрими, годни да носят оръжие.

— Ще дойдеш ли? — попита тя Горян.

— Стар съм — поклати той глава, но опашката му тупаше нервно. — Ще дойда, разбира се.

— А вие? — извърна се тя към нас.

Биляна отвори уста да отговори, че заминаваме, но Чакар се намеси.

— Само не бързайте. Насам пътуват сто елбири. Ще се съберем с тях и тогава ще ударим.

Самодивата замина да организира своите. Горян влезе да си търси боздугана, а аз жлъчно подметнах:

— Нали беше напечено и трябваше да се изнасяме със скоростта на диви прасета.

— Именно защото е напечено — натърти алпът.