Андрея Илиев
Реваншът на Тангра (104)

102.

Егати късмета — бяха налетели на Мал^[83], алпа на разбойниците. Сега. Защото в моето време с годините и активната възпитателна работа на неколцина от великите алпи той се бе кротнал и бе получил от Тангра в знак на благоразположение животновъдството. Обаче сега бе разбойник и действаше като такъв. И проявяваше определено нездрав интерес към Биляна.

Кацнах пред него и се изправих във вида си на алп. Почти се блъсна в гърдите ми и спря. Дишаше тежко, пръски пяна от устата му паднаха на раменете ми. Миришеше отвратително.

— Спри — заповядах аз.

И протегнах към лицето му чигендека, който извадих от Тунай. Е, не може да не се подчини… Дори и Мал.

— Кой си ти? — изпръхтя той и лигите му полепнаха по перата на главата ми.

— Чакар.

— Не познавам такъв алп! — изхриптя с изкривена мусура и в очите му пламнаха опасни огньове. — Няма такъв алп!

Биляна и Делян застанаха от двете ми страни с вдигнато за удар оръжие.

Чигендекът има и други свойства, освен да приканва към послушание. Той напипва най-големия страх на низшите и им въздейства чрез него. Само миг след като заглъхна ревът му, в ръката ми се появи бич и разлюля въздуха с плясъка си.

— Подчинявам се — изхриптя Мал и се сви като бит.

— Защо си тук? — попитах, колкото да спечеля време и да се сетя — алпът имаше роля в събитията, които се разиграваха в момента.

Престори се, че оглежда раните си. О, човекът от Имен го бе подредил добре — в задника и коляното. Кимнах одобрително към Делян. Е, чигендекът не чака покана — като жив е. Бичът пак израсна от него и се размърда като огромна змия.

— Бях при Кубар^[84] — призна бързо Мал.

Той пък какво правеше тук? Опа… сетих се.

— Заведох му коня Тулпар.

Ами да — това беше. Кубар бе получил Тулпар от Куян^[85], алпа на крадците. Оня, гърбушкото, който вървеше подир Ат и успя да му пробута старото корито с капитан Йоанидис. И тъй като конят упорито не му се подчинявал, решил да се подмаже на алпа-мълниеносец. Тъй и тъй, знам, че ти е вменено да поразяваш крадците, обаче ето ти тоя кон… Като ме видиш, че пипам чуждо, непременно ли трябва да уцелиш? Нещо такова му казал. И Кубар се полакомил. Яздил Тулпар известно време и го разменил с Бат-Терек за хванатия за поредна пакост Мал. А Кубар, който бе във вечна свада с него заради подлите боцкания през килимчето си, с радост го поел. И го яздил като кон, пришпорвайки го с острието на меча си. Обаче му омръзнало — къде Тулпар, къде говедо като Мал. Предложил му: намери ми коня и ще те освободя от клетвата да ми служиш. И гадината успяла да хване жребеца.

— И сега той е при него, така ли? — идеше ми да викам от радост.

— Поне беше — поля ме със студена вода Мал.

— Защо?

— Имаше гост… — започна той, но мярна нервно към спътниците ми и млъкна.

— Гост? — повторих аз с лошо предчувствие. — Какъв гост?

— Чужденец — вдигна той рамене. — Не го познавам.

Показах му с очи юмрука си, в който стисках чигендека.

— Искаше Кубар да удари с мълнията си нея.

И кимна към Биляна. Тя подскочи, а Делян вдигна очи към ясното небе. Успокои се — отде да знае, че на Кубар не му трябват черни облаци… Вторачих се в самодивата. Имаше… имаше изменения в аурата й. Като на…

— Видях ги на пътя — замърмори Мал. — Пътят е мой. Особено в Тилилейската гора. И Кашанската, щото тя е по-лоша и от Тилилейската. Защо да не взема аз възнаграждението, което дава този чужд богоподобен?

Да. Биляна изглеждаше…

— Разкажи ми повече за този богоподобен.

Мал набърчи бичето си чело и мозъкът му се напъна, като че ли щеше да оре.

— Има… ъ-ъ-ъ… маниери на… ъ-ъ… котка… — започна да си спомня бавно, с усилие и на пресекулки.

От това по-ясно — здраве му кажи. Котка… Обаче голяма-голяма…

— А Тулпар? — прекъснах го с лошо предчувствие. — Той пък какво общо има с чужденеца?

— Харесвал го и държал да го има — просъска злобно алпът. — Аз, ако знаех…

А ако аз знаех, глупако, ако аз знаех какво трябва да направя в момента…