Андрея Илиев
Реваншът на Тангра (142)

140.

Ат се изправи тежко. Беше тъмно като в рог, но усещаше тръпнещото тяло на Тулпар. Горе, високо горе се виждаше кръглата светлинка от гърлото на капана. Усети някакво движение наблизо и трескаво затърси оръжие по себе си.

— Ат? — чу глас.

Отпусна се — Татра.

— Ти?

— Двамата сме с Арбуга.

Ат се наведе и опипа коня. Жив беше… Отдъхна си и викна:

— Намерете стена и тръгнете по нея. Трябва да има изход — усещам движение на въздуха.

— Дали? — обади се Арбуга. — Внимавай, тук някъде трябва да е и Сомор. Не съм сигурен, че я убих.

Ама че положение… Ат настръхна и заопипва пода около Тулпар. Намери го — мечът му бе паднал на няколко метра от главата на коня. Взе го и протегна лявата си ръка. Натъкна се на грапавата повърхност на стената и след кратко колебание тръгна по нея натам, откъдето му се струваше, че идва повей.

Някъде отсреща побратимите му се спънаха в нещо и заругаха. И само след секунди извикаха:

— Стената повива!

Тръгна към тях с опъната ръка и също се спъна. Падна с лице върху някакво тяло, брадата и устните му се оцапаха с нещо лепкаво и влажно. Когато ставаше, напипа къса козина и се дръпна като опарен. Сомор!

— Налетя ли ти? — изхихика Арбуга.

— Прекършени са й мераците вече — жлъчно подметна Татра.

Напипа стена. Подпря се и избърса с ръкав оцапаното си лице. И усети още по-силно въздушното течение. Нямаше го и светлия кръг от гърлото на кладенеца — още един знак, че вървяха по странична галерия.

Май почти едновременно видяха плахата светлинка, защото тясното тъмно пространство закънтя от виковете им.

Пред тях се простираше широк коридор, облицован отгоре, отдолу и встрани с дялани каменни плочи. Току под тавана плуваха малки като юмрук бели облачета и осветяваха докъдето им стигаше погледът.

А погледът достигаше до…

Побратимите извикаха и трескаво хванаха оръжията си.

На около петдесетина метра, осветен от скупчилите се край него бели топки, стоеше Албастий. Огромен, с глава до тавана и целият в желязо и мощ, алпът ги чакаше, без да помръдне.

— Той ли е? — попита с пресъхнало гърло Татра.

— Той — избърса с другия лакът плувналото си в пот лице Ат.

— Ами тогава какво чакаме? — вдигна рамене Арбуга.

Тримата извикаха „хур“ и тръгнаха напред, опрели рамене един в друг. В средата Арбуга държеше изправено напред това, което бе останало от копието на прадядо му Лаиш, а Татра и Ат стискаха потъмнелите от йорежка кръв мечове.

Албастий се раздвижи. Чу се шум от падаща вода. Таванът пред него като че ли се продъни и в коридора бухна огромна вълна. Блъсна се в стените и подгонена от страшните очи на Тама-тархан, с бяла пяна по гърбицата, опряла в тавана, с грохот се устреми към тримата елбири.

Те се спряха пребледнели. Татра направи крачка и се притисна в стената. Ат се разкрачи и се подпря на меча. Арбуга отпусна копието, втренчен в идващата вода, и смаяно констатира:

— Виждам го!… — После асимилира това и задърпа другарите си: — Магия! Магия!…

Ат отначало не разбра, извърна лице към побратима си, сетне вдигна лявата си ръка и разтърка очи. Там, в дъното, осветен и свиреп, Албастий продължаваше да стои и ги наблюдава. Осъзна какво искаше да каже Арбуга: нямаше никаква вода. Инак не би трябвало да вижда Черния. Ат се засмя нервно, хвана подръка Арбуга и го дръпна напред.

Водата достигна до тях. Инстинктивно спряха в очакване на удар. Нищо…

Вълната се запени, засъска и започна да се смалява и връща назад.

— Хур! — извика зад гърба им Татра и ги изпревари.

Албастий замахна и към тях полетя тежко копие със святкащ връх. На пътя му се оказа сакланът. Тресна в него и го събори по гръб, но ризницата, кована от алп Хурса, издържа.

Побратимите отговориха с мощно „Тангра“ и полетяха напред.

В този момент от един страничен вход, който не бяха забелязали дотогава, започнаха да излизат ония високи и светли мъже с големите лъкове.