Андрея Илиев
Реваншът на Тангра (66)

64.

Ат първи стигна със своя преден отряд до прохода в планината. Широка и висока крепостна стена затваряше тясното пространство между двата стръмни рида. По средата й, там, където свършваше павираният път, тъмнееха огромните врати, обковани с желязо и дали име на целия район. На зъберите стояха прочутите с воинските си умения сурежки бойци.

Като видяха неугледните конници, те едва не изпопадаха от стената. Започнаха да ги обиждат и замерят с оглозгани кокали и огризки. Някои от смъртниците не издържаха и отговориха на ругатните. Излетяха десетина стрели. Ат строго забрани всякаква реакция и тавишчиите подеха командата. Строят на леките конници замръзна и така изчака идването и разполагането на главните сили.

Аламир заповяда пристъп късно следобед.

Първи влязоха в бой смъртниците-киргизи. Те бяха разпределени в три вълни. Приближаваха до стените и пускаха рояк стрели. Докато първата редица се оттегляше, втората стреляше, а третата се подготвяше.

През това време към подножието на стените се изнесе пехотата с тараните, костенурките и стълбите.

Ат оттегли своите бойци на няколко километра назад, почти до обоза, и зачака заповеди.

Надвечер пехотата се върна и се разбра, че всички пристъпи са завършили неуспешно. Аламир изпратил делегация за преговори, но емирът^[61] на крепостта отказал категорично да се срещне с нея.

Татра, Арбуга и Ат седнаха без настроение встрани от войниците и задъвкаха сушеното месо и ечемичената каша^[62].

— Три пъти — започна ядно Татра, — три пъти стигах до зъберите и не успявах да се прехвърля от стълбата на стената!

Двамата кимнаха разбиращо.

— Доколкото знам — поклати глава Ат, — никой не е успял с щурм.

— Въобще някой превземал ли я? — продължи ядосан Татра.

— Да.

— И как?

— Със злато.

— Царят знае ли това? Защо ни хвърля тогава?

Арбуга ги слушаше с половин ухо. Какво да го правиш — влюбен! В аула е оставил любимата си Танбит. Трябват му пари за откуп от родителите й и за задължението към княза^[63]. Затова е дошъл на война и е готов на всичко в нея — нали плячката после се дели според проявената храброст и приноса в разгрома на врага.

Задъвка редките си черни мустачки.

— Гледам днес… — започна колебливо.

— Какво?

— Скалите.

— Те са по-високи от крепостните стени!

— Обаче…

— Какво ти е дошло на ум? — подозрително се втренчи в него Татра.

— Имат много пукнатини. И там, на скалите, няма защитници.

— И какво — да се хвърлим натам със стълбите?

Ат гледаше със светнали очи Арбуга.

— Ти си бил велик — каза искрено. — Хайде да отидем при Аламир!

Царят ги посрещна навъсен и нервен. Изслуша ги внимателно. И каза простичко:

— Действайте!