Андрея Илиев
Реваншът на Тангра (55)

53.

Първото, което усетих, бе специфичното боцкане по кожата. Това по принцип е сигнал, че наблизо има друг богоподобен. Но същото се получава и при нагаждането на аурата към магнитното поле на новия Свят. А първото, което видях, бе огромното слънце — златно, заело всичко пред мен. После, като стиснах заслепен очи и ги отворих плахо, видях, че стоим сред зелената степ, а високо, високо над нас е зейнало синьо небе с дребни бели облачета. И едва тогава ме удари шумът на тоя свят — шумът на високата над коленете трева, люшкана приспивно от лекия ветрец, упойващата песен на устрелената във висините чучулига и далечното, като през девет планини, жабешко квакане.

Поех шумно въздух и издишах бавно.

— Къде сме? — попита унесен Делян.

— Не сме в Самодивия — поклати глава Биляна.

— Не сме — казах, подложил лице на слънчевите лъчи. — Това е Кашан.

Извадих меча си и го забих между краката си. Нали трябваше да мисля и за връщането?… Огледах се за някакъв голям камък. Беше на стотина метра.

— И това е миналото? — заничаше невярващо Делян в лицето ми, докато вървяхме натам.

— Надявам се.

Той спря и се огледа.

— Съмнявам се — поклати глава. — Също като…

— Не е същото. Няма пушеци от заводски комини, самолети в небето, асфалт…

— Ама тук е поле!

— Степ — поправих го аз.

— И жабите квакат…

— Те винаги си квакат.

Награбих камъка и го затъркалях. Делян се сети и се нареди до мен.

— Това за какво?…

— Ще отбележим къде е отворен тунелът.

Разбра. Наместихме го на мястото на меча.

— Запомнете го. До трийсет дни трябва да се върнем тук.

— А сега? — попита Биляна напрегната и озъртаща се.

— Сега ли? — надигнах аз очи към небето. — Трябва да вървим…