Кей Хъдсън
Алън (9)

IX

Алън гледаше Рейчъл известно време мълчаливо.

— Аз трябваше да купя още нещо — обясняваше той, като че ли нищо не е било. — Имаш ли нещо против?

Рейчъл поклати глава.

— Не, вече съм наред.

— Добре — каза Алън усмихнато.

Той въздъхна облекчено, защото се бе опасявал, че Рейчъл през следващите дванадесет часа няма да излезе от черупка си. Докато тя поне разговаряше с него, теоретически съществуваше шансът всичко да се оправи.

— Какво искаш да купиш? — попита Рейчъл, за да прекъсне потискащото мълчание.

Алън се усмихна.

— Една китайска тенджера. При местенето съм загубил моята. Но тя беше вече много стара и износена.

— Тогава ти обичаш китайска кухня? — запита Рейчъл и влезе в магазина пред него.

Без да отговори на въпроса й, Алън я хвана за ръката и я придърпа към себе си.

— Тук всеки ден идват повече от петнадесет хиляди души. Не искам да те загубя в навалицата — рече той и забеляза, че Рейчъл трепна при неговото докосване.

Те минаха през отделните отделения, без да купят нищо. Накрая слязоха в избения етаж, където се предлагаха изделия за бита.

— Ти също ли обичаш китайска кухня? — попита Алън и проверяваше изложените тенджери.

Рейчъл кимна:

— Да. Само нямам възможност за това. Аз самата не мога да готвя по китайски, а китайски ресторант при нас няма.

Алън я погледна.

— Тогава трябва веднъж да дойдеш при мен. Аз мога да готвя по китайски — той се засмя. — Моят единствен специалитет. Иначе готвенето не е моята най-силна страна.

Видимо заинтересувана, Рейчъл разглеждаше една от китайските тенджери.

— Рейчъл?

Тръпки я побиха, когато той изговори името и. Неволно върна на етажерката тенджерата, когато забеляза, че ръцете й трепереха. По дяволите, тя не биваше повече да допуска това непредсказуемо желание да се надига в нея.

— Ще ми разрешиш ли да ти наготвя?

— Ще видим — отговори уклончиво тя.

— Аз го приемам като „да“ — каза, решен по-късно да й го припомни.

Алън отиде към един служител и го потърси за съвет. След като бе купил една тенджера, те напуснаха магазина.

— Гладна ли си вече? — рече Алън.

— Мисля, че вече да — отвърна тя. Не беше сигурна дали изобщо би могла да преглътне и една хапка, когато Алън седеше срещу, нея, но колкото по-скоро се нахранеха, толкова по-скоро щяха да бъдат отново вкъщи в Северна Каролина.

— Тогава трябва да отидем до „Чайнатаун“ и там да обядваме? — попита Алън. — След като установихме, че двамата обичаме китайска кухня, това би било една добра идея. Яла ли си вече там?

— Не и в последно време. — „Освен това сигурно не и в същите ресторанти като теб“ — прибави тя в мислите си.

Те се върнаха към колата и потеглиха към „Чайнатаун“. Никой не разговаряше по време на пътуването. Алън се правеше, че трябва да се концентрира върху движението, а Рейчъл гледаше втренчено напред. Двамата отдъхнаха, когато веднага намериха място за паркиране.

— Защо живееш в къщата на Клиъри? — запита Рейчъл внезапно, и въпросът изненада както нея, така и него.

Алън пое дълбоко въздух и се забави с отговора, докато изключваше двигателя и извади ключа.

— Ако искаш, можеш и да не ми казваш — прибави тя бързо.

— Аз обаче искам да ти разкажа. Когато сме в ресторанта, ще ти разкажа защо живея в твоя град — внезапно се засмя. — Аз съм много радостен, че се преместих там. Ти не си ли?

Рейчъл слезе бързо, за да избегне отговора. Тя не искаше да говори с Алън за чувствата си. Не искаше той да се усмихва пак така безсрамно, съблазнително, защото чувстваше, че тогава сърцето й неволно биеше по-бързо — въпреки всичко!

Алън слезе и затвори вратата на колата.

— Ти не отговори на въпроса ми.

Рейчъл се насили да се усмихне.

— Сега, аз обогатих житейския си опит — тя го погледна право в очите. — Знаеш ли, че за пръв път засадих розови храсти, че бях мъмрена заради високата рок музика, и че ме обвиниха, че съм откраднала кола?

Алън направи крачка към нея.

— Рейчъл, ти ми се изплъзваш. Знаеш точно какво исках да чуя. Исках да узная, че ти беше хубаво с мен, както с никой друг мъж преди това. Ти трябва също да си усетила, че беше нещо съвсем особено, когато се любехме.

— Алън — протестира тя и се огледа загрижено.

— Кажи ми прав ли съм? — настоя той с тих глас.

Нейният глас бе едва доловим, когато каза.

— Беше нещо съвсем особено.

Рейчъл мразеше Алън, защото я накара да изрече това. Тя не искаше да бъде командвана от никого.

Алън почувства, че ново напрежение легна във въздуха. По някакъв начин той объркваше всичко! Всичко ставаше не така, както той искаше! Алън трепна. Какво всъщност бе искал? Малко удоволствие? Не, в действителност не… Но той нямаше и нищо против да бе омаял Рейчъл от първия миг.

— Гладен съм — каза Алън, за да наруши мълчанието. — Хайде да вървим.

Той сложи ръка на рамото на Рейчъл и нежно я притегли към себе си, когато слизаха надолу по улицата.

Алън водеше Рейчъл по малки вити улички, в които имаше всевъзможни екзотични ресторанти и магазини. Рейчъл харесваше „Чайнатаун“. Тези чуждоземни изгледи, шумове и мириси по улиците! Човек сякаш попадаше в друг свят.

Ресторантът, в който Алън я заведе, се намираше в закрит ъгъл, далеч от шумната главна улица. Келнерът дружелюбно им се усмихна, когато разпозна Алън. Малко след това дойде и собственикът, за да поздрави лично Алън.

— Алън! — извика той. — Колко е хубаво, че ви виждам отново! — след това се обърна към Рейчъл и се поклони ниско. — Добре дошла, мадам.

Рейчъл кимна машинално. Колко приятелски се отнасяха всички с Алън. А това, че допускаше да го назовават с малкото му име, съвсем не съответстваше на образа на арогантния милионер, който бе описан в списанието. Тя повдигна ядосано вежди. По дяволите, най-сетне трябваше да престане да мисли за Алън.

Рейчъл и Алън седнаха и мистър Хо — собственикът на ресторанта, им подаде менюто.

— Това, което ще поръчате, е естествено за сметка на къщата. Желая ви добър апетит.

Алън се усмихна.

— Така няма да станете богат. Аз вярвам, че можем да съберем пари за яденето.

Мистър Хо махна с ръка.

— Аз се радвам винаги, когато вие сте тук. Освен това, тъй като препоръчвате на всички ваши приятели моя локал, то и бизнесът не е малък.

След като мистър Хо отмина, те разучиха менюто и дадоха поръчката.

— Какво прави мъж с толкова много приятели в самотната Северна Каролина? — попита Рейчъл след това.

— Директен въпрос, директен отговор — отговори Алън с усмивка. — И така: статията, която ти вече си чела в списанието в музикалния магазин, бе причината да приема предложението на Стюарт да се нанеса в неговата къща. Не зная дали си чувала за Престън. Той притежава списанието, в което се появи тази статия за мен.

Алън спря, усмихна се на келнерката, която донесе яденето, след което продължи:

— Дъщерята на Престън, Джейд, и аз се запознахме във Франция, когато бях там последната година — усмивката му изчезна. — Ние бяхме близки.

Той погледна настойчиво Рейчъл, за да открие как тя реагира на забележката му. Но изразът на лицето й не издаваше, че я обхвана неприятно чувство. Ядосана, Рейчъл се овладя. Естествено Алън бе имал жени. Той беше привлекателен силен мъж със здрави потребности.

— Джейд и аз имахме уговорка — прекъсна Алън мислите на Рейчъл. — Отначало бяхме наясно, че връзката ни няма да трае вечно. След това Джейд сметна, че може да наруши нравилата на играта. Тя ми направи намек за женитба. Когато аз отказах, се закле да ми отмъсти. Написа тази статия, защото знае, че аз мразя всякакъв вид журналисти.

Рейчъл опита от скаридите, но мислено не бе при яденето.

— Защо не се ожени? — попита тя.

— Аз не я обичах — обясни Алън.

— Но ти си я харесвал достатъчно, за да легнеш с нея в леглото!

Рейчъл не искаше да бъде така агресивна, но не можа да се сдържи.

— Аз я харесвах — отговори Алън. — Даже много я харесвах, иначе не бих се захванал с нея. Но никога не съм и давал повод да се надява, че ще се оженим. Тя знаеше моето мнение за брака.

— Така ли? И какво е то? — попита Рейчъл.

Алън я погледна замислено. За момент той се опита да й каже, че винаги е бил против брака, докато не я срещна. Но реши друго.

— Бракът е сериозна работа. Джейд виждаше нещата малко другояче. Тя беше омъжвана няколко пъти. За нея това беше една игра и аз съм сигурен, че тя отдавна се е утешила от разочарованието, което й причиних. Когато човек иска да се ожени и да създаде семейство, това трябва да е обмислено зряло. Винаги трябва да се има предвид каква отговорност се поема и да бъде наясно колко мъка може да причини на този, който му се е доверил безусловно.

В гласа на Алън се смесиха болка и гняв.

— Когато двама души са женени и имат деца, то тогава трябва да приемат сериозно брака. Те трябва да помислят какво ще се случи, ако ги изоставят.

За такъв изблик на чувства Рейчъл не бе подготвена. Тя усети как гневът й намалява. Горчивината, която личеше от думите на Алън, даваше възможност да се разбере, че веднъж е бил много наранен. Дали баща му е зарязал него и майка му? Много искаше да попита Алън, но се въздържа.

— А ти какво мислиш за брака? Ще се омъжиш ли отново? — чу тя Алън да я пита направо.

Тя го гледа дълго време, след което се усмихна леко.

— Не, никога — за един кратък миг тя повярва, че е видяла разочарование в погледа му. — „Но не, само не започвай да си въобразяваш неща, които изобщо не съществуват“ — предупреди сама себе си.

— А защо не? — искаше да узнае Алън.

Рейчъл се колебаеше.

— Защото още не съм си отдъхнала от първия път.

— Рейчъл? Доколко още не си си починала от твоя брак?

— Финансово, как иначе? — отговори тя грубо. — Не мислиш ли, че вече трябва да тръгваме? — попита тя и беше радостна, когато Алън кимна и се надигна.