Кей Хъдсън
Алън (3)

III

Рейчъл беше радостна, че след яденето ще отиде отново в работилницата. Сега се нуждаеше от усилена физическа работа, за да се разтовари от напрежението, което се бе натрупало в нея. По време на храненето си мислеше за Алън и неговата съблазнителна поява.

Тя се опитваше да си обясни защо се бе оставила да я гали. За това имаше извинение: все още беше изморена от дългото пътуване, защото беше спала по-малко от шест часа. Алън бе използвал просто моментната й слабост.

Когато най-сетне паркира колата в двора на работилницата, тя бе решена да не мисли повече за Алън Максуел. Луис тъкмо сменяше свещите на една кола. Когато видя Рейчъл, той й се усмихна.

— Здравей — каза тя. — Как върви?

— А, върви, върви — отговори той. — Още ли си в отпуск или искаш да работиш?

Рейчъл се усмихна.

— Аз съм тук, за да работя. Какво предстои?

Луис посочи с глава в посока на една сива кола, която стоеше на станока за поправка на коли.

— Трябва да й се сменят задните гуми.

Рейчъл кимна, след което отиде до пулта за писане, за да прочете работната поръчка. След това влезе в умивалнята и си облече комбинезона. Когато си вдигна косата пред огледалото, забеляза нежно листче от роза, което се бе закачило в къдриците й. Рейчъл направи гримаса, но отново започна да мисли за срещата с Алън в градината.

Той беше казал, че е красива. С рязко движение на ръката тя си наложи шапката. „Ще се махна от пътя на този мъж!“ — се закле Рейчъл.

 

 

Алън Максуел не намери спокойствие, докато не посади всички нови храсти и не ги напои. С доволна усмивка той разглеждаше работата си, след което се прибра вътре.

Усилената работа му подейства добре. Сега той ще вземе душ, ще отиде в работилницата си и ще се концентрира върху същинската си работа.

Докато Алън се суетеше, в главата му се появи образът на млада, хубава, руса жена — той го пропъди отново и се облече.

Малко по-късно стоеше по джинси и тениска в работилницата си. Помещението беше идеално за него, Стюарт не бе преувеличил. Инструментите на Алън лежаха подредени върху голяма етажерка, която той сам си беше направил. По другите етажерки върху стените лежеше дървото, което му бе необходимо за китарите.

Алън отиде до работния тезгях и взе предпазливо в ръка парчетата розово дърво, което бе слепил за гръб на нов инструмент. Той провери слепването, боята и жилките на дървото. „Ще стане майсторско произведение!“ Алън си сложи работната престилка. След това се захвана да шлайфа с фина шкурка парчето дърво до желаната дебелина.

Алън се опита да се концентрира върху своята работа, но непрекъснато пред очите му беше русата жена от горния етаж и той напредваше по-бавно от друг път. Най-накрая спря, за да огледа дървото, защото колкото по-тънко беше то, толкова по-чувствително ставаше. Скоро трябваше да достигне оптималната дебелина. Отново се залови за работа, но вече съвсем предпазливо.

Внезапно загърмя силна рок музика из къщата. За Алън този шум беше така неочакван, като че ли до него бяха произвели изстрел. Без да иска, мина с шкурката напречно по дървото. Втренчи се в гърба на китарата — беше я развалил! Драскотините ще може да отстрани с голямо усилие, без да отнема от дебелината на дъното, което бе много важно за звученето.

Безпомощен гняв се надигна у него. Алън скочи и излетя от работилницата си. Естествено — музиката идваше от жилището над него.

Ако видеше Рейчъл, щеше да я убие! Гневен, той удари с юмрук по вратата. Сърдито стисна зъби и обмисляше какво да каже на тази персона. Макар тя да нямаше представа, че той се нуждаеше за своята работа от тишина и концентрация, това съвсем не беше причина да чуе тази проклета рок музика!

Шумът беше толкова голям, че тя не чуваше хлопането му. Алън се наведе напред и надникна през прозореца на входната врата. Успя да различи силуета на Рейчъл. Тя се движеше лудо, вероятно танцуваше. Отново удари по вратата, този път по-силно.

— Рейчъл! — извика той.

Музиката беше също така внезапно спряна, както и бе пусната, но Рейчъл не отвори вратата.

Алън почука и извика още един път, но в жилището нищо не помръдна. Той се върна отново в работилницата си. Стюарт му бе обещал тишина и спокойствие. И той бе „получил“ и двете: или вдовицата трябваше да си върви, или той!

 

 

Беше вече много късно, когато Рейчъл най-сетне си тръгна от автоработилницата към къщи. По време на пътуването почувства колко беше уморена и пребита. Сега тя имаше само едно желание — да вземе гореща вана и да легне да спи.

Когато паркира колата пред къщата си и забърза да влезе, видя с ъгъла на очите си, че вратата на жилището на Алън Максуел бе отворена. Без да обръща внимание на съседа си, тя продължи.

— Един момент — извика Алън. — Искам да говоря с вас!

Рейчъл спря и се завъртя към него.

— За какво? — попита тя озадачено.

Не искаше повече да си спомня сцената в градината. Тя не желаеше да има нищо повече с този мъж.

— Не се правете на невинна! — рязко каза той и се изкачи след нея по стълбата. — Вие знаете, че днес следобед исках да разговарям с вас. Вие ме чухте.

Рейчъл го погледна втренчено. За какво говореше? Тя забеляза, че очите му странно блестяха.

— Аз наистина нямам представа какво имате предвид — отговори тя дотолкова спокойно, доколкото можеше.

— Имам предвид, че днес следобед бяхте надула до дупка проклетата си рок музика! Произвеждам китари и заради проклетата музика почти съсипах едно скъпоценно парче дърво!

Рейчъл поклати изненадано глава.

— Аз днес не си бях вкъщи, мистър Максуел. И не съм слушала рок музика.

Внезапно се досети: Даяна трябва да е била!

Преди да може да даде някакво обяснение, той я прекъсна:

— Аз ви видях да танцувате, и съм сигурен, че вие чухте моето хлопане.

Рейчъл се усмихна неволно. И така, той бе шпионирал през матовото стъкло и сигурно я беше объркал с Даяна.

— Това никак не е весело! — Алън не й даде време да изясни недоразумението. — Стюарт ми каза, че сте тиха вдовица, чието присъствие почти не се забелязва. Това беше долнопробна лъжа! Аз не мога да работя на спокойствие, когато вие горе тичате в силна възбуда, слушате рок музика, а нощем тропате по стълбата с любовника си! Ако още веднъж ме предизвикате, тогава ще трябва един от нас да се изнесе, и това ще бъдете вие, независимо какви претексти ще намерите!

 

 

Един миг Рейчъл го гледаше в пълно недоумение. Какво си въобразяваше той? И какво има предвид под претексти? Навярно приятелят му бе разказал колко малко плащаше за жилището.

Тя искаше да разкаже на Алън за Даяна, но сега реши друго. По дяволите, не дължеше на този човек никакво обяснение! А тя нямаше ли да се оплаче от неговите прикрити заплахи! Ако Стюарт Клиъри искаше да я захвърли заради приятеля си, тогава щеше да я види отново като решителна противничка в съда, която няма да се остави така бързо да бъде победена.

Рейчъл изгледа Алън студено.

— Какъв ви е проблемът, мистър Максуел? Нараних вашето мъжко „аз“ ли, защото не се хвърлих върху ви веднага? Не е ли това истинската причина, поради която така се вълнувате?

След това тя се отдръпна.

Преди обаче да извади ключа си, усети, че някой я хвана за рамото и я дръпва. Видя сините очи на Алън да искрят. Той наведе глава и доближи лице до нейното. След това притисна устните си плътно върху нейните и я привлече към себе си.

Рейчъл онемя и затрепери с цялото си тяло. Никога досега в живота й мъж не бе имал такова огромно влияние над нея. Не беше само насилствената прегръдка, която я плашеше, а и едно неопределено чувство в нея, което я завладяваше все по-силно. Така внезапно, както я бе уловил, така и внезапно я пусна. Той отстъпи крачка назад.

— Вие все пак „се хвърлихте“ върху мен — забеляза той самодоволно, пъхна ръце в джобовете на панталона си и слезе по стълбите в своето жилище.

Рейчъл искаше да го наругае, да му каже колко го мрази заради това, което току-що бе направил. Но беше много късно. Той бе затворил вратата след себе си.

По някое време осъзна, че стоеше все още на стълбата пред вратата на жилището си. С треперещи пръсти измъкна ключа и отвори вратата.

Когато вече беше в жилището си и се почувства по-сигурна, пое облекчено въздух. Ако искаше да бъде искрена, трябваше да си признае, че целувката на Алън в действителност й беше приятна. Но нямаше смисъл да мисли повече за това.

Рейчъл се усмихна пресилено, когато влезе в стаята на Даяна. Племенницата й вече беше в леглото и четеше едно списание. Мак лежеше пред леглото й.

— Здравей — поздрави Рейчъл. — Добре ли си, скъпа?

Даяна я погледна.

— Да. Само дето тук е малко скучно.

Рейчъл кимна виновно и размишляваше дали да не казва нищо на племенницата си за музиката. Отиде до Даяна и седна на края на леглото.

— Дай, пускала ли си днес радиото?

В очите на Даяна внезапно се появи предизвикателна искра.

— Да, защо? Не биваше ли? Затворничка ли съм?

— Естествено не, скъпа, ти знаеш това. Само искам да те помоля да не пускаш много силно музиката. Нашият съсед, когото ти намираш за страхотен, беше дяволски бесен, че е бил смутен от шума при работата си.

Това беше точно забележката, която Даяна бе очаквала. Тя искаше да спори и Рейчъл й даде добър повод за това.

— Щом преча, по-добре да си вървя! Аз и без това не исках да идвам тук. Още утре рано сутринта си събирам нещата!

Рейчъл постави ръка върху рамото на Даяна.

— Даяна, ти преувеличаваш — въздъхна Рейчъл. — Аз мога да разбера, че не ти харесва да бъдеш тук против волята си, но това е само за две седмици. Почакай, на теб дори ще ти хареса. В някой от следващите дни ще отидем на езерото.

— Не става дума за тези две седмици! — извика Даяна отчаяно. — Ти просто не разбираш! Мама и татко не ми вярват и ти се остави да те натоварят да ми бъдеш куче пазач.

— Даяна, аз те разбирам, но ти трябва да знаеш, че твоята майка се грижи за теб. Затова тя винаги се опитва да те предпази от всичко. Тя е правила преди грешки, както всички ние. Тя иска да те предпази от такива грешки. Скоро ще пораснеш и ще можеш да вършиш каквото си искаш. Само имай още малко търпение!

— Но аз не искам да имам търпение! Ти нямаш представа колко ужасно е всичко това. Искам да си отида вкъщи. Остави ме да си отида! Тогава ще успея да покажа на родителите си, че мога да внимавам сама за себе си.

Рейчъл усети, че получи ужасно главоболие. Тя не се чувстваше добре в ролята на наставник, но не можеше и два пусне момичето само да отиде в Ню Йорк. Бе дала дума на Евелин.

— Съжалявам, Даяна, няма да стане. Аз обещах на Евелин, че следващите две седмици ще прекараме тук заедно. Това няма да бъде чак толкова лошо, повярвай ми! Утре ще си дойда по-рано вкъщи и ще отидем на кино. Какво ще кажеш?

Внезапно Даяна започна да плаче. Рейчъл се опита да я прегърне, но Даяна я отблъсна.

— Нищо няма да е добре! — Даяна хълцаше. — Ти изобщо не ме слушаш!

Самата Рейчъл също бе готова да се разплаче. Можеше добре да разбере как се чувства момичето. Тя знаеше какво означава да искаш любов и разбиране, а да не ги получиш. Ясно си спомни как нейните родители бяха внимавали стъпка по стъпка за нея, защото искаха да я предпазят от това, което се случи на Евелин. Тя бе забременяла и трябваше да се омъжи.

Даяна тревожеше Рейчъл, защото не искаше да бъде утешавана. Рейчъл имаше чувството, че най-добре би било да остави племенницата си да се наплаче. Утре те щяха да могат да говорят за всичко.

Рейчъл придърпа предпазливо одеялото върху раменете на Даяна и напусна тихо стаята. Отвън пое дълбоко въздух. Тъкмо това й бе липсвало. Всъщност й бяха необходими спокойствие и почивка след един толкова напрегнат работен ден.

Рейчъл отиде в банята и пусна водата във ваната. Докато лежеше отпусната в горещата вода, си спомни отново за топлината, която почувства, когато Алън я бе прегърнал и целунал бързо. Споменът я накара да настръхне. Тя не искаше никакъв смущаващ фактор в преминаващия й по регулирани пътища живот. Не можеше да не признае, че още никой мъж не я бе завладявал така, както го направи Алън. Дори с Дан не бе така.

Тя бързо отхвърли мислите за Алън. Двамата бяха врагове.

След известно време усети, че водата бе изстинала. Не бе забелязала колко дълго беше във ваната. Бързо излезе от водата и се изтри. Още размишляваше по проблемите си, когато вече беше в леглото и бе изгасила осветлението. Известно време лежа в тъмнината, без да може да заспи, след което най-сетне очите й се затвориха.

Изведнъж усети една влажна целувка по устата си.

— О, не! — извика тя, без да отваря очи. — Мак, ти си невъзможен! — едва можа да се обърне и включи светлината. — Не може да бъде, не точно сега! — простена тя.

Мак скочи възбудено и радостно около нея, когато тя си затърси домашните обувки. Рейчъл не ги намери и реши да излезе боса.

— Ела — каза тя, хвана нашийника и поведе кучето надолу по стълбата.

Когато отвори задната врата, видя, че от прозореца на мазата падаше сноп светлина в градината и отново си спомни за нелюбезния съсед. Неволно Рейчъл хвана нашийника по-здраво и се опита да накара кучето да се движи в крак с нея. Когато то изскимтя, тя му изшътка:

— Тихо, бъди тих, Мак!

Но боксерът не разбираше нищо от подобни неразбираеми искания. Той дръпна нетърпеливо Рейчъл за ръката и я повлече след себе си в градината. Кучето беше силно и Рейчъл не можеше да извади ръката си от каишката. Тя тичаше след Мак с надеждата, че най-накрая той ще спре. Но Мак не мислеше да спира. Радостен от това, че има такава хубава градина за игра, той ровеше из тревата, почти невъзпрепятстван от Рейчъл, която се опитваше да се задържи на крака. „Дано луната изгрее — си мислеше Рейчъл, — така изобщо не виждам къде стъпвам.“

В следващия момент си пожела по-добре да не вижда нищо, защото Мак препускаше в пълен галоп към малкото басейнче в средата на градината.

— Не, Мак! — извика тя, но беше вече късно.

Мак стигна до ръба на басейна и спря внезапно, при което протегна и четирите си крака напред. Рейчъл, която най-сетне бе освободила ръката си, не бе пресметнала такъв близък край на бясното препускане и полетя край Мак във водата.

Рейчъл се надигна с усилие, изплю вода и махна мократа коса от лицето му. Ругаейки високо, се огледа. Разбра, че не е сама, когато чу тих смях. Погледна нагоре и забеляза Алън Максуел, който слизаше в басейна, за да й помогне.

— Доста късно за баня, не мислите ли? — попита той.

Не и това! Рейчъл сви юмруци и беше радостна, че луната се скри зад един облак и Алън не можеше да я вижда добре. Пижамата й беше изцапана, а косите й не можеха да се разрошат по-добре.

Алън се подхилваше, когато изтегли Рейчъл на сухо. Тя не виждаше нищо смешно в цялата работа. Искаше само едно: по възможност най-бързо да влезе вкъщи. Мак отново бе дотичал. Ако Рейчъл сега го бе загубила, щеше да го удуши.

Рейчъл се отдръпна от Алън, без да погледне спасителя си. Безмълвно се обърна и тръгна към къщи.

— Вие бихте могла да кажете поне едно „благодаря“! — чу гласа на Алън.

— Благодаря — отвърна тя гневно, без да се обръща.

Едва в жилището си Рейчъл бе в състояние да се засмее за къпането си в басейна. Тя беше сигурна, че Алън бе видял неволния й скок във водата. Всъщност беше учудващо, че той не се бе засмял високо. Как ставаше така, че винаги, когато беше в близост до този мъж, тя попадаше в най-невероятни ситуации. Внезапно повдигна замислено вежди. Алън можеше и да не й помага, но го стори. Тя би могла наистина да бъде по-приветлива с него.

По пътя към душа Рейчъл реши, че ще говори след работа с Алън за Даяна и Мак. Навярно беше възможно да се отнесе с него най-малкото полуцивилизовано. Все пак бяха съседи и нямаше смисъл, ако се тровеха взаимно и си усложняваха живота.

Половин час по-късно тя вече беше взела душ и изсушила косата си със сешоар. Облече чиста пижама и легна изтощено в леглото.

Но когато затвори очи, не й се удаде да заспи. Хиляди мисли се въртяха из главата й и непрекъснато виждаше пред себе си лицето на Алън. А когато Рейчъл най-сетне заспа, Алън беше и в сънищата й.