Кей Хъдсън
Алън (8)

VIII

След като Рейчъл и Алън бяха се облекли и разтребили, нахраниха Мак и се запътиха да предадат китарата на Алън. Боксерът оставиха в жилището, защото щеше да му е по-удобно, отколкото на някой огрян от слънцето паркинг.

Няколко минути по-късно те спряха пред малко кафе, където седнаха да закусят.

Рейчъл беше радостна, че отново има малка дистанция между нея и Алън и че той не държеше да говорят за изминалата нощ, а вместо това най-сетне започна да разказва за себе си.

— Аз познавам Стюарт Клиъри от малък. И всъщност той е виновен за това, което стана от мене — Алън се засмя. — Родителите на Стюарт му купиха китара, и тъй като тогава ние правехме всичко заедно, искахме и двамата да се научим да свирим. Стюарт ходеше на уроци и ми преподаваше каквото бе научил. Но аз нямах собствен инструмент, за да се упражнявам. Бяхме много бедни, за да купим китара. Тогава реших да си направя една.

Алън поклати глава.

— Нямах никаква представа как да я направя, но нуждата създава изобретенията. Разгледах точно китарата на Стюарт, след това отидох в библиотеката и потърсих литература за изработване на китари. Не беше много. И тогава един мебелист ми подари дърво. Това естествено не беше подходящото дърво, но за моите цели ставаше. Инструментите също трябваше да взема на заем.

От Рейчъл не убягна, че очите му светнаха при спомена.

— Аз трябваше да омекотя дървените части във вряла вода в старата вана, в която винаги се къпеха най-малко десет души. Първоначално не успявах да огъна дървото в подходящата форма. Беше много трудно, но успях!

— Вярвам ти — промърмори Рейчъл. Едва ли имаше нещо, което Алън да не можеше да постигне. — Това ми напомня, как аз смених първите гуми — продължи тя. — Много неща изглеждат по-прости, отколкото са в действителност. Аз не затегнах здраво гайките на колелата. Малко по-късно дойде собственикът на колата разгневен и се оплака, че почти загубил едното колело. Какво само можеше да се случи!

Алън улови ръката на Рейчъл.

— На мен не ми харесва да те гледам в работилница — каза той. — Като собственичка — да, но не и като обикновен монтьор. Не такава красива, чувствителна дама като теб!

Рейчъл издърпа ръката си.

— Това е честна работа и ми доставя удоволствие — каза тя остро. Опита се думите и да не прозвучат като извинение. — Ако работата е достатъчно добра за един мъж, то тя е достатъчно добра и за една жена. Външността тук няма никакво значение.

Нощта с този мъж беше много хубава, но заради това Рейчъл няма да позволи да й се предписва какво да прави!

— Но това не е работа и за всеки мъж! — упорстваше Алън.

— Правенето на китари също не е — отговори тя остро, натъжена, че утрото, което бе започнало така добре, трябваше да завърши с караница.

— Но ти не искаш да ме убедиш, че от малка си мечтала да работиш в работилницата. Сигурно си имала и други планове?

Рейчъл се втренчи в кафето си. Да, тя беше имала други планова! Но това беше толкова отдавна! Тя въздъхна.

— Аз исках да стана готвачка. Учих готварство в „Хай скуул“. Дан ми беше обзавел малка готварница, даже с малка печка… — гласът й потрепери, когато си помни какво се бе случило тогава. Когато започна да продава своите първи произведения, Дан беше станал ревнив и я упрекна, че чрез работата си иска да се запознае с други мъже. Накрая тя заряза всичко.

Рейчъл потисна мрачните спомени.

— Готвенето изисква пари и време. А аз нямам и двете. Но това… Но това ще се промени. Работилницата ще печели все повече. Половината от нея принадлежи на Луис, но ние се погаждаме добре с него.

Алън кимна. Той се възхищаваше на тази жена заради нейната сила и непрекъснатия оптимизъм. Не, това не беше само възхищение. Зад него се криеше по-силно чувство. Той отбягна погледа на Рейчъл. Винаги се беше шегувал с любовта от пръв поглед, но помежду им нещо бе пламнало, когато се срещнаха за първи път.

Едва забележимо присви очите си. Накъде, по дяволите, отиваха неговите мисли? Любов, какво беше това изобщо? Че двама души спят заедно ли? Беше ли любов това, че той се бе появил с осемте си братя и сестри на бял свят? А ако това наистина е било любов, къде е останала тя, когато баща му бе избягал от тях, за да не се върне никога повече?

Не, Алън не вярваше в любовта и считаше, че е по-добре, ако изобщо съществуват само свободни отношения. Така всеки за себе си беше отговорен, без да се нараняват невинните.

Когато отново повдигна очи, той видя, че Рейчъл все още го разглеждаше.

— По-добре да тръгваме — промърмори той смутено, защото винаги, когато погледнеше в очите й, му идваше на ум думата „любов“.

Алън извади една десетдоларова банкнота от джоба си и я хвърли на масата. Рейчъл я взе и я върна обратно на Алън.

— Този път аз ще платя — каза тя решително.

Алън пъхна банкнотата обратно в джоба си, стана безмълвно и тръгна с дълги крачки към вратата. Той искаше да установи дистанция между себе си и тази жена. Тя усложняваше живота му, защото му навяваше мисли, които той не знаеше как да подреди.

На улицата Рейчъл хвана Алън за ръката.

— Какво се е случило? С нещо те ядосах ли?

Изненадано Алън я погледна. Толкова ли беше прозрачен?

— Не, ти не направи нищо. Само бързам, това е всичко. Трябва да предам китарата и след това да отпътуваме вкъщи и да продължа да работя. Аз загубих вече доста време.

Рейчъл спря дъха си с надеждата, че болката, която усети ненадейно дълбоко в себе си, няма повече да бъде така силна. Вчера през нощта Алън бе казал, че те имат всичкото време на света. А също и днес сутринта той не бързаше. А сега, когато неговите потребности бяха задоволени, изведнъж се разбърза! Звучеше така, като че ли съжалява, че е разпилял толкова много време с нея. Тя се упрекваше, че се бе доближила до този мъж. Сама си бе виновна за всичко!

— Аз ще карам — предложи Алън. — Познавам пътя.

— Добре — отговори Рейчъл, едва потискайки яда си.

Алън я погледна въпросително, но не каза нищо. Рейчъл му даде ключа, след което се качиха в колата.

По пътя Рейчъл забеляза, че ръцете на Алън бяха хванали здраво кормилото. Какво беше казала? Или той си е спомнил нещо неприятно, когато й разказваше за младостта си? Може би му е станало ясно, че не е постигнал онова, което е възнамерявал.

Рейчъл прехапа замислено долната си устна. Вероятно беше само нервен, защото не знаеше дали ще получи добри пари за своята китара, за да преживее другия месец? Навярно трябваше да му каже, че той не трябва да се тревожи. Тя нямаше много, но за сносен живот стигаха, даже и за него.

— Пристигнахме — каза Алън й Рейчъл отложи намерението си за по-късно. Докато Алън намери място за паркиране, трябваше да обиколят почти три блока.

За изненада на Рейчъл музикалният магазин беше от скъпите.

Една стара, много елегантно облечена дама се приближи към тях. Тя и Алън очевидно добре се познаваха.

— О, Алън, колко е хубаво, че те виждам. Ние вече очаквахме китарата. Клиентът така ни лази по нервите, че без малко да му кажем, че китарата е продадена.

Алън се засмя и прегърна жената.

— Откога си заинтересувана да разваляш добра сделка?

След това той се обърна към Рейчъл и представи двете жени една на друга.

— Рейчъл Лорънс. Джулия Фейършилд, собственичката на този магазин.

Рейчъл протегна ръката си.

— За мен е удоволствие — каза тя.

— За мен също — отговори жената учтиво и стисна ръката на Рейчъл. — Влезте. Аз ще ви покажа магазина, докато Алън преговаря с Ърни, или искате да видите как двамата ще спорят за всеки цент — добави тя лукаво.

Рейчъл поклати бързо глава. Беше й любопитно да разгледа магазина, а освен това имаше добра възможност известно време да бъде далеко от Алън.

— Веднага се връщам — обеща Алън, след което напусна помещението.

Рейчъл се усмихна насила. Дано Алън има късмет и да уговори добра цена, тогава навярно и настроението му ще се подобри.

Джулия водеше Рейчъл из всички помещения за продажба, при което непрекъснато говореше за много прочути хора, които купуват при нея. Рейчъл не можеше да си представи, че тъкмо Алън прави китари за такъв реномиран магазин. Как така не е материално по-добре? Защо живееше като нея на края на света, в самотната къща на Клиъри.

Звънецът на вратата иззвъня, когато бяха в една уютно обзаведена задна стая. Джулия се извини и отиде да обслужи клиентите. Рейчъл седна на канапето. Дали Алън и клиентът вече се бяха споразумели за цената? Потънала в мисли, тя взе едно от списанията, които лежаха върху масата. Погледът й попадна на друго списание и тя затаи дъх: на първата страница беше снимката на Алън. Тя грабна списанието. Да, няма съмнение, беше Алън. Какво правеше снимката му върху заглавната страница на едно такова прочуто списание?

Тя разлисти бързо страниците и зачете заглавията:

„Недостъпно съобщение за милионера и майстор на китари Алън Максуел. Един бонвиван и неговите луксозни вили в цял свят.“

Рейчъл не можеше веднага да схване какво бе написано. Ако името не беше написано под снимката, би могла да се закълне, че става въпрос за някой друг.

Защо Алън я беше накарал да повярва, че е беден? Защо й разказа, че е направил сам първата си китара? И защо живееше в старата къща на Клиъри?

Внезапно в Рейчъл се надигна гняв. Сега тя можеше да разбере защо при Алън някак си имаше чувството, че той бе свикнал да получава всичко, каквото пожелае. О, как трябва да се е смял, когато му бе предложила да разделят разноските за пътуването! И тя му се довери! Държала се бе като глупачка!

Когато продължи да чете, усети как нахлува кръв в главата й. В статията пишеше, че Алън обича да си предлага услугите в случай на нужда. Че преди всичко помага на вдовици и старици най-вече с рекламна цел.

Без желание да чете по-нататък, Рейчъл захвърли списанието на масата. Ужасно! Колко смешна се показа тя! Сигурно Алън тайно й се е присмял и навярно дори е възнамерявал да публикува в илюстрованите списания преживявания от тяхната връзка.

Рейчъл трепна, когато чу гласа на Алън от вратата.

— Да тръгваме ли?

— Колкото по-бързо, толкова по-добре — изрече тя. Защо не бе реагирала по-бързо и бе тръгнала, преди той да се завърне? Тогава би се затруднил да се върне обратно в малкия беден град в Северна Каролина. Вероятно би летял със своя частен самолет.

— Ти заспа ли? — попита я той, когато видя смутения израз на лицето й.

— Не, бях будна.

Тя хвърли поглед върху списанието, но страниците бяха загърнати така, че не можеше да се види снимката на Алън. „Добре — помисли тя, — той трябва да продължи да вярва, че не съм го разобличила.“

Алън беше учуден от поведението на Рейчъл, но го отдаде, на своето лошо настроение на път за магазина.

Когато отиваха към колата, Алън запита.

— Искаш ли да останеш до обяд в града?

Рейчъл поклати глава.

— Не, не искам. Трябва да се връщаме. Освен това тук повечето локали са доста скъпи и аз не вярвам, че някой от нас може да си ги позволи — неприкрит сарказъм прозвуча в тона й и Алън я погледна с неразбиране.

— Съжалявам, че направих тази забележка за загубеното време. Ядосах се от нещо друго — той оправи една къдрица на лицето на Рейчъл. — Аз не искам да продам времето с теб за един милион долара.

— Аз даже ти вярвам — произнесе тя сухо и дръпна нетърпеливо ръката си. — Време е да се връщаме.

— Какво се е случило? — попита той, когато забеляза приведените й рамене.

— Какво се е случило? — повтори Рейчъл. — Защо трябва винаги да се е случило нещо? Ние уредихме тук всичко, каквото искахме. Даяна не беше тук, ти продаде своята китара. Какво търсим още тук?

— Защо не ми кажеш какво те вълнува? — помоли Алън. — Хайде да поговорим за това.

Първоначално Рейчъл се колебаеше. Тя не искаше да му разказва нищо, но когато той така открито запита, не искаше да го лъже.

— Защо нищо не си ми казал, Алън? — попита тя с глас, който внезапно стана несигурен. — Защо позволи да ставам за смях? Аз зная за твоите палати и твоето богатство.

Алън я гледаше известно време въпросително. След това си спомни, че върху масичката в задната стая на магазина имаше списания. Навярно е имало и на бащата на Джейд, в което е пишело нещо за него.

— Рейчъл — започна той, — ти никога не си ме питала нищо. Не съм те лъгал. Освен това аз исках да ти кажа всичко…

— Сега ти можеш лесно да говориш! — Рейчъл сви юмруци.

— По време на обяда, затова исках да те поканя днес — отвърна Алън.

— Аха, след като отново си влязъл в твоята роля на Робин Худ и сигурно си платил своя месечен принос за подпомагане на вдовици без средства и старици — каза Рейчъл горчиво. — А какво ще кажеш в твоето следващо интервю? Че си посветил своето време и любов на бедна вдовица, която притежава малка работилница? Че този път ти лично си се жертвал, и че това естествено е още по-безлично, отколкото да дадеш няколко жалки долара?

— Рейчъл, всичко е съвсем различно, отколкото ти мислиш. Аз наистина исках да ти кажа. Но чаках само подходящ момент.

— Когато се видяхме за пръв път, тогава би бил най-подходящият момент — отвърна тя. — О, Алън, ти трябваше да ми кажеш кой си и че си богат.

— Защо? — попита той. — Каква би била разликата? Аз съм си все същият — мъжът, с когото ти пътува, когото ти опозна по-добре и с когото отиде в леглото. Наистина е без значение, че едва сега научаваш, че имам малко пари.

Рейчъл поклати глава. Тя никога не би си позволила да се сближат, ако знаеше, че от самото начало той не е чувствал нищо друго към нея, освен съчувствие.

— Рейчъл, Рейчъл — каза той нежно. — Слушай, с това, което си прочела във вестника, нямам нищо общо. Истина е, че дадох пари за благотворителни цели, но никога не съм желал това да се разпространява сред обществеността. Аз дори не зная защо се сърдиш. Престъпление ли е да помагаш на другите?

Рейчъл погледна в очите му. Той не я разбираше, той никога не би я разбрал. Но вече й беше безразлично. Тя бе извлякла най-доброто от ситуацията — спомни си, че той не бе дал показания в полицията. Сега тя му показа своята благодарност, даже повече от това. Бяха квит.

— Не — отговори тя студено, — това не е престъпление.

Тя искаше само да си отиде вкъщи и никога повече да не бъде заедно с този мъж. Ще пътува обратно заедно с Алън, но след това ще се махне от пътя му и няма да му даде възможност да я нарани още по-дълбоко.

— Не можем ли да останем за обяд? — повтори Алън своя въпрос.

Рейчъл се колебаеше. Какво значеха още два часа? „Остави го да си похарчи парите“ — си мислеше и се съгласи безмълвно.

Алън я погледна изпитателно. Можеше да види болезнения израз на лицето и й той имаше в този момент чувството, че е загубил нещо прекрасно, което не бе притежавал изцяло.