Кей Хъдсън
Алън (6)

VI

Беше вече тъмно, когато Алън спря, слезе и отиде към задната врата на колата. Рейчъл все още спеше.

— Рейчъл — прошепна той нежно. — Рейчъл, вече минава девет. Не искате ли да вечеряте?

Рейчъл отвори очи. Опита се да се ориентира къде се намира. Тя погледна първо Алън, след това надникна през прозореца на колата и забеляза ярка неонова реклама. Тя познаваше ресторанта, защото двамата с Дан бяха почивали тук по пътя за Ню Йорк, когато все още имаха пари.

Рейчъл беше гладна и жадна, но ресторантът беше доста скъп. Тъй като Алън бе купил хамбургерите, сега тя бе на ред.

Алън схвана правилно колебанието й.

— Аз ви каня — предложи той. — Вие платихте бензина. Ние просто ще се сменяме при плащането.

— Добре — съгласи се тя и бързо оправи с ръце косите си.

Мак погледна печално как вдигнаха прозорците и оставиха само една цепнатина, а след това затвориха вратите на колата. Рейчъл погледна загрижено назад към колата, когато стигнаха входа на ресторанта, но Алън я успокои.

— Мак ще го преживее. Аз го пусках навън по пътя и вода му дадох. А и ще му отнесем остатъците от храната.

Като влязоха в ресторанта, Рейчъл се извини и отиде в умивалнята, за да се поосвежи малко. Когато се върна на масата, видя, че Алън вече бе поръчал за двамата.

— Искате ли бира? — се осведоми той.

Рейчъл кимна. Тя седна, облегна се удобно на стола и изпи глътка бира. Почувства се по-добре.

— Добре ли спахте? — полюбопитства Алън.

— Доста добре, въпреки люлеенето. Но вие трябваше да ме събудите. Карал сте без почивка с часове.

— Това не ми пречи — Алън се усмихна. — Аз съм доволен, че можахте да си починете малко.

— Благодаря — отговори тя и му се усмихна също. Когато го разглеждаше на светлината на свещите върху масата, тя си спомни колко беше хубаво, когато я бе целунал.

В ресторанта имаше много хора. На малка сцена, в дъното на залата, оркестърът подготвяше инструментите си.

— Казахте, че обичате кънтри музиката — Рейчъл се засмя. — Сигурно ще послушаме малко от нея.

— Аз обичам всякакъв вид музика — каза Алън и добави, — освен рок.

Рейчъл реагира на забележката с неодобрителен поглед и отново се загледа към оркестъра. Тя се мъчеше да не мисли какво прави Даяна в момента. Когато яденето бе сервирано, те заговориха за музика и любимите си певци. Рейчъл бе доволна, че бяха намерили неутрална тема.

Рейчъл нямаше представа колко бързо бе отминало времето, когато внезапно един от музикантите дойде към микрофона.

— Сега ще изсвирим няколко прочувствени мелодии — обяви той. — Ако сте приключили с яденето, каним ви да дойдете на дансинга. Освен това тази вечер организираме шоу на таланти сред вас. Има също и няколко мили награди за победителите. Но сега нашата Линете ще изпълни няколко песни за вас. Моля, аплодисменти за Линете!

След това оркестърът започна да свири бавна кънтри песен. Алън погледна Рейчъл.

— Какво ще кажете? Искате ли да танцувате с мен?

Рейчъл не можеше да си спомни кога за последен път бе танцувала. Предложението на Алън бе примамливо, но тя се поколеба. Ако сега отново я докосне, тя щеше да бъде готова да му даде всичко, каквото той пожелае. Тя не би могла да се противопостави на неговото невероятно еротично излъчване, а не беше и готова за усложненията, които една връзка с него би й донесла.

Но какво си въобразяваше? Алън й предложи само да танцува с нея. Пък и защо да не забрави за малко грижите си. Днес вечерта тя не искаше да мисли за бъдещето, нито за горчивите лекции, които бе слушала в миналото. Да използва мига с този възбуждащ сетивата й мъж — нищо не й струваше.

— Да, аз искам да танцувам — каза Рейчъл.

Алън й протегна ръка и я отведе на танцовата площадка. Рейчъл беше спокойна, че Алън я държеше на прилична дистанция и тя започна да се отпуска и да се наслаждава на музиката.

Друг певец излезе на сцената. Изпя печална песен за любовта, която бе загубил.

Рейчъл се заслуша в дълбокия галещ глас на певеца и усети с вълнение, че Алън я бе привлякъл по-здраво към себе си.

— Исках да те държа така, откакто напуснахме мястото за почивка — прошепна той, прилепил устата си към нейното ухо.

Рейчъл почувства пулса си по-бърз и по-силен. Дали той забеляза това? Този мъж беше наистина възбуждащ! Рейчъл си каза, че само един танц ще се наслаждава на приятното усещане, а когато Алън я притисна по-близо до себе си, тя сведе глава на рамото му. Като от само себе си, Рейчъл сложи ръка около тила на Алън и го погали нежно. Веднага почувства реакцията му; неговата ръка се плъзна по гърба й.

Рейчъл се освободи малко от прегръдката му и те се спогледаха. За момент им се стори, че само двамата са на този свят.

Внезапно музиката спря, но Рейчъл и Алън не искаха да се разделят. Едва когато музикантите започнаха да свирят бърза мелодия, те напуснаха дансинга.

— Искаш ли кафе или десерт? — попита Алън, когато бяха вече на масата.

— Едно кафе — отговори тя. — А ти?

— Аз искам нещо сладко, но малко по-късно. А дотогава не мога да се задоволя с друго.

Рейчъл почувства как кръвта нахлу в бузите й. Как можа да си позволи да танцува така плътно прилепена до него? Но всичко стана така бързо. Ако иска да бъде честна със себе си, трябваше да признае, че тя го бе желала и го желаеше! В главата на Рейчъл цареше пълен безпорядък от мисли и чувства, които водеха силна борба помежду си.

— Ей, какво става с теб? — попита Алън.

„Да не би да може да чете и мисли?“ — се запита Рейчъл уплашено. Но след въпросителния му поглед й стана ясно, че той говореше за десерта.

— Да, аз ще взема сладкиш със сирене — запъна се тя нервно.

Алън поръча две кафета и сладкиш за Рейчъл, докато Рейчъл, за да избегне погледа му, наблюдаваше танцуващите.

Би ли допуснала този мъж да спи с нея? Беше ли готова за авантюра? Щеше ли да свърши с това, защото той не изглеждаше мъж за една дълга сериозна връзка. А тя самата не знаеше дали някога отново ще иска да се обвърже с мъж.

— Рейчъл — гласът на Алън я откъсна от мислите. Той й се усмихна. — Искаш ли да танцуваме?

Рейчъл погледна към дансинга. Без тя да забележи групата отново бе започнала бавна песен. Но Рейчъл се колебаеше, не искаше отново да лежи в прегръдките му, във всеки случай не сега.

— Не — отклони поканата тя. — Келнерката трябва да дойде всеки момент.

Той само се засмя и Рейчъл се запита дали забелязваше колко несигурна беше тя. Дали предполагаше за какво размишлява? Сигурно не, защото иначе непременно щеше да й се изсмее.

 

 

Потънал в мисли, Алън наблюдаваше русата жена срещу себе си. Навярно бе оценил грешно реакциите й. Тя сега му отказа, но преди, при танцуването, той беше сигурен, че и тя го желае така силно, както той нея.

Алън въздъхна и се укори, че беше тръгнал с нея. Той я бе пожелал, откакто я видя първия път. Наистина той се опита да потисне страстта си, но видя, че беше безполезно.

Ако изобщо нещо се случеше, той не искаше нищо повече от едно силно преживяване. Той не търсеше трайна връзка. Ядосано си мислеше за Джейд Престън. Той не искаше отново да изпада в такава ситуация, както с нея. Не искаше Рейчъл да стане толкова важна за него, че да може да промени живота му.

Алън беше скитащ човек, без постоянна работа и не се задържаше дълго време на едно място. Зимата прекарваше в различни страни на Европа и там той беше имал много жени. Това бяха жени, които го приемаха, какъвто беше. Джейд беше пълен провал. Тя бе повярвала, че може да го промени, беше убедена, че парите и влиянието на баща й ще го накарат да се ожени за нея.

Мислите на Алън се връщаха назад. Наистина ли измина месец от тогава? Джейд го бе помолила да се ожени за нея, но той отказа. И тя изтича при баща си, за да очерни името на Алън във вестниците и списанията му.

Алън мразеше журналистите. Той не искаше да има репортер, който да се бърка в частния му живот. Не всеки трябваше да знае, че той произвеждаше не само китари, а освен това бе собственик на една от най-реномираните фабрики за китари в Щатите с дъщерни предприятия в две други страни. Той знаеше как бяха луди репортерите за истории и историйки, свързани с него.

— Кафето ще изстине.

Объркан, Алън гледаше русата жена срещу себе си и за миг му се стори, че това там е Джейд.

— Извинявай, какво каза?

Рейчъл посочи чашата с кафе пред него. Алън съвсем не бе забелязал, че келнерката го бе сервирала.

— Казах, че кафето ти ще изстине.

Той кимна сърдито.

— Да не си сърдит, защото не пожелах да танцувам с теб? — попита тя.

Той погледна учудено.

— Не, съвсем не — отговори той. — Не зная какво си мислиш за мен, но аз не съм досаден. Вземам под внимание твоето желание, макар и сега да бих искал да те държа в прегръдките си.

Рейчъл се усмихна. Тя също би искала сега да лежи в прегръдките му. И точно това беше причината, за да не пожелае да танцува с него.

Алън опита кафето.

— Много е добро — констатира той. — А как е сладкишът?

Рейчъл взе едно парче с вилицата и му го подаде.

— Опитай!

Той улови ръката й вместо вилицата и опита сладкиша — наистина беше превъзходен.

Алън и Рейчъл срещнаха погледите си и Рейчъл поблагодари на Бог, че ръководителят на групата музиканти в този момент обяви шоуто на талантите. Сега цялото им внимание бе насочено към сцената.

— Ти можеш да пееш — прошепна Алън на Рейчъл. — Защо не излезеш?

Смутено Рейчъл отхвърли предложението му. Следващият участник беше един изпълнител на банджо и той свиреше значително добре. За съжаление беше нервен и трябваше да спре три пъти, за да започва отново, докато завърши изпълнението си.

— Хайде — настояваше Алън. — Опитай поне. Какво ще загубиш? Всичко това е шега — Рейчъл се усмихна смутено. — Аз ще дойда с теб и ще ти съпровождам на китара. Китаристът сигурно ще ми даде инструмента си. Аз зная песента, която ти пя в колата.

— Ти свириш на китара? — попита Рейчъл.

— А щях ли иначе да се кача на сцената и да искам да свиря?

Щом той имаше смелостта да се представи пред публиката, то тя не искаше да му отстъпва в нищо. Малко нервна, но с решителен израз на лицето, тръгна към сцената. Алън я последва. Китаристът даде на Алън своя инструмент, а ръководителят на групата подаде на Рейчъл микрофона. Когато Алън започна да свири, Рейчъл бе изненадана колко хубаво звучеше. Тя започна малко късно, но Алън успя да изравни звученето. И след това двамата изпълниха песента, която бяха чули по радиото.

Те се усмихваха затворнически, докато публиката ги аплодираше бурно. Рейчъл знаеше, че аплодисментите бяха за свиренето на Алън, но въпреки това беше великолепно усещане да усещаш разположението на публиката.

Ръка за ръка те се върнаха на масата си. След това се разпределяха наградите и се установи, че Алън и Рейчъл бяха се класирали на трето място. Беше им даден плик, който те отвориха на масата. Рейчъл почти щеше да се пръсне от смях.

— Десет долара — изрече тя с усилие. — О, небеса, ние сме богати! Това са по пет долара на всеки!

— Аз не мога да се разхождам с толкова много пари — Алън се смееше. — Ти ги задръж. И без това твоя е вината, че сега трябва да се оправяме с този проблем.

— Това е една дръзка лъжа и ти го знаеш — отговори Рейчъл. — Зависеше от теб. Ако не бе свирил толкова хубаво на китарата, сигурно щяха да ме освиркат!

Беше много късно и Алън и Рейчъл се запътиха отново към колата. Там те бяха бурно приветствани от Мак, за когото носеха остатъци от храната.

Алън седна отново зад кормилото, а това даде възможност на Рейчъл да го наблюдава. Някак си му се бе отдало да събори стените, които тя бе изградила около себе си. Тя желаеше този мъж. Но докъде щеше да доведе това?

Алън забеляза, че Рейчъл го разглеждаше, и протегна ръка, за да я придърпа към себе си. Рейчъл облегна глава на рамото му и скоро заспа.

Когато се събуди, беше още тъмно. Те бяха вече в Ню Йорк. Тя погледна виновно Алън.

— Трябваше да ме събудиш. Ти си напълно изтощен! — погледна часовника върху арматурното табло. — Минава един.

— Това е вярно — се усмихна Алън весело. — Но аз съм добре. Радостен съм, че ти поспа още. Сега ми кажи накъде да карам.

— Трябва да караме към Четиринадесета улица.

— А какъв е точният адрес?

Рейчъл го назова и му даде указания как трябва да кара, за да стигнат. Накрая те видяха високата постройка, в която се намираше жилището на Евелин и Родни. За късмет Алън веднага намери място за паркиране.

Рейчъл улови повода на Мак.

— Не искаш ли да вземеш китарата горе? — попита тя. — Така е по-сигурно.

— Имаш право — съгласи се Алън.

Той взе инструмента и тримата се отправиха към високата сграда. Рейчъл стана сериозна, защото не виждаше шевролета на Алън. Но навярно Даяна бе паркирала колата в гаража.

Те преминаха бързо през фоайето към асансьора. Рейчъл ставаше все по-нервна. Какво щеше да прави, ако Даяна не искаше да се върне отново с нея?

Когато застанаха пред входната врата, Рейчъл почука.

— Дай, аз съм — Рейчъл — извика тя с приглушен глас. Отговор не дойде и Рейчъл почука отново.

— Нямаш ли ключ — попита Алън.

Рейчъл кимна и зарови из чантата си. Нейните пръсти внезапно се разтрепериха толкова силно, че Алън трябваше да отключи. Веднага с влизането Рейчъл почувства, че никой не бе идвал в жилището, откакто те бяха отпътували с Даяна. Какво бе станало с нея? Дали я беше блъснало нещо?

Алън последва Рейчъл през всички стаи на жилището, макар че беше очевидно, че Даяна не бе пристигнала вкъщи.

— Защо не позвъниш вкъщи? Може би Даяна се е върнала — предположи той, след като тяхното търсене завърши без успех.

Рейчъл кимна и се запита защо не се бе сетила сама. „Моля те, Господи, дано да си бъде вкъщи“ — мислеше тя, когато набираше номера си.

Свободният сигнал прозвуча само два пъти, след което някой вдигна слушалката.

— Ало — каза момичешки глас.

— Здравей, Даяна! — извика Рейчъл облекчено. — Аз съм у вас в Ню Йорк. Бях много отчаяна, когато научих, че си заминала.

— О, лельо Рейчъл, толкова се срамувам — Даяна изхълца. — Така лошо се държах. Аз тръгнах, но след това ми стана ясно каква глупост възнамерявам да направя. Върнах се обратно, но ти не беше тук и при твоя съсед никой не се обади. Отидох след това в работилницата и Луис ми каза какво се е случило — тя спря за малко. — Сега какво ще стане с мен, лельо Рейчъл? — попита тя страхливо. — В затвора ли трябва да отида? На колата нищо й няма, дори една-единствена драскотина, кълна се!

Рейчъл се засмя.

— Не, Дай. Мистър Максуел е при мене. Той няма да се обажда в полицията.

Рейчъл се замисли как трябваше да постъпи сега. Не можеше да помоли Алън още днес отново да се връщат обратно. Самата тя се чувстваше като пребита, а и той сигурно не се чувстваше по-различно.

— Слушай, Дай, пътуването беше доста напрегнато. Аз зная, че мога да ти се доверя — ще останеш вкъщи до утре вечер, докато се върна обратно, нали?

— Ти ми вярваш след всичко, което направих? — попита недоверчиво Даяна.

— Аз зная колко объркана беше, Дай. Ти направи глупост, но нищо лошо не се е случило. Естествено, че ти вярвам.

— Благодаря, лельо Рейчъл! — каза тихо момичето и Рейчъл отгатна, че Даяна едва сдържаше сълзите си. — Аз няма да те разочаровам, лельо Рейчъл.

— Зная, скъпа — отговори Рейчъл. — А сега лягай в леглото. Ние ще направим същото.

Рейчъл погледна Алън и внезапно й хрумна колко двусмислени бяха нейните думи. Едва сега осъзна, че трябва да прекара нощта с него в жилището на сестра си. Тя не бе в състояние да помоли Алън да си вземе някъде хотелска стая. Но мисълта да прекара нощта под един покрив с него я накара да се разтрепери.

Известно време Рейчъл стоя неподвижно, след което се обърна към Алън.

— Това е засега. Тя е при мен вкъщи. Колата е цяла. Напразно предприехме пътуването.

— Съвсем не смятам така — отрече той. — Аз трябва така и така да продам китарата. Освен това пътуването ми достави голямо удоволствие.

Рейчъл избягна погледа му. На нея също й беше харесало пътуването — даже много…

— Трябва да лягаме — измърмори тя. — Денят беше достатъчно дълъг.

— Това е вярно.

— Аз ще ти покажа къде можеш да спиш. Ако искаш да останеш, имам предвид.

— Ако не ти преча — отвърна той усмихнат.

— Не, естествено не — каза Рейчъл и преглътна. — Банята е тук отсреща — рече тя и мина пред Алън. След това посочи вратата към стаята на Даяна. — А ти ще спиш тук.

Когато надникнаха в стаята на Даяна, тя видя Мак върху леглото.

— Грешка, тук ще спя аз — реши примирено. Тя въздъхна и поведе Алън към следващата стая. — Това тук е голямата спалня. Тук също е удобно. Леглото е по-голямо, то е за двама души.

— Така е то! — рече Алън тихо. Той стоеше така близо зад Рейчъл, че тя можеше да долови топлината на неговото тяло.

— Ще се погрижа да има чисти кърпи в банята — отговори Рейчъл и се престори, че не чува забележката му. — Предполагам, че ще вземеш душ, преди да си легнеш.

— Би било хубаво.

Рейчъл напусна стаята, като че ли искаше да избяга от Алън. Отиде да постави кърпи в банята. В коридора се сблъскаха двамата с Алън. Тя се олюля и Алън я предпази да не падне.

— Съжалявам — каза тя, — не те видях.

Алън я улови още по-здраво.

— Навярно ти искаш първа да влезеш в банята?

— Не, върви ти. Аз ще ползвам другата баня.

— А какво ще кажеш за едно питие след това? — Алън посочи бара в спалнята.

— Добре — каза Рейчъл. Колко неучтиво от нейна страна да не му предложи нещо веднага. — Искаш ли още сега нещо за пиене?

— Не, по-късно. Ще пиеш ли едно с мен?

Отначало искаше да откаже, но след това реши друго.

— Да, мисля, че ще ми е необходимо едно — Рейчъл чакаше той да я пусне. Имаше чувството, че докосването на неговите ръце изгаряше ръцете й като огън.

Алън я гледаше.

— Мога ли да взема назаем хавлията на твоя зет?

— Сигурно — Рейчъл се окашля.

Къде беше, по дяволите, с мислите си? Алън трябва да я вземаше за пълен идиот?

— Аз ще ти донеса една. Но се опасявам, че ще бъдеш разочарован. Няма да ти стане, Родни е по-дребен от теб.

Алън се засмя.

— Не вярвам, че ще се разочаровам.

Внезапно Рейчъл се разбърза и се отдалечи от него.