Кей Хъдсън
Алън (4)

IV

На следващото утро Рейчъл стана по-рано от обикновено и отиде направо при Даяна. Искаше да я попита как е, но когато влече в стаята и видя, че момичето още спи дълбоко, реши по-късно да говори с нея.

Когато Рейчъл излезе от стаята, Мак скочи и я последва. Тя му беше все още сърдита, но от друга страна той едва ли я беше блъснал нарочно в басейна. Мак я гледаше доверчиво. Рейчъл му се усмихна.

— Вече зная какво искаш. Е, хайде, тръгвай.

След като разходи Мак навън, тя си облече работното облекло. После отиде в кухнята, нахрани боксера и сама си приготви закуска. И днес в работилницата щеше да има много работа. Рейчъл специално бе станала рано, за да може вечерта като се върне навреме да поговори с Даяна. Момичето просто се нуждаеше от малко удоволствие и развлечение.

Довечера тя би могла да намине при Алън и да го попита дали няма желание да отиде с тях на кино. Така да се каже, за помирение.

Преди Рейчъл да напусне къщата, се увери, че Даяна още спи. Тя остави на момичето още една бележка, върху която бе написано, че вечерта ще се върне по-рано вкъщи, след което се отправи към работилницата.

Цялата сутрин Луис и Рейчъл работиха много. Тъкмо бяха в кратка обедна почивка, в двора на работилницата пристигна с колата си шефът на полицията.

— Имаш ли представа какво иска? — попита Луис.

— Ни най-малко… — тя спря по средата на думата, когато видя Алън Максуел на предната седалка на полицейската кола.

Това не означаваше нищо добро. Досега всяка неочаквана среща с този мъж означаваше „катастрофа“.

Със скорост на вятъра тя оправи комбинезона си, повдигна отново косата си високо и си наложи шапката.

С големи крачки Алън приближи Рейчъл и Луис. Неговите очи святкаха от гняв. Шефът на полицията Хагман вървеше по-бавно след него.

Алън се изненада за момент като видя Рейчъл в работен комбинезон, но гневът надделя над учудването му.

— Това е тази, която търсите! — каза той и посочи с пръст Рейчъл.

Луис и Рейчъл скочиха. Те първо се втренчиха в Алън, след това — един в друг с неприкрито учудване.

— Един момент, приятелче — започна Луис, но Алън не позволи да го прекъсват.

— Това е тя — повтори той. — Тя го направи!

— Какво съм направила? — извика Рейчъл, която бавно идваше на себе си. — Слушах силно рок музика? Та това не е престъпление?

— Шегите съвсем не са на място сега! — отговори Алън заплашително.

— По-бавно, мистър Максуел — намеси се Хагман. — Мисис Лорънс е уважавана дама — той започна да мести поглед от Алън към Рейчъл. — Дори се опасявам, че грешите!

Алън поклати глава:

— Не, тя беше, дойде ми до гуша от нейните игрички!

— За какво говори той изобщо? — попита Рейчъл Хагман. — Мъжът е очевидно луд.

Как можа и за секунда да й мине през главата да се помири с този мъж.

— Господинът твърди, че сте му откраднала колата. Той казва, че ви е видял да отпътувате с нея.

— Какво? — извикаха Луис и Рейчъл едновременно.

Хагман вдигна със съжаление рамене.

— И на мен ми се струва невероятно, но той твърди това.

— Вие сте луд — обясняваше Луис. — Мисис Лорънс беше цялата сутрин с мен. Работихме. А тук пристигна с форда си — той посочи старата кола на Рейчъл.

— Не ме интересува с какво е дошла — отговори Алън остро. — Тя отпътува преди около 40 минути с моята шевролет корвет.

Рейчъл и Луис се спогледаха. Една ужасна мисъл затормози Рейчъл. Даяна не беше обаче…

— О, Боже! — изстена тя.

След това погледна Алън в очите и попита:

— Как се случи?

— Вие съвсем точно знаете това! — каза той, треперейки от гняв. — Но за вашите приятели ще разкажа още веднъж. Отнасях една кесия с покупки вкъщи. Ключът на колата беше още на таблото и преди изобщо да осъзная какво става, вие изчезнахте с колата ми.

Рейчъл притвори очи.

— Аз не съм откраднала колата ви — каза тя твърдо. След това направи кратка пауза, за да си поеме дъх. — Но моята племенница би могла да го стори. Тя живее при мен. Вие… тя не е мислила нищо лошо.

— Вашата племенница! — извика Алън презрително. — Аз ви видях, вас и никой друг!

Рейчъл се изпъна и го погледна твърдо в очите.

— Не съм ви крала колата, уверявам ви. Аз зная, че няма да повярвате, но вероятно сте ни объркал с племенницата ми.

— Вероятно ми казвате истината. Обаче е сигурно, че някой, който изглежда като вас ми открадна колата. А аз искам да си я върна обратно!

Рейчъл въздъхна облекчено. Той отново се овладя. Навярно можеше и да го убеди да не дава показания срещу Даяна, ако изобщо е била тя.

— Дайте ми време да отида вкъщи и да видя дали племенницата ми е там — каза тя. — Ако е взела колата, тогава сигурно само ще направи кръгче из града. Даяна няма лош характер. После дълго ще се упреква за това, което е направила.

Алън все още я гледаше. Той се съмняваше, че едно момиче ще се реши да му открадне колата, както твърдеше тази жена.

— Какво мислите, мистър Максуел? — попита шефът на полицията. — Ще дадете ли възможност на дамата да изясни нещата? Ние сме малък град и бихме желали тук да се живее на спокойно.

Алън се обърна рязко към полицая.

— Аз също желая това — отговори той. — Затова и дойдох тук. Но някой ми е откраднал ценната собственост.

Това че имаше само ядове, откакто бе срещнал тази жена, той премълча.

Полицейският шеф вдигна ръце.

— Зная, зная. Но първо ще видим какво можем да открием. Вие ще дадете на мисис Лорънс един шанс да изясни нещата, става ли?

Алън погледна отново Рейчъл.

— Става — отговори късо.

— Тръгвам веднага! — извика Рейчъл.

— Рейчъл!

Тя се обърна, когато той извика името й.

— Аз ще дойда с вас.

Тя не искаше той да я придружава, но при създадените обстоятелства не можеше да му противоречи. Рейчъл се опита да се усмихне.

— Добре! — съгласи се тя.

След това се качи в колата. Хвърли още един поглед на Луис, който вдигна заканително юмруци. Тя му се усмихна, макар че не й беше до това. Алън също се качи. Пътуваха мълчаливо. Рейчъл забеляза с крайчеца на очите си, че спътникът й непрекъснато я наблюдаваше.

Най-сетне пристигнаха. Шевролетът все още не беше там. Ако Даяна бе взела колата, бе заминала по-надалеч, отколкото си мислеше Рейчъл.

Бързо отключи вратата и изтича в кухнята. Върху масата имаше бележка от Даяна. Рейчъл грабна хартията и прочете:

„Вземам на заем колата на съседа ти. Отивам си вкъщи.

Дай.“

Рейчъл се обърна и забеляза, че Алън през рамото и също бе прочел бележката.

— Какво означава „вкъщи“? — попита той рязко.

Рейчъл прехапа долната си устна.

— Ню Йорк Сити — отговори тя колебливо.

Алън я погледна недоверчиво.

— Тогава това даже е случай за полицията — забеляза той хладно.

Рейчъл сложи ръка на рамото му.

— Моля, не съобщавайте за Даяна! Аз ще я настигна. Ще се погрижа да си получите отново колата, но не се обаждайте в полицията!

— Тук не се касае за лудория, Рейчъл — отговори той грубо. — Вашата палава племенница трябва да получи урок!

Рейчъл преглътна.

— Тя е едва на шестнадесет години и е безнадежден случай. Не е искала да прави нищо лошо! Моята сестра ме помоли да внимавам за нея, оставете ме да я настигна! Аз ще ви върна отново колата, заклевам се!

Алън поклати глава.

— Това е случай за полицията. Дано да я хванат, преди да направи други поразии.

— Моля ви! — Рейчъл натисна рамото му така силно, че кокалчетата й побеляха. — Моля, не викайте полицията! Даяна не е лекомислена. Аз зная, че на колата ви няма да й се случи нищо.

— Да, но тя я открадна — упорстваше Алън.

— Аз се кълна, че тя няма да повреди колата ви — повтори Рейчъл. — А ако го направи, лично ще се оправям с повредите — добави тя безпомощно.

— Такава една кола не може просто да се ремонтира или подменя — каза Алън. Той почувства как гневът му постепенно отлита.

— Утре вечер ще ви върна колата — обеща Рейчъл с несигурен глас. — Аз ще ви възстановя щетите, които ще възникнат вследствие загубеното време и неприятностите.

— Не искам вашите пари — обясни Алън. — Искам си колата и освен това спокойствие, за да мога да работя.

— Вашето спокойствие можете веднага да го имате. А що се касае до колата ви, то веднага тръгвам на път — тя му подаде решително ръка.

Алън въздъхна и поклати глава, но хвана ръката на Рейчъл и я стисна здраво.

— Аз ще пътувам с вас — каза той. — Така и така трябва да предам една китара в Ню Йорк.

— О, не — отговори Рейчъл бързо. — Аз смятам, че мога да я предам вместо вас.

— А кой ще кара моята кола на връщане, ако намерите вашата племенница?

— Това ще сторя аз. Даяна ще кара моята кола.

Алън отново поклати глава.

— Не. Аз ще пътувам с вас или ще извикам полицията.

Рейчъл не искаше да се съгласява, но какъв избор й оставаше?

— Е, добре — каза тя примирено. — Ще тръгнем, щом взема душ и се преоблека.

— Всичко е наред, до скоро — каза Алън и напусна жилището.

Рейчъл отиде в стаята на Даяна, за да види какво бе взело момичето. Когато отвори вратата, тя извика изненадано. Съвсем ясно видя какво Даяна не бе взела: Мак седеше върху леглото и лаеше радостно.

— За бога! — изстена Рейчъл.

Алън и тя трябваше да вземат кучето, защото то едва ли можеше да остане само в жилището. Тя знаеше какво означава да седиш в колата с едно такова чудовище. Но щом Алън иска да пътува с нея, ще трябва да се примири с кучето.

Рейчъл взе бързо душ и облече лека лятна рокля.

Критично се погледна в огледалото. Обикновено любимото й облекло за пътуване бяха джинси и блуза, но за пътуването до Ню Йорк тя се облече по-женствено. „Навярно заради Алън?“ — се питаше тя, но бързо отпъди тази мисъл.

Когато беше готова, слезе бързо долу и почука на вратата на Алън. Никой не отговори и тя отиде до мазата. Почука още един път, след което отвори леко вратата. Видя Алън, който тъкмо пъхаше една китара в тапициран калъф.

— Влезте — покани я той. — Вие вече сте готова?

Рейчъл кимна.

— Да, аз нямам мира, защото ви създавам такива грижи — тя се огледа в работилницата. — Колко продължава направата на една китара? — попита тя.

Алън вдигна рамене.

— Зависи от това какъв инструмент искаме да направим и колко добре човек се справя. Аз правя само около дванадесет до петнадесет китари на година.

— Дванадесет до петнадесет? — попита Рейчъл изненадано.

Китарите, които Рейчъл бе видяла по витрините на музикалните магазини, струваха няколкостотин долара. Алън печелеше немного, ако създаваше толкова малко инструменти. Нищо чудно да се разгневи така, че бе съсипал парче дърво, когато го е уплашила силната рок музика.

Тя погледна виновно към едно остъргано парче дърво. Май винаги тя беше виновната, когато се бяха хващали за косите. И въпреки всичко той се отказа да вика полицията. Всъщност този мъж беше много любезен. Нейното неразположение към него се стопяваше постепенно.

Алън проследи погледа й.

— Това е бразилско розово дърво — обясни той сухо.

Рейчъл прехапа долната си устна.

— Съжалявам — каза тя тихо. — За силната музика имам предвид. Ако бяхте поговорил с Даяна, тя сигурно щеше да намали касетофона.

— А ако я бях помолил да не заминава с моята кола, щеше да я остави, нали?

Рейчъл прекара неволно ръка по русата си коса. Алън съвсем не беше така симпатичен, както бе помислила за момент.

Алън стана, отиде към Рейчъл и взе двете и ръце в своите.

— Слушайте, като за начало си създадохме доста проблеми, но това беше заради нещастно стечение на обстоятелствата. Какво ще кажете, ако оставим нашите караници и се опитаме да се опознаем по-добре? Ние ще имаме докато пътуваме много време за разговор.

Докосването на неговите ръце събуди в нея непредполагани усещания и тя се надяваше, че мъжът нищо не е забелязал.

— Това е една великолепна идея — отговори тя. От мисълта за този мъж и за това, че ще се опознаят по-отблизо, й стана топло и студено едновременно. Всичко би било по-просто, ако той си останеше недружелюбен.

Алън се усмихна и освободи ръцете й. Когато Рейчъл отстъпи крачка назад, имаше чувството, че краката й не искат да я носят.

— За едно добросъседско съжителство — предложи тя, макар че това прозвуча в момента абсурдно.

Алън дълго я гледаше изучаващо, след което се съгласи:

— Добросъседско, добре. Можем ли да тръгваме? — попита той и я погледна.

Рейчъл кимна. Внезапно си спомни за Мак.

— Аз… аз веднага идвам. Трябва да донеса още нещо.

Алън кимна.

— Ще се срещнем пред къщата.

Рейчъл напусна работилницата му и усети, че погледът на Алън я следеше. Този поглед! Какво ставаше с нея? Как ще издържи следващите дванадесет часа с този мъж?

Рейчъл изкачи бързо стълбата, взе дамската си чанта и поведе кучето надолу към колата. На задната седалка намери повода и го закачи към нашийника. Мак изглеждаше разочарован, че отново ще прави излет, докато Рейчъл съвсем не беше разочарована, когато видя Алън да се приближава с китарата.

Тя задържа задната врата на колата, за да може той да сложи инструмента на седалката. При това тя се опита да бъде равнодушна, като че ли всеки ден разхожда с колата си един огромен боксер.

— Какво прави кучето в колата? — попита Алън изумен.

Рейчъл пое дълбоко дъх.

— Това е Мак — представи го тя. — Вие вече познавате кучето, което ви сгази розите.

— Аха. Изпращаме го при познати — отговори той и затвори вратата.

Рейчъл поклати глава.

— Нямам никого, на когото да мога да дам Мак. А сам той не може дълго време да остане в жилището. Пък и това е кучето на Даяна.

Алън неволно сви устни.

— А механикът в работилницата? Не може ли кучето да остане при него?

Рейчъл поклати отрицателно глава и внезапно почувства непреодолимо желание да се изкикоти.

— Той е алергичен към кучешки косми.

Това беше истината, но Рейчъл усети, че Алън не й повярва.

— Е, това ще бъде едно мило пътуване — каза Алън, след което се качи в колата.

Рейчъл потисна една усмивка, когато се качи от страната на шофьора. Мак сложи веднага свойски главата си върху рамото на Алън.

— Той ви хареса — установи сухо Рейчъл.

Алън й хвърли неприязнен поглед. Рейчъл подкара колата и погледна напрегнато напред. Не знаеше какво ще прави, ако Даяна бе ударила колата.