Кей Хъдсън
Алън (5)

V

Вниманието на Рейчъл беше насочено към пътя, когато Алън заговори.

— От колко време сте вдовица?

Рейчъл се вцепени. Тя не искаше да говори за Дан, не и с този мъж.

— От десет месеца — отговори с тон, който ясно даваше да се разбере, че не желае да говори на тази тема.

Алън гледаше как пръстите на Рейчъл стиснаха кормилото. Да пита ли по-нататък? Той искаше да научи повече за миналото й, за брака й, за нейния съпруг, но сега явно не бе подходящото време за това.

— А откога живеете в къщата на Стюарт Клиъри?

Рейчъл си отдъхна видимо.

— От около осем месеца.

Тя му хвърли един бърз поглед.

— Мисис Клиъри беше моя приятелка. Аз я познавах много отдавна. Дан ремонтираше колата й. Когато той умря, мистър Клиъри ми предложи да живея при нея. Наемът беше така нисък, че просто не можех да отклоня предложението.

Рейчъл се надяваше, че Алън сега би разказал нещо за себе си. Например защо живее в къщата на Клиъри, но той изглежда нямаше такова намерение. Настъпи продължителна пауза.

— А откога работите в работилницата? — попита накрая Алън.

— От около година и половина — Рейчъл се усмихна. — Вече научих доста — добави тя самонадеяно. — Преди две години не можех още да различа една свещ от ауспуха тръба, не можех да сменя гума. А сега правя всичко, каквото Луис прави.

— Вие сте най-хубавата механичка, която съм срещал — каза смеейки се Алън.

— Аз не съм механичка — протестира Рейчъл гордо.

— Работилницата ми принадлежи — моя е и на Луис — тя погледна Алън. — Честно казано, не зная какво щях да правя без него, когато Дан беше болен.

Алън почувства как тя се напрегна и потъна в мълчание.

— Бил ли сте някога женен? — попита Рейчъл, за да отклони разговора в по-безопасна за нея посока.

Алън се засмя тихо.

— Не, досега успях да се измъкна невредим.

— Не очаквате ли нищо от брака? — попита тя и установи с изненада, че очаква с нетърпение отговора му.

Алън вдигна лекомислено рамене.

— Всъщност да, в случай че се намери подходящият партньор.

Отново настъпи мълчание. Когато то стана много потискащо, Рейчъл включи радиото.

— Нямате нищо против, нали? — попита тя само формално.

Алън поклати глава.

— Обичате ли кънтри музика?

— Да, много.

Съвсем скоро Рейчъл усети, че музиката успокои опънатите й нерви. Дори започна да пее. По някое време забеляза, че Алън потропваше в такт с нея.

Времето летеше и Рейчъл не усещаше, че е страшно гладна, преди Алън да заговори за това.

— Не съм обядвал — каза той. — А вие?

— Аз тъкмо щях да изям един сандвич с Луис, когато вие дойдохте с Хагман в работилницата.

Алън прошепна:

— Мисля, че трябва да ви се извиня. Бях извън себе си, но бях толкова сигурен, че сте ми откраднала колата. Нямах никаква представа, че вашата племенница живее с вас.

Лека усмивка заигра на устните на Рейчъл.

— Ние добре се поизнервихме, нали? Къде… Къде искате да хапнем? — попита Рейчъл.

Тя не знаеше дали ще й стигнат парите до края на месеца, но бе твърдо решена да го покани. Той не трябваше да знае, колко е зле финансово.

— Аз плащам — добави тя, — защото вие не бихте предприел това пътуване, ако… Даяна не беше…

Алън я погледна.

— Това не е необходимо. Аз така или иначе щях да отнеса китарата в Ню Йорк.

Той погледна от прозореца и видя табелка, на която пишеше: „Хамбургери“.

— Какво ще кажете? — попита той. — Обичате ли хамбургери?

— Не ги ли обича всеки? — пошегува се тя. Щастие беше, че Алън нямаше високи изисквания.

Разноските за бензин и храната щяха да разклатят бюджета й. А на връщане тя трябваше да плати и бензина на двете коли.

Рейчъл отиде на паркинга до ресторанта.

— Ще изведа Мак навън — каза тя. — Той има извънредно малък мехур.

Алън се огледа:

— Не виждам розови храсти, значи е безопасно. Ще го изведа аз.

Рейчъл, която вече бе хванала повода на кучето, го предупреди:

— Оставете по-добре е аз да го разходя. Той е непредвидим.

— Глупости — упорстваше той. — Сега наранявате моето мъжко достойнство! Щом като вие можете да се оправяте със звяра, тогава и аз ще мога!

Рейчъл го погледна колебливо, но след това му подаде повода. Алън слезе и отвори задната врата, за да пусне Мак. Рейчъл ги наблюдаваше, докато отидоха към малкия парк до паркинга и пое дълбоко въздух. Вдигна ръце над главата си — толкова й се искаше да се протегне.

В този момент Алън бе загубил контрол над Мак. Боксерът гонеше една къртица, поводът се влачеше зад него по земята. На няколко метра след него тичаше Алън, опитващ се отчаяно да хване кучето.

— За бога! — извика Рейчъл.

Само това й липсваше! Първо изчезна Даяна, а сега й избяга и това проклето куче върху забравения от бога паркинг по средата на Вирджиния. Явно ангелът хранител на Рейчъл си беше взел годишна отпуска!

Къртицата беше намерила убежище в дупката си.

Мак направи кръгом и изтича лудешки към Рейчъл. Явно цялата работа му доставяше огромно удоволствие.

— Тук, Мак! — изсъска Рейчъл. — Насам!

Но Мак не слушаше. На него очевидно му бе станало ясно, че Рейчъл се опитваше да му отреже пътя от другата страна. Сръчно се изплъзна на Рейчъл, излая силно и изчезна.

— По дяволите! — изкрещя Рейчъл и се опита заедно с Алън да улови разлудувалото се куче. На Мак изглежда скоро му омръзна гонитбата и се засили право към Алън. Добре, че нямаше хора на паркинга. Трябваше да им изглежда дяволски смешно как те двамата се опитваха да уловят кучето.

Мак все още не се предаваше, а се обърна внезапно кръгом. Алън изруга силно. Двамата се втурнаха към Рейчъл. Тя стоеше с разперени ръце. След това всичко стана светкавично бързо.

Когато Мак беше на височината на Рейчъл, Алън се хвърли с отчаян скок напред, за да хване кучето за нашийника, но успя да го хване за задните крака, така че събори кучето. Рейчъл залитна и падна, когато то се блъсна в нея. Погледна нагоре и видя Мак и Алън да лежат един до друг по корем. Рейчъл избухна в смях.

Алън скочи бързо и хвана повода. Той го уви няколко пъти около ръката си и отдалечи пъхтящото куче от Рейчъл.

— Добре ли сте? — попита той загрижено.

Роклята на Рейчъл се бе повдигнала малко нагоре и даваше възможност да се видят нейните дълги стегнати бедра. Алън едва откъсна поглед от нея. Освен това той никога не я беше виждал да се смее и установи, че тя има малки трапчинки, които я правеха още по-красива.

Рейчъл оправи роклята си и остана да лежи на земята, за да си отдъхне.

— Знаете ли, бавно започвам да свиквам с подобни гонки — каза Рейчъл.

— На място! — заповяда Алън на Мак. За негово учудване кучето изпълни заповедта.

— Той ми избяга — обясняваше Алън и седна до Рейчъл дишайки тежко.

— Така ли? — попита тя дяволито. — А аз си мислех, че сте го пуснал нарочно.

Алън й хвърли ядосан поглед. Рейчъл се засмя.

— Предупредих ли ви?

— Да, вие ме предупредихте за кучето — Алън направи пауза. — Но не ме предупредихте за другите неща.

— Кои неща имате предвид? — попита тя тихо.

— Затова колко е трудно да не ви целувам.

Той надникна в очите й и се наведе бавно напред. Рейчъл искаше да го отблъсне, но беше напълно неспособна да се раздвижи.

Лежеше като вцепенена, но когато устните им се докоснаха, напрежението й намаля. О, Господи, колко добре беше да усеща близостта на един мъж — не, не близостта на един мъж, а на този мъж! Нежната целувка събуди в нея непоносимо силно желание. Побиха я тръпки по цялото тяло. Почти несъзнателно Рейчъл обви ръце около тила на Алън и отговори на целувката му.

Алън погали нежно бузата й, шията й и плъзна ръцете си по гърдите й. Когато забеляза как тя отново се вцепени, отдръпна веднага ръце.

Всъщност той съвсем не искаше да я целува, но се поддаде на непреодолимото желание да я прегърне. Той беше мислил, че една целувка ще изтрие страстното желание, което беше вече изпитал с други жени. При тази жена обаче беше друго. Целувката, изглежда, засили още повече страстта му към нея.

— Аз ще донеса хамбургери — измърмори със смутен глас. — След това ще си направим пикник в тревата.

Рейчъл се изкашля. Едва можа да проговори:

— Това е великолепна идея.

Сърцето й все още биеше силно. Тя беше напълно объркана:

— Тогава не трябва да оставяме Мак при тази жега в колата — най-сетне се откъсна от устните й.

— Мак! — Алън повдигна вежди. — Всъщност той заслужава да се задуши в колата.

Това изречение освободи напрежението, което беше между тях и Рейчъл отново успя да се засмее.

— Донесете една купичка вода за него!

Алън кимна и стана.

— До скоро! — каза той и й подаде повода на кучето.

Рейчъл го наблюдаваше замислено, докато той крачеше към ресторанта. След това задърпа противящия се Мак към колата. Там извади едно одеяло, след което потърси хубаво сенчесто място под една огромна ела, постла одеялото и зачака Алън.

Рейчъл мислеше за случилото се преди малко. Как бе реагирала на целувката на Алън! По дяволите, трябва да внимава! Ако не искаше съвсем да си загуби ума, не биваше повече да допуска той да я докосне, да я прегърне или да я целуне, да събужда страстта в нея. В момента й беше добре. Защо трябваше да позволява на Алън да я извади от равновесие.

Алън се завърна с яденето.

— О, тук изглежда наистина уютно — отбеляза той, когато видя мястото, което тя бе избрала.

Бе купил достатъчно, за да нахрани цяла армия. Беше помислил и за водата на Мак. Взе един хамбургер и го накъса на парчета за кучето.

Рейчъл наблюдаваше Алън и установи, че започва да го харесва. Когато той й подаде една кола, пръстите им се докоснаха и й се стори, че я удари електрически ток. Техните погледи се срещнаха за миг и Рейчъл се запита дали Алън беше усетил същото.

— Често ли ядете хамбургери? — попита Алън, след като бе изял първия и разопаковаше втория.

— Всъщност доста често — Рейчъл се засмя. — Те не са полезни, но затова пък са евтини.

— Вие сигурно сте преживяла доста напрегнато време след смъртта на съпруга си? — попита той меко, но отново се разкая, че захваща тази тема, когато видя печал в очите на Рейчъл.

Рейчъл преглътна нервно хапката, която беше в устата й.

— Дан имаше нервни страдания — обясни тя и отклони поглед от Алън. — Ние загубихме почти всичко, каквото имахме — тя направи дълга пауза, преди да продължи. — Сметките за лекарите погълнаха всичките ни пари. Бяхме ипотекирали къщата. Работилницата успяхме да задържим, защото Луис предложи да ни стане съдружник.

Внезапно Рейчъл погледна Алън право в очите. Проклятие! Защо му разказваше всичко това! Не беше в стила й да разказва толкова много за себе си — и то на непознати.

— Съжалявам — промърмори тя. — Достатъчно ядове ви създадох. Не искам да ви натоварвам и с моите грижи.

Алън сви устни. Тя изглеждаше така ранима, както седеше върху одеялото — в едната ръка с нахапан хамбургер, а в другата с повода. Той би дал всичко, ако сега можеше да я утеши. Но това би влошило още повече нещата. Тя и без това вече съжаляваше, че бе така откровена с него.

— Аз съм радостен, че ми разказахте всичко това — каза той с тих, спокоен глас.

Рейчъл се надигна, за да изхвърли отпадъците. След това тръгнаха бавно към колата. Мак ги следваше без желание.

Алън хвана ръката на Рейчъл.

— Искате ли аз да карам?

— Не, всичко е наред!

Последното, което тя искаше от Алън и от когото и да било друг, беше съчувствие. Отвори вратата и пусна Мак на задната седалка. След това се качиха тя и Алън.

Рейчъл бе карала почти два часа, когато видя, че бензинът свършва.

— На следващата бензиностанция трябва да слезем и заредим — каза тя.

— Добре. Но след това аз ще карам по-нататък. Трябва да сте много изморена.

Това беше вярно. Рейчъл се усещаше като пребита, но това се дължеше по-скоро на нервното натоварване, отколкото на шофирането. Затова прие с благодарност предложението на Алън.

— Би било много мило, ако вие поемете за известно време кормуването.

Алън й се усмихна.

— За мен ще бъде удоволствие. Вие можете да поспите малко. Кълна ви се, аз съм добър шофьор.

— Вярвам ви — каза тя и се засмя.

След като бяха заредили, Рейчъл се качи до Мак на задната седалка.

— Аз ще легна малко.

Алън поклати глава и Рейчъл чу, че той повика Мак отпред.

— Оставете го тук отзад, той не ми пречи. Има достатъчно място и за двамата.

— Аз се страхувам за Мак, а не за вас — се пошегува Алън. — Ще бъда неутешим, ако той не се чувства добре.

Усмихната, Рейчъл изчака, докато кучето скочи отпред, след това си протегна краката и в следващия момент бе вече заспала.