Гейл Дъглас
Кейси (8)

VIII

В следващия момент Кейси се озова по гръб, притисната от тежестта на тялото му, с приковани над главата й ръце. „Любимата му поза“ — помисли си тя вбесена и го загледа с пламтящи от гняв зелени очи.

— А сега — започна Алекс решително — ние с теб ще си поговорим малко, драга госпожичке. За какви усложнения мислеше, че става дума?

— Не ми се говори на тази тема, моля те!

— Как ли пък не! Нали сама я започна? И така?

— Ами… цялата тази бъркотия около вестника… саботажите… и изобщо…

— Защо не си откровена с мен, Кейси? Кажи ми какво те измъчва!

— Нищо. Забрави за това. Няма значение.

— Има! Отговори ми.

— Престани да ми заповядваш, Алекс Маклийн!

— Още не съм започнал да го правя, скъпа, но вече е крайно време. Позволих ти безнаказано да правиш каквото си искаш, защото си умна, добронамерена и възхитително забавна, но ти всъщност си едно предизвикателно малко дяволче, което си търси белята. Затова ето първата ми безусловна заповед — ще ми предадеш ключа си за офиса.

Тя пребледня и го изгледа ужасена.

— Какво, уволняваш ли ме? Нима фактът, че преспа с мен, ти създава толкова големи проблеми, та трябва да ме изхвърлиш?

Алекс се изненада от своеобразната интерпретация, която направи тя на думите му. Засмя се с пълно гърло.

— На такъв глупак ли ти приличам? Разбира се, че не те уволнявам! Просто искам да ми предадеш ключа си това е всичко. Изглежда това е единственият начин да съм сигурен, че няма да работиш сама в редакцията.

— О, такава ли била работата! — възкликна Кейси, чувствайки се едновременно облекчена и ядосана.

Той освободи китките й, облегна се на лакът и започна да милва челото и страните й.

— Нека ти кажа и за проблемите, които наистина ми създаваш. Искам да знаеш, че откакто се появи в живота ми, мисля и се тревожа за теб повече от всичко друго на света — целуна я нежно по слепоочието. — Сякаш си нямам достатъчно други грижи, та трябва да охранявам и една красива, но безразсъдна блондинка — добави през, смях.

— Няма нужда да ме охраняваш — възрази тя неубедително. — И сама мога да се грижа за себе си.

— Ако не друго, то поне си спомняй винаги, когато не си с мен, че аз много се безпокоя да не би Вик Лъндстром и приятелите му да те проследят, за да дадат и на двама ни добър урок. Не ти ли минава през ума, че тази мисъл може да ме изкара от равновесие и да пречи на цялата ми работа?

— Но това е нелепо! — смутено протестира Кейси. — Вече са забравили за моето съществуване.

— Скъпа, не е толкова лесно да бъдеш забравена! — Алекс целуна ъгълчето на устните й, а пръстите му се прокраднаха към гърдите й и започнаха да галят копринената, кожа. — Освен това бандата на Лъндстром не е единствената опасност. Не искам дори да си помисля какво ще стане, ако някой от „Сиймор клъб“ се заинтересува какво си търсила там, или пък…

— Добре, добре! Разбрах, че се притесняваш за моята безопасност. Това ли е най-голямото усложнение, което съм предизвикала? — прекъсна го тя, като сключи пръсти зад тила му.

— Не бих казал — потърка нос в нейния той и внезапно попита: — Тежа ли ти?

— Обичам да усещам тежестта на тялото ти, приятно ми е. Но не се отклонявай от въпроса ми.

— Казах ти го вече — нищо в живота ми вече не е както преди, откакто те срещнах.

— Е, добре, аз също ти го казах — не искам да вбивам клин в личния ти живот. Искам да кажа, че нашата… среща не бива да те ангажира с нищо. Не трябва да я смяташ за…

— Обвързваща? — подсказа й услужливо. Тя долови иронията му и се изчерви.

— Точно така! — отвърна рязко. — Знам, че нямаш време за жени!

— Така е, нямам. За мен казват, че работата е моята любовница. Сигурно са прави. Посветил съм се изцяло на нея и не ми остава нищо ценно, което да предложа на една жена.

— Имаш! — изпусна се импулсивно Кейси и закри уста с длан. — О, извинявай. Не мисли, че искам да те отделя от нея! Тъкмо обратното. Караш ме да изпитвам угризения, че ти нося повече неприятности, отколкото ти помагам. Съжалявам за това.

— Не е точно така, скъпа. Доставя ми удоволствие да се грижа за теб.

— Кавалерското ти чувство е много мило и трогателно, макар че днес минава за старомодно. Въпросът е там, че не съм свикнала да разчитам на ничия закрила. Не обичам условията, които тя поставя.

— Условия ли? Какви условия?

Тя си пое дълбоко дъх.

— Ето какво имам предвид — всяка протекция е един вид клетка. Разбира се, тя е издигната с най-добри намерения, но все пак е клетка. Ти се безпокоиш за мен, което ме кара да се съобразявам с нарежданията ти — да не ходя тук, да не ходя там, да се пазя от този, да се пазя от онзи… Така не бих могла да върша работата си по начина, който смятам за правилен. — Помълча малко и добави — Не обичам клетките, Алекс. Изпитвам клаустрофобия.

В думите й имаше голяма доза истина и той го съзнаваше, но въпреки това се почувства обиден. „Щом като е тъй — каза си, — вдигам ръце от теб и се оттеглям.“ Но точно сега не можеше да направи нищо подобно. Под себе си усещаше гъвкавото съблазнително моминско тяло, което го влудяваше и го караше да я желае страстно, правеше на пух и прах желязната му логика и предизвикваше у него такъв глад, какъвто само тя можеше да утоли. Усети наново познатата твърдост в слабините си не се размърда, намествайки се по-удобно между полуотворените й бедра.

Топлината, излъчваща се от тялото му, се предаде и, на Кейси и възпламени желанието в нея. Но тя се почувства задължена да доизясни думите си.

— Ако аз ти кажа да не ходиш в Сиатъл, защото може да ти се случи нещо лошо там, ще ме послушаш ли?

— Но това е смешно! — възкликна той, като същевременно пъхна ръце под нея и повдигна долната част на тялото й. — Нещата са съвършено несъизмерими.

— Така ли мислиш?

— О, по дяволите, не знам и не ме интересува! Вече не можеше да разсъждава трезво — Кейси несъзнателно бе разтворила бедрата си, без все още да разбира какво става. Опита се да му възрази:

— Не допускаш ли, че аз също се страхувам… о-о-о-х, Алекс!…

В следващия миг тя вече не мислеше за никакви клетки, усложнения и страхове. Алекс навлезе дълбоко в нея и пропъди от съзнанието й всичко друго, освен неутолимата жажда за тялото му.

 

 

В петък сутринта оформлението вървеше гладко и Кейси предаде материалите, за набор далеч преди срока. Алекс също помагаше, но много по-малко, отколкото предната седмица. Тя преливаше от гордост, като виждаше колко успешно се справя с работата на главния редуктор.

Марг хвърли набързо един поглед върху страниците и ги сложи на бюрото си до компютъра. Подаде на Кейси два нови рекламни текста за редактиране.

— Надявам се този път да нямаме проблеми с разнасянето на вестника — каза тя.

— Не се безпокой — отвърна Кейси. — Алекс е взел предохранителни мерки. Наел е хора от една агенция за сигурност, които ще патрулират в участъците на децата.

В същия момент през вратата надникна този, за когото говореха.

— Кейси, ела за малко в кабинета им, ако обичаш — нареди сухо той и изчезна.

„О, Господи, пак ли?“ — простена вътрешно Кейси, като си спомни как я бе извикал по същия начин преди седмица. Тогава проблемът беше нейната автобиография. Какво ли щеше да бъде сега?

Ключът, разбира се! Трябваше да предвиди, че няма да се откаже от намерението си да не й оставя възможност за извънредна работа. Да си имаш вземане-даване с такъв човек, беше все едно да се возиш на американска железница!

Беше си помислила, че е забравил за това, когато я събуди с целувки сутринта и после я подмами със себе си в банята. А сега, когато си спомни какво правиха там, усети издайническа руменина да плъзва по страните й. През цялото време той се смееше щастливо и беше чаровно любвеобилен. Закара я в жилището й да се преоблече, а после закусиха в „Стартинг Гейт“ заедно с Британи. Не се чувстваше ни най-малко притеснен под лукавите съзаклятнически погледи на приятелката й. А ето — сега пак си знаеше своето!

Грабна чантата си и изрови ключодържателя. На път за кабинета му измъкна ключа за офиса, като дрънкаше демонстративно с останалите.

Алекс стоеше прав пред бюрото си, когато тя влезе. Едва се сдържа да не затръшне силно вратата след себе си. Отпъди внезапно появилия се спомен за това, как изглежда високото му стройно тяло под безупречния син костюм, пристъпи към него и залепи ключа в отворената му длан.

— Ето! Доволен ли си?

Той се загледа озадачен в шепата си. Очевидно наистина бе забравил за ключа. После се усмихна широко и й го върна.

— Промених си решението.

Кейси се обърка.

— Значи ли това, че мога да идвам тук, когато няма никой?

— Разбира се, че не! Но беше грозно от моя страна да ти го отнемам като на заложница. Сега просто искам да ми обещаеш, че кракът ти няма да стъпи тук до девет часа в понеделник.

— А ще ти бъде ли достатъчно само обещанието ми? След като вече знаеш, че не се поколебах да наруша изричната ти забрана?

Алекс се усмихна и в очите му заигра дяволито пламъче.

— Но не бях те помолил да ми обещаеш, че ще я спазиш! Убедих се, че ти никога не изпълняваш заповеди, които вътрешно не приемаш. Сигурен съм обаче, че когато обещаеш нещо, държиш на думата си!

Тя се почувства хваната натясно. Попадението му беше точно. Никога не пристъпваше дадено обещание. Поколеба се.

— Ами ако се случи нещо, което да изисква присъствието ми?

— Каквото и да е то, може да почака до понеделник. Нека не преувеличаваме, Кейси — ние издаваме само един седмичен регионален вестник, а не решаваме бъдещето на планетата! Е, имам ли думата ти?

След още няколко секунди внимателно обмисляне Кейси кимна в знак на съгласие.

— Добре, имаш я. Но тогава, след като не е за ключа, за какво ме извика? И то с такъв тон, та си помислих, че пак съм сгазила нещо.

Той повдигна учудено вежди.

— Какъв ми е бил тонът? Само те помолих да дойдеш в кабинета. Дори казах „ако обичаш“.

— Беше ядосан и нетърпящ възражение. Направо неприятен.

— Наистина ли? Съжалявам, че така си го схванала.

Тя омекна. Може пък наистина да се лъжеше? Дали не прекаляваше със собствената си свръхчувствителност? Вероятно се проявяваше старият й навик да се отнася недоверчиво с всекиго, доближил се повече до нея.

— Добре, добре, да допуснем, че само така ми се е сторило. Сигурно е бил малко повече… напрегнат — опита се да отстъпи с достойнство.

— Или пък е бил нещо съвсем друго? — подхвърли Алекс с обезоръжаваща усмивка.

— Например?

— Да кажем… — нетърпелив? — прегърна я през раменете и я привлече към себе си.

— Искаш да кажеш — импулсивен? — промълви тя с издайническо трепване в гласа.

— И невъздържан — кимна утвърдително той и взе лицето й в длани. Очите й се замъглиха от любовно желание, на устните й изгря щастлива усмивка. Обви с ръце тялото му и се притисна в него.

— Трябва да тръгвам за летището след пет минути — каза той, а сините му очи я гледаха с безкрайна нежност. — Но преди това искам да взема нещо от теб. Нещо много важно.

— И какво… какво е то? — попита тя, макар че добре знаеше.

— Ето това — прошепна Алекс, наклони глава и впи устни в нейните.

Кейси почувства замайване, коленете й омекнаха. Въображението й, възпламенено и пришпорвано от интимното докосване на езика му, се развихри. Тялото й копнееше да се слее с неговото.

Целувката му продължи много дълго и тя започна вече да си мисли, че копнежът й ще бъде удовлетворен още тук, веднага, върху бюрото му, когато изведнъж той рязко се откъсна от устните й и спонтанно изрече:

— Ела с мен в Сиатъл, Кейси! Не мога да те оставя!

Тя отметна глава назад и го погледна закачливо:

— Какво става с нас, Алекс? Не бързаме ли прекалено?

Алекс си пое дълбоко дъх и бавно издиша.

— Може би. А може би и не.

Погледите им останаха впити няколко дълги секунди, после той я освободи от прегръдката си и отстъпи назад.

Кейси се приближи до прозореца и като скръсти ръце пред гърдите си, се загледа с невиждащи очи навън. Чуваше го как вади от чекмеджетата на бюрото си някакви документи и ги пъха в куфарчето си. Не знаеше какво още да каже или направи в този момент. Никога не се бе чувствала така несигурна.

— Все пак благодаря за поканата. Много мило от твоя страна.

„Мило ли? — помисли си той. — В поканата ми има всичко друго, но не и обикновена проява на любезност!“ Вместо това каза:

— Все още имаме време, ако решиш да приемеш…

— Не, Алекс, няма да дойда. Забрави ли, че през уикенда ще се състои шампионатът по плувни спортове и аз трябва да го отразя? Освен това все още не сме разбрали кой е собственикът на тайнствената фирма за недвижими имоти. Предчувствам, че ще се окаже нашият стар познайник Джими Доусън. Бих могла да поразпитам тук-там…

— Изключено! — категорично отсече Алекс. — И не се приближавай повече до „Сиймор“.

— Не си ли даваш сметка колко е важно това? — настоя тя. — Прегледах някои стари броеве на вестника и ми направи впечатление начинът, по който строителната компания на Доусън се сдобива с терени. Би ли искал един прекрасен ден, който може би не е чак толкова далеч, този мошеник да сложи ръка върху земята, на която е построена сградата на редакцията? Не знам точно как се прави, но съм сигурна, че мога да разбера. Не бих се учудила, ако се окаже свързан по някакъв начин и с „Инглиш Бей Газет“…

— Престани! — рязко я прекъсна той. Прекоси стаята и сложи ръце на раменете й. — Никакви разследвания повече, разбра ли? Още повече докато отсъствам от града. Ясен ли съм?

Помълча малко, вгледан в намръщената й физиономия.

— Предположенията ти не са лишени от логика. Аз самият изпитвам подобни подозрения. Затова наех специалист, който да се заеме с проучването на цялостната дейност на Доусън. Ти не се бъркай в тази работа. Стой настрана, за Бога!

— Значи си съгласен с мен! — лицето й се проясни. — Но защо не си ми казал всичко това?

„Не само това не съм ти казал!“ — помисли си Алекс виновно, но бързо отпъди тази мисъл.

— Защото не искам да ти навличам излишни неприятности, затова! Моля те, послушай ме и не влизай на вълка в устата!

— Но какви неприятности бих могла да ти навлека?

— Не знам и точно това ме безпокои.

Кейси изсумтя недоволно.

— Е, добре, печелиш. Ще се съсредоточа само върху интервютата с победителите в плуването и в тънкостите при приготвянето на печено месо на грил. Няма да се доближавам до строителната площадка на Доусън, ще заобикалям през три улици „Сиймор клъб“, няма да споменавам дори името на „Газет“… Да съм забравила нещо? — усмихна му се сладко.

— Не се разхождай сама в парка след залез-слънце — бързо прибави той. — Не… — млъкна внезапно, защото чак сега долови иронията в гласа й. — О, по дяволите! Май отново станах смешен с желанието си да те закрилям.

Тя се разсмя весело.

— Така е. Спри, моля те.

„Моля те, спри! — повтори мислено. — Моля те! Защото, Господ да ми е на помощ, това започва да ми харесва!“