Гейл Дъглас
Кейси (10)

X

Беше преполовил пътя до строителната площадка, когато го застигна един син буик и спря до него. Сесил Уолтърс се пресегна и му отвори вратата. Алекс се качи.

— Сега пък мен ли следиш?

— Има нещо такова. Звънях ти преди малко в кабинета и момичето ми каза, че си тръгнал или към Доусън, или към строежа.

— Правилно е предположила. Бях при Доусън и му казах, каквото имаше да му казвам.

— Да не си го цапардосал?

— Успях да се сдържа, но малко оставаше. Затова пък сега ще си го изкарам на ония копелета от бригадата на Лъндстром.

— Един разбит нос, две синини под очите и едно пукнато ребро не са ли достатъчна компенсация според теб?

Алекс го изгледа проницателно.

— А, ти вече си успял да го подредиш, така ли? Чудесно! Много съм ти задължен.

— Не аз — Кейси.

— Как така Кейси? Да не искаш да кажеш, че тя…?

— Направо му разказа играта. Така го светна в носа, та чак на мен ми хареса. А после така го срита в топките, че сигурно е видял звезди по пладне. Намесих се, за да отърва него, а не нея.

Алекс премига от изумление, а после избухна в смях.

— По дяволите, това момиче непрекъснато ме смайва! Какво ли ме чака още?

— При това положение все още ли искаш да отидеш на строежа? Ако идеш, и аз ще дойда. Но не си струва. Хлапакът, когото търсиш, вече не е там. Снощи го натиках в колата му и го откарах вкъщи, а тази сутрин наминах да му задам няколко въпроса. Не научих кой знае колко — видял случайно Кейси и решил да набере червени точки пред шефовете си, като я посплаши. С тия синини обаче сега не смее да им се мерне пред очите! Със сигурност няма да закача повече момичето. Дори й бе признателен, че не го е предала на полицията.

След като помисли малко, Алекс поклати главя. Представи си колко ли смешен щеше да изглежда пред хората на бригадира, държейки се подобно на онзи наперен хлапак.

— Прав си, Сес. Ще се откажа от планирания пердах и ще се върна в редакцията. А по пътя ти ми разкажи какво откри досега.

Когато Уолтърс приключи краткия си доклад, той не остана особено изненадан. Подозренията му, както и тези на Кейси, се бяха оправдали. Фирмата за недвижими имоти и „Инглиш Бей Газет“ се оказаха собственост на Доусън, както и всички солидни постройки около сградата на „Уикендър“. Удивително еднакъв бе начинът за придобиването им — първо общината ги отчуждавала, а след това ги преотстъпвала на въпросната посредническа фирма — тоест, на Доусън.

— Имаме ли някакви доказателства за подкупи, за корумпираните чиновници в управата? Можем ли да се хванем за нещо?

— Все още не, но работим по въпроса. Имай още малко търпение, а през това време се занимай с това, което умееш най-добре — гледай си вестника и създавай проблеми на негодниците! — засмя се Сесил. — Е, пристигнахме. Изоставям ролята си на ангел-пазител и те предавам в ръцете на Кейси. Мисля, че се справя по-добре от мен.

„А аз исках да я завържа за креслото в кабинета си!“ — въздъхна мислено Алекс и слезе от колата.

Кейси седеше зад бюрото му като на тръни, вперила неотлъчно поглед в часовника. Минаваше пет, всички си бяха отишли, сградата тънеше в тишина. А него все още го нямаше, пред очите й преминаваха кошмарни видения за това, как Алекс се бие с цялата банда на Вик Лъндстром и какви последствия щеше да има за лицето и тялото му след побоя. Не се съмняваше, че щяха да го направят на кайма. Той сам нямаше никакви изгледи за успех срещу тези хулигани. Молеше се само дано Булдогът успее да помогне с нещо, например да извика полицията. На нея самата и през ум не й мина да го стори.

Когато чу тракването на входната врата, излетя като от катапулт в преддверието, подготвена да види ужасна гледка.

— Слава на Бога, Алекс! — извика с огромно облекчение, като го видя да се приближава цял и невредим. По лицето му нямаше кръв, всичките му зъби си бяха на мястото, по костюма му не се виждаше нито една гънка.

Хвърли се на врата му и засипа с целувки скъпото лице.

Изненадан от това бурно посрещане, Алекс размаха несръчно ръце, преди да ги сложи около талията й. Притисна я до гърдите си и замря неподвижно.

— Не трябваше да ти казвам нищо за случката снощи — изхълца Кейси и даде воля на сълзите си. — Ужасно глупаво беше от моя страна, защото не предвидих как ще го приемеш. И всичко това — само заради моята накърнена гордост. Моята отвратителна гордост, която не ми позволи да призная, че си прав! Мразя се, о, как се мразя! Казах ти, че не искам да ти създавам усложнения, а каква каша забърках само… Можеха да те пребият, да те осакатят…

— Но не го направиха — прекъсна я той. — Стига, скъпа, не се разстройвай. Всичко е наред. Да не мислиш, че съм тръгнал да се бия с тях? Как можеш да допуснеш подобно нещо за мен?

Но тя не се подведе от думите му.

— Не само че го допуснах, но съм абсолютно сигурна, че точно с такова намерение излезе оттук. Прочетох го в очите ти, не можеш да ме заблудиш! О, Алекс, побърках се от страх, докато те чаках! Не ме подлагай друг път на подобно изпитание! Искам, когато има неприятности, да съм до теб, да върша това, което мога. Не съм от онези, които се крият пред опасността. Моля те, никога вече не искай от мен подобно нещо!

— Никога ли? — попита тихо той. Ярка червенина плъзна по бузите й.

— Искам да кажа… докато работим заедно… просто така се казва, нали… не че аз… да не си помислиш, че…

Тя се забъркваше все повече и повече, а Алекс с изненада установи, че смущението й му доставя огромно удоволствие.

— Да кажеш какво? — настоя той.

— Беше просто една стилна фигура — съвзе се Кейси. — Исках да подчертая, че много се тревожа за теб.

— Което ми напомни един неотдавнашен наш разговор — говорехме си за някакви клетки, ако не се лъжа?

— Нямаш право да ме иронизираш по този начин! — избухна тя. — Не разбираш ли, че се опитвам да ти се извиня и да ти обясня…

— Престани да се извиняваш и да обясняваш, Кейси. Това, от което и двамата имаме нужда сега, е една топла вечеря и няколко часа, прекарани заедно. Нека забравим за проклетите неприятности и да се порадваме един на друг.

Като видя, че се готви да възрази, побърза да добави:

— Е, добре, по време на вечерята ще ти разкажа какво е открил Сесил — пардон, Булдогът — за мошеничествата на Доусън. Впрочем, за повечето от тях ти сама си се досетила. Какво ще кажеш?

Кейси се престори, че обмисля предложението.

— Не звучи лошо. Обичаш ли спагети?

— Че кой не обича? Къде предлагаш да отидем?

— У дома, естествено. Когато бях малка, в съседната къща живееха няколко италиански семейства. Една симпатична неаполитанка ме научи да приготвям великолепен сос за спагети. Още от сутринта съм смесила необходимите продукти в един съд на печката, надявайки се някой изнурен от дългото пътуване гладен издател да пожелае домашно приготвена храна.

Алекс се засмя лукаво.

— Почакай, почакай! От сутринта ли каза? Защо имах чувството, че по това време си изпитвала желание да ми извиеш врата, щом ме съзреш?

— Нямаш представа колко си прав! Точно това възнамерявах да направя. Можеш ли да ми посочиш по-удобно място за тази цел от собствения ми дом? А сега защо не отидеш да облечеш нещо по-удобно, докато аз заключа редакцията?

— Страхотна двойка сме ние с теб, Кейси — поклати глава той. — Горди и независими, готови винаги да отричат истинските си чувства, или пък наплашени и преследвани от минали грешки и неуспехи?

— Много говориш, Алекс, а аз вече умирам от глад. Няма ли да побързаш?

Алекс кимна, целуна я бързо по челото и изтича нагоре към апартамента си. Докато стоеше под горещата струя на душа, си мислеше, че просто имат нужда от малко повече време. Време, през което и двамата да се научат на трудното изкуство да даваш и да приемаш.

За щастие през следващите няколко седмици имаха достатъчно време един за друг. Рон оздравя и се върна на работа, което осезателно намали задълженията им. Джими Доусън като че ли се измори да измисля нови подлости, или пък подготвяше някоя много голяма, така че не си разпиляваше вниманието в дребни номера. „Газет“ престана да предрича скорошния крах на „Уикендър“ и дори изостави гибелно високия процент търговска отстъпка, който представляваше нелоялна конкуренция за всички останали издания.

— Прекалено спокойно стана тук напоследък, шефе — отбеляза Кейси една вечер, докато двамата с Алекс приготвяха в кухнята му пържоли за вечеря. — Джими Доусън сигурно крои нещо.

— И аз така мисля — отвърна той, после внезапно се намръщи. — Престани да ме наричаш така, моля те!

— Да престана да те наричам шеф ли? — изгледа го тя с широко отворени невинни, очи. — Но ти наистина си шефът!

— Как ли пък не! Знаеш, че ми е неприятно, особено след работно време.

— Е, щом така поставяш нещата… — усмихна се мило Кейси. — И въпреки това не бива да забравям, че ти си ше…

По-нататъшните й думи бяха заглушени от страстните целувки на Алекс, който досега не бе открил по-сполучлив начин да взема връх над опърничавия си помощник-редактор. И както често се случваше напоследък, пържолите бяха безнадеждно изстинали, когато най-сетне седнаха на една много, много късна вечеря. А дотогава Кейси бе съгласна да го нарича всякак, както той пожелаеше.

Постепенно, с течение на времето, близостта помежду им се задълбочаваше и разрастваше. Нощем, когато лежаха прегърнати в миговете преди съня те откриваха как доверието между тях се увеличаваше, и започнаха да споделят най-съкровените си тайни и страхове.

Веднъж Кейси, захвърлила всякаква предпазливост, му призна, че винаги се е страхувала да допусне някой мъж прекалено близо до себе си.

— Преди няколко години — замислено произнесе тя — един от тях ми каза, че съм кукувица, която вечно обикаля от гнездо на гнездо, без да си свие собствено. В случая не беше така, защото аз направо исках да избягам от инфантилната му ограниченост. Но в думите му имаше известна доза истина. В желанието си да намеря истинско гнездо, аз панически бягам от всички, които ми се предлагат.

Алекс я притисна по-силно до гърдите си.

— Скъпа, ти просто си запазила последния танц за този, който ще те отведе вкъщи.

През следващите няколко дни Кейси сериозно мислеше над тези негови думи.

Той от своя страна внимателно изучаваше тази възхитителна жена, опитвайки се да разбере откъде идва в нея този необясним страх от емоционално обвързване. Предположи, че се корени някъде в детството й, и реши направо да я попита.

Преди да му отговори, тя тъжно се усмихна.

— Нали знаеш известната поговорка, че онзи, който подслушва, чува за себе си тъкмо това, от което се бои? Аз имах възможност рано-рано да се убедя в истинността й. Бях на седем години, когато за пръв път, сгушена на горната площадка на стълбището вкъщи, чух как родителите ми се карат за това, чия била грешката да се роди това дете. Първо си помислих, че ще си имам братче или сестриче, и въпреки горчивината от нежеланието им да имат друго дете се почувствах щастлива… Но малко след това, по някои други подхвърлени от тях реплики, прозрях истината — аз бях това нежелано дете. Оттогава всичко в мен се преобърна.

Дълбоко развълнуван, Алекс я притисна до сърцето си, представяйки си, че прегръща онова нещастно седемгодишно момиченце на стълбището.

— Скъпа — промълви той, — не знаеш ли, че родителите са просто порасли деца, на които им се налага да поемат отговорности, за които никой не ги е подготвял? В действителност те едва ли са мислели точно това, което са казали.

— Напротив — отвърна Кейси и го целуна по шията, сякаш искаше да го утеши, защото той се разстройваше за неща, с които тя отдавна се бе преборила. — Те наистина го мислеха, както и всеки друг път, когато започваха нескончаемите си кавги. Някога ги обвинявах в себе си, но сега вече не ги упреквам. Опитвам се дати разбера. Моето раждане бе убило мечтите им, надеждата им за професионално израстване. Започнали са като международни кореспонденти, а станаха учители.

— Животът по един или друг начин ни принуждава да приспособяваме мечтите си към действителността — отбеляза Алекс философски, опитвайки се да заглади чувството й за вина, че се е родила.

— Така е — съгласи се тя. — Трябва да съм им благодарна за това, че са решили да ме задържат, че се опитваха да ми създадат сигурен дом. Обичам родителите си, знам, че и те ме обичат по свой начин, но никога техният дом не можа да стане и мой. Затова насочих всичките си усилия към това, колкото, се може по-скоро да стана независима. И се заклех да не се привързвам дълбоко и трайно към никого.

Подпря се на лакът и го загледа усмихната.

— Но сега вече не съм толкова сигурна, че искам да остана вярва на клетвата си!

Сгуши се в широките му гърди и плъзна длан надолу по стегнатия му корем. Алекс разбра, че му бе казала всичко, което имаше да му каже по този въпрос, и с готовност откликна на недвусмисления й повик.

Алекс вече започваше да се уморява от това, което наричаше „Совалката на необвързаните любовници“ — непрекъснатото местене от неговия апартамент в този на Кейси и обратно. Искаше да й предложи да се премести окончателно при него, но смяташе, че жилището му е недостойно за нея.

За първи път след развода си той се сети с носталгия за луксозната къща в северен Ванкувър, в която бе вложил по-голямата част от спестяванията си, и която бе отстъпил доброволно на Бет с цялостното й комфортно обзавеждане. Тогава и през ум не му минаваше, че някога отново ще почувства нужда от уютно семейно жилище. Да започне всичко отначало му се струваше само едно приключение, излизане на свобода, облекчение от шестгодишните неимоверни усилия да направи щастлива жена си. Беше казал на Кейси, че се е чувствал виновен за неуспеха си като съпруг. Не беше чудно, че би дал всичко на света, само и само да успокои съвестта си.

Но поради това, че бе избрал линията на най-малкото съпротивление с Бет, сега нямаше какво друго да предложи на Кейси, освен един мизерен апартамент в стара порутена сграда, обзаведен с такива мебели, каквито уважаващ себе си човек не би погледнал дори, камо ли да ги закара вкъщи. Знаеше, че девойката не обръща много-много внимание на такива неща, но не можеше да си позволи подобна безотговорност.

Затова започна внимателно да опипва почвата, подхвърляйки й идеята си да премести редакцията на по-подходящо място, да се сдобие със собствена печатница и уж между другото — да направи основен ремонт на сегашната сграда. При такива разговори обаче Кейси веднага млъкваше.

Една слънчева лятна утрин в „Стартинг Гейт“, където двамата все още продължаваха да ходят на закуска заедно с Британи, а после отиваха на кратка разходка край морския бряг, той започна да разсъждава на глас дали да не продаде къщата, която не става за нищо.

Двете му събеседнички веднага се нахвърлиха върху него.

— Да не си посмял! — извика Британи. — По-голяма глупост не съм чувала досега от теб!

— Как можеш да кажеш такова нещо за тази чудесна старинна къща? — изгледа го Кейси така, като че ли го виждаше за пръв път.

— Но нали ти самата каза, че мястото е малко странно? — защити се веднага той.

— Наистина е много странно, и точно затова е чудесно! — отвърна тя и му направи подигравателна гримаса. — Точно като тебе, шефе!

Британи се изсмя и стана.

— Мисля, че е по-добре да тръгвам и да ви оставя да се изясните. Днес трябва да съм по-рано на работа. Е, желая ти успех, Алекс — каза тя и се отправи към изхода.

— Защо всички ми желаят успех, когато ти и аз започнем да се препираме? — възнегодува той. — Толкова ли минимални им изглеждат шансовете ми да се наложа над теб?

Тайно в себе си обаче остана доволен от реакцията на Кейси. Значи тя не намираше къщата неприятна.

Малко по-късно, когато вървяха по алеите в парка, тя потъна в дълбоко мълчание.

— За какво мислиш? — попита я Алекс.

— Нищо особено — отвърна смутено.

— Хайде, кажи ми! — настоя той. — Ако не го направиш, ще те накарам да си признаеш в леглото!

— И двамата знаем, че това го можеш — съгласи се тя, наклонила глава встрани.

Алекс весело се засмя. Кейси действително умееше да го накара да се почувства най-великият любовник на света.

— Тогава кажи ми! Снеми товара от плещите си!

— О’кей, слушай тогава. Мисля, че научих достатъчно за това, как се издава седмичник — спря за малко, за да подбере думите си.

Алекс бавно отдръпна ръка от рамото й и изстина вътрешно. Всъщност, чувстваше се така, сякаш изведнъж земята под него бе пропаднала. С огромно усилие се овладя.

— Не съм сигурен дали човек изобщо може да научи всичко за този бизнес — възрази предпазливо, — но ти най-добре си знаеш.

— Не казах „всичко“, а „достатъчно“, за да знам какво искам и какво — не — продължи Кейси. Той се приготви да чуе най-лошото.

— И какво по-точно разбра, че искаш?

Паузата, която последва, му се стори безкрайна.

— Разбрах — каза тя най-сетне, — че съм била много наивна.

— Наивна ли? — повтори Алекс и застана нащрек. — В какъв смисъл?

Докато Кейси отново се колебаеше как по-ясно да се изрази, предполагаемите й отговори шибаха съзнанието му с безмилостната си жестокост. Дали нямаше да каже, че в тази работа има прекалено много неприятности, за да се захваща с нея? Дали нямаше да признае, че й липсва доброто старо време, когато печелеше купища пари с минимални усилия, без всякакъв риск? Или пък… че вече може да се откъсне от опеката му и да започне сама!

Във всички тези случаи едно беше общото: тя си отиваше от него!

Девойката го погледна и решително си пое дъх:

— Била съм наивна да смятам, че тъй лесно ще мога да се справя.

— Но с какво, за Бога!

— С издаването на собствен вестник.

Алекс се закова на мястото си. Не допускаше такъв отговор, защото добре познаваше възможностите й. Усетила недоверието му, тя продължи:

— Обичам тази работа, не се страхувам от трудностите и опасностите. Но разбрах, че не искам да я върша… сама. Искам да бъда в екип с човек, който мисли като мен.

— Ами твоята мечта, Кейси? — той затаи дъх, не смеейки да се надява на отговора, който жадуваше да чуе.

Тя се усмихна и взе ръцете му в своите.

— Един умен мъж неотдавна ми каза, че животът ни принуждава да приспособяваме мечтите си към действителността. Е, аз това и направих — приспособих моите… донякъде.

— Как така донякъде?

Кейси отново пое дълбоко въздух и бавно издиша. Моментът на откровението бе настъпил.

— Когато Рон ме назначи — заговори бавно, разчленявайки думите на срички, — спомена, че на него и на още неколцина служители е било предложено да закупят акции на компанията и… Нали съм ти казвала, че имам известни спестявания… Помислих си дали не бих могла…

Като видя, че Алекс я гледа изумен, избърза да изложи аргументите си, преди да й е отказал.

— Една навременна вноска би извела „Пасифик Нортуест Пъбликейшънс“ в по-силна позиция, нали? Сега всяка седмица губим доста от това, че ползваме чужда печатница. С твоята верига от вестници би трябвало да имаш собствена. Ако ми разрешиш да инвестирам в една печатница онова, което иначе бих…

— Не мога да повярвам на ушите си! — прекъсна я той.

Дори и сега, когато вече знаеше колко много означава за него тази жена, се учуди на огромното облекчение, което изпита. Тя искаше да свърже бъдещето си с неговото! Поне професионално. Беше готова да върви редом с него и да се бори с вятърни мелници.

— Любима, не мога да приема милото ти предложение, но…

— Знаех си, че ще ми откажеш! — тъмни пламъчета на разочарование проблеснаха в очите й. — Алекс, моля те, изслушай ме! Бъди обективен. Представи си, че аз съм Рон, и пак помисли върху думите ми. Не искам да се намесвам в издателската ти стратегия, но вярвам в това, което правиш. Вярвам в бъдещето на компанията. Вярвам в теб. Защо тогава да не мога да купя акции? По този начин донякъде ще постигна и мечтата си за собствен вестник, ще бъда част от твоя… Мога да продължа в „Уикендър“, докато прецениш, че съм в състояние да ръководя някой от по-малките ти вестници… или пък да върша нещо друго. Каквото ми предложиш, Алекс!

Усмихна се закачливо.

— Спестяванията ми не са кой знае колко. Във всеки случай не толкова, че да те изместя, шефе!

Буцата, заседнала в гърлото на Алекс, му пречеше да говори. Той само притисна Кейси до себе си и зарови лице в косата й.

— Това означава ли „да“? — промълви тихо тя.

— Не — отвърна и я погледна усмихнат. — Означава „не“. Не, Кейси, не мога да взема парите ти. С тях действително много неща ще се решат, но тъй или иначе аз пак ще ги постигна, без да рискувам сигурността ти. За твое сведение — Рон и другите си получиха своите дялове още в началото, когато започнахме, като част от заплатата. Ако сега нещата с Джими Доусън тръгнат зле или пък се случи нещо друго непредвидено, аз лично бих могъл да покрия евентуалните им загуби, но нито цент повече. Затова отговорът ми е — не.

Изведнъж Кейси се почувства ужасно неловко. Даде си сметка, че беше преминала границата. Каквото и обяснение да дадеше Алекс за отказа си, истинската причина беше боязън от по-нататъшното задълбочаване на тяхната връзка. Тя беше дръзнала да предопределя бъдещето му.

— Искаше да узнаеш какво мисля — каза с пресилена веселост. — Ето, казах ти. Беше просто едно хрумване.

„По дяволите!“ — изруга наум той. Спестяванията й. Едно усложнение, което не беше предвиждал. Кейси бе толкова горда и своенравна, че най-вероятно в този момент си мислеше, че като се отказва от парите й, той се отказва и от нея.

Не можеше да си представи как щяха да запълнят тази празнина, зейнала внезапно помежду им с назъбени краища като на пукнатина след земетресение. Надяваше се само повърхностната пукнатина да не се окажи индикатор на постоянна земетръсна зона.