Гейл Дъглас
Кейси (3)

III

В кабинета си Алекс със скоростта едва ли не на компютър прехвърляше папките в картотеката, съхраняваща личните досиета на служителите в компанията. Намери онази, която търсеше, и внимателно се зачете в съдържанието й. Колкото повече четеше, толкова повече лицето му се издължаваше и гънките около устата му се врязваха по-дълбоко.

Отмести папката и се облегна назад на стола. Имаше чувството, че някой го е ритнал ненадейно в корема, без да има причина за това.

Стана рязко и се отправи към наборния цех.

Кейси тъкмо беше приключила с коректурите и в момента се вслушваше в болезнените сигнали на стомаха си, които й напомняха, че приближава обяд, а не бе яла нищо друго, освен кифличката при Смайли. Когато видя Алекс, сърцето й прескочи един удар, после заби в ускорен ритъм.

— Кейси, ела за малко в кабинета ми! — отривисто каза той и без да дочака отговор, се обърна и излезе.

Тя го последва, стараейки се да не показва уплаха и да прикрие неприятното предчувствие, обхванало я при звука на гласа му. Повече от очевидно бе, че се е случило нещо лошо. Дали не беше свързано с известията, получени от банката? Мрачният му вид навеждаше на подобна мисъл, но защо й се струваше, като че ли е ядосан по-скоро на нея? Беше разтревожена и едновременно с това радостта, тъй като той вероятно искаше отново да й се довери.

— Какво има? — попита още с влизането си. Алекс стоеше до големия френски прозорец, загледан навън. Обърна се и я измери с пронизващ поглед:

— Ти ще ми кажеш.

— Нищо не разбирам!

— Бих искал да знам защо мис Кейси Макинтайър с тази автобиография — размаха той листите, които държеше в ръка — работи в моя вестник!

— Какво трябва да означава това? Да не би да намекваш, че автобиографията ми е фалшива? Това веднага може да се провери. Готова съм да платя междуградските разговори.

Тя се намръщи. Очевидно отново бе решил да се заяжда с нея. Но защо, по дяволите? Започна да се ядосва.

— Тъкмо напротив — сигурен съм, че Рон внимателно е проверил препоръките ти. Онова, което ме озадачава, е защо човек с твоята квалификация е дошъл да работи в едно сензационно неделно вестниче.

Тонът му беше по-скоро агресивен, отколкото извинителен.

— Това е ужасно несправедливо! — извика Кейси спонтанно. — „Уикендър“ не е сензационно вестниче, а сериозно издание, което много по-обективно от големите ежедневници разглежда парливите проблеми в региона!

— И все пак за мен е необяснимо защо един високоплатен щатен журналист, сътрудник на няколко от най-големите и престижни ежедневници на Изток, ще иска да работи за грошове в регионален седмичник!

— Не е вярно! Ти плащаш твърде добре за един регионален седмичник!

— За регионален седмичник може би да — повтори Алекс, прокарвайки ръка през косата си, — но тук пише, че миналата година си сключила контракт с правителството в качеството си на консултант при съставянето на комюникета, изявления и съобщения от страна на отговорните институции в централните масмедии. Ситуацията ми изглежда най-малкото алогична! Никой не изоставя такава кариера без основателна причина!

— Имам основателна причина — спокойно каза тя. — Обясних я на Рон, когато ме интервюира. Останах с впечатлението, че отговорът ми го задоволи. Но може би за теб няма да бъде достатъчно убедителна.

— Защо не опиташ? — предложи саркастично той.

Би приел всякакво обяснение — всичко, което би могло да възпре потока от въпроси, измъчващи предубеденото му съзнание. Нямаше да понесе факта, че тази жена, която безумно го привличаше и будеше неустоим чувствен трепет, можеше да се окаже още един от неговите врагове. А снощи от пръв поглед й беше повярвал!

Кейси бавно поклати глава и каза отпаднало:

— Знаеш ли, Алекс, през последните пет часа се съсипах от работа, но ми беше приятно. Сега обаче съм само изморена и гладна и страшно много се изкушавам да ти кажа къде можеш да идеш — сещаш се, нали? Затова ти предлагам нещо, което ще е най-доброто и за двама ни: ще отида да си взема сандвич и чаша силен чай, а след това ще реша дали си заслужава да се разправям с теб, опитвайки се да спечеля доверието ти, или веднага да напусна и да си потърся място, където няма постоянно да ме подозират в какви ли не простъпки.

След тези думи излезе и тръшна силно вратата.

— Много сме чувствителни! — долетя зад гърба й, но тя не се обърна.

С горчивина си помисли, че работата й в „Уикендър“ беше приключила. Не беше в състояние повече да удържа напиращите сълзи и ги остави да текат по бузите й. Фактът, че все още можеше да плаче, я разтърси.

Животът отдавна я беше научил, че плачът е безполезен и унизителен. Никога досега не си бе позволявала да се разплаче за нещо, свързано с работата й, макар че неведнъж й се бе налагало да води битки — невинаги успешни — с най-подлите, дебелокожи и жестоки темерути във вестникарския бранш. Даде си ясна сметка, че слабостта й е причинена не от евентуалната загуба на работното място, а от много по-дълбоки, лични съображения.

Трябваше на всяка цена да изхвърли незабавно Алекс Маклийн от съзнанието си.

Алекс чуваше тракането на токчетата й по коридора, чу как се отвори външната врата, как след това безшумно се затвори. Възхити се на самообладанието й, а веднага след това го налегнаха угризения.

Защо се бе нахвърлил така грубо върху нея? В какво всъщност я подозираше? Не беше ли смешно от негова страна да реагира толкова първосигнално? Та нали, ако беше внедрена умишлено сред персонала му, щеше да представи много по-невинна автобиография?

И най-важното — можеха ли тези прекрасни очи да лъжат хладнокръвно?

Грабна сакото си и се втурна след нея.

Настигна я на втората пресечка и я хвана за ръка. Изненадана, тя се извъртя и замахна към лицето му с преметнатата си през рамо дамска чантичка. Ако не беше бързият му рефлекс, ударът щеше да бъде доста болезнен.

— О, Господи, пак ли ти?! — изохка Кейси, когато го разпозна. — Помислих, че е някой джебчия. Съжалявам.

— Аз съм този, който трябва да съжалява. Заслужавам да ме удариш — усмихна се несигурно той. — Съжалявам, че се държах толкова неуместно. Съжалявам, че не ти казах колко съм ти благодарен за извършената професионално работа по приключването на утрешния брой. Съжалявам, че бях груб снощи, и че… — „не те целунах“, добави мислено. Пое си дъх и продължи. — Не мога да те упрекна, ако решиш да напуснеш, но те моля да не го нравиш. Моля те да ми простиш и да започнем отново.

Тя въздъхна облекчено! Всъщност, изобщо не беше сигурна дали има за какво да му прощава. Алекс изживяваше много труден период и никак не беше чудно, че не можеше категорично да различи враговете от приятелите си. А и тя не бе го улеснила много.

Подвоуми се какво да каже. С всяка изминала минута се убеждаваше колко уязвима бе станала от този мъж. Просто парадоксално! Не беше изживявала такова нещо, и я плашеше малко. И въпреки това не помнеше някога да се е чувствала толкова много истинска жена… Още от първия миг, в който погледна в бездънните му сини очи и почувства магнетизма на допира му. Страхуваше ли се да не се опари?

— Виждам, че се колебаеш — промълви той. Пое си дълбоко дъх и реши да заложи на чувството й за хумор. — Не мислиш ли, че няма да е честно, ако напуснеш точно сега, когато човекът, взел те на работа, е болен и разчита ти да го заместиш? Не забравяй, че работиш за Рон! Аз съм просто един издател — временен натрапник, нахлул в редакцията, за да си придаде важност. Скоро пак ще изчезна някъде из страната.

Кейси се засмя.

— Точно така, Алекс, ти си просто един издател и нищо повече!

— Тогава нека да обядваме заедно и да се опитаме поне един час да не се караме.

— Това заповед ли е? — подразни го тя.

— Не, Кейси, не е — поклати сериозно глава. — Това е покана.

— В такъв случай с удоволствие ще я приема… шефе! Алекс се престори, че не е чул последната дума, но усети как от плещите му се смъкна огромен товар.

Беше почти сигурна, че той ще поиска да отидат в „Стартинг Гейт“, за да научи повече подробности от Смайли около слуха за мнимия си фалит, но остана приятно изненадана, когато й предложи ресторантчето на открито в Стенли парк.

— Има лек ветрец, но денят е доста приятен и не си заслужава да го пропилеем в някой задимен салон — каза Алекс с почти младежки ентусиазъм, когато отново тръгнаха. — Можем да избираме между мексиканска и гръцка кухня, риба с пържени картофи по английски, италианска и северноамериканска храна. Какво ще кажеш?

— Мисля, че идеята за пикник е чудесна, а що се отнася до храната — оставям на теб да избереш. Не съм особено придирчива.

За пореден път се удиви от внезапната промяна в настроението му. Може би Британи имаше право да твърди, че в него дреме истински вулкан от спотаени чувства.

Спряха се на италиански кюфтета от малкото заведение с надпис „Домашна кухня“, взеха пакета с храна и прекосиха парка, за да се настанят на една маса, кацнала високо сред — издигнатата морава, откъдето се откриваше широк панорамен изглед към залива и пурпурната мъглявина, обвила очертанията на планинските върхове на хоризонта от запад.

Мястото беше спокойно и идилично, разположено далеч от оживените централни алеи на парка. На поляната зад тях няколко души играеха фризби, от време на време тишината беше прорязвана от отделни изсвирвания откъм близкото негърско гето, а стържещите звуци на ролкови кънки се смесваха със смеховете на минаващи тийнейджъри. Кейси имаше чувството, че времето тук е забавило хода си. Отдавна не бе обръщала внимание на успокояващия полъх на вятъра, галещ косите и златистия мъх по кожата й, на слънчевата топлина, проникваща благотворно във всяка фибра на тялото й, на упойващия аромат на вечнозелените дървета и многобройните цветя. Всичко тук беше някак по-различно. Дори пикантните кюфтета и доматения сос в прясното хлебче бяха много по-вкусни, а колите — много по-освежаващи от всеки друг път.

Почувства се готова да говори за себе си на този нов, непознат за нея досега Алекс, и направо започна:

— Вярно е, че можех да започна работа в което и да било престижно издание във Ванкувър. Още с пристигането си отхвърлих едно подобно предложение. Това, което не е по вкуса ми, е обемът на големите вестници, техният безучастен тон. През цялото време, докато работех за тях на Изток, имах натрапчивото усещане, че… че не върша нищо кой знае колко важно.

— Значи си започнала журналистическата си кариера, надявайки се, че ще можеш да промениш света — засмя се той. — А после си открила, че дори и най-разтърсващата, най-прочувствената новина не е състояние да раздвижи блатото от заспали съвести.

Тя го погледна с признателност, тъй като усети, че я разбира напълно. Сега вече наистина можеше да му се допери.

— Насочих се към по-малките седмичници, защото очаквах, че там проблемите ще бъдат разглеждани по-подробно и с нужното внимание предвид удължения срок за подготовката им. Надявах се, че един истински журналист би имал по-широко поле за изява там. Но се оказа, че голяма част от тях са просто наръчници за пазаруване.

Спря за момент, защото приближаваше до най-важната част от разказа си. Запита се как ли ще реагира той.

— Затова реших да започна издаването на мой собствен вестник. Не ме интересува колко малък ще бъде, стига да мога да пиша за истински значимите неща. Получих малко наследство след смъртта на баба ми, спестих една солидна сума от позорно скъпия правителствен контракт, заради когото продадох душата си миналата година, и се заех да осъществя намерението си. Имам съвсем слаба представа за това, как се прави седмичник, поради което трябваше да събера личен опит. Не можех да повярвам на късмета си, че попаднах на един от най-добрите в страната.

Алекс отметна глава назад и избухна в смях.

Тя го изгледа враждебно. Нима му изглеждаше толкова смешна амбицията й да прави честна журналистика? Готова беше да го намрази.

— Как може да съм бил толкова сляп, че да не се досетя! Нека и аз ти кажа няколко думи за себе си, Кейси. Бях репортер в популярен всекидневник, после завеждащ отдел, накрая редактор. Непрекъснато имах чувството, че съм просто едно малко винтче в добре смазана, огромна и безразлична машина, чиято функция с нищо не може да повлияе на всеобщата инерция. Бях никой. Напуснах и отидох в малък седмичник, за да науча как се прави вестник. Звучи познато, нали? Трябваше да разпозная схемата, когато я срещна отново, но за мой срам нищо такова не ми мина през ума, докато четях автобиографията ти.

Започна да събира остатъците от обяда в книжния пакет, след което го изхвърли в най-близкото кошче за смет. Когато се върна, продължи:

— Малко е да се каже, че се срамувам от мнителността си. Направо съм отвратен. Пропуснах очебийната истина, защото търсех скрития мотив.

Погледна я замислено.

— Сигурна ли си, че искаше да се занимаващо такава работа? Чувстваш ли се в състояние да посрещнеш всички предизвикателства? Погледни само как ми се отразяват на мен. Станал съм невъзможен.

Тя бавно кимна.

— Да си призная, от известно време ме обхващат все по-силни съмнения, че ще се справя. Не ме плаши професионалната страна на въпроса, нито многото работа и постоянното напрежение. Но е страшно, като си помислиш от колко страни можеш да бъдеш атакуван, и особено по непочтен начин, както правят това сега някои с „Уикендър“. Как може да не се отрази на всекиго? Но ти поне си доказал, че си почтен, и можеш да се гордееш с нещата, които си направил за Уест Енд. Дори фактът, че си си спечелил могъщи врагове, говори, че се заемаш с важни и значими проблеми.

— Моля се само да успея да се задържа на гребена на вълната — отвърна той, поглеждайки часовника си. — Непрекъснато съществува опасността да бъда пометен, именно защото не търся лесна печалба. По-добре да се връщам в редакцията, преди някой да ме е нападнал, докато си говорим тъй сладко! — опита се да обърне на шега разговора и се изправи.

— Аз също трябва да се връщам на работното си място — надигна се Кейси.

— Но защо? Ти си свърши работата за тази седмица. В петък на обяд всеки гледа да изчезне, за да компенсира часовете допълнителна работа през седмицата.

— А ти правиш ли го?

— Е, при мен е друго. Това е моята компания, моят вестник, аз съм длъжен да му служа по всяко време.

— А Рон прави ли го?

— Той пък е отговорният редактор. Един ден, когато се стабилизираме финансово, Рон Кътлър ще бъде вицепрезидент на „Пасифик Нортуест Пъбликейшънс“ и затова трябва да набира точки пред шефа — ухили се Алекс.

В очите на Кейси блесна победоносно пламъче.

— А не замествам ли аз Рон, когато го няма?

— Още не знам със сигурност — тихо отвърна той. — Ще го заместваш ли наистина? Ще останеш ли в „Уикендър“ въпреки тираничния му, невъзпитан и досаден издател?

Тя леко се приведе напред, трогната от умолителното изражение на лицето му, и протегна ръка:

— Да, ако този издател все още иска да ме задържи…

Внезапно токчето й потъна в меката трева и Кейси залитна застрашително. Със светкавично движение Алекс я хвана за раменете и я задържа. Гърдите й се опряха на неговите, тя инстинктивно обви ръце около шията му, за да запази равновесие. Тъмните й искрящи очи се взряха отблизо в неговите и запалиха в тях буйни огньове. Той с мъка преглътна и облиза пресъхналите си неочаквано устни. Съзнанието му се замъгли. Лекият, едва доловим парфюм на Кейси го опияняваше, устните й го мамеха, кожата й го зовеше неудържимо…

Овладя се с върховно напрежение. Нямаше право да постъпва така. Поне засега. Не можеше да й предложи нищо, освен краткотрайна любовна връзка. За друго не беше готов. Все още не.

— Знаеш ли какво — усмихна се пресилено, — сега ми хрумва, че ако те оставя в „Уикендър“, си вкарвам автогол. Ще си подготвя един потенциален конкурент.

— Няма да е фатално за оцеляването ти — влезе в тона му Кейси, отдръпвайки се с нежелание от него. Единственото нещо, което искаше в този момент, беше да бъде с него, да се остави изцяло във властта на могъщата мъжественост, излъчваща се от цялото му същество. — Не съм толкова глупава, та да започна да конкурирам издание на Алекс Маклийн!

В същото време си мислеше какво ли би станало, ако сама прояви инициатива и го целуне?

— Къде смяташ да го издаваш? — попита той напрегнато.

Ставаше му все по-трудно да се владее, макар и да се бе отдръпнал на безопасно разстояние от омайния аромат на жадуваното тяло. Мекото очарование на стихналата природа наоколо само подсилваше болезнения му копнеж да я задуши в прегръдките си. Вървяха бавно по тревата към изхода на парка, той — с ръце в джобове, тя — мачкайки нервно краищата на чантичката си.

— В някое градче тук наблизо — разсеяно отвърна Кейси. — Ти покриваш целия Ванкувър, а и не би било лоялно. Обичам океана, затова ще се установя някъде по крайбрежието. А може и да се върна на Изток.

— Така ли? — Алекс усети притреперване под диафрагмата си. — Виж сега, не мисля, че задоволявам изцяло пазара в областта. Определено има място за една конструктивна конкуренция. Решила ли си кога ще започнеш?

— О, има още доста да уча — дали само така й се стори, или наистина долови в гласа му леко безпокойство? Сигурна беше, че то не е продиктувано от опасения във връзка с тяхното евентуално съперничество. — Няма толкова бързо да се отървеш от мен!

— Аз прекарах цяла година във вестника, където усвоявах занаята — със задоволство отбеляза той.

— Предполагам, че и на мен ще ми е необходима поне година, преди да започна. Финансовият риск също не е без значение, затова трябва да съм напълно подготвена. По-скоро се питам дали ще е честно да те използвам по този начин?

„Използвай ме! — възкликна вътрешно той. — Използвай ме, както и колкото искаш!“ Вместо това каза:

— Тъкмо обратното! Да имам човек от твоята класа в екипа си, е все едно да разполагам с тайно оръжие, което може да ми помогне в трудни ситуации. Освен това — как бих могъл да те обвинявам за нещо, което самият аз съм извършил? На времето изпитвах същите съмнения и ги споделих с работодателя си. Той ме увери, че няма нищо непочтено в това. Напълно съм съгласен с него, макар сега да съм от другата страна на масата.

„А наистина ли си откровен? Не искаш ли чисто и просто по-дълго да я виждаш до себе си, да разговаряш с нея, да се опиваш от нейната притегателна женственост, съзнавайки, че все пак накрая ще трябва да й кажеш довиждане, независимо от твоите или нейните чувства?“

— Всъщност, на теб поне ще ти е спестена една допълнителна трудност, която аз трябваше да преодолявам.

— Така ли? И каква е тя?

— Една амбициозна съпруга, която смяташе, че да напусна добре платената си престижна работа заради чиракуване в едно никому неизвестно провинциално вестниче е връх на безотговорността и престъпление спрямо семейството и брака ни.

Сърцето на Кейси замря, не — спря напълно. Коленете й омекнаха, и тя просто не можеше да си обясни как изобщо все още е в състояние да се движи.

Сега поне вече й беше ясно защо Алекс не правеше първата крачка към една близост, желанието, за която у нея не би могло да не бъде забелязано.