Гейл Дъглас
Кейси (5)

V

Тя се прибра вкъщи само за да се облече в джинси и удобна тениска. Имаше нужда от една дълга разходка, за да подреди обърканите си мисли.

Обиколи целия Стенли парк, докато се успокои и започна да разсъждава трезво. Възможно беше Алекс да има връзка с друга жена, или пък да не желае да се обвързва толкова скоро след развода си. Каквато и да беше причината, имаше късмет, че той беше достатъчно честен и не се възползва от слабостта й.

Потънала в мисли, неусетно се озова пред „Стартинг Гейт“. На витрината висеше написана на ръка табелка, обясняваща петъчния специалитет на Смайли — ябълкова торта. В паметта й отново изплува коментарът на бармана за разговора между двамата млади счетоводители, предричащи фалит на „Уикендър“. Реши да влезе и да провери дали не бяха се появявали днес.

Настани се на единственото свободно столче пред бара й зачака съдържателят да й обърне внимание. Заведението беше препълнено и той не можеше да вдигне глава от поръчки. Най-сетне се приближи с приятелска усмивка:

— Какво да бъде — късен обяд или следобедна закуска?

— Само кафе и отговор на един въпрос.

— Изчакай малко.

Върна се след минута с чаша изпускащо пара кафе и се приведе към ухото й:

— Ако имаш повече време, остани по-дълго. Знам какво те интересува. Предчувствам, че могат пак да наминат. Ще ти дам знак, когато се появи някой от тях.

Очите й бързи обходиха лицата на присъстващите. Обичаше да си играе на детективи. Кимна утвърдително:

— Имам една кръстословица в чантата си, ще взема да я решавам.

Смайли се върна при микровълновата фурна и кафе машината, а тя извади кръстословицата и се задълбочи в нея.

След четвъртото кафе вече беше изгубила и последната надежда, че нейните хора ще се появят, когато изведнъж забеляза барманът да й праща алармени сигнали с поглед. Извърна глава в посоката, накъдето й сочеше той, и забеляза млад мъж с костюм на дребен бизнесмен, който тъкмо се настаняваше на бара през два стола от нея. Важно си поръча от ябълковата торта.

Кейси съсредоточи вниманието си върху новодошлия. Този ли хлапак беше един от двамата счетоводители, разисквали толкова компетентно финансовото състояние на Алекс?

Не изглеждаше достатъчно зрял, за да управлява сам дори собствените си парични средства. Все пак реши да опита почвата.

— Някой да знае дума със седем букви, означаваща недостиг в търговския баланс? — провикна се високо.

С крайчеца на окото си забеляза, че челото на младежа се набръчка от усилен размисъл. Той отвори уста, после пак я затвори и тръсна глава. В този момент Смайли победоносно извика:

— Дефицит!

Кейси му хвърли унищожителен поглед. Барманът примигна виновно, осъзнавайки, че бе провалил плановете й.

За щастие, беше си подготвила още няколко подходящи загадки, и следващия път уловката мина.

— Мога ли да погледна? — заинтригувано попита хлапакът и се премести на съседния стол, който току-що се бе освободил. — С колко букви?

„Хванах ли те най-сетне!“ — тържествуващо си помисли Кейси и хвърли многозначителен поглед към Смайли.

Сега оставаше само внимателно да попита откъде младият мъж черпи сведения за банковите операции в града.

 

 

Алекс се събуди преди зазоряване. Беше спал неспокойно въпреки съпътстващото го напоследък хронично изтощение. Имаше прекалено много работа, прекалено много грижи, прекалено много предразсъдъци спрямо една очарователна блондинка, нахлула властно в мислите и сънищата му. С кисело изражение и горчив привкус в устата стана от леглото и се отправи към банята.

След като сдъвка набързо една изсъхнала вафла и изпи три чаши силно горещо кафе, се почувства достатъчно свеж, за да се захване за работа. Навлече си бял панталон и морскосиня тениска и слезе в кабинета си, за да се запознае с някои изменения в данъчните тарифи.

Наближаваше десет, когато приключи с това и реши да обиколи редовните си клиенти. Денят беше слънчев, леко ветровит, затова се качи до горе да облече светложълтия си шлифер.

В ранния следобед обиколката му го доведе до „Стартинг Гейт“. Отвори вратата и плъзна бърз поглед по клиентите, разположили се на дългия бар. Установи с разочарование, че Кейси не е тук. Едва сега си даде сметка, че през цялото време е очаквал да я срещне някъде.

„Алекс Маклийн — каза си примирен, — здравата си загазил!“

Смайли също не се виждаше. На бара го заместваше жена му — едра, червенокоса, поне с една глава по-висока от съпруга си.

— Ще хапнеш ли една супа? — предложи му тя. — Тъкмо я свалям от печката, още е гореща.

— С удоволствие. Къде е любимият ти съпруг?

— Отпратих го вкъщи да си почине малко — засмя се жената. — Предстои му тежка вечер. За какво ти трябва?

— Исках да го питам нещо.

— Ако е същото, за което предполагам, то Кейси вече е взела нещата в свои ръце.

Алекс изстина вътрешно.

— Какво значи това?

— Тръгна по следите на слуха за твоя вестник — погледна часовника си и допълни. — Всъщност, точно по това време трябва да е в „Сиймор клъб“. Каза, че в два ще бъде там.

Той пребледня и скочи на крака.

— И ти, и вие я пуснахте?

— Да не съм й настойница случайно? Нейна работа си е къде ходи.

— Извинявай, аз просто… Сигурна ли си, че е отишла там? Каква работа може да има в заведение за стриптийз?

— Вероятно дотам са я отвели следите. Ти май наистина се тревожиш за момичето? Много благородно от твоя страна. Малко са мъжете днес…

— Чуй, искам да те помоля за една голяма услуга. Ако през следващите час-два Кейси се появи, кажи й да отиде в редакцията и да провери записа на телефонния секретар. Да не мърда оттам, докато се върна!

— Дадено, скъпи. А какво става със супата?

— Не сега, имам бърза работа.

Клубът за стриптийз се намираше почти в центъра, на около петнадесетина минути път оттук. Алекс не знаеше какво щеше да направи, когато отиде там, но не можеше да понесе мисълта, че Кейси ще застане пред похотливите погледи на толкова много мъже. И ако беше вътре, как щеше да я открие? Сред публиката ли? Или в някоя задна стаичка? Въображението му рисуваше такива картини, които караха кръвта му да се смръзва във вените.

Приближи се до боядисаната в мръснокафяво фасада на огромното порутено здание, приютило, освен клуба една книжарница и една заложна къща в приземния си етаж. Застана нерешително пред входа на „Сиймор“ като срамежлив воайор, събиращ смелост да посети следобедното представление.

Трябваше да влезе и да изкара Кейси оттам, ако се наложи — дори и за ухото!

— Значи така прекарваш съботните си следобеди! — дочу зад себе си познат присмехулен глас.

— Кейси.

Сърцето му подскочи. Обърна се и се вторачи в нея. Влажният въздух, идващ откъм океана, беше превърнал огненозлатистата й коса в ефирен облак от нежни къдрици, очите й блестяха с наситената зеленина на екзотичен тропически лес. Беше със строга, закопчана догоре рокля с дантелена якичка, а ла Питър Пан, обувки с нисък ток и наметнат на гърба червен пуловер, чиито ръкави висяха хлабаво през раменете. В ръцете си стискаше като полицейска палка един чадър на карета.

Алекс се прокашля, за да разкара заседналата в гърлото му буца, и запита напрегнато:

— Ти пък откъде се появи?

— Излизам от заложната къща — отвърна тя, едва сдържайки се да не се хвърли на врата му. Приличаше й на лъч топла слънчева светлина в мрачния квартал наоколо — толкова чист, красив и силен. — Не очаквах да те срещна по тези места.

— Бях в „Стартинг Гейт“ и жената на Смайли ми каза, че си в „Сиймор клъб“. Тревожех се за теб.

Кейси понечи да каже нещо, но той сложи ръка на рамото й и я спря.

— Знам, знам, че можеш да се грижиш сама за себе си, но въпреки това…

— Ужасно много се радвам, че дойде — прекъсна го на свой ред тя.

— Наистина ли? — погледна я изненадано.

— Да, този квартал е малко… потискащ — призна неохотно. — Не че се страхувам да обикалям из подозрителните улички, но все пак всичко тук ми е съвсем непознато.

Алекс я хвана под ръка и я поведе към изхода на пасажа.

— Общо взето Ванкувър е безопасен град, но и той си има своите клоаки. Съзнавам, че заради мен си се потопила в една от тях, и въпреки това не съм сигурен дали да ти благодаря, или да те напляскам! Можеш ли да ми кажеш каква е връзката между двамата счетоводители, клюкарстващи по адрес на „Уикендър“, и този мръсен долнопробен бордей?

— Връзката е съвсем пряка — единият от тях работи всяка събота в „Сиймор клъб“. Всъщност те са студенти последен курс по финанси и кредит и работят на половин ден, за да си изкарат нещо допълнително. Не са лоши момчета, може би само трябва да бъдат по-дискретни и по-внимателно да си подбират местоработата.

Изведнъж той я стисна по-здраво за ръка и забави крачка. Кейси проследи погледа му и видя на пресечката пред тях двама от всяващите ужас сред мирните граждани „скинхедс“ — бръснатите глави, облечени в кожени дрехи и тежки ботуши, въртящи в ръце дрънчащи зловещо вериги. Изгледаха ги нагло и продължително, казаха си нещо и като избухнаха в грачещ смях, отминаха нататък.

Тя потрепери и се запита какво ли би се случило, ако в този момент беше сама. Едва ли щяха да пропуснат лесна плячка като нея. Въпреки външното си лустро на добре възпитан мъж, от цялата фигура на Алекс безпогрешно можеше да се долови един твърд темперамент, с когото по-добре беше да си нямаш работа. Бръснатите глави очевидно си бяха дали сметка за това и предпочетоха да не се впускат в битка с неизвестен изход. Имаше достатъчно други беззащитни обекти.

— И как разбра всичко това? — попита той, като че ли нищо не се бе случило.

Кейси му разказа накратко за запознанството си с Крис — единият от младежите — в бара на Смайли. От него бе разбрала, че приятелят му Ерик работи в клуба, откъдето всъщност бе тръгнал слухът за предстоящия фалит на вестника.

— Значи, дошла си да се срещнеш с Ерик. Но какво му каза?

— Казах му, че работя за „Уикендър“ и че искам да напиша статия за амбициозните студенти, които участват в различни нетрадиционни проекти по обществената заетост тогава той ме предупреди да си потърся друга работа. От мениджъра на клуба — някой си Франки — е разбрал, че дните на вестника са преброени. Поисках се срещна с този Франки за повече подробности.

— Е, и какво ти каза той?

— Че ако си сменя дрехите и взема няколко урока при него, ще ме направи звезда в клуба.

— А избра ли си вече и подходящо име? — опита се пошегува Алекс, потискайки желанието си да се разкрещи.

— Отложихме разговора за по-късно — не се стърпя тя да го подразни, но после се притисна по-плътно до него и допълни: — Всъщност, май че му отказах.

— Ако правилно съм разбрал дотук, и двамата са посъветвали да напуснеш потъващия кораб, така ли?

Кейси кимна утвърдително.

— Мистър Франки определено злорадстваше, че ще фалираш. Сигурно си отказал да публикуваш техни реклами?

— Истина е, отказах им. Но Франки е прекалено дреб на риба, за да прави такива предсказания.

— И аз не мисля, че той е пуснал слуха — съгласи със замислено тя. — Само го е разпространил. Когато го попитах откъде знае, отвърна, че от достоверен източник. Нищо повече. Собственикът на заложната къща обаче беше по-приказлив — чул същата мълва от човека, който събира наема за сградата. Не знам дали ти е известно, че клубът, книжарницата и заложната къща са собственост на една фирма за недвижими имоти.

— Не ми казвай, че фирмата е на Доусън!

— Твърде вероятно е, но не съм сигурна. Регистрира на е само с пореден номер.

— Добра работа си свършила, Кейси — потупа я то по рамото, мъчейки се да скрие разочарованието си о факта, че отново попадаха в задънена улица. — Доста информация си събрала, и то на вражеска територия.

— Заедно с номера на фирмата.

Алекс се закова на място.

— Подиграваш ли ми се?

— Съвсем не. Когато отидох в канцеларията на „Сиймор“, Ерик тъкмо вписваше нещо в главната счетоводна книга. Представяш ли си — също като едно време, на ръка! Записваше седмичните разходи, включително в графата за наемите. Почеркът му е достатъчно четлив, дори и когато се гледа…

— … обърнат насреща! — довърши вместо нея той с внезапен изблик на ентусиазъм. — Боже мой, била си в такова място и си запазила достатъчно присъствие на духа, за да приложиш този стар журналистически трик! Не мога да повярвам! Ти си… — замлъкна, защото видя, че вниманието й е насочено някъде напред. — Но какво има? — проследи разтревожения й поглед.

— Едно малко момче тича към нас и плаче с все сила — отвърна тя.

Алекс разпозна детето и вътрешно изстена. Ако не грешеше, грозната кампания срещу него навлизаше в нова фаза.