Гейл Дъглас
Кейси (2)

II

Изгряващото слънце багреше в розово и лилаво бакъреното небе над Английския залив, когато Кейси излезе от дома си и закрачи към „Стартинг Гейт“. Това беше едно малко, непретенциозно заведение, чийто собственик, бивш жокей, го отваряше всяка сутрин точно в шест.

Ранното отбиване в „Стартинг Гейт“ се беше превърнало в навик за нея, откакто бе дошла във Ванкувър. За пръв път там я заведе приятелката й Британи Томас, преселила се от Отава половин година по-рано. Всъщност Британи беше тази, която я убеди да се премести на Западния бряг. Оттогава и за двете денят започваше с лека закуска в уютното кафене.

— Добро утро, Смайли^[1] — поздрави Кейси нисичкия усмихнат съдържател с нос, извит като човка на птица, и се настани на едно от столчетата покрай дългия барплот.

— Здравей, ягодке! Много си подранила днес — отвърна той, като тикна назад жокейската си шапка и разтегна устата си в още по-широка усмивка, която му беше спечелила и името. — Британи още я няма.

— Ще дойде всеки момент — разсеяно му отговори тя, преглеждайки написаното с тебешир меню.

Барманът сложи пред нея чаша димящо черно кафе и я изгледа изпитателно:

— Безсънна нощ ли прекара?

„Ама че проницателен човек — изплашено си помисли Кейси. — Възможно ли е да се досети за еротичните видения, които не ме оставиха да заспя чак до зори?“

— Я ми кажи от кои кифлички да си взема — опита се да отвлече вниманието му.

— Ами, жена ми се гордее най-много с тиквените. Казва, че са с най-малко мазнини, имали ниска калорич… калорич… — е, нещо от този род, не се дебелеело от тях. Искаш ли да ги опиташ?

— С удоволствие.

В този момент вратата на кафенето се отвори и като погледна през рамо, Кейси видя, че влиза Британи. Беше облечена в пъстър жизнерадостен костюм, с прибрана назад кестенява коса.

— До колко часа стоя снощи? Звъних ти в единадесет, но те нямаше — рече с упрек тя, настанявайки се на столчето до нея.

— Тъкмо по това време излизах от редакцията — отвърна Кейси. — А ти какво си правила толкова късно? Обикновено към десет вече си в леглото!

— Онези от „Лайънс Клъб“ се задържаха доскоро в хотела. Реших, че ще е по-учтиво, ако остана до края на скапаното им мероприятие. А ти как се справи с оформлението на броя?

— Горе-долу — Кейси предпазливо отхапа от кифличката и задъвка замислено. — Стигнах до под кривата круша.

— Защо, проблеми ли имаше?

— Оставаше ми много малко, за да свърша, когато внезапно се появи Алекс Маклийн и ме накара да спра и да си отида вкъщи. Каза, че днес ще ми помогне да завърша макета.

— Много мило от негова страна — отбеляза приятелката й. — Но какво е търсил толкова късно в наборния цех?

— Точно тук е гвоздеят на програмата, както се казва — Кейси се огледа и като сниши глас, разказа на Британи обстоятелствата около среднощната случка. Разбира се, пропусна онези от тях, които биха могли да бъдат изтълкувани неправилно от нея.

— Така че — завърши тя — сега двамата с него ще оформим последните страници. Дано наистина повече ми помага, отколкото да ми пречи. Тъкмо изучих начина на работа на Рон, ако Алекс има друг стил. Нищо чудно да се объркам.

— Не се безпокой за това, Алекс Маклийн винаги знае какво прави — убедително заяви Британи.

— Откъде знаеш? Този град изглежда, е много по-малък, отколкото си го представях! — недоволно възкликна Кейси.

— Това няма нищо общо с мащабите на града, мила моя. По-скоро работата ми е сходна с тази на Алекс. Хотелиерите и представителите на масмедиите много често се срещат на пресконференции, а там си личи най-ясно кой е професионалист и кой — некадърник. Иначе не го познавам чак толкова добре, макар че се поздравяваме.

— Хей, Кейси, шефът ти върна ли се от пътуването си? — подвикна в този момент Смайли и се приближи, за да налее ново кафе в чашата й.

— Велики Боже! — смая се тя. — И ти ли го познаваш?

— Разбира се. Познавам всички в този град, или поне всички, които имат някакво значение в обществото. При това Алекс се храни при мен най-малко три пъти седмично, освен когато не пътува. Много добър човек. Ще ми бъде мъчно, ако го разорят.

— Да го разорят ли? — едва не се задави с кифличката си Кейси. — Какво искаш да кажеш? Кой има интерес да го разори?

— Е, може да са само празни приказки, но преди няколко дена двама счетоводители висяха тук по на едно кафе цял час и плямпаха разни глупости. Единият твърдеше, че „Уикендър“ ще фалира до Коледа. Като дойде Алекс, всичко ще му разкажа. Не обичам да подслушвам клиентите си, но тези двамата говореха толкова високо, та се чуваше навсякъде. Отгоре на всичко не са от постоянните ми посетители, така че нямам никакви угризения.

Кейси беше толкова изненадана, че не знаеше какво да каже. Чувстваше се отвратително.

— Трудно ми е да повярвам, че Алекс има финансови затруднения — намеси се Британи. — „Уикендър“ е необикновено популярен тук. Убедена съм, че няма причини да се страхуваш за работата си…

— Не това ме притеснява — бързо каза Кейси. — Страхувам се за…

Млъкна изплашено, съзнавайки, че щеше да произнесе: „за Алекс“. Щеше да признае, че се тревожи за него, а не за себе си! Смутено продължи:

— Страхувам се за вестника. Той е много добър и ще е жалко, ако престане да излизай.

— Е-е-е, хайде сега — поклати глава барманът. — Защо се връзвате на приказките на двама самохвалковци? Няма начин да притежават достоверна информация, просто така си дърдорят, придават си важности. Уж че са наясно кой дърпа конците в този град. Ама какво става с морала и етиката в тая държава? От ден на ден светът става все по-ужасен.

Кейси мислено запрехвърля наум тревожните факти, с които разполагаше досега: помощник-редактор се бе опитал да саботира вестника; хора, свързани с финансовите кръгове, разпространяват на всеослушание твърдения, че Алекс Маклийн има парични затруднения — а това бе сигурен начин наистина да му ги създадат, защото кой ще тръгне тогава да рекламира във вестник, за който не се знае докога ще излиза? За никого не бе тайна, че рекламата е тази, която поддържа средствата за масова информация.

Не, тук имаше нещо фалшиво и тя щеше да открие какво е то.

— Смайли, разрешаваш ли ми да предам на Алекс това, което каза?

— Разбира се. Ако иска, нека дойде да му разкажа с подробности какво точно си говореха. Лесно мога да разбера кои са тези младоци. Вероятно скоро ще наминат пак.

— Благодаря ти — кимна му тя и се обърна към приятелката си. — Брит, имаш ли нещо против, ако пропусна днешната ни разходка? Искам да свърша по-навреме с оформлението на вестника, за да имам време да поговоря с Алекс за това, което научих току-що.

— О, не, разбира се — отвърна Британи и се усмихна закачливо. — Да не би да има и друга причина? Сега си спомням, че шефът ти е доста секси!

— Не мога да твърдя обратното.

— Виж ти, виж ти! Доколкото го познавам, той е очарователен, остроумен и чувствителен. Но има нещо в него, което ме плаши. Струва ми се, че под изисканата му външност бушува истински вулкан от демонична страст и не бих искала да съм наоколо, когато той изригне.

Кейси не отговори, довърши набързо кифличката и кафето, сбогува се с Британи и се отправи към къщи, за да се преоблече за работа. По пътя си мислеше, че не би имала нищо против да се намира покрай Алекс в мига, когато изригнеше вулкана от страст, за който говореше приятелката й. Дори напротив — с радост би изпълнила ролята на катализатор!

Реши да се облече подчертано женствено. Извади от гардероба яркожълта копринена блуза и тясна черна пола, след кратко колебание се отказа от сутиен — в интерес на истината той не й беше особено нужен, тъй като високите й гърди бяха стегнати като на осемнайсетгодишно момиче, макар да бе навършила вече тридесет и една. Все пак, за да не изглежда прекалено предизвикателна, наметна тънко пепитено сако. Обу най-елегантните си обувки с висок ток и остана доволна от това, което видя в голямото стенно огледало. Оставаше гримът, червилото — и ето, най-сетне беше готова да противопостави на привлекателния си шеф съответните равностойни доказателства за принадлежността си към нежния пол.

„Господи! — мина за миг през ума й. — Дали няма да си навлека усложнения, с които да не мога да се справя?“

Точно в седем часа Кейси вече седеше зад бюрото си в наборния цех с намерението да свърши макета до девет, когато щеше да дойде Алекс.

Той дойде в седем и пет.

— Имах неясното предчувствие, че трябва да сляза по-рано. Виждам, че не съм се излъгал.

Никога нямаше да й признае, че бе станал преди повече от два часа и се бе ослушвал кога ще скръцне външната врата. Още по-малко вероятно бе някой някога да разбере, че през нощта се бе промъкнал на пръсти до цеха, за да види дали случайно новият помощник-редактор не бе пренебрегнал заповедта му от предишната вечер.

— Мисля, че се разбрахме да не работите тук сама, Кейси — продължи колкото можеше по-строго.

— Добро утро, шефе — каза тя с пресъхнало гърло. — Вече не съм сама, както виждате.

— Вие сте непоправима — „и невероятно съблазнителна!“, добави мислено и неволно се разсмя. Изпита почти болезнено желание да притисне силно до гърдите си това изящно гъвкаво тяло, което замайваше сетивата му и го превръщаше едва ли не в див звяр.

— Вижте какво, Кейси — започна той с подчертано назидателен тон, — ако някой ви нападне, докато работите тук долу извън работното време, аз не бих могъл да ви помогна. Едва ли ще чуя нещо, да не говорим за това, че през по-голямата част от времето изобщо не съм вкъщи. По-добре ме послушайте и спазвайте установеното работно време.

— Но кому е притрябвало да напада редакцията на „Уикендър“?

Кейси се зарадва, че разговорът тръгна в желана от нея посока.

— Ами да кажем на същия, който се опита да саботира предишните броеве.

— Но защо трябва да го прави, по каква причина? И кой стои зад всичко това?

Алекс вдигна рамене и се отправи към кафе машината, която се намираше на по-малко от метър зад гърба й.

— Не знам точно. Изглежда съм си създал доста врагове. Подозирам, че един от тях може да е собственикът на „Инглиш Бей“ — най-сериозният ми конкурент сред седмичните издания. Той е човек, който не подбира много-много средствата в борбата за надмощие.

— Всъщност, може би имате право. Знаете ли какво научих тази сутрин от съдържателя на „Стартинг Гейт“ — Смайли, бившия жокей, нали го познавате?

Тя се извърна с лице към него, кръстоса високо крака и като почукваше нервно с гумичката на молива по дланта си, подробно му разказа онова, което бе дочул Смайли. Докато я слушаше с нарастващо безпокойство, Алекс не можеше да откъсне поглед от фино оформените й колена и от меката извивка на разголените бедра. Колкото и да изглеждаше странно в такъв момент да мисли за нещо друго, освен за надвисналата над вестника опасност, съзнанието му властно бе атакувано от възбуждащата представа за чувството, което щеше да изпита, ако плъзнеше дланта си по тях.

Прекара замислено пръсти през гъстата си черна коса.

— Значи, някой е пуснал слух, че съм финансово нестабилен — каза с нисък глас, произнасяйки отчетливо всяка сричка. — Предполагам, че трябва да се отнеса по-сериозно към тази мръсна кампания срещу „Уикендър“.

На Кейси й се искаше да попита дали мълвата е вярна, но си помисли, че не е нейна работа. Както не беше нейна работа и да се протегне и да приглади разрошената му коса, или пък да изглади с върховете на пръстите си бръчката, врязала се около устата му.

— Съжалявам, че не направих кафе — опита се да разсее ефекта, от лошата новина, която му сервира. — Ако знаех, че ще слезете толкова рано, щях…

— Какво? — сепна се Алекс. — О, няма значение. Аз ще го направя.

И въпреки всичко, независимо от застрашителната вест за началото на клеветническа акция срещу него, най-много в момента го вълнуваше мисълта за възхитителните крака на Кейси и мамещия блясък в погледа й. На всяка цена трябваше да се овладее.

Грабна каната и се отправи към вратата.

— Отивам за вода — каза с толкова напрегнат глас, че сам не повярва на ушите си. — Като се върна, ще сложа кафе, ще взема един стол, ще седна до вас и най-подробно ще ви осведомя за всички обстоятелства около сегашното състояние на вестника, докато работим над оформлението на броя.

— Наистина ли? Искам да кажа — наистина ли ще ми се доверите?

— И да не го направя, вие самата бързо ще схванете как стоят нещата. Имам нужда от съюзник и не знам защо съм убеден, че чудесно ще се справите с тази роля.

„Много добре, момчето ми — поздрави се той на път за умивалнята. — Ако поддържаш този приятелско делови тон, докато дойдат останалите, всичко ще бъде окей.“

Но предчувстваше, че никак няма да му е лесно да осъществи намерението си. Едва ли някой щеше да се появи преди девет. Налагаше се да прекара почти два часа насаме с Кейси, без да се поддаде на безумното си желание да я сграбчи в обятията си и да не мисли за нищо друго.

Кейси гледаше с невиждащ поглед страницата пред себе си. Някаква упоителна топлина се разнасяше по тялото й, някакъв копнеж, какъвто никога не бе изпитвала досега. Удивително беше до каква степен я вълнуваше готовността на Алекс да й окаже пълно доверие.

Въздъхна дълбоко и си даде тържествена клетва да му докаже, че го заслужава.

През следващите два часа Алекс й даде много материал за размисъл, като само една малка част беше пряко свързана с проблемите на вестника.

„Каква парадоксална ситуация само!“ — мислеше си тя. Шефът й я учеше на азбуката на издаването на регионален седмичник, а не можеше да се съсредоточи върху думите му! Не успяваше също така да следи всички подробности от разказа му за долните номера, устройвани от конкурентите му. Дори един от тях — собственикът на „Газет“ — работеше умишлено на загуба, само и само да подбие цената на „Уикендър“. Мъчеха се да смъкнат тиража му, давайки по-голяма отстъпка на разпространителите. Обичайна практика бяха изфабрикуваните фалшиви писма, подписвани с взети безразборно от телефонния указател имена и адреси. Съдържанието на някои от тях беше такова, че би могло да се стигне до съдебни процеси, ако Алекс не бе постоянно нащрек и не проверяваше най-обстойно подателите.

Макар да бе силно впечатлена от всичко, което чуваше, Кейси се разсейваше поради близостта му.

Когато й обясняваше основните технологични операции при издаването на вестника, тя се наслаждаваше само на звука на плътния му кадифен глас.

Когато с удивителна откровеност й признаваше, че макар външно компанията му да процъфтява, е потънал до гуша в дългове, тя потъваше в ярката синева на очите му.

Като го наблюдаваше как умело разполага реклами на празните места, се любуваше на ръцете му, питайки се какво ли би почувствала ако я погали с тях.

Докато й говореше, устните му я привличаха неудържимо, а откритата му усмивка я омайваше.

Парфюмът му, примесен с уханието на току-що излязъл от банята мъж, й действаше почти хипнотично.

Всичко у Алекс я възбуждаше. Никога досега не бе изпитвала такова диво, необуздано желание. Преди около година се бе сгодила, но Доналд Гленуд нито за миг не успя да я накара да изгуби ума си. Нито веднъж не се почувства толкова близка с него, че да стане зависима и уязвима. Затова, когато развали годежа под претекст, че бъдещият й съпруг е прекалено зает с блестящата си кариера в телевизията и не й отделя достатъчно внимание, не можеше да се каже, че бе съкрушена. Доналд наистина беше прекрасен човек и тя бе убедена, че го обича. По онова време смяташе, че е готова да му се довери и да създаде семейство.

Но колкото повече наближаваше денят на сватбата, толкова по-големи страхове и съмнения я обземаха. Спомените от злополучния брак на майка й я връщаха в едно безрадостно детство, лишено от бащина топлина и закрила. Представяше си как прекарва остатъка от живота си в отчаяни и напразни усилия да угоди на мъж, който има невъзможни изисквания и чиито претенции не можеха да се задоволят.

Реши, че не може да приеме такъв живот. Доналд не прояви достатъчна настойчивост и се примири с волята й. Разделиха се като добри приятели.

— Кейси! — изтръгна я от спомените гласът на Алекс. — Кейси!

— Да?

В погледа му се долавяше странна напрегнатост. Като че ли се колебаеше дали да не протегне ръка и да я притегли към себе си. Отвори уста, после пак я затвори. Най-накрая разтърси глава и каза:

— Нека ви покажа един ефикасен начин за разполагане на рекламите.

Тя въздъхна едва чуто и с готовност се наведе към макета. Съвсем друго бе очаквала да чуе. Но, в края на краищата, нали точно затова дойде в „Уикендър“, за да научи как се прави вестник?

Малко след девет в стаята нахлуха двете й колежки. Те бяха самата противоположност: Марг — едра, закръглена и дръзка, а Сандра — дребна, слабичка и плаха. Единственото общо между тях беше, че наближаваха четиридесетте.

— Я гледай кой е дошъл да бачка при нас! — извика Марг с грубия си дрезгав глас и се ухили до уши.

— И то точно навреме — добави Сандра несигурно. — Много мило беше от страна на Кейси да се заеме с работата на Рон, но положително щеше да й е много трудно сама.

Марг продължаваше да се смее, докато включваше компютъра си.

— Е, Алекс, стимулиращо е човек да те види как правиш нещо в редакцията, вместо да обикаляш непрекъснато страната!

„Значи така! — помисли си Кейси. — Такъв бил строгият шеф! Дори Сандра не се стеснява в негово присъствие!“

Къде остана тиранинът, началникът, който не търпи възражения? Или искаше да бъде такъв само за нея?

Наближаваше десет, когато Алекс стана, протегна се и се разкърши. Кейси остана със сведен поглед, стараейки се да не забелязва тънкия кръст и мускулестите плещи издуващи тънката материя на ризата му.

— Мисля, че нататък можеш да се справиш и сама. Трябва да се обадя на няколко места — и като се приведе над ухото й, добави тихо, така че само тя да го чуе. — Искам да се обадя в банката и да им кажа за слуха, който се е пуснал. Предпочитам да го чуят от мен, и същевременно ще ги предупредя да не се поддават на провокации. Може би ще успея чрез тях да разбера кой е източникът на тази мръсотия.

Кейси не можа да потисне неволния трепет, който пробяга по гръбнака й, когато усети топлия му дъх по кожата си. Едва след секунди си даде сметка, че я бе заговорил на „ти“.

— Ще се справя, разбира се — отвърна малко нервно. — Обичам такива предизвикателства.

Той остана за миг неподвижен, опитвайки се да разбере дали трябва да схваща в думите й някакъв намек. После тръсна глава, изкашля се и като я потупа окуражително по рамото, каза с равен тон:

— Само така, Кейси.

След това напусна стаята, пъхнал ръце в джобовете си.

За своя най-голяма изненада тя изведнъж се почувства странно изоставена и безпомощна.