Гейл Дъглас
Кейси (6)

VI

— Успокой се, Скоти! — каза той на разстроеното момче, което едва не връхлетя отгоре им. — Какво се е случило? Някоя неприятност в къщи ли?

Скоти поклати глава, шумно подсмръкна и обърса с длан стичащите се по бузите му сълзи. Алекс клекна до него и разроши късата му кестенява коса.

— Тогава, какъвто и да е проблемът, заедно можем да го разрешим, нали?

— Вестниците ми… — изхълца то. — Някакъв мъж ми изтръгна вестниците от ръцете и хукна към парка. Аз изтичах подире му, но той беше по-бърз и не можах да го стигна. Разхвърля ги всичките по тревата и из храстите, така че да се намокрят, и даже ги тъпчеше… Сега не мога да ги разнеса!

Кейси изненадано се огледа наоколо и установи, че наистина ръмеше слаб дъждец.

— Разбира се, че можеш — възрази меко Алекс. — Винаги имаме резервни. Покажи ми къде са вестниците ти, за да разчистим мястото, после ще вземем нови и аз ще ти помогна да ги разнесеш.

Кейси се изненада от предложението му. Вече знаеше, че той се различава твърде много от всички познати издатели, но чак пък да разнася вестници?!

— И аз ще дойда — обади се неочаквано дори за себе си.

Алекс тихо се засмя, изправи се и поклати глава, вперил поглед в очите й.

— Ето, виждаш ли, Скоти — ще имаш двама помощници. Хайде, заведи ни на мястото на произшествието.

Намигна му весело, сякаш искаше да го накара да погледне на бедата си като на забавно приключение.

По пътя към парка внимателно се опита да научи нови подробности от момчето, но не разбра нищо повече о това, че „един наистина долен тип“ е виновен за всичко.

— Алекс, често ли се случват такива неща? — тих подхвърли Кейси. — Приемаш го толкова спокойно, като че ли вече си свикнал!

— Когато си в този бизнес, трябва да си готов всеки момент да се разправяш с вандали. Това е част от играта.

Купиха един найлонов чувал от дрогерията срещу входа на парка, след което събраха разхвърляните похабени вестници, напъхаха ги в него и го изхвърлиха в контейнера за боклук. После се върнаха в редакцията. Алекс, отиде в кабинета си да прослуша записа на телефонния секретар, а Кейси поведе Скоти към склада, за да вземат нови броеве от вестника. Отговорникът по разпространението Кърк Бишъп — студент по журналистика, който идваше само в събота, за да разпредели бройките за момчетата разносвачи и за постоянните пунктове за ръчна продажба — вече си беше свършил работата, бе поставил всяко нещо на мястото му и си бе отишъл.

Тъкмо попаднаха на една купчинка от днешния брой, когато влезе Алекс. На Кейси й стигаше само да го погледне, за да разбере по здраво стиснатите му челюсти, че нещата бяха сериозни.

— Какво става? — попита загрижено.

— Това, което се е случило със Скоти, е станало и с още три момчета. По-големи от тях хулигани са им отнели вестниците и са ги захвърлили на места, където бързо ще бъдат унищожени.

— Четирима разносвачи? — примигна Кейси. — Имаме ли достатъчно броеве да покрием такава загуба?

— Трудно ще съберем толкова. Добре че децата не обслужват участъци с голям брой абонати. Обадих се на Кърк — за щастие все още не е отнесъл всички пакети до пунктовете за продажба. Така че ще можем да осигурим необходимия брой за абонамента, а за ръчната продажба — каквото остане.

След кратка пауза продължи:

— Ако нямаш други планове за вечерта и предложението ти все още е в сила, можеш да се присъединиш. Важно е момчетата сами да довършат работата си, да не губят самочувствие, но трябва да им се помогне, за да не закъсняват много вкъщи.

— Ти само се опитай да ми попречиш да се присъединя! Ще извикам и приятелката си Британи, така че да има по един възрастен към всяко дете. Бяхме решили с нея да ходим на кино, но съм сигурна, че тази акция ще й хареса много повече.

Алекс се готвеше да възрази, но тя сложи показалец на устните му и като поклати глава, се засмя:

— Няма смисъл да спориш с мен, Алекс! Казват — и не без основание — че съм доста твърдоглава.

Думите й му прозвучаха някак познато, но в момента не можа да се сети откъде. Не се съмняваше, че е точно така.

Без да дочака отговор, Кейси се обърна и се запъти към телефона, за да се обади на Британи.

 

 

Алекс лежеше удобно на пъстрия диван в дневната, положил глава на мека възглавница, и докато се ослушваше за шумовете в кухнята, се питаше как бе допуснал да се озове в това положение.

Като че ли всичко стана най-естествено. Апартаментът на Кейси беше на кръстопътя на маршрутите на раздаваните и тя предложи да се съберат у тях, когато приключат. Децата бяха възбудени и ентусиазирани, те приемаха неочаквания развой на нещата като нов вид забавление. Работата бързо бе свършена. Британи се изви: споменавайки нещо за забравен ангажимент, и помоли Кърк да я закара вкъщи. По пътя оставиха момчетата домовете им и накрая у Кейси се озова само Алекс.

— Свали си обувките и полегни на дивана — бе казала тя. — Аз през това време ще направя чай.

За свое учудване я бе послушал безропотно. Чувстваше се смъртно уморен. Можеше да си позволи да затвори очи и да събере сили за чаша чай, а после ще си тръпне. Поне за няколко минути да престане да се бори изтощението, а просто да се отпусне. Само няколко минути…

Кейси се усмихна при вида на заспалия дълбок Алекс. Изглеждаше толкова беззащитен.

Остави подноса с чая на масата и безшумно се промъкна в спалнята, за да му донесе одеяло. „Дали не е по добре да го събудя и да го изпратя в дома му?“ — поколеба се за миг, но бързо се отказа от това намерение.

Докато внимателно го завиваше, с мъка се сдържа да не отмести една палава къдрица от челото му, да обсипе с нежни целувки клепачите му и да се сгуши до него. Нямаше да бъде честно да се възползва по такъв начин от предоставилата й се възможност. Как щеше да го погледне в очите след това?

Изгаси осветлението и отнесе чая до леглото си в спалнята. Не след дълго потъна в блажен сън, стоплена от прекрасното усещане за неговата близост.

Пронизителният звук на автомобилен клаксон го накара да отвори очи. В първия момент не разбра къде се намира и замига объркано. После съзнанието му се проясни и сепнато скочи на крака.

„Чудесно“ — помисли си отвратен. През стъклата струеше ярка слънчева светлина. Беше останал цялата нощ у Кейси, но не и с Кейси. Беше проспал неповторима възможност да внесе яснота в чувствата си към нея. Сигурно о била много доволна от чудесната му компания.

Пришпорван от срам, сгъна набързо одеялото в края на дивана, приглади косата си, доколкото можа, взе обувките си в ръка и прескочи на пръсти дневната. През отворената врата видя, че кухнята беше празна. Може би, ако не вдигаше шум, щеше да успее да се измъкне незабелязан. Тя очевидно още спеше. По-късно ще мисли за правдоподобно обяснение — в случай, че изобщо станеше дума за тази конфузна ситуация.

— Добро утро, Алекс — прозвуча зад гърба му гласът й.

Той се закова на мястото си, а пулсът му се заблъска в гърлото като криле на подплашен сокол. Виновно се извърна към вратата на спалнята.

Кейси се бе облегнала на касата, закачливо усмихната. Беше облечена само с тениска и къси зелено-кафяви шорти. Косата й бе още влажна от душа, нямаше никакъв грим по лицето. Изглеждаше невероятно секси.

Алекс не можеше да откъсне поглед от ясно очертаните под тънката материя сочни гърди, от изящно оформените й, силно загорели бедра. Затаи дъх.

— Опитах се да бъда безшумен — промълви тихо, облизвайки пресъхналите си устни.

— И наистина беше, но аз станах отдавна и тъкмо се канех да видя дали си се събудил — отвърна тя, като се надяваше, че не й личи доколко я вълнува жадният му поглед. — Предположих, че не те е обезпокоил шумът на водата от банята.

Още беше под влияние на влудяващите кръвта й видения, в чиято власт бе попаднала, докато топлите струи на душа обливаха тялото й. Болезнено възприемаше близостта на този привлекателен мъж.

— Трябва да си бил много изморен, за да не ме чуеш.

— Така е, но това не е извинение за…

— О, Алекс, моля те! Няма място за извинения! Или изпитваш някакви съмнения?

— Съмнения ли? Какви съмнения? — недоумяващо се намръщи той.

— Относно целомъдрието ти — засмя се дяволит Кейси и тръгна към него. — Не се безпокой, шефе — непокътнато е. Не съм те приближавала през нощта.

Преди да успее да реагира, тя го заобиколи и се отправи към кухнята.

— Можеш да използваш банята, докато приготвя нещо за закуска. Вътре ще намериш нова хавлия, самобръсначка и четка за зъби. Четох някъде, че човек трябва да си сменя четките за зъби на няколко седмици, затова се запасих с цяла дузина от близката дрогерия. Имаше сезонна разпродажба по намалени цени. Впрочем — погледна го през рамо и звънко се засмя, — прочетох обявата за тази разпродажба в „Уикендър“. Сметнах, че трябва да бъда лоялна към онези рекламодатели, които ми осигуряват заплатата.

— Не се и съмнявам, че го правиш — поклати глава Алекс.

Желанието му да изчезне час по-скоро неусетно се бе изпарило. Не възнамеряваше и да спори с нея по въпроса за целомъдрието си — изгубил бе внезапно способността си да се съпротивлява на замайващата й близост. Все по-трудно му беше да си спомни защо не бива да дава воля на чувствата си към нея.

Запъти се към банята. Един студен душ щеше да бъде тъкмо на място.

Но се излъга. Когато се върна в кухнята, я желаеше по-силно от всякога.

Кейси бе приготвила богата закуска — препечени филии с масло, яйца и пържен бекон. След като привършиха с нея и се заеха с кафето, Алекс отбеляза:

— Смайли би припаднал, ако можеше да види отнякъде как се тъпчем с холестерин.

— Питам се — подхвърли тя, — дали неговият лекар е знаел, че когато го е посъветвал да намали мазнините, с това ще промени хранителния режим на цял един квартал.

Той се разсмя. Мина му през ума, че винаги, когато беше с Кейси — независимо какво правеха, — се чувстваше като на малък празник. Нейната енергия и чувството й за хумор го тонизираха. Нещо повече — тя го накара да осъзнае, че бе навлязъл в такъв период от живота си, когато приемаше всичко около себе си прекалено сериозно, а това неминуемо щеше да го доведе до дълбока криза. Имаше нужда от живителна промяна. Какъв по-благоприятен случай щеше да има, ако продължаваше да се затваря в себе си?

Реши, че трябва да свали някои от бариерите и да я допусне по-близо. Но откъде да започне? И как?

— Много добре си се подредила тук — предпазливо смени темата. — Трудно ми е да повярвам, че си в града само от един месец.

— Заслугата е на Британи — вдигна рамене Кейси. — Когато пристигнах, тя вече ми беше подбрала и жилище, и мебели, и всички онези неща, които правят от едно обикновено място за живеене дом. Та дори и приятели — усмихна се леко.

— Това е много важно — стори му се, че налучква верния път. — Да си част от нещо. Искам да кажа — да чувстваш, че си у дома.

— Наистина е така.

— Но въпреки това твърдиш, че най-важно от всичко е да запазиш независимостта си. Възможно ли е да имаш и двете?

Кейси разбра намека и се размърда неловко на стола си.

— Така са ме възпитавали — отвърна след кратко колебание, макар да знаеше, че това не е отговор на истинския му въпрос.

— А на това чувство за собствен дом — и на него ли са те възпитавали?

Тя се накани да се измъкне с обичайните в такива случаи изтъркани фрази, но нещо в изражението му я накара да бъде откровена.

— Не, не бих казала. Не съм израсла в щастливо семейство. Много по-уютно се чувствах в дома на Британи. Родителите ми никога не са се разбирали. Бракът им е бил грешка от самото начало, а моето раждане е било случайност, която само е усложнила нещата. Останали са заедно поради старомодното и изцяло невярно убеждение, че едно дете не трябва да има разбито семейство. Когато поотраснах, положих много усилия да им втълпя, че то на истина е разбито и разводът по-скоро би оправил нещата. Но те си държаха на своето. Струваше ми се, че предпочитат постоянното си недоволство един от друг, отколкото неизвестността.

Алекс се почувства дълбоко развълнуван. Досега бе смятал, че един толкова открит и силен характер като Кей си би трябвало да е следствие на приказно детство. Но онова, което го учудваше най-много, беше отсъствието на злоба у нея. Само състрадание към другите и… обич.

Разбра, че имаше много неща, които може да научи от тази необикновена жена.

Спомни си собственото си безгрижно детство в голямата, изпълнена с веселие къща на семейство Маклийн. Как стана така, че позволи разочарованията да помрачат вродения му оптимизъм?

Кейси видя как очите му потъмняха, а лицето му се издължи. Внезапно се притесни, че неволно е станала причина да помръкне ведрото му допреди малко настроение, и скочи да оправи кухнята.

— Дали Рон ще се върне на работа утре? — подхвърли в движение.

Алекс все още я наблюдаваше, потънал в нерадостните си мисли. Бореше се с желанието си да скочи и да я притисне в обятията си. Дори не толкова от плътски копнеж, колкото от… Сепна се и разтърси глава:

— Какво? Ах, да! — стана от стола. — Мога ли да ползвам телефона?

— Разбира се. В дневната е.

Докато избираше номера, си каза, че бе пропуснал момента да я доближи повече до себе си. Точно тогава, когато тя му предостави подходящ случай, се отдръпна плахо и срамежливо. Така ли щеше да постъпи Алекс Маклийн от едно време?

Но той вече не беше оня Алекс Маклийн. Сегашният твърде много се колебаеше, твърде много премисляше, твърде много държеше на добрите маниери. Криеше дълбоко истинските си чувства и позволяваше работата да отнеме всичкото му, време и енергия. Имаше ли жена, която би го търпяла достатъчно дълго при това положение?

Върна се след минута в кухнята и още като го видя, Кейси хвърли кърпата, с която бършеше измитите съдове, и извика:

— Сега пък какво има?

— Права си била, когато си посъветвала Рон да отиде в болница. За жалост той не те е послушал. Проклетият глупак решил да не се признава за болен. Мислел, че е усложнение на грип, с което ще се справи. През нощта са викали „Бърза помощ“ и едва стигнал до операционната маса. Оказало се, че апандиситът му се е спукал.

— Велики Боже! Добре ли е?

— Сега — да, но… няма да го има поне две седмици. Ще се наложи да го заместваш.

В погледа му се четеше тревога. Напълно разбираема, като се има предвид момента, в който вестникът оставаше без главния си редактор.

Сърцето на Кейси заби в ускорен ритъм. Не бе очаквала такова изпитание още в началото на кариерата си. Едно беше да си журналист на свободна практика и да отговаряш само за собствените си материали, и съвсем друго — да носиш на плещите си отговорността за цял вестник.

Вдигна очи към Алекс.

— Ще се оправя, шефе! — заяви с цялата твърдост, която можа да събере. — Няма проблеми.

Той се приближи до нея и обгърна раменете й с една ръка, а с другата нежно приглади палавата къдрица, надвиснала на челото й.

— Знам, че ще се справиш — прошепна тихо. — Но знам, че ще има и много проблеми. Искам да не забравяш, че и аз съм част от този екип. И че ще трябва двамата заедно да ги решаваме. Двамата ще успеем, нали?

Тя кимна едва забележимо, хипнотизирана от топлината на тялото му, от омагьосващата власт на очите му. Дъхът й замря в очакване, устните й сами се разтвориха в нетърпелива готовност… Но Алекс внезапно я пусна и като взе кърпата, започна да бърше останалите чинии пред нея.

Кейси с мъка се сдържа да не ги грабне и да ги счупи всичките в главата му.

 

 

Работната седмица започна с посещение в болницата. Мери Кътлър бе помолила да посетят съпруга й, който много се безпокоял за работата в редакцията.

Алекс откара Кейси дотам с колата си. По пътя възникна малък спор за разпределението на бъдещите задължения. Той настояваше да поеме по-голямата част от работата, която да върши наред с досегашните си задачи, докато тя държеше да си върши само онова, което правеше, преди да се разболее главният редактор.

В болницата Рон се включи активно в дискусията, като започна да им чете цял куп инструкции. Алекс най-прилежно си водеше бележки, сякаш не той, а Рон беше шефът.

В края на краищата се наложи мнението на Кейси, макар че и през следващите няколко дни основна тема на разговор в редакцията бе кой какво да прави. Алекс с удивление откри, че тя почти не се нуждаеше от неговата помощ, нещо повече — някои от решенията й бяха много по-сполучливи от тези на Рон в сходни ситуации. Кейси от своя страна тайно се радваше, че той винаги беше до нея, и това й даваше сигурност. Но може би най-важната последица и за двамата беше, че в резултат на напрегнатата работа обърканите им чувства един към друг минаха на заден план.

Нейният ден беше изцяло запълнен с редактиране на постъпващите материали, подготовката им за печат, обработката на фотоси, рекламни текстове, преглед на читателските писма и още много други неща, които преди това изобщо не бе забелязвала. Скоро разбра, че работата на редактора никога няма край и че няма момент, в който може да спре и да си каже: „Дотук, следващият брой е готов“, защото всичко беше толкова неразривно свързано, че без познаване и отчитане, на предишните материали, заедно с цялостната генерална концепция на изданието, която му придаваше специфичния облик, можеха да се получат парадоксални ситуации.

Алекс от своя страна непрекъснато следеше пазара, имаше безкрайни срещи с данъчни агенти, счетоводители и банкови дилъри, обядваше или вечеряше със собственици на различни конкурентни вестници, а най-много време отделяше за обсъждане на стратегията за разпространение на следващия брой със своите пласьори. Получаваната от тях информация потвърждаваше съмненията му за източника на враждебната кампания срещу него.

— Можеш ли да си представиш! — възкликна възмутено Марг Абът в четвъртък сутринта, след като постави няколко готови колони върху работната маса на Кейси. — Можеш ли да си представиш само какви подлеци са тия от „Газет“!

Вдигайки поглед от текста на едно комюнике, което тъкмо редактираше, девойката я изгледа недоумяващо.

— Защо, какво са направили?

— Алекс не ти ли каза? — намеси се Сандра, необичайно разпалена. — Разносвачите на „Инглиш Бей Газет“ вчера цял ден са обикаляли нашите пласьори и са им показвали снимки на разхвърляни в канавките броеве на „Уикендър“. Разправяли, че нашите деца са ги изхвърляли, защото не желаели да ги разнасят. Освен това сме били заблуждавали с цифрите за големия тираж. Били сме пред прага на фалит и тем подобни.

— Докато в същото време Алекс успя да докаже, че наети от собственика на „Газет“ хулигани са нападнали малките ни раздавачи и са разхвърляли вестниците им. Той успя да предизвика анкета и сред абонатите ни и всички до един заявиха, че са си получили броя. Шефът ни е един път! — продължи тирадата й Марг.

Кейси смутено наведе поглед.

— Просто не е за вярване колко ниско може да падне човек, че да си служи с подобни средства — обади се отново Сандра. — Да накара да се нахвърлят върху малки деца!

— Защо впрочем използваме услугите на съвсем малки момчета? — запита Кейси. — Те наистина вършат много добра работа и доколкото знам, им се плаща почти като на възрастните. Не разбирам причината. Или е просто случайност?

— При нас няма случайности — самодоволно отговори Марг. — Има си съвсем специална причина. Всички тези деца произхождат от семейства с финансови затруднения. Алекс е член на обществената фондация, която се опитва да ги облекчи, подсигурявайки им работа, за да могат сами да се изхранват, без от това да страда достойнството им. Тъй като по-големите деца могат да работят като сервитьори или продавачи, той наема малчуганите като разносвачи и им подбира кратки и лесни маршрути.

Кейси наведе ниско глава над масата. Гореща буца се спря в гърлото й. Не искаше да слуша повече колко добър е Алекс, и сама достатъчно вече знаеше. Много малко й трябваше, за да падне в пропастта, на чийто ръб опасно балансираше. Или може би вече беше вътре?

„Ти си влюбена, моето момиче!“ — вряза се отчетливо в главата й. Влюбена — за пръв път в живота си!

Влюбена в мъж, който се отдръпваше далеч от нея всеки път, когато се приближеше опасно до него.