Джаки Мерит
Смутен покой (7)

Седма глава

Дев седеше до печката. Тази сутрин рамото силно го болеше, вероятно заради безразсъдните му движения предишната вечер. С жена в скута си един мъж можеше да забрави почти всичко.

Идън го подлудяваше и той знаеше, че тя го привлича не само заради съблазнителното полюшване на бедрата си. Цяла сутрин не се беше спряла. Дев седеше като на тръни. Откри у себе си някаква естествена непоносимост към това да седи, докато една жена върши цялата работа.

— Защо не поседнеш за малко? — не се стърпя той.

— Моля?

— От сутринта не си седнала — направи пътека в снега, донесе дърва, превърза рамото ми, почисти хижата. Не си се спряла повече от час. Мисля, че тези четири списания нямат нужда от повече внимание, след като три пъти ги пренарежда.

Ето, че той се върна към саркастичните си забележки, помисли си почти с облекчение Идън. Това щеше да й помогне да забрави целувките от снощи и нежностите тази сутрин. Знаеше, че се престарава, но това беше за предпочитане пред мислите за някои случки от последните два дни. Враждебността беше много по-безопасна от обезпокоителните емоции, които изпълваха ума й.

— За твоя информация, само привеждам хижата в ред.

Оправянето на леглото и измиването на няколко чинии не означава чистене.

— Престараваш се.

— А ти търсиш поводи да се заяждаш.

— Може би. Така поне разговаряме.

Не беше вярно, че е пренареждала толкова пъти списанията. Или поне така й се струваше. Имаше толкова неангажиращи теми за разговор, но Идън предполагаше, че Дев ще я заговори за нещо, което ще я накара да се почувства неудобно. Например за тях двамата.

— Отивам да изпера някои дрехи — съобщи тя и се отправи към кухнята.

Дев навъсено погледна носовете на ботушите си. Тя не искаше да признае, че между тях става нещо и това сриваше самочувствието му. Единственото, което желаеше, бе Идън да спре да щъка насам-натам.

Не само рамото го измъчваше — комбинацията от физическа болка и любовно разочарование бе за него смъртоносно бреме. Но плисъкът на вода идващ откъм кухнята не беше много обещаващ. Тя избягваше всеки по-опасен разговор.

Дев поклати глава и се надигна от стола. Надяваше се една разходка в снега да го освежи.

По шума Идън разбра, че той излиза и въздъхна с облекчение. Чувстваше се несигурна в негово присъствие. Едва бе започнала да диша по-леко и вратата се отвори.

— Идън! Ела навън да видиш нещо!

— Какво?

— Хайде, ела! — настоя той и кимна към вратата.

— Но защо? В момента съм заета — видя нетърпението в очите му и промени решението си. — Е, добре — въздъхна с примирение тя и избърса ръцете си.

— По-тихо! — предупреди я Дев, когато вече бяха навън.

Идън го погледна с любопитство и го последва зад хижата.

— Ето там — прошепна той.

Спокойствие измести напрежението у Идън. Близо до поточето стояха най-грациозните и красиви животни, които някога бе виждала.

— Лосове — прошепна Дев. — Големият с клонестите рога е мъжкия. Женските са харема му.

— Има и малки — забеляза Идън и преброи четири лосчета. — Колко са симпатични!

— Това е малко стадо. Понякога се събират стотици.

— По-големи са от елените, нали?

— От повечето. Лопатарите са доста внушителни, но тези приятели тук са най-вкусни.

Идън го погледна с възмущение.

— Как можа да си го помислиш… Господи, дори не мога да си представя такова нещо.

Възклицанието й беше доста непредпазливо, защото стадото побягна и се скри в храсталака.

— Изплаши ги — обвини я Дев.

— Е, поне знам защо се плашат от човешки глас — отвърна му иронично Идън. — Направо ти бяха потекли лиги, като ги гледаше. Честна дума. Мислех, че гледката на красиви животни не предизвикват само кулинарни асоциации у теб.

Тя се отправи към входа и Дев бавно я последва.

— Откога стана такъв любител на животните? Страхуваше се дори от крави. Какво ще кажеш за мечките? Някои хора ядат и мечешко месо. Преди няколко дни беше готова да застреляш мечка. Какво ще кажеш по въпроса?

— Щях да стрелям само ако имаше опасност за живота ми. А и без това нямах куршуми под ръка.

— Извини ме за неудобния въпрос, госпожице, но как ми продупчи рамото и ме просна на земята?

— Ти си… Ти си ужасен! Колко пъти ще трябва да ти повторя, че не съм зареждала пушката?

— Разбирам. Бях забравил. Значи не си ме ранила. Сменяш превръзки всеки ден само за да се намираш на работа…

— Не ставай смешен!

Идън отвори вратата и го остави навън. Беше премръзнала и седна до печката. Чу Дев да влиза. Стъпваше внимателно, за да не напряга рамото си, но Идън забеляза как примижа от болка, докато се отпускаше на стола.

— Повече няма да те занимавам с местните забележителности.

— Радвам се, че видях лосове на живо, но защо трябваше да ми споменаваш какво си мислиш за тях.

— Знаеш ли, голяма си идеалистка? Когато си режеш пържолата, не се ли замисляш откъде е дошла. А телешкото? Знаеш ли изобщо от какво животно е взето?

— Вегетарианството започва да ме привлича. В едно обаче съм сигурна — ако някой се опита да ми пробута месо от лос, ще побеснея. Имат толкова тъжни кафяви очи.

— О, по дяволите! — изръмжа Дев и заби поглед в тавана.

Идън огледа хижата и изведнъж разбра предназначението й. Причина за съществуването на нестабилната и неуютна постройка в Самотната планина бяха същите тези прекрасни животни — лосовете.

— Трябва да умирам от глад, за да убия толкова красиво същество.

— Така ли? Ако бурята продължи дълго, ще ни се удаде възможност да разберем дали издържаш на глад.

В отговор получи леден поглед, на който устоя и продължи със зловещо удоволствие:

— Помня, че една подобна буря трая две седмици.

— Две седмици?

— Да, две седмици. Сигурно след седмица глад би изяла каквото и да е, въпреки „тъжните кафяви очи“.

— Не си много мил, знаеш ли? Защо не ти харесва това, че не искам да убиваме някое красиво животно?

— Охо, значи нямаш нищо против да убиваме и ядем грозните животни? Ще оставим само тези с големите кафяви очи.

— Непоносим си. Нужно ли е да ми се присмиваш, само защото мнението ми е различно от твоето?

— Скъпа, ако не ти се присмивах, щях да плача. Толкова си… особена.

— Ела някой път във Вашингтон и ще видиш колко ти си особен — отвърна му Идън и се насочи към кухнята. Кикотенето му не успокои накърнената й гордост и тя промърмори: — Нахален тъпак!

— Какво беше това?

Идън зяпна от изненада. Как можеше Страйкър да е чул думите й? Тя продължи да пере. Притесняваше се къде ще простре дрехите. Нямаше простор, а и въже не се виждаше никъде.

Това означаваше, че ще трябва да ги накачи на столове около печката. След като вече беше натопила бельото си, Идън се сети, че няма да й е особено приятно да го изложи на показ.

Разкайваше се хиляди пъти за идването си тук и се закле никога повече да не взема подобни прибързани решения. Освен това я притесняваха думите на Дев, че помни пролетна буря, продължила две седмици.

Идън не знаеше какво да прави с изпраното си бельо. Когато влезе в дневната реши, че нападението е най-добрата защита.

— Не те смущава дамско бельо, надявам се — каза сухо тя и извади едни бледо лилави бикини от легена.

— Напротив, ще ми бъде интересно — отвърна й с усмивка Дев.

— Така и предполагах.

— Защо?

— По няколко причини. Не е трудно да те разбере човек.

Дев като че ли се наслаждаваше на тази смяна на ролите.

— Мислиш си, че ме познаваш добре, така ли?

— Достатъчно добре.

Без да го погледне, Идън простря върху облегалката на стола дантелен сутиен. Усещаше как Дев следи всяко нейно движение. Интересуваше се от бельото й и не изглеждаше да се смущава от това.

— Искаш да кажеш, че ме познаваш достатъчно добре?

— Никъде не пише, че трябва да станем близки приятели.

— Не съм си и помислял такова нещо, скъпа.

Идън простря последната дреха върху стола и избърса ръце в джинсите си.

— Сигурна съм — тя седна на свободния стол. — Нека обсъдим това, което каза за бурята…

— Предпочитам да погорим за нас двамата — прекъсна я Дев.

— Няма такова нещо като нас двамата, Страйкър. Не и това, за което намекваш. Съжителството ни е напълно случайно. Измъкнем ли се оттук, и си тръгвам!

— Не съм те молил за сериозна връзка. Какво ни пречи просто да се позабавляваме? И времето ще мине по-бързо.

— Не мога да ти опиша колко си груб. Ако няма да използваш леглото, ще си подремна — тя провери дали печката гори. — Събуди ме, ако спя прекалено дълго.

Дев погледна след нея и после насочи вниманието си към влажното бельо на стола. Беше точно каквото си го представяше.

Вятърът свистеше и воят му събуди Идън. Стаята беше потънала във вечерен здрач и тя веднага усети студа. Разбра, че се е успала и нервно отметна завивките.

Обу се набързо и си сложи още един пуловер. Защо ли Дев не я беше събудил? Ядосана сама на себе си и на него, Идън отиде в дневната, за да запали печката.

— Защо не си ме… — тя спря по средата на изречението. — Какво се е случило?

Лицето му беше зачервено, очите му блестяха.

— Не знам.

Гласът му беше особен. Паника обхвана Идън, но тя бързо я преодоля и сложи ръка на челото му.

— Целият гориш. Защо не ме събуди?

— Заспал съм — той потрепери. — Май ме тресе.

— Прав си. Нека ти помогна. Трябва да легнеш.

Тя му помогна да стане. Обзе я ужас, но си наложи да не се издава.

Дев целият трепереше и се наложи да му свали жилетката. Не се смути от голото му тяло и му помогна да се пъхне под завивките. После отиде за брендито и аспирина.

За Дев беше върховно усилие да глътне хапчетата и се наложи да придържа чашата към устните му.

— Ще запаля печката.

— Вече… се стъмни — възпротиви се Дев. Зъбите му тракаха.

— Няма как. Не зная какво се е случило… — о, Господи, само раната да не се е възпалила, помисли си тя. — Но ще трябва да спрем треската.

Без да дочака съгласието му, Идън отиде до печката и когато се върна в спалнята, огънят вече бумтеше.

— Пийни още малко бренди — подкани го тя и поднесе чашата към устните му. — Мисля, че малко насилваш нещата. Вместо да се разхождаш, трябваше да лежиш.

Очите му изглеждаха безжизнени и странно безпомощни. Дори през първия ден, когато дойде в съзнание, Дев не изглеждаше така безсилен. Може би виновна за това беше треската. Идън се чудеше как да се пребори с нея.

Изведнъж тя се сети, че веднъж, когато беше седем-осемгодишна, я тресеше и родителите й слагаха на челото студени компреси. Не се сещаше за друго лекарство.

— Ще се върна бързо — обеща тя и излезе.

Три часа по-късно той спеше спокойно. Идън се поклащаше в люлеещия се стол. След като наложи студените компреси, усилията й бяха възнаградени. Температурата му бе спаднала и той спеше като бебе.

Тя се облегна назад с въздишка и си спомни как със страх надникна зад превръзките му, за да се увери, че раната не се е възпалила. За щастие мястото заздравяваше и нямаше признаци на инфекция. Треската беше преминала.

Този инцидент показа, че колкото и да се правеше на кален, Страйкър все още беше крайно изтощен. И отсега нататък Идън щеше да го принуди да се държи като такъв. Щом се измъкнеха оттук, той щеше да е свободен да прави каквото си иска, но сега беше под нейните грижи и щеше да остане в леглото, дори да й се наложеше да го завърже.

След малко Идън отиде в кухнята, направи си сандвич и чаша чай и се върна в спалнята, за да ги изяде. Не смяташе да бди цяла нощ, но дългият следобеден сън си казваше думата и тя не бързаше да се мушне в леглото при Страйкър.

Все още седеше и се люлееше, когато Дев отвори очи. Лампата светеше слабо и в призрачната светлина Идън изглеждаше неземно красива. Помисли си за всичко, което тя направи за него тази вечер, и по тялото му се разля топлина.

— Колко е часът? — попита меко той.

Идън спря да се люлее.

— Около девет — девет и тридесет. Как се чувстваш?

— Доста по-добре. Благодаря ти за всичко, което направи.

— Няма защо. И без това нямаше да те тресе, ако не бях те…

— Забрави го, Идън! Беше инцидент.

— Но не трябваше да се случва.

— Съжалявам, че толкова се измъчи заради мен.

— Не се притеснявай. Гладен ли си?

— Не, но съм жаден.

Идън стана.

— Какво искаш за пиене?

— Само малко вода.

— Искам да обсъдим нещо — каза Идън, след като се върна в спалнята с чаша вода.

— Казвай!

— Отнася се за теб, Дев. Знам, че не искаш да се чувстваш като инвалид, но ужасно ме изплаши тази вечер. Раната ти е сериозна и искам да спреш да се насилваш. Нямам нищо против да ставаш, но не искам да се подлагаш на излишни рискове. Предполагам се притесняваш, че аз върша цялата работа, но…

— Откъде разбра? — искрено се заинтересува той.

— Вярно е, нали? — Идън избърса тайно една сълза.

Дев долови вълнението й. Някои много особени мисли се смесиха с чувство на нежност и се насочиха към тази прекрасна, нежна жена, която се справи с толкова трудности.

— Не са много мъжете, които могат да се похвалят, че лежат, докато една жена носи дърва и рине сняг — каза тихо Дев.

— Справям се. Много по-силна съм, отколкото изглеждам.

Беше облечена с няколко блузи, но погледът на Дев проникна през тях и прецени колко крехко тяло скриват. Тя бе преди всичко нежна, чувствителна и красива жена. Идън караше някаква струна у него да трепти. Беше станала част от него.

— Благодаря — каза той и й подаде чашата.

Идън я постави на масичката и отново седна в люлеещия се стол. Чувстваше се необичайно спокойна и съзнаваше, че тази вечер се е сближила с пациента си. Същевременно, напрежението помежду им беше изчезнало и тя беше благодарна за това.

Беше тихо. Чуваха се само вятърът и скърцането на стола. Идън се бе облегнала и погледът й блуждаеше.

— Толкова тихо ли е в ранчото ти?

Дев беше така привикнал към тишината, че му трябваше време, за да осмисли въпроса.

— Почти. Но шестима здрави мъже вдигат много повече шум, отколкото един ранен каубой и една замислена дама.

Идън потърси с поглед очите му.

— Благодаря ти. Беше много мило от твоя страна.

— Наистина си дама, мисля, че вече знам това. Съжалявам за онези думи за забавлението. Мъжете правят такива забележки на… Е, не ги правят на жени като теб. Или поне не трябва.

Тя си бе помислила, че напрежението е спаднало, но грешеше. Очите му бяха като езера, пълни с възхищение, светещи със странна светлина, проникваща в душата й.

Беше време за лягане. Тя остави огъня да угасне сам, притеснена от „двуседмичната“ буря на Дев. Хижата изстиваше и дори да не й се спеше, трябваше да потърси топлината на одеялата.

Беше ясно, че каквото и да правеха през деня, вечерта трябваше да спят в едно легло. Дори импровизираната бариера не нарушаваше създадената от общите завивки интимност.

Когато погледът на Идън се отмести, Дев разбра причината. Само напълно безчувствен човек не би усетил какво ставаше в тази малка и примитивна спалня, а Идън в никакъв случай не беше безчувствена. Дев се страхуваше тя да не реши да будува цяла нощ и реши да предотврати това.

— Ела да си легнеш — каза й нежно и забеляза, че тя хапе устни. — Идън, между нас става нещо и то няма да изчезне дори да се правиш, че не го забелязваш.

Очите й го стрелнаха.

— То ме плаши, Дев — каза тихо тя.

— Защо? Не сме деца.

Тя се поколеба.

— Може би, защото сме толкова различни. Нямам опит с мъже като теб.

— Аз също нямам опит с жени като теб, но въпреки това те харесвам.

— Наистина ли? — Идън стана с въздишка и отиде до тоалетната масичка. Започна разсеяно да подрежда нещата върху нея. — Как можеш да харесваш жената, която едва не те… Цяло чудо е, че не си…

— Мъртъв? Все още съм жив — каза тихо той. Въпреки, че се чувстваше по-слаб, отколкото преди треската, с цялото си тяло усещаше нейното присъствие. — Става студено. Ела при мен в леглото, Идън. Обещавам ти, че няма да ти се случи нищо, което не желаеш.

Това не беше голямо успокоение, като се има предвид бунтуващото й се тяло. Можеше да си мисли за нещо съвсем различно и въпреки това да изпитва неочаквани желания — болезнени и неконтролируеми.

Нямаше голям избор — трябваше или да мръзне всяка нощ, или да сподели леглото с Дев.

Най-накрая Идън се предаде и потърси синята фланелка, с която спеше. После взе лампата и отиде в другата стая да се преоблече.