Джаки Мерит
Смутен покой (3)

Трета глава

Идън бе изтощена до крайност. Нервите й не издържаха. Въпреки това, тя бавно свали якето си и го закачи в килера.

— Не можах да намеря кобура и патрондаша ти. Снегът ги е затрупал.

— Чудесно, направо страхотно! А коня ми?

— Не видях никакъв кон — пулсът й бе започнал да се успокоява и тя вече дишаше по-равномерно.

— Влетя в хижата, сякаш навън нещо те изплаши.

— Наистина се поуплаших малко.

— Да не си видяла таласъм? — ухили се Дев.

— Не говори глупости! — тя се накани да излезе. — Трябва да разпаля огъня. Имаш ли нужда от нещо.

— От малко бренди на първо време, скъпа.

Скъпа… Сигурно е пиян, помисли си Идън.

— Алкохолът ще помогне ли раната ти да заздравее по-бързо?

— Поне няма да навреди. Докато лежах тук, се сетих нещо. В хижата няма друго легло, нали?

— Е и?

— Къде ще спиш тази вечер?

Идън усети по тона му накъде бие.

— Май се възстановяваш доста бързо. Може би не трябва да се безпокоя за теб.

— Не се ли радваш, че се чувствам по-добре?

— В момента си под въздействието на брендито.

— Защо не го опиташ. Ще те накара да забравиш всичките си проблеми, скъпа.

— Проблемите ми са си моя работа. А сутринта към твоите ще се прибави и махмурлукът.

— Не ме поучавай, момиче! Не и тази вечер. Не съм в настроение да слушам проповеди. Налей ми от брендито и после ходи, където искаш.

Идън неохотно отвори бутилката и напълни чашата в треперещата му ръка. После бързо се махна от стаята.

След като разпали огъня и сложи в печката един голям пън, тя отиде в миниатюрната кухня и сложи да стопли вода в чайника. Все още не бе в състояние да хапне нещо, но чаша чай щеше да й дойде добре.

Джес Грифит, старият каубой, който я доведе тук, щеше да дойде чак след дванадесет дни, а Девлин Страйкър все пак се нуждаеше от квалифицирана медицинска помощ.

Идън отиде в дневната с чая и седна близо до печката. Вятърът навън виеше и гредите на хижата злокобно проскърцваха. Огънят не бе в състояние да затопли стаята и след малко тя остави чашата и отиде в спалнята да види как е раненият.

Девлин Страйкър отново се бе унесъл в трескав сън, изпуснал на леглото празната чаша. Идън с въздишка я остави на масичката и го зави. В спалнята беше много по-студено от дневната и тя дръпна завивките до брадичката му. За себе си остави едно одеяло, с което някак си да изкара до сутринта. Леко докосна челото му и провери дали има температура. Горкият човек! Сигурно тази сутрин си е нямал и най-малка представа, че ще бъде ранен от някаква жена. Колко непредвидим е човешкият живот, помисли си тя.

След като угаси светлината, Идън се върна в дневната с единственото одеяло, останало за нея. Намали пламъка на лампата, настани се на един стол и се загърна. Наистина беше по-добре, че няма легло за нея. Не биваше да оставя в този студ огънят да угасне, дори Страйкър да не беше ранен. Щеше да поддържа огъня и да подремва в паузите.

Идън се питаше какво ли я чака на другия ден и дали някой щеше да потърси Страйкър. Опасяваше се бурята да не продължи много дълго и виелицата да направи пътя до хижата непроходим.

Наложи си да не мисли за това. Надяваше се някой да дойде и да прибере нея и Девлин Страйкър. Два дни в тази пустош й бяха предостатъчни.

Когато започна да се зазорява, Идън с радост стана от стола. Всичките й мускули бяха схванати и я боляха. Погледна разтревожено през прозореца и отново разпали огъня. Забеляза, че дървата са на свършване. Навън имаше цяла купчина, но трябваше да се внесат в хижата. Някак си щеше да преодолее болките в ставите, но снегът беше натрупал и продължаваше да вали.

Тя надзърна в спалнята и когато видя, че Страйкър е буден, влезе.

— Продължава да вали, нали? — мрачно попита той.

— Да — Идън отиде до прозореца и дръпна грубата синя завеса, за да може да се увери сам. — Снегът е дълбок около половин метър. Как се чувстваш?

— Не питай! — Дев притвори очи. — Трябва да стана.

— Не можеш ли да почакаш, докато проправя пътека до тоалетната?

— Ти? — засмя се снизходително Дев. — Не вярвам да имаш представа как се рине сняг?

След всичко случило се и безсънната нощ, Идън не беше в настроение за язвителни забележки.

— Имам мозък в главата и две здрави ръце. Според мен това е единственото условие, за да можеш да ринеш сняг или да яздиш кон.

— Май не си в настроение днес, а?

Идън отиде в килера и облече якето.

— Имам си причини, господин Страйкър. Нуждаеш се от спешна медицинска помощ, а ми се струва, че не го осъзнаваш.

— Обичаш да даваш наставления.

— Защото ти явно се нуждаеш от такива — отвърна тя и отвори чекмеджето на шкафа. Не бе предвидила ръкавици в багажа си, но взе чифт къси чорапи, които можеха да й послужат вместо тях. — Ще ми отнеме двадесетина минути — съобщи тя и го остави да се оправя сам.

Добре че в хижата има инструменти, помисли си Идън, когато влезе в килера за лопата.

С три загребвания на лопатата разчисти снега пред входа и се зае с пътеката. Вятърът беше утихнал и тя не почувства студ. Падащият сняг бе толкова красив в тишината и сякаш потуши бурята в душата й. Усилието раздвижи кръвта й. Тя се навеждаше, загребваше и изхвърляше енергично, докато широката тридесетина сантиметра пътека стигна до тоалетната.

Със зачервени страни и сняг в косите, Идън се върна към хижата. Изтърси обувките си, заби лопатата в купчината сняг до вратата и влезе вътре. Първо трябваше да се погрижи за Дев, да направи закуска, да внесе дърва за печката, да превърже раната му… Списъкът нямаше край.

Идън влезе в спалнята и се закова на място. Дев бе успял да вземе панталоните си от килера и се мъчеше да ги обуе. Стори й се много блед и измъчен.

— Трябваше да ме изчакаш да ти помогна — укори го тя.

Погледът му беше мрачен и изпълнен с ярост. Беше разбрал колко е безпомощен и това никак не му се нравеше.

— Нямам намерение да прекарам живота си в това легло.

— Разбира се. Но трябва да лежиш, докато се пооправиш поне малко. Не ти ли се е случвало да бъдеш на легло досега?

— Досега леглата са ми служили за сън и за любов.

Идън се изчерви и отиде за ботушите и ризата му.

— Дали няма да се намери някакво яке.

— Не, но има една стара жилетка, която ще свърши работа.

Идън помогна на Дев да си обуе ботушите и ризата и закопча зелената размъкната жилетка.

Дев се изправи и лицето му се сгърчи от болка. Не искаше някаква жена да го води до тоалетната.

— Нямам нужда от помощ — спря я грубо той.

— Навън е хлъзгаво. Може да паднеш.

— Иначе може да паднем и двамата. Ще се справя.

Идън не бе убедена в това и остана на входа, докато той стигна до тоалетната. Влезе вътре и когато го чу да излиза, отвори вратата и го запита загрижено:

— Добре ли си?

— Отлично — отвърна с раздразнение Дев.

Това си беше чиста лъжа. Виеше му се свят, коленете му се подгъваха, повдигаше му се и раната го болеше нетърпимо. А той бе познал болката. Като по-млад беше участвал в родео състезания и веднъж си счупи крака, а друг път — ключицата. Аспиринът и брендито бяха облекчили за малко страданията му, но действието им отдавна бе преминало.

Той се затътри към спалнята с усещането, че ако не се добере навреме до леглото, ще се строполи на пода. Когато стигна вратата си спомни нещо и се обърна към Идън.

— Къде спа снощи?

— Ей там — отвърна тя и посочи стола до печката.

Дев изруга. И на нея понякога й се случваше да ругае, но не можеше да съперничи на Девлин Страйкър.

— Никога не съм чувала подобни гадости! — кресна Идън, вбесена от думите му. — Престани!

Дев я изгледа учудено. Очите й бяха светлозелени, косата — влажна и леко къдрава. Дори след безсънната нощ тя изглеждаше свежа и красива. Прекалено красива. Ако не беше толкова слаб и безпомощен, щеше сам да се увери дали е такава моралистка, за каквато се пишеше. Силите му стигнаха само да промърмори:

— Как можа да ме простреля такова кречетало като теб. Защо не вземеш да млъкнеш? Не съм в настроение за…

— Настроението ти не ме интересува, Страйкър — прекъсна го Идън. — То винаги е едно и също и те уверявам, че не е особено приятно. Направих какво ли не, за да ти угодя, но не получих и капка благодарност от твоя страна.

— Трябва да ти благодаря, че ме простреля ли?

— Знаеш много добре, че не беше нарочно. Достатъчно виновна се чувствам, за да слушам обвинения и ругатни.

Дев изведнъж залитна и се хвана за вратата. Идън се втурна и го сграбчи за ръката. Беше твърде замаян, за да я отблъсне.

— Легни! — заповяда тя и го заведе до леглото. Той се свлече върху постелята и затвори очи. — Ще направя закуска и ти ще ядеш, дори ако трябва да я натъпча в устата ти. Идън издърпа ботушите му и го зави така, както беше с дрехите. — Докато приготвям закуската, си помисли за останалите единадесет дни!

— Какво искаш да кажеш?

— Ще бъдем затворници в тази хижа и през следващите единадесет дни, освен ако някой не дойде да те потърси. Тогава ще ме вземат. Единадесет дни и нощи! Не е ли по-разумно да бъдем добри един с друг, отколкото да се обиждаме при всяка възможност.

Дев продължи да съзерцава вратата дълго след като Идън Харкорт излезе с достойнство от стаята.

Закуската се състоеше от палачинки с кленов сироп, бекон и горещо кафе. Тя настоя да му я поднесе в леглото и той не се възпротиви. Погълна всичко.

Според него бурята нямаше да продължи дълго. Пролетните бури бяха капризни, изненадващи и силни, но краткотрайни. А работниците сигурно вече го търсеха, въпреки снега. Ред сигурно вече се бе притеснил.

Ред Лъдлоу живееше в ранчото още преди Дев да се роди. Беше доста над седемдесетте и никой не знаеше кога се е нанесъл от пристройката за работниците в къщата на собствениците. Дев предполагаше, че това е станало още преди да е бил роден или докато е бил пеленаче, защото в неговите спомени Ред представляваше неделима част от къщата. С напредването на годините и особено след смъртта на майката на Дев, Ред Лъдлоу постепенно пое домакинството в свои ръце. Този въпрос никога не се обсъждаше, главно заради свадливия характер на старчето. Дев знаеше, че старият каубой презира домакинската работа и гледа на нея като на унижение.

Ред не търпеше възражения по въпроса за чистотата. Къщата не тънеше в мръсотия, но един по взискателен поглед би открил много нередности. За сметка на това, Ред нямаше нищо против готвенето и се справяше прилично.

Ранчото беше обитавано изключително от мъже. Каубоите на Страйкър бяха сезонни работници — грубовати и неприказливи. Бяха сплотени и лоялни един към друг и най-вече към Дев. Сигурно вече се тревожеха.

Дев се намръщи. Нямаше да намерят следите му в снега, който продължаваше да вали. Вятърът бе поутихнал, но снежинките се сипеха безспир и бързо натрупваха преспи.

Закуската му се отрази добре. Докато Идън тракаше с чиниите в кухнята, той се замисли.

Отдавна не беше срещал жена като Идън Харкорт. Откакто завърши колежа, може би. Тя му припомни колко нежни са истинските жени. Каква коса! Човек можеше да умре щастлив, заровил ръце в нея. И тялото й… Как ли изглеждаше без дрехи? Единадесет дни, хм!

Дев едва не подскочи при внезапното появяване на Идън. Тя носеше чаша вода и аспирин.

— Заповядай. Изпий хапчетата!

— Благодаря.

Благодаря?! Идън се учуди, че чува тези думи от него и отвърна по навик:

— Няма защо. Ще донеса дърва. После ще погледнем раната ти и ще те изкъпем.

— Ще ме изкъпеш ли, скъпа?

— Идеята ти харесва, нали? — отвърна Идън, без дори да се изчерви.

Вече знаеше как да се справя с Девлин Страйкър. Той беше крайно раздразнителен и заядлив и явно изпитваше някакво извратено удоволствие, като я караше да се чувства неудобно. Нямаше опит с мъже като него.

— Да си призная честно, никога не ме е къпала красива жена като теб, но ми звучи добре.

Красива? Идън си мислеше, че вече никога няма да се изчерви пред него, но лицето й пламна. Дев и този път я бе надхитрил.

— Разкарай тези мръсни мисли от главата си, Страйкър! Имам намерение само да ти донеса леген с вода и сапун. Можеш и сам да се изкъпеш — тросна се тя и излезе от стаята с пламнали страни.

В знак на протест, Идън накара пациента си да я чака, докато тя самата се изкъпе. Влезе в спалнята само веднъж — за да си вземе чисти дрехи. Хвърли на Дев злобен поглед в отговор на присмехулното му изражение, но това изглежда не го впечатли. Кикотенето му караше кръвта й да кипи и докато се къпеше, тя дълго разсъждава над положението си. Той беше невъзможен, истински досадник. Ако трябваше да простреля някого, защо това не беше някой кротък и добър човек? Дев определено не беше такъв. Той може би дори си гризеше ноктите за удоволствие.

Със страдалческа въздишка Идън занесе един леген с топла вода в спалнята. Аптечката беше все още на масичката. Тя остави водата и се обърна към Дев.

— Ще трябва да сменим превръзките.

Погледът му премина по цялото й тяло, върна се обратно нагоре и се спря върху гърдите й. Беше облечена в тъмнозелени велурени панталони и целомъдрена блуза с дълги ръкави, под която обаче се криеше тяло на истинска жена.

— Ти наистина си красива — рече той, учуден, че това, което беше казал само за да я подразни, е истина.

Тя проследи погледа му и топлина заля гърдите й. Реакцията на собственото й тяло учуди Идън. Очакваше грубости от страна на Дев, но не беше подготвена за поглед, изпълнен с такава първична страст. Не й се подиграваше. Изглеждаше по-зашеметен и от нея.

За няколко секунди я обхвана объркване и тя отново му обърна гръб и отиде за аптечката.

— Трябва да сменим превръзките.

Странна възбуда беше обхванала Дев и гласът му прозвуча дрезгаво:

— Направи това, което смяташ за необходимо.

Той отметна завивките и започна да разкопчава жилетката си.

Единственият начин да се приближи до него беше да седне на леглото и Идън неловко приседна на ръба. Докато му помагаше да съблече жилетката и ризата, избягваше да го поглежда в очите.

— Ще бъде по-лесно, ако можеш да се изправиш малко — тя с изненада долови дрезгавия трепет в гласа си.

— Мога — хладно заяви Дев.

— Така е по-добре — каза тя, след като Дев се изправи и оправи възглавниците, за да може той да се облегне.

Измъчваше я мисълта, че трябва да свали превръзките и да прегледа раната. Най-много се страхуваше да не се е инфектирала. Можеше да му дава неохотно бренди и аспирин, да пренебрегва саркастичните забележки и ругатните — дори да понесе унищожителния му поглед, но не знаеше как да постъпи при евентуална инфекция на раната.

Дев затвори очи при първия допир на пръстите й до бинтованото му рамо. Но ако не зрението, то обонянието му долавяше близостта й. Почувства топлината, чу дишането й и усети приятния аромат на чистота и цветя, носещ се от нея. Мъчителни мисли се въртяха в главата му. Колко ли болка ще трябва да понесе, преди тя да се наведе над него?

Бинтовете му бяха свалени и той я чу да казва:

— Слава Богу, раната изглежда добре!

— Съмняваше ли се?

— Не… Разбира се, че не — излъга тя. — Ще сложа малко антибиотична паста и отново ще я превържа.

Сега действаше по-уверено.

— Ако искаш да се избръснеш, има самобръсначка.

— Добре.

— А ако искаш чисти дрехи — не мога да направя нищо друго, освен да изпера тези на теб. Няма да отнеме повече от няколко часа да изсъхнат до печката.

Уханието й подлудяваше Дев. То бе клопка, в която би се хванал всеки мъж.

— Панталоните ми не се нуждаят от пране — сопна се Дев.

— А бельото ти?

О, по дяволите! Тази привлекателна, приятно ухаеща, жена искаше да изпере бельото му. Пълна безизходица.

— Прави каквото искаш — примирено рече той.

Идън внимателно залепи последното парче лейкопласт.

— Готово — съобщи, без да обръща внимание на не дотам приятната му забележка. — Следва миене.

Тя стана от леглото и донесе легена.

Експедитивността й дразнеше Дев. Тя не знаеше как се цепят дърва, как се проправят пъртини в снега и как се топли вода на печка с дърва, а вършеше всичко това, без да протестира и превиваше крехкия си гръб под непосилния физически товар. Е, вярно, все пак протестираше, но само срещу алкохола и ругатните му.

Беше му писнало да бъде измъчван от болки и безпомощен заради нейната непохватност и разсеяност. Не можеше да понася прекомерната й загриженост. Трябваше да се чувства виновна и ако не й харесваха пиенето и ругатните му — толкова по-зле за нея!

— Налей ми малко бренди! — нареди й грубо.

Идън направи гримаса на отвращение.

— Още няма десет часа.

— Дай ми проклетата бутилка или ще си я взема сам!