Джаки Мерит
Смутен покой (11)

Единадесета глава

След няколко минути хижата изчезна от погледите им. Накъдето и да погледнеше, Идън виждаше само дървета. Как ли Дев разбираше в коя посока трябва да вървят? Дори да имаше някакви следи, те бяха погребани под тонове сняг.

Той вървеше напред и ледената кора поддаваше под тежестта му. Идън беше по-лека и за разлика от него не потъваше.

Най-голямата опасност за нея представляваше ледът. Разтопеният сняг от предишния ден бе замръзнал отново през нощта и имаше участъци гладки като огледало. Понякога само клоните на дърветата я спасяваха от сериозно падане. Веднъж върху нея се изсипа цяла купчина сняг от разклатеното дърво и при шума, Дев се обърна.

— Добре ли си?

— Заледено е — извика тя, едва успявайки да се задържи на крака.

Усмивката му не бе особено ласкава.

— Внимавай на откритите места, където вчера слънцето е разтопило снега! — предупреди я той.

— Ти също — отвърна Идън и внимателно пусна клона.

Не смееше да си помисли какви последствия можеше да има едно падане за Дев. Забеляза, че той върви внимателно и се старае да не движи лявото си рамо. Съвестта започна да я гризе — тя бе дала идеята да тръгнат, а изобщо не бе помислила за раната му.

Беше изминал близо час от началото на прехода, а Дев не показваше никакви признаци на умора. Идън реши, че той е по-добре, отколкото си е мислила. Тя се бе задъхала и имаше нужда от почивка. Краката й бяха замръзнали, а усилията, които полагаше да се задържи на заледения сняг или да се измъкне от еднометровите преспи, я бяха изтощили.

Накрая тя не издържа и седна задъхана на един голям камък, подаващ се от снега.

— Дев, почакай! — извика тя.

Той се обърна.

— Какво се е случило?

— Нуждая се от няколко минути почивка, за да си поема дъх. Ще ми дадеш ли малко вода?

— Разбира се — Дев отвърза бутилката и й я подаде.

— Какво разстояние сме изминали досега? — при вида на нетърпението в очите му, тя добави: — Знам, че ни предстои дълъг път, но в тази гора не мога да преценя разстоянията.

— Изминали сме около километър и половина.

— Километър и половина? За цял час?!

— Придвижването става бавно, Идън. Предупредих те.

— Не се оплаквам. Просто съм изненадана.

С това темпо им оставаха още десет часа път. Сърцето на Идън се разтуптя от притеснение при тази мисъл. Тя с безпокойство гледаше как Дев съблича пончото си.

— Какво правиш?

— Става топло. Не искам да се изпотя.

— Защо? — попита притеснено тя.

— Защото когато отново се застуди, ще умра от студ с мокрите дрехи. Топло ли ти е?

— Не особено.

— А на краката?

— Замръзват — призна с неудоволствие Идън.

— Събуй обувките и чорапите!

— Какво?!

— Само за няколко минути.

Докато Идън се събуваше, Дев коленичи в снега. Изведнъж тя разбра какви са намеренията му. Той взе единия й крак в скута си и започна да разтрива другия.

— Божествено! — възкликна тя.

— Просто трябва да се раздвижи кръвта.

Изведнъж той вдигна глава и Идън забеляза израз на болка по лицето му. В ъгълчетата на устата му имаше малки бръчици.

— Добре ли си? — попита загрижено тя.

— Да — отвърна Дев, без да я погледне.

Не се чувстваше добре и Идън разбра, че трябва да направи нещо. Здравият разум й диктуваше да признаят провала си и да се върнат в хижата. Но подозираше, че ако му спомене нещо подобно, той ще се направи на силния мъж и ще й се присмее. Тя реши да се покаже разколебана, за да го убеди да се върнат, без да нарани мъжкото му достойнство.

— Не трябваше да идвам. Съжалявам — промълви Идън с колеблив тон.

— Вече е малко късно — каза рязко той и започна да разтрива другия й крак.

— Може би трябва да се върна. Мога да вървя по следите, които сме оставили.

— Сериозно ли говориш? — намръщи се Дев.

— Няма опасност да се загубя, нали?

— За повечето хора няма. Но за теб — не съм сигурен.

— Дев, просто не вярвам да издържа още десет часа.

Той приклекна, очевидно объркан от ситуацията.

— Не се притеснявай. Ще тръгна обратно.

— Защо, по дяволите, не ме послуша снощи?

— Не ставай груб! Съжалявам, че не съм достатъчно издръжлива.

— Обуй се!

Дев стана и погледна напред към безкрайната снежна пустош. Не смееше да я остави да се прибира сама. На някои по-заледени места следите не бяха достатъчно ясни. В края на краищата, идеята й не беше чак толкова лоша. Чувстваше се ужасно. На моменти му причерняваше от пулсиращата болка в рамото. Мисълта да полегне го изкушаваше.

Ала все пак беше с цяла миля по-близо до ранчото. Щеше да е цяло мъчение, но всяка стъпка щеше да го приближава към спасението. Нейното и неговото.

— Добре. Ще те придружа — обяви ядно той.

— Няма нужда. Наистина. Не съм чак толкова глупава, че да не мога да се върна по следите.

— Не съм казвал, че си глупава. Просто не си опитна.

Идън се ядоса на обидната му забележка и съвсем забрави, че целта й е да го накара да се върне с нея в хижата.

— Как ме нарече?

— Какво лошо има в това?

— Това е едно от основните ни различия, Дев. Никога не разбираш какво лошо или обидно има в думите ти.

Идън го стрелна с убийствен поглед и пое обратно, без да се интересува дали той ще я последва, или не.

— Трябва да те оставя да се загубиш в гората. Заслужаваш го! — извика Дев и тръгна след нея.

— Нямам нужда от услугите ти.

— Няма да познаеш услугата дори тя да изскочи от някоя снежна преспа и да те ухапе по крака. Проклета жена! — изруга под нос той.

— Чух те. Може да съм проклета, ала ти си много по-лош от мен. Няма по-упорито, опърничаво и егоцентрично създание от мъжа. А на всичко отгоре съществуват и екземпляри като теб, които достигат висините на самолюбието и магарешкия инат. Вие, господин Страйкър, сте самият Дявол и сте на върха на тази позорна класация.

— Кой прояви магарешкия си инат снощи? А тази сутрин? Кой настояваше да дойде, макар добре да знаеше, че няма да издържи?

Идън стисна зъби, за да не му кресне защо играе тази унизителна роля. Все още се чувстваше отговорна за състоянието му.

Тя вървеше по-бързо от Страйкър и когато се обърна, видя, че той я следва на около стотина метра. Горда от себе си, Идън реши да продължи със същото темпо. Щеше да му даде да разбере.

Следващия път, когато се обърна, Дев беше изостанал още повече. Тя се намръщи и спря. Той се придвижваше твърде бавно. Дали не му беше зле?

Идън прехапа устна и продължи напред, но този път много по-бавно. Защо ли хората на Дев не ги бяха открили още. Къде ги търсеха?

Тя вървеше замислено и отначало не усети заплашителното полюшване на дърветата вляво от нея. После забеляза нещо с периферното си зрение. Веднага се обърна натам, нададе писък, който можеше да смрази кръвта, и се втурна напред.

— Идън!

Тя чу вика на Дев, но бе изпаднала в паника и продължи да тича. Едва си пое дъх и извика:

— Мечка!

Нямаше представа накъде бяга. Искаше само да се измъкне.

Изведнъж снегът под краката й поддаде. Тя пропадна, прекатури се и се затъркаля надолу. Устата и очите й бяха пълни със сняг. Удари се в един дънер и зашеметена от удара, продължи да се търкаля, докато не усети болката от приземяването.

Дев забеляза как малката кафява мечка побягна в противоположната посока дори по-бързо от Идън. Забрави болката в рамото си и всичко друго и се затича към мястото, където Идън бе изчезнала. Сърцето му щеше да се пръсне от страх.

Едва успя да се задържи на ръба на долчинката. Снегът беше разоран и браздата стигаше до някакъв сив вързоп по средата на склона. Идън лежеше по гръб и не мърдаше.

— Идън! Чуваш ли ме? — извика той.

Тя бе вперила очи в небето и се опитваше да си поеме дъх.

— Чуваш ли ме, Идън?

Думите проехтяха между дърветата и очите й потърсиха източника. Дев я гледаше от ръба на стръмния склон. При втория си опит да проговори тя успя.

— Да, чувам те.

Дев се огледа, за да прецени ситуацията. Ако не беше така безпомощен, щеше да се спусне надолу при нея и да разбере дали не се е наранила. Той разхлаби края на въжето около кръста си и започна да го развива.

— Ранена ли си?

Идън вече беше вдигнала ръка, за да опипа едно топло и влажно място на челото си. Едва сподави стона си при вида на кръвта.

— Идън, огледай се внимателно. Можеш ли да движиш ръцете и краката си?

— Мисля, че да — след секунда тя отново му извика: — Пукнала съм си главата.

— Можеш ли да седнеш?

Главата й започна да пулсира и тя затвори очи с желанието да се отпусне.

— Идън? Опитай се да седнеш!

— Добре — прошепна тя си наложи да отвори очи. Виеше й се свят.

— Стой на място! Встрани от теб има стръмнина.

Тя се вцепени при вида на петнадесетметровата пропаст, която завършваше в заледен ручей. Беше на края на издатината.

Стомахът й сякаш се преобърна и тя погледна нагоре към Дев. Изглеждаше така далечен и недостижим. Разбра, че е зашеметена от удара.

— Стой така, Идън! Просто остани на мястото си! Ще ти хвърля края на въжето. Завържи го здраво около кръста си!

От очите й бликнаха сълзи. Идън ги избърса и седна в снега.

Краят на въжето падна до нея. Тя го хвана и го уви около кръста си. Не бе специалист по възлите, но успя някак си да завърже въжето.

— А сега какво трябва да направя?

Промяната в гласа й го накара да се намръщи. Страхуваше се, че тя ще е твърде слаба, за да му помогне, а заради раната той трябваше да върши всичко с една ръка.

— Слушай внимателно! Завързал съм другия край на въжето за едно дърво. Можеш вече да се изправиш. Разбра ли? Дръж се за въжето и се изправи с негова помощ!

Идън кимна. Тя сграбчи въжето и се изправи на крака, като внимаваше да не гледа към пропастта отдясно. Усети силна болка в дясната китка, а когато започна да се придвижва и в левия хълбок. Беше ожулена на много места, но нямаше нищо счупено.

Дев отново започна да й дава напътствия.

— Ще се изкачиш нагоре по склона, Идън. Не гледай назад, а към мен! Ако се подхлъзнеш не се страхувай! Каквото и да стане не изпадай в паника! Докато се изкачваш, ще придърпвам въжето, така че винаги да е изпънато. Разбираш ли?

— Никаква паника — заповяда си тя, а на Дев извика: — Разбирам.

Дев се притесняваше дали Идън е завързала добре въжето. Тя изглеждаше така безпомощна.

— Обичам те! — прошепна той и хвана здраво въжето. — Готова ли си?

— Готова съм.

Идън започна да се изкачва нагоре, като се придържаше за въжето. Не изпускаше Дев от погледа си и с всяка крачка тя се приближаваше все повече и повече.

Изведнъж Идън загуби опора и увисна на въжето. Не се уплаши. Заби пети в снега и си придаде спокоен вид.

За разлика от нея, Дев примря от страх. Започна да се поти и вложи цялата си сила, за да държи въжето опънато. Използваше и двете си ръце, въпреки болката. От устните му бълваше богохулствена смесица от молитви и ругатни.

— Добре се справяш — извика той.

Идън почувства, че ще успее да се изкачи по стръмния склон. Дев й вдъхваше сила, а всяка стъпка го доближаваше до нея. Искаше да е с него — в прегръдките му. Започна да се пита какво ли ще й каже, когато вече е в безопасност. Това щеше да е от особено значение за нея. Не можеше вече да отрече, че го обича.

— Само още малко — окуражи я Дев. — Бавно. Справяш се отлично, скъпа, наистина отлично.

Идън дишаше тежко. Ръцете я боляха от умора, а за ожулванията изобщо не се и замисляше. Погледът й не се откъсваше от Дев. Движенията й бяха като на робот — едната ръка над другата по въжето, стъпка, после още една…

След цяла вечност тя забеляза, че Дев протяга към нея ръка. Идън се вкопчи в нея и погледите им се срещнаха. Видя сълзи в очите му и й се стори, че ще се разплаче.

— Само още няколко крачки — прошепна той дрезгаво.

— Ще се справя.

— Знам. Ти си страхотна, скъпа!

С общи усилия двамата се прехвърлиха през ръба на склона. Идън се просна в целия си ръст и затвори очи. Дишането й причиняваше болка, но вече се чувстваше в безопасност. Почувства как Дев хвана ръката й и отвори очи.

— Добре съм — каза тя и видя облекчението в очите му.

— Добре си се подредила.

— Доколкото си спомням, се блъснах в някакво дърво. Ще трябва ли раната да се зашие?

Дев огледа удареното място, после взе шепа сняг и го притисна към отока.

— Сигурно ще се подуе, но раната не е опасна. А останалите части от тялото ти?

— Китката ме боли — Идън вдигна дясната си ръка.

Дев запретна ръкава на пуловера и изруга при вида й.

— Сигурно е изкълчена. Как, по дяволите, успя да се изкачиш по въжето с тази ръка?

— Н-не знам. Просто се налагаше.

Той я грабна в прегръдките си.

— О, Господи, едва не умрях, когато те видях да падаш от ръба. Съжалявам, скъпа! Наистина съжалявам!

— Няма за какво, Дев. Ти не си виновен.

— Трябваше да съм близо до теб. Бях ти ядосан, но бях сигурен, че ще се отклониш от следата.

— Видях мечка — прошепна тя.

— Знам. И аз я видях. Побягна по-бързо и от теб.

— Наистина ли?

— Като че я гонеха триста дяволи.

— Омръзна ми да съм страхливка, Дев. Невежеството ми е истинската причина. Не познавам тази земя и затова се страхувам от нея. И заради това едва не убих и двама ни.

В един момент двамата се спогледаха и се разсмяха.

— Не е смешно, Дев.

— По-добре е да се смеем, отколкото да плачем — каза мъдро той. — Хайде! Чака ни дълъг път.

 

 

Когато стигнаха до хижата, Дев вече едва вървеше. Идън чувстваше тялото си разнебитено, но най-неприятно бе усещането от буцата на главата й, изкълчената китка и натъртения хълбок. Двамата отидоха направо в спалнята, събуха се и се проснаха върху леглото с радостни възгласи. Не помръднаха до късно следобед.

Идън изстена при първото си движение. Всеки сантиметър от тялото я болеше. Тя отвори очи и видя прашинките танцуващи на светлината на един слънчев лъч. Отвън се чуваше капчука.

Споменът за провала не бе особено приятен, но този опит я накара да се замисли. Независимо кога щяха да ги спасят, тя трябваше да приеме чувствата си към Дев.

Той все още спеше. Горкият човек. Идън Харкорт му се отразяваше доста зле на здравето. Как можеше да е влюбен в жена, която постоянно го поставя в опасни ситуации?

Той беше идеалният любовник. Освен това умееше да я забавлява и притежаваше завидно красноречие. С него щеше да укрепи волята и издръжливостта си. Нямаше да се страхува от нищо.

Алтернативата бе да се върне във Вашингтон и да го забрави.

— Здравей!

Идън обърна глава и видя, че Дев я наблюдава.

— Здравей! Как се чувстваш?

— Много по-добре. А ти?

— Боли ме на хиляди места.

— Обърни си малко главата, за да видя цицината.

Тя се подчини.

— Всичко е наред. Как е китката ти?

— Подута.

Идън вдигна дясната си ръка. Дев я пое и се намръщи при вида на посинялата подута китка. Пулсът й се учести.

— Дев — промълви тя, — мислех си…

— За какво, скъпа?

— Искам да видя ранчото ти.

Дев я погледна.

— Аз също. Толкова неща преживяхме с теб, Идън.

— Знам. Днес ми спаси живота.

— А ти спаси моя преди седмица.

Това беше малко странно виждане. Идън се усмихна замислено и докосна устните му.

— И двамата се променихме, нали?

— Влюбихме се един в друг.

— Дев, все още не мога да ти обещая нищо.

— Но вече си по-отстъпчива.

— Не знам. Всичко днес изглеждаше толкова… първично. Когато бях на ръба и те видях там горе, знаех, че нещата ще се оправят. Гледах към теб през цялото време, докато се изкачвах. Благодарна съм ти, че не ми показа каква идиотка съм.

— Ти побягна от страх.

— Неоснователен страх. Вече никога няма да бягам.

— Дори и от мен?

— Дори и от теб.

Той изръмжа и зарови глава в косите й.

— Искам да се любим — прошепна дрезгаво. — Без кошмари и без бренди. Но и двамата май сме в ужасна форма. Но сме чудесна двойка, нали? — усмихна се криво Дев.

Идън се засмя и възкликна:

— Ох! Дори смехът ми причинява болка.

Дев я погали.

— Всичко ще бъде наред, любов моя.

— Да — прошепна тя в отговор.