Джаки Мерит
Смутен покой (12)

Дванадесета глава

Докато Идън куцаше из стаята, за да разкърши схванатите си стави, Дев тършуваше из кухненските шкафове. Накрая той извади някакъв полуфабрикат с ориз и едно пакетче чай — това щеше да бъде цялата им вечеря.

Идън спря и се вторачи в пакета с ориз.

— Сигурен ли си, че можеш да готвиш?

Дев бе настоял да приготви вечерята, за да не натоварва тя подутата си китка.

— Кучето има ли бълхи? — подигра й се той. — Папата католик ли е?

Идън се засмя и седна на стола до кухненската маса.

— Добре. Няма да ти се бъркам.

Дев започна да чете на висок глас указанията.

— Една супена лъжица масло или маргарин се разтапя в… — той вдигна очи. — Имаме ли масло или маргарин?

Идън мрачно поклати глава.

— Хм.

— Има съвсем малко олио в една бутилка в шкафа — каза тя.

— Дали е подходящо за целта?

— Въпросът е оризът леко да се задуши в мазнината. Няма да има аромата на масло, но както и да е.

— Чудесно.

Докато Дев се занимаваше с газовия котлон, Идън го наблюдаваше внимателно. Той бе грубоват, но естествен и прям — истински мъж. Освен мъжественост, Дев притежаваше интелект, чувство за хумор, беше нежен, мил и загрижен — нещо, в което имаше възможност да се убеди сама.

— За какво си се замислила?

Идън се сепна и се усмихна.

— За теб.

Той повдигна вежди учудено.

— Несъмнено за това какъв любовник съм.

— И за това.

Дев отпусна лъжицата, с която разбъркваше ориза.

— Как мога да готвя, когато говориш така?

— А аз как се справях. От нощта, когато заедно с панталоните смъкнах и слиповете ти, постоянно съм като на тръни — Дев се приближи до нея и я целуна. — Ти си мръсник! Разбрах го още в мига, когато дойде в съзнание.

— Мръсникът и красивата госпожица — промълви замислено Дев. — Тази комбинация винаги води до взрив, скъпа. Но… ред е на вечерята.

Той се върна при котлона и се въоръжи с лъжицата.

Когато за пръв път седнаха заедно на масата, навън се стъмваше. Оризът беше вкусен, но не можеше да задоволи апетита им. Идън преглътна при мисълта за един огромен и сочен хамбургер. Явно не бе подходяща за вегетарианка, щом тайните й гастрономически копнежи включваха говеждо месо.

По време на вечерята Дев стана и сложи тенджера с вода на котлона.

— Мисля да се изкъпя — обяви той.

Думите му я накараха да се замисли за предстоящата нощ. Не се бяха ангажирали с някакви обещания, но между тях имаше топлина и привързаност, които се чувстваха.

Идън се облегна назад. Нямаше нищо против още една любовна нощ. Дори в мислите си вече обличаше една от ефирните си нощници. Но все пак чувстваше, че трябва да обсъди някои неща с Дев.

— Дев, трябва да поговорим.

— Добре — съгласи се той.

— Мислил ли си някога как хората ще погледнат на случилото се тук?

— Мисля, че по-важно е дали ни интересува мнението на хората.

— Нямам това предвид. Аз те раних. Дали властите няма да се заинтересуват от случилото се?

— Разбирам какво имаш предвид. Не знам, Идън. Мисля, че е възможно. Огнестрелна рана… — Дев изведнъж щракна с пръсти. — Чакай малко. Ти и аз сме единствените свидетели на инцидента. Ще кажа, че съм се наранил по невнимание.

— Ще излъжеш? По принцип съм против лъжите, Дев.

— И аз, но какъв е смисълът да им кажем истината, ако ще трябва да даваме показания. Та ти дори не държеше пушката, когато тя изгърмя.

— Не може ли да обясним това.

— Разбира се, че можем. Но искаш ли да преминеш през цялата тази процедура?

— Не, естествено. Просто е грозно да се лъже. Все едно, че сме извършили някое престъпление.

— Не сме направили нищо лошо, а просто искаме да защитим правото си на личен живот. Все пак аз съм потърпевшия — или поне до днес бях. Та ти си не по-малко наранена от мен.

— Е, почти — съгласи се Идън.

— Въпросът е, че щом аз не искам да се вдига шум около нараняването, никой друг няма право на това.

Логиката на Дев беше неоспорима и Идън реши да помисли върху това по-късно.

— Ако ни освободят утре, ще ми останат пет дни до края на отпуската ми.

— А на следващия ден само четири. Искаш да ограничиш времето, прекарано с мен ли?

— Не аз го ограничавам, Дев. Просто ти съобщавам фактите.

— Имаш намерение да си тръгнеш оттук след пет дни, независимо от отношенията ни, нали?

— Точно това ме притеснява — въздъхна тя и стана от масата. — Дев, не мога да отрека, че през последната седмица станахме много близки, но трябва да разбереш колко далеч бяхме от цивилизования свят по време на едноседмичната снежна буря. Контактувахме единствено един с друг. Задавал ли си си въпроса дали връзката ни щеше да се развие толкова бързо при нормални обстоятелства?

Дев се приближи до нея и сложи ръка на рамото й.

— Нямаше нужда да си задавам въпрос, чийто отговор вече знаех. Той е „не“, Идън. Не вярвам дали дори щяхме да се сприятелим. Ние сме много различни и за разлика от това, което става във филмите, възпитаните млади дами не се хвърлят в прегръдките на каубоите.

— Това не те ли смущава?

— Виж. Затворени сме тук и това ни даде възможност да избегнем всички формалности на едно запознанство. Погледни само колко време прекарахме заедно. Колко двойки си казват „Здравей!“ и после веднага заживяват заедно? Скъпа, ние се познаваме повече, отколкото хора, излизащи заедно от месеци. Не, това не ме смущава.

— Мислиш, че имаш отговори на всички въпроси, нали?

— Не мисля. Знам. Знам, че те обичам. А ако ти не си влюбена в мен, то поне не си далече от това чувство.

— Дев, моля те! — прошепна тя и го отблъсна.

— Молиш ме какво? Да те целуна или да те оставя на мира?

— Все още не сме във форма.

— Да, знам. Аз съм ранен в рамото, а ти си натъртена на хиляди места. Нали така каза — на хиляди места.

— Е, малко преувеличих.

— Какво би дала за една голяма вана, пълна с топла вода?

— Много.

— И аз. Добре, нека се нахраним. Водата се топли.

 

 

Идън седеше в кухнята, а Дев се миеше в спалнята. В хижата беше студено, но не като през изминалите нощи. Беше напълно приемливо да разделят одеялата и един от тях да спи на пода. Но тя не искаше да спи сама.

— Господи — прошепна тя, когато осъзна, че ако се обвърже с Дев, ще трябва да изостави всичко, което й бе близко и познато и да живее в ранчото му сред животни и чудати мъже.

Изведнъж разбра, че не Дев я отблъсква, а неговата родна земя — Монтана. Почувства силно желание да му каже за това откритие и се втурна към вратата на спалнята.

— Свърши ли вече?

— Излизам след минутка.

Вратата на спалнята се отвори и Дев излезе гол до кръста с леген в ръка. Той го изплакна и й го подаде. Идън разбра, че трябва да избира между живота в Монтана и раздялата с него.

— Гореща ли беше водата?

— Да.

— Дев, би ли могъл да живееш… другаде?

— Във Вашингтон ли? — попита мрачно той.

— Не е задължително. Просто някъде далеч оттук. Можеш ли да си представиш живота по този начин?

— Това е проблемът, нали? Монтана те плаши до смърт.

— Просто не мога да преодолея страха си — прошепна Идън.

— Обичаш ли ме? — той се приближи.

Тя прехапа устна и после кимна. Дев се втурна към нея и я прегърна.

— Господи, какъв проблем. Нали говорихме вече за това.

— Да, но сега ми е толкова неспокойно и напрегнато.

— Нека да помисля. Изкъпи се, скъпа. Ще измисля нещо. Обичаш ме, нали?

— Да — прошепна тя. — Вината не е у теб. Просто се страхувам, Дев — от начина ти на живот и от тази пустош.

— Ще помисля — повтори той.

Идън се измъкна от прегръдките му. Щеше да я почака в леглото, но вече не се чувстваше така безгрижен. Тя изключи газовия котлон и изля водата в легена.

 

 

Идън се приближи до вратата на спалнята с лампа в ръка. Дев лежеше по гръб. Погледът му се отмести от тавана към нея и замисленото му изражение се смени с учудване.

— Идън…

Тя бе облечена в тъмносиня нощница с тесни презрамки, прилепнала на гърдите и дълга до глезените. Както останалото спално бельо, което бе взела в планината, нощницата беше стара. Но за Дев тя бе чудесна. Идън искаше да изглежда женствена, затова разпусна косите си. Когато Дев отметна завивката в знак на покана, тя се изчерви и остави лампата на тоалетната масичка.

— Не я изгасвай! — помоли нежно Дев.

Идън го погледна въпросително.

— Искам да те виждам.

Тя се сети, че газта е на свършване, но пропъди притесненията си и се придвижи на пръсти до леглото. Дев я очакваше и когато седна на леглото, веднага се озова в прегръдките му.

— Ти си най-красивата жена, която съм виждал — прошепна й той. — С тази одежда приличаш на богиня. Обичам те!

Тя въздъхна.

— Ще измислим нещо — увери я Дев, но в гласа му нямаше увереност.

— Няма да е лесно.

— Наистина. Трябва да го желаем много силно.

Той отново я погледна и погали лицето й.

— Изглежда ми нереално.

— Изпитваш същото чувство за нереалност, като мен. Дев, това се опитвам да ти обясня. Тук не е истинският свят. Ние живеем във… вакуум. Можем ли да се доверим на чувства, възникнали при такива обстоятелства. Когато се върнем в цивилизацията, нещата ще се променят.

— Ако позволим това.

— А имаме ли някакъв избор? Дев, там ще има хора — твоите приятели, моите приятели и всички те ще задават въпроси. Дори гледането на новините може напълно да промени отношението ни един към друг.

— Светът е пълен с мъже и жени, но никой от нас все още не е открил партньора си. Идън, преди седмица смятах живота си за напълно приемлив. Ако не бях проследил онази крава дотук, ако всичко това не се бе случило, все още щях да мисля така. Но след като срещнах теб… малката червенокоса жена, всичко се промени. Скъпа, просто не искам и двамата да пропускаме този шанс.

— Имаш ли някаква идея? — попита с надежда Идън.

— Да. Просто ме изслушай, става ли?

— Добре.

Тя се сгуши в него и го прегърна.

— Ти сама призна, че не познаваш Монтана. И не би могла. Ти си дошла със самолет и после са те довели направо в планината. Всичко, което си видяла, е едно летище и най-краткия път дотук. Монтана е най-красивият от щатите. Всеки има някаква отличителна черта — в Аризона е Големия каньон; в Калифорния — Долината на смъртта; Уайоминг се гордее със славната си история — Идън слушаше, без да продума. — Искам да ти покажа Монтана, Идън. Бих желал да видиш Ледника и Йелоустоунския национален парк, мемориала „Къстър“, огромните пшенични полета на североизток. Градовете ни не са големи, но са модерни. В много от тях се усеща духа на стария Запад. Повечето хора са дружелюбни и общителни. Монтана е начин на живот, скъпа. Той е в кръвта ми. Искам да почувстваш всичко това.

— Но…

— Нека довърша. Ако се съгласиш да останеш тук още няколко седмици, ще направиш голяма жертва, знам това. Но и аз съм готов да направя същото. Не съм градски човек, Идън. И все пак съм готов да прекарам известно време във Вашингтон.

— Означава ли това, че би се разделил с ранчото си и Монтана след известно време? — попита предпазливо тя.

— Просто искам да разбереш, че това не е решение, което човек може да вземе за една нощ. Никой от двама ни не познава света на другия. Няма да крия — надявам се, че след като опознаеш Монтана, ще се влюбиш в нея. Бих искал и ранчото да ти хареса. Разказвал ли съм ти за Ред Лъдлоу?

— Не, не се сещам. Кой е той?

Дев й обясни кой е старият каубой и по какъв начин е свързан със семейството му.

— В ранчото има много красиви места и можем да си построим на някое от тях нова къща.

— Доста си помислил по въпроса през тези няколко минути.

— Да. Какво ще кажеш за идеята ми? Имаш ли желание да опитаме?

— Е, въпреки всичко виждам някои пречки.

— Аз също. Може животът на ранчото да не ти хареса. Ами ако побегнеш с писъци още щом го видиш?

— Съмнявам се да стане точно така, но наистина съм способна да направя нещо в този дух. Дев, бих могла да си представя да живея в Монтана, но не и теб във Вашингтон. Ти се нуждаеш от открити пространства.

— Права си. Но съм готов да дам шанс и на твоя свят, скъпа. Искам просто и ти да направиш това за мен.

— А ако никой от нас не успее да се адаптира, ако и двамата не пожелаем да направим тази жертва?

Той докосна лицето й.

— Тогава поне ще знаем, че сме опитали. Винаги има възможност да живеем и на двете места. Някои двойки го правят. И двамата бяхме на мнение, че няма да е лесно. Може би ще трябва да поддържаме две къщи — една на ранчото и една във Вашингтон. Още не съм съвсем наясно, но съм сигурен, че ще направя всичко възможно, за да не те загубя.

Съмнението у нея започна да се стопява и на негово място се появиха вяра и надежда. Той беше силен, умен и решителен. Щяха да се справят с трудностите. Очите й се насълзиха.

— О, Дев — прошепна тя. — Не съм си представяла, че ще те срещна тук. Сигурно предчувствието ме е довело в Монтана.

— Вярвам, че е така, скъпа. Целуни ме! — прошепна той.

Устните й се разтвориха за нежна целувка, която прерасна в дива и необуздана страст.

На следващата сутрин двамата излязоха навън. Дев се намръщи на сивото облачно небе.

— Твърде топло е, за да завали сняг, но мисля, че има вероятност за дъжд. Ако той е силен, снегът ще се разтопи прекалено бързо — каза той на Идън.

— Притесняваш се от наводнение.

— Да — той погледна към хранилището за дърва. — Опасявам се, че изгорихме всички дърва на приятеля ти, Идън. Ще изпратя няколко от момчетата да му насекат.

— Това ще е много мило от твоя страна. Мисля да подменя аптечката и одеялата, които разрязахме.

Идън погледна Дев и видя, че се е съсредоточил.

— Какво…

— Слушай!

Тя нададе ухо и дочу далечно бръмчене.

— Какво е това?

— Чух го и оня ден. Звучи като моторна шейна.

— Твоите хора?!

— Може би.

Двамата стояха и се вслушваха.

— Оттам ли идва? — попита Идън.

— Да, така мисля.

Дев погледна към комина. Сутринта бяха запалили печката за малко, но той отдавна бе угаснал.

— Трябва да направим пушек. Има ли достатъчно дърва?

— Има две цепеници в сандъка.

— Иди и запали огъня. Аз ще намеря малко сурови борови клонки. Ще предизвикат пушек и може да го забележат.

Тя не зададе повече въпроси, а изтича в хижата и с треперещи ръце запали огъня. Дев влезе след малко с наръч зелени клонки. Идън отвори вратичката на печката и той пусна няколко от тях вътре. Печката веднага запуши. Идън затвори вратичката, за да отиде димът към комина. Очите им се срещнаха.

— Може би това е краят на мъките ни — каза тихо Дев.

— Да — прошепна тя притеснена.

Той разпери ръце и Идън се хвърли на врата му.

— Би трябвало да се радвам, но не мога — прошепна тя.

— И аз. Странно, нали?

— Да.

Идън го погледна и дълбоките му сиви очи накараха нещо у нея да се прекърши. Звукът на моторната шейна се усили. Вече нямаше да са зависими един от друг. Щяха да напуснат тази хижа и да се втурнат в устрема на живота. Но вместо радост Идън изпитваше тъга. Дев също — можеше да се прочете в очите му.

— За какво мислиш? — попита го тя.

— За това място. Изведнъж ми стана много скъпо.

— Може, ако нещата се наредят, да дойдем тук отново.

— Би ли искала?

Тя осъзна, че не би могла да откаже нищо на Дев. Чувстваше, че в края на краищата ще си построят къща и ще живеят в ранчото му. Искаше да го представи на родителите и приятелите си.

— Ще донесем много храна.

— Да. Ще го направим, скъпа.

Идън се притисна към него и двамата останаха прегърнати, докато бръмченето на двигателя стана отчетливо. Мъките и изпитанията на последната седмица бяха погребани под множеството приятни спомени. Животът бе странен, но чудесен, и мислите на Идън се насочиха към първата им среща.

— Помислих те за мечка или друга крава — прихна тя. Дев също мислеше за тази необикновена седмица. Ръката й се плъзна към превързаното му рамо. — Завинаги ще ти остане белег.

— Скъп спомен, любима моя. За първата ни среща — очите му проблеснаха. — Някой ден ще разказваме на внуците си как баба им е взела дядо им на прицел.

Идън го погледна с възмущение, но в очите й имаше усмивка.

— Ах ти, проклетнико! Наистина ще го направиш, нали?

Той весело се завъртя заедно с нея, докато им се зави свят. После, по време на една дълга целувка, двамата дочуха пристигането на моторната шейна.

Дев и Идън се спогледаха, без да проговорят и излязоха от хижата, хванати за ръце.