Джаки Мерит
Смутен покой (6)

Шеста глава

Устните на Дев галеха нейните с горещи, но кратки игриви целувки. Сърцето й биеше до пръсване.

— Невъзможен си — прошепна Идън с последни сили.

Не личеше Дев да изпитва болки в рамото, защото и двете му ръце бяха обвити около нея. Идън бе заровила пръсти в косите му и когато той впи устни в гърдите й, тя се оказа безпомощна.

— Дев… Моля те… — успя да прошепне дрезгаво. Той отиваше твърде далеч. — Моля те, спри!

Дев вдигна глава и я погледна. Очите му бяха премрежени, замъглени, пълни със страст.

— Не искаш наистина да спра, нали?

— Напротив. Докъде ще ни доведе всичко това?

— Направо в спалнята, надявам се — отвърна искрено Дев.

Идън трепереше от обхваналия я емоционален шок. И друг път я бяха целували страстно, в края на краищата беше на двадесет и седем години. Но този мъж оказваше необичайна власт върху сетивата й.

— Не искам да се забърквам в любовна история.

— Но май работата отива натам. Не искай от мен да не се вълнувам от една красива жена. Не съм от стомана.

Тя пусна косата му, но не знаеше къде да дене ръцете си.

— Сложи ги на врата ми — подсети я Дев.

— Искам да стана — прошепна Идън, като гледаше да не срещне пламтящия му поглед.

— Защо? Време е да си лягаме.

Яростният й поглед накара Дев да се намръщи.

— Хей, не се оставяй на въображението си. Какво си мислиш, че ще се случи?

— Ти какво си мислиш, че ще се случи след всичко това?

— Ти си виновна, скъпа. Не си пъхай красивото лице пред мен, защото е опасно!

— Не е ли опасно за мен и в леглото?

— Мисля, че нямаме голям избор в настаняването. Спи спокойно! Освен ако не пожелаеш нещо друго, в това легло ще получиш само здрав сън.

Идън не знаеше дали да му вярва. Дори да си беше „пъхала лицето“ пред него, той не трябваше да я прегръща.

Въпреки раната си, Девлин Страйкър беше забавна компания и тя трябваше да му вярва. Налагаше се да живеят, спят и ядат заедно. Хижата беше твърде малка за самостоятелност.

При неговата сила беше цяло щастие, че не е такъв звяр, за какъвто го смяташе първоначално.

— Добре. Вярвам ти. Сега може ли да стана?

— Да, разбира се — каза той и я пусна.

Подът под нея сякаш се залюля. Коленете й трепереха.

— Женен ли си? — обърна се към него тя.

Дев се усмихна цинично.

— Мнението ти за мен наистина ми харесва, скъпа.

— Въпросът беше напълно естествен — защити се Идън.

— При нормални обстоятелства — да. Но след всичко, което се случи, е направо обидно да ме питаш. Ще ти върна въпроса. Омъжена ли си?

— Разбира се, че не — изстреля тя, сякаш той знаеше семейното й положение и просто се правеше на разсеян. — Да не мислиш, че щях да съм сама тук, ако имах съпруг?

— Откъде да знам какво може да ти хрумне? Присъствието ти тук е изненада за мен. Защо избра това място за почивка?

Идън разпери пръсти срещу отслабващата топлина на печката. Всичко в хижата беше старо и без да е специалист, Идън знаеше, че има много по-добри печки.

— Няма никаква тайна. Тази година исках нещо по-особено.

— Е, мисля, че желанието ти се сбъдна — провлече Дев.

— Не трябваше да идвам. Разбрах го още първия ден.

— Страхувала си се сама. Затова носеше пушка.

Идън бавно кимна.

— Да. Приятелите ми настояваха да взема оръжие. Предупредиха ме за опасността от мечки.

Мечки, мили Боже, помисли си Дев и я срази с поглед.

— Приятелите ти са глупаци. Наоколо може да се появи мечка, но защо трябва да стреляш по нея? И още нещо. Ако си в гората и насреща ти излезе гризли или лос с намерение да те нападне, което не е много вероятно, ще имаш ли смелост да се прицелиш? Съмнявам се. Ще се обърнеш и ще побегнеш, а същото биха направили и идиотите, които са ти дали такива тъпи съвети.

Идън знаеше, че е прав. Ако пред нея се появеше диво животно, тя или щеше да припадне, или да бяга, докато капне, независимо дали е с пушка, или не.

— Разбирам. Не трябваше да ги слушам. От самото начало знаех, че е така. Дев, никога не съм зареждала тази пушка. Видях кравата и…

— Старата Еднорожка? Само не ми казвай, че те е уплашила!

— Не съм се занимавала с крави. Изглеждат ми не по-малко страшни от мечките — заяви неубедително тя.

— Е, и как щеше да прогониш тази голяма лоша крава с незаредената пушка — като я удряш с нея по главата ли?

— Не ми се подигравай, моля те?

— Добре. И без това не е смешно. Пушката беше заредена, което едва ли е повод за смях.

— Съгласна съм — каза спокойно Идън. — Сграбчих пушката, когато видях нещо в гората да се движи. Бяхте ти и твоя кон, но отначало мярнах нещо голямо и черно.

— И си помисли, че е мечка?

— Не можах да се сетя къде съм оставила патроните — продължи Идън. — И тогава ти се появи на поляната и за момент се успокоих. Но после се запитах какво прави тук един мъж.

— Преследвах Еднорожка.

— Скоро разбрах това и реших да изляза и да си поговоря с теб. Не знам защо забравих, че още държа пушката.

Дев поклати глава.

— Скъпа, мисля, че имаш нужда от мъж, който да те пази от мечките, кравите и таласъмите.

Идън се ядоса на опитите му да я покровителства.

— Когато съм на своя територия, мога да се грижа за себе си. Може би и ти няма да се чувстваш така самоуверен далеч от тази дива и пуста земя. В моя свят се справям чудесно.

— Сигурен съм. Скъпа, все още не мога да проумея как жена като теб е дошла на място, което я плаши до смърт. Трябва да призная, че отдавна не съм бил с жена като теб.

Идън се чудеше как Дев успява да произнесе „като теб“, сякаш казва „ухилена глупачка“. Тя не беше глупачка, по дяволите, не и във Вашингтон. Идън се беше уморила от неговото високомерие.

— Очевидно не смяташ, че жените като мен са достатъчно отблъскващи, за да не ги задяваш?

— Не мисля, че твоят тип жени са отблъскващи, а загадъчни.

Идън почувства нов прилив на гняв. Никой друг не можеше да я ядоса така. Страйкър беше упорит и мнителен.

— А според мен мъжете от твоя тип са всичко друго, но не и загадъчни. С теб не може да се води нормален разговор. У теб има състрадание, колкото у един… комар. Правиш се на голям хитрец и всезнайко.

— Освен това съм самодоволен като плужек и имам маниерите на горила — прекъсна я Дев. — Искам да те попитам само едно нещо, преди да прекратим този прекрасен разговор, за да си легна. Защо, след като толкова не ме харесваш, отвърна на целувките ми?

— Чудех се кога ще почнеш да се надуваш от това.

— Ще ми отговориш ли?

За нищо на света нямаше да признае, че я привлича.

— Просто ми беше подръка, Страйкър. Бях нервна и разтревожена и имах нужда от мъжка ласка.

— Значи би целунала по същия начин всеки друг мъж?

— Мисля, че си разбрал думите ми.

— Ах ти, малка лъжкиня — почти измърка той.

Страните й се зачервиха.

— Охо, май ни накърниха достойнството, а? Преди всичко, съмнявам се, че много мъже биха се възползвали от подобна ситуация. Не всички са хищници и свалячи като теб.

Дев подсвирна с уста и с мъка стана от стола.

— След тази закачлива забележка ще ти пожелая лека нощ — когато стигна до спалнята, той се обърна. — Не забравяй, че тази сутрин можех да се възползвам, а не го направих.

— И какво, очакваш аплодисменти за силната си воля ли?

— Разбира се. Може следващия път, когато се притиснеш към мен да не бъда толкова принципен. Ще затопля леглото, скъпа. Не оставай до късно! — усмихна се злорадо той.

— Може да остана и цяла нощ — извика след него тя.

Трябваше да запали печката и отново да спи на стола. Един поглед към почти празния сандък за дърва я отказа от войнствените й намерения. Никога през живота си не беше изпадала в по-безизходно положение. Почувства се като в капан и за да се разсее, погледна през прозореца какво е времето. Притисна нос в стъклото и кръвта й замръзна при вида на зимната картина навън. Снегът се стелеше като пелена и тишината на зимния ландшафт предизвика у нея чувство на самота. Не разбираше как някои хора се стремят към живот при такива условия. Големи участъци от северните и северозападните щати бяха слабо населени. Имаше и чудаци, които за нищо на света не биха напуснали ледовитата Аляска, но това бяха закалени и издръжливи хора.

Идън въздъхна и се обърна. Погледът й се спря върху вратата на спалнята. Страйкър наистина представляваше загадка за нея. А може би просто беше толкова обикновен, че й се струваше загадъчен. Сигурно искаше от живота легло, храна и от време на време жена.

Ако не беше толкова високомерен, Идън може би щеше да наруши личния си морален кодекс. Само веднъж. Но винаги когато тя сваляше гарда и се опитваше да го заговори, Страйкър преминаваше в настъпление.

Достатъчно за Девлин Страйкър, каза си Идън, почувствала студа. Леглото я очакваше като някакъв противник в двубой.

Тя влезе на пръсти в спалнята, взе синята фланелка и се върна в дневната, за да се преоблече. Когато се сети, че не е ходила до тоалетната, й идеше да изкрещи. Разходките в тъмната гора бяха като влизане в преддверието на ада.

Тя се върна в спалнята за якето си и чу:

— Няма ли да престанеш с това топуркане?

— Не тропам. Спи и ме остави на мира!

— Опитвам се, скъпа. Но е невъзможно при този шум.

— Слушай, Страйкър, дойде ми до гуша от теб! Мисля, че вече разбрах защо с такова удоволствие ми се подиграваш. Просто за отмъщение. Връщаш си го за раната.

— Хайде, стига! Ако исках отмъщение, мислиш ли, че нямаше да бъда малко по-изобретателен, вместо просто да споря с теб?

— Не сме спорили. Ти се държа подло и долно от самото начало — тросна се Идън и изхвърча от стаята.

Дев погледна мрачно тавана. Честно казано, тя беше права. Не напълно, но достатъчно, за да го накара да се замисли. Наистина ли се опитваше да й отмъсти за инцидента? Да я накара да се чувства колкото се може по-ужасно, заради раната и опасенията си, че хората му рискуват живота си, за да го намерят.

С право се тревожеше. Ако бурята продължеше, дървата и храната щяха да свършат, преди да могат да се измъкнат.

Утре трябваше да излезе и да се огледа за някой сух дънер. Сеченето на дърва с една ръка нямаше да е особено приятно, но иначе двамата с Идън щяха да замръзнат. С дърва за горене, вода и малко храна щяха да издържат до края на бурята.

Вратата на хижата се затръшна и Дев разбра, че Идън се връща. Обърна се на дясната си страна, с гръб към дневната. Лежеше тихо и се вслушваше в шумовете откъм дневната. Сякаш виждаше всяко нейно движение. Идън разкопча якето си, хвърли го на един от столовете и последва някакво шумолене, което можеше да бъде причинено само от събличане.

Той преглътна и се опита да не мисли как изглежда Идън по бельо. Инстинктивно усещаше какво бельо предпочита.

Дев чу как тя духна лампата. Шляпането на босите й крака спря пред леглото. Идън вдигна завивките, леглото потъна леко под тежестта й и…

— Какво правиш, по дяволите? — извика Дев.

Беше сложила възглавницата си помежду им.

— Не искам отново да подлагам силната ти воля на изпитание — отвърна му остро тя.

— И без това леглото е тясно, а проклетата възглавница заема една трета от него.

— Лошо, Страйкър. Една трета за теб, една за мен и една за възглавницата. Трябваше да се сетя още снощи. Приятни сънища!

Дев се ухили в мрака. Наистина я харесваше. Беше смела и упорита, въпреки паническия й страх от животни.

Събуди ги вятърът, който тресеше цялата хижа. Идън го чу още преди да отвори очи и продължи да ги стиска — не искаше за нищо на света да види снежинка.

— Будна ли си?

— Да. Май вятърът се е усилил.

— Знам. От доста време се вслушвам в него. Идън, има ли достатъчно газ за готварския котлон и керосин за лампите?

— Не знам. Дори и запасите ни да не са намалели, ще умра от шока през последните три дни.

— Не се отчайвай! Ще се измъкнем.

Гласът идващ от другата страна на импровизираната барикада звучеше окуражаващо, дори мило. От изненада Идън се надигна, за да види дали Страйкър не е бил поразен от гръм през нощта. Погледна го недоверчиво.

— Добре ли си? Не бълнуваш, нали?

Той извърна глава, за да я погледне.

— Красива си дори сутрин. Как го постигаш?

— Защо си толкова мил? — изчерви се от неудобство Идън.

— И преди ти казах, че те намирам много красива.

В очите му имаше нещо различно — липсваше им цинизма и подигравателния блясък, на който беше свикнала.

— Сигурен ли си, че всичко е наред? — настоя тя, притеснена от този нов Страйкър.

— Чувствам се отлично.

— А как е рамото ти?

— Боли ме, но оздравява. Не се притеснявай!

— Не се притеснявай? Как бих могла? Тук нямам и миг покой. Дори ти се притесняваш за газта и керосина.

— Можем да се задоволим и с една лампа. Това не е голям проблем.

— Не е голям, но все пак е проблем.

Идън видя как ръката му се протяга над възглавницата и докосва косите й. Опита се да не обръща внимание на действията му.

— По-добре да стана и да запаля огъня.

— Няма защо да бързаш. Надявах се времето да е ясно, за да насека някое паднало дърво за печката. Но само като чух вятъра навън…

— Ти? Да сечеш дърва?! — прекъсна го остро Идън. — В никакъв случай, Дев. Има опасност да се върнем там, откъдето тръгнахме. Раната може да се отвори. Беше цяло чудо, че някак си спрях кървенето още първия път.

— Справи се чудесно и съм уверен, че отново би се справила.

Той наистина беше мил и Идън не знаеше какво да си мисли.

— Е, нека не поставяме способностите ми на изпитание.

Дев не каза нищо, но после реши да играе открито.

— При следващото затишие ще отида да потърся дърва. Нуждаем се от две неща, Идън — вода и топлина. Вода имаме в изобилие, а при тези отрицателни температури човек би могъл да издържи доста по-дълго без храна, отколкото без отопление.

Тя следеше думите му с нарастващ ужас.

— Тогава аз ще го направя — заяви Идън.

Той все още си играеше с косите й. Беше увил един кичур около пръста си.

— Не можеш да го направиш. Не е работа за жена.

— Не е и за ранен мъж. Ако ти настояваш и аз няма да отстъпя.

Дев се усмихна и разкри два реда здрави бели зъби. Усмивката беше истинска, не предишното грубо и подигравателно изкривяване на устата.

— Ще направим компромис. Можеш да дойдеш с мен.

Идън разсеяно разтърка врат.

— Какво има? Да не си се схванала без възглавница?

— Може би.

Ръцете му избутаха нейните.

— Наистина, няма нужда да…

— Напротив. Усещам подути възли тук. Отпусни се!

— Не, Дев, наистина…

Протестите й бяха заглушени под бъркотията от одеяла и скърцащи пружини. Идън не можеше да повярва, че лежи по лице върху същата възглавница, която ги разделяше предната нощ. Дев не можеше да се обляга на рамото си и затова стоеше изправен. Голият му гръб бе покрит с одеяло.

— Сега ще те отърва от схващането — тихо съобщи той.

Идън се опита да се успокои с факта, че ги разделят одеялата и фланелката й. Но въпреки всичко, когато Дев започна да разтрива врата й, тя изпита непонятен страх.

— Само за малко — прошепна нервно Идън.

— Какво само за малко, скъпа?

— Дев…

— Много се стягаш. Не можеш ли да се отпуснеш?

Той започна да масажира схванатите мускули на врата й. Идън затвори очи, за да се абстрахира от усещанията, предизвикани от пръстите му. Времето бавно течеше.

Идън не беше сигурна, че такава близост е разумна, но въпреки всичко се отпусна и се остави в ръцете му.

— Това е вече друго нещо. По-добре ли се чувстваш?

— Много по-добре — въздъхна тя. Изведнъж се преобърна и го погледна. — Какво се е случило? Защо си толкова мил?

— Не ми вярваш, нали?

— Това не е въпрос на доверие. Тази сутрин си напълно променен. Защо?

— Може би заради това, което каза за отмъщението снощи.

— Наистина ли? Искаш да кажеш, че е вярно?

— Възможно е.

При обръщането си Идън беше усукала одеялата и сега и двамата бяха полуотвити. Дев не можеше да откъсне поглед от гърдите й под фланелката, а Идън не пропусна да се наслади на мускулестите му бедра.

Когато осъзна накъде е насочен погледът й, тя отмести очи.

— Трябва да ставам. Ужасно студено е.

— Можем да останем тук на топло още известно време.

— Не… по-добре да стана — тя се надигна, но я спря една силна ръка. — Дев, моля те, не започвай и тази сутрин!

— Ще е престъпление да не потърсим утеха един в друг.

— Не утехата е единствената ти мисъл.

Погледите им се срещнаха в тих двубой и Дев отстъпи.

— Права си. Утехата е последното нещо, за което си мисля.

Идън се измъкна от леглото и веднага си обу панталоните. Усещаше погледа на Дев, но в този студ не я интересуваше дали той се възбужда като гледа как една жена се скрива под дрехите си. Облече пуловер направо върху фланелката и седна на леглото, за да се обуе.

— С фланелка ли спиш обикновено?

— Не. С нощница — зъбите й тракаха.

— Така си и помислих. Носиш ли някоя със себе си?

— Ако наистина държиш да ги видиш, те са в средното чекмедже на шкафа.

— Не искам да ги видя в чекмеджето, а на теб.

— Дори ако имах желание да се разхождам наоколо с тънка прозрачна нощница, сега е твърде студено за това.

Усмивката не слезе от устните му дълго след като Идън изхвърча от спалнята. Тънка? Прозрачна? Наистина искаше да я види с такава нощница.