Джаки Мерит
Смутен покой (10)

Десета глава

Дев посрещна зората, застанал до прозореца. Гледаше ясното небе и топящия се сняг. Пролетта се завръщаше, но той не изпитваше радост от това. Надяваше се никой да не ги намери поне още няколко дни. Всичко беше въпрос на време. Всеки момент някой можеше да се появи от гората.

Той се усмихна кисело при мисълта за главоболието на Идън. Дев знаеше, че тя оправдава случилото се предната нощ с брендито, погълнато на празен стомах, и се чудеше защо е нужно човек да търси извинения за нещо толкова прекрасно.

Противно на надеждите му да прекарат страстна безсънна нощ, Идън заспа веднага след като правиха любов.

Сутринта тя стана, преди Дев да се събуди, и оттогава не се бе спирала на едно място. Той не можеше да разбере какво толкова има за вършене в такава малка хижа.

Като по даден знак, вратата се отвори и Идън влезе с наръч дърва.

— Тези са последните — обяви тя с притеснение.

Дев почти се зарадва на това, защото не обичаше да гледа как една жена върши мъжката работа.

— Не се безпокой. Ще палим печката само сутрин, докато се стопли хижата.

Идън постави дървата в сандъка и изтърси ръцете си. Въздухът навън все още беше достатъчно студен, за да зачерви страните й. Тя изглеждаше млада, красива и изпълнена с жизненост. Чувствата на Дев не бяха само мимолетно увлечение и той се надяваше да не останат несподелени.

— Може ли да поговорим? — попита тихо той.

— Имам работа — отбягна погледа му Идън.

— Каква работа? — при тези думи Дев разтри лявата си ръка, в която усещаше лека болка.

— Моля?

— Какво толкова имаш да вършиш? А, да — трябва отново да подредиш списанията.

— Защо винаги се подиграваш?

— Може би, защото искам да седнеш и да си поговориш с мен.

Дев явно нямаше намерение да я остави на мира. Тя се бе събудила с ужасно главоболие, разкаяна за случилото се предната нощ. Чувстваше се слаба и безпомощна пред него. Не беше сигурна защо му се отдаде — дали простата химия на човешките страсти, или чувството на вина заради раната я накараха да действа по този начин.

Виждаше й се по-разумно да избягва разговора с Дев, защото беше объркана и не знаеше какво да каже.

— Кажи нещо.

Тонът му не беше настоятелен, но Идън усети напрежението в тези две думи. Това не я развълнува особено. Все пак тя безмълвно се съгласи, като си взе стол и седна.

— Няма да останем тук дълго — каза най-накрая той.

— Снегът се топи — отвърна вяло Идън. Не искаше да предизвиква съдбата.

— Да. Има опасност от наводнения в равнините.

— Може ли наистина да се случи нещо такова? — попита Идън с нескрит интерес.

— Не виждаш ли, че някои преспи достигат и до метър? Може да се случи, разбира се.

Очите й срещнаха твърдия му мрачен поглед.

— Не ме гледай така, моля те!

— Опитвам се да те разбера.

— Не съм голяма загадка, Дев.

Идън стана и отиде до прозореца. Скръсти ръце на гърдите си и погледна към потъващия сняг. Разтапя се първо отдолу, реши тя.

— Почти те убих — каза тихо Идън.

— Идън… — понечи да й противоречи Дев.

— Не съм дърпала спусъка и искрено вярвах, че пушката не е заредена, но въпреки това съм отговорна за случилото се. Дори и не предполагаш как се чувствам. Споменът за това никога няма да ме напусне.

— Направи всичко възможно, за да изкупиш вината си.

— Да, направих всичко, нали? — обърна се към него Идън.

На Дев му трябваше известно време, докато възприеме смисъла на думите й. Лицето му почервеня от гняв.

— Не смяташ, че случилото се между нас е просто някакво изкупление за инцидента, нали?!

— И това ми хрумна.

Дев изруга.

— Това е най-глупавото нещо, което съм чувал. Трябва да промениш мнението си, Идън. И защо според теб се поддадох?

— О, престани, Дев! Когато за пръв път спахме в едно легло, ти сам обяви, че би искал да правиш любов с мен. Не се нуждаеш от някаква основателна причина, за да се впуснеш в авантюра с напълно непозната жена. Не и ти.

Идън се приближи до масата. Протегна се към малката купчинка списания, но в същия момент осъзна какво върши. Изчерви се и пъхна ръце в джобовете на джинсите си. Неуместните й действия нямаше да направят разговора по-лек.

— Както и да е. Много съм объркана от поведението си през последните няколко дни. По-скоро през последните няколко нощи. Чувството за вина кара хората да правят странни неща. И то е единственото обяснение, за което се сещам.

— Никога няма да си признаеш, че тук се е случило нещо сериозно и важно, нали?

— Не бих повярвала, че сме се влюбили един в друг, ако това имаш предвид. Дев, прекарахме цяла седмица под един покрив и в началото напрежението беше много голямо. Отначало мислех, че раната ти е много по-сериозна. Бях готова да направя всичко, за да изкупя вината си. Молех се да оздравееш. Заклех се да сторя всичко, което е по силите ми, за да се чувстваш добре — Идън спря и си пое дъх. — После тази буря… и грижите за храната и дървата. Всичко това много ме измъчи. Съвсем естествено беше всеки да потърси утеха у другия.

— Снощи играхме покер и прекарахме чудесно. Не мисля, че принудителното ни съжителство е причина за това.

Докато си припомняше събитията от изминалата нощ, Идън наблюдаваше Дев. Наистина бяха прекарали много весело. Смяха се и си подхвърляха глупави шеги и закачки, но единствено тогава забравиха за момент тежкото си положение. Дори сега, когато снегът се топеше, Идън се притесняваше от липсата на дърва и празните шкафове в кухнята. Не се знаеше кога приятелите на Дев ще се сетят, че може бурята да го е заварила в планината.

Изведнъж тя стана неспокойна и отново се залепи за прозореца.

— Далече ли е ранчото ти?

— Защо? — изгледа я учудено Дев. — Мислиш да се придвижим дотам ли? — в гласа му имаше насмешливи нотки.

— Толкова ли е невъзможно това?

— Не говориш сериозно.

— Просто питам.

— Като разстояние не е чак толкова много — може би петнадесет-двадесет километра. Но заради снега придвижването ще стане много бавно. Ще затъваш на всяка крачка. За подобен преход трябват специални снегоходки. Дори да знаем най-краткия път до равнините, ще ни е нужен много късмет, за да стигнем там преди здрач. Това означава, че ще трябва да нощуваме на открито, а нямаме необходимата екипировка. Ще е глупаво да рискуваме в този студ.

Идън слушаше мълчаливо. Знаеше, че е прав. Туристическите й обувки очевидно не бяха подходящи за дълбок сняг. Освен това нямаше никакъв опит в преходите и не знаеше как да се ориентира в гората.

— Чувствам се толкова безполезна. И може би съм голяма песимистка, но какво ще стане, ако хората ти не се сетят да те потърсят по тези места още една седмица?

— Възможно е да се случи. Но не е много вероятно. Проблемът е в това, че може цели дни да претърсват не там, където трябва. Долината е заобиколена отвсякъде с планини и ако не предположат накъде съм се отправил, няма да знаят откъде да започнат.

Идън знаеше всичко това, но думите на Дев окончателно я сломиха. Тя с въздишка погледна през прозореца и си спомни, че проклетата стара крава е виновна за всичко.

— Ти преследваше онази крава. Ако пак изчезне, вероятно ще махнеш с ръка и ще я оставиш на произвола на съдбата.

— Не, няма — поклати глава Дев. — Особено ако всеки момент може да роди, а се задава буря.

— Била е бременна, така ли? — погледна го учудено Идън.

— Не знаеше ли? Имаше родилни болки. Затова мучеше и се държеше така странно.

Идън се изчерви от смущение. Чувстваше се невежа. Никога не бе виждала бременна крава. Ако не беше уплахата, може би щеше да се досети. Бедното животно е щяло да ражда, а тя едва не умря от страх в хижата. Дали бе оцеляло в бурята? По страната й се търкулна сълза и Идън побърза да я избърше. Дев забеляза това и изведнъж омекна.

— Не се притеснявай, скъпа. Старата Еднорожка е корава душа. Със сигурност е издържала на студа и вятъра.

— Ами теленцето?

По този въпрос Дев не можеше да й каже нищо окуражително. Но по принцип Еднорожка раждаше здрави телета. Надяваше се само да се е добрала до низините, преди да роди. В уплахата си сигурно и тя, и Пират бяха стигнали до ранчото. Щеше да е благодарен до края на дните си, ако нямаше пострадали от бурята.

Тази мисъл го върна към Идън. Не можеше да си представи остатъка от живота си без нея.

— Разбрах, че не си женена, но нямаш ли приятел във Вашингтон?

— Имам много приятели — отговори Идън с явно неудоволствие.

— Не говоря за такива приятели. Има ли някой, на когото особено държиш?

— Не, но това няма нищо общо с теб и мен.

— Искам да ми дадеш възможност, Идън.

— Различни сме като деня и нощта.

— Не можеш да бъдеш сигурна в това.

— Никога не съм била по-сигурна.

— Ти изпитваш нещо към мен.

— Никога не съм твърдяла обратното. Но ти отдаваш твърде голямо значение на това.

— Въобразяваш си, че щом всичко това приключи, ще се разделим и ще забравим един за друг. Няма да стане.

Идън не искаше да го наранява, но наистина не можеше да повярва, че от това изпитание ще излезе сериозна връзка.

— Изобщо не си реалист — обвини го тя. — Ние сме различни, много различни.

— Всички различия се изпаряват, когато сме заедно в леглото.

— Истинската връзка не може да се крепи само на секс.

— Защо не? Нима би свързала живота си с някой, ако сексуалния ви живот не е наред?

— Сексът не е най-важното нещо за една връзка — отвърна Идън, почервеняла от неудобство.

— Разбира се, но добрият секс е положителен фактор.

За момент тя се обърка — не можеше да обори логиката му с разумни доводи. Колкото до секса, никога не бе изпитвала такива силни чувства, преди да срещне Дев. Самата мисъл за това караше тялото й да копнее за неговото.

— Майка ми е от източните щати — смени изведнъж темата Дев. — От Мейн.

— Е, и? — отвърна остро Идън.

— Тя и баща ми се срещнали, докато той служел в армията. По-точно във флота. Прекарал известно време в едно поделение в Мейн.

— Знам какво имаш предвид и съм сигурна, че има хиляди подобни случаи. Погледни само европейките и азиатките, които заради един мъж се откъсват от националната си култура и от начина си на живот. Но те искат тази промяна, Дев. Кой от нас би желал да изостави средата си? Вашингтон не би ти допаднал повече, отколкото на мен Монтана.

— Дори не си видяла Монтана! Прекарала си цяла седмица в една планинска хижа и това е всичко. Не можеш да отречеш.

— Е, добре — признавам, не съм видяла нищо от щата Монтана, но може би и не искам. Нямам ли право на това?

— Очевидно не е било така, когато си планирала почивката си. Нима ще намразиш това място само заради едно неприятно преживяване?

— Предлагам ти нещо. След като се измъкнем оттук, ще дойдеш във Вашингтон и ще прекараш там една седмица. После отново ще си поговорим. Какво ще кажеш?

— Поставяш ме в задънена улица.

— Не. Просто и двамата се намираме в едно и също положение. А сега ще те помоля да ме извиниш…

По някое време следобед на Дев му се стори, че чува далечен рев на двигател. Появи се за момент и после заглъхна. Той беше навън и проверяваше дали снегът издържа на тежестта му. Бе немислимо Идън да тръгне сама надолу, но той знаеше пътя. Облеклото беше проблем, но можеше да си направи пончо като пробие дупка в средата на някое одеяло. Просто трябваше, преди да се здрачи, да срещнат някой, който можеше да им помогне. Беше опасно да тръгнат без никакви провизии, но ако на другия ден никой не ги намереше, Дев сериозно възнамеряваше двамата с Идън да се опитат да се измъкнат.

Той сгъна лявата си ръка и присви очи от острата болка в рамото. Аспиринът и брендито бяха свършили и се налагаше да търпи. Ако никой не ги откриеше скоро, щеше да се наложи да си потърсят храна и дърва. Дев не беше сигурен дали раната ще му позволи да сече дърва, а колкото до храната — единствената възможност беше да заложат капани, защото и двете оръжия бяха погребани под снега. Той не разполагаше с готови капани и примки, а направата им не бе лесна работа. При всички случаи, преходът до равнините беше по-малкото зло.

След оскъдната вечеря, Дев разкри намеренията си пред Идън.

— Сутринта ще се опитам да се измъкна оттук.

— Състоянието ти не позволява да се подлагаш на такова натоварване — отвърна тя загрижено.

— Мисля, че ще се справя.

— Мислиш, че ще се справиш?

При вида на упоритостта в погледа му Идън се замисли. Може би наистина щяха да успеят. Дев щеше да отиде на лекар, а тя най-после да си вземе вана. Везните натежаха в полза на предложението му.

— Добре. Какво трябва да направя, за да се приготвя?

— Ти оставаш тук.

— Почакай само и ще видиш! — отвърна предизвикателно тя.

— Идън, ти ще останеш тук. И без теб ще ми е доста трудно.

— Няма да остана сама тук, дяволите те взели! Ако ти можеш да го направиш и аз мога.

— От това те е страх — да останеш сама, нали? Обещавам ти, че веднага щом се добера до долу, ще изпратя някого с моторна шейна за теб.

— Сигурна съм в това. Но предпочитам да тръгна с теб. И ще го направя. Няма да променя решението си, така че не се опитвай да спориш с мен!

— А откъде ще вземеш дрехи.

— Добър въпрос — провлече замислено тя. — Зелената жилетка няма да те стопли, нали?

Дев не каза нищо за пончото, което мислеше да измайстори от одеяло. Искаше да я обезкуражи.

— Тук ще си на сигурно място — настоя той. — Искам да се придвижа бързо. Ако нощта ни завари в планината може да стане опасно. Освен ако не искаш да спиш в снежна преспа.

— Можем да вземе по няколко одеяла за всеки случай.

— Не искам да нося нищо. Това ще затрудни придвижването ми.

— Ти наистина си от онези мъже, които мислят, че жените са безпомощни и слабохарактерни създания. Е, аз поне няма да затъвам в снега, колкото теб. Сигурно си по-тежък от мен поне с тридесет килограма.

Идън прецени, че тежи около осемдесет и пет килограма срещу нейните петдесет и пет.

— И двамата ще затъваме в снега. Няма кора — като киша е.

— Няма значение — идвам с теб. Кога тръгваме?

— Аз ще тръгна при изгрев-слънце.

— Добре. При това положение отивам да си легна. Лека нощ!

Дев не отговори. Когато след половин час и той отиде в спалнята, възглавницата отново беше на старото си място — по средата на леглото. Това засили убеждението му, че е дошъл краят на всичко, което се бе случило с него и Идън в тази хижа.

 

 

Утрото бе студено и мрачно. Слънцето щеше да надникне над дърветата след няколко часа и Идън се сети, че може би дотогава снегът щеше да бъде покрит с ледена кора. Дев не спомена това предната вечер, но може би нейната настоятелност го бе объркала.

Сега имаше възможност да му докаже, че греши в преценката си за нея. Щеше да върви рамо до рамо с него, без да се оплаква. В края на краищата, присъствието й можеше да се окаже полезно.

Дев безмълвно се суетеше из стаите. Идън видя как той проби дупка в едно от одеялата.

— И аз ли трябва да направя това? — попита тя.

— Прави, каквото искаш. И без това думите ми нямат никакво значение за теб.

— Не се дръж като малко дете! — каза Идън и се зае със стоплянето на консервираната супа.

— Държа се като дете?! Аз? Очевидно се опитваш да ме разсмееш.

— Не се опитвам да направя нищо. Но няма да остана по-назад от теб. Не си чак толкова силен, колкото се опитваш да изглеждаш, Страйкър. Рамото ти изобщо не е оздравяло, а само преди няколко дни имаше ужасна треска. Ако остана тук, ще се притеснявам за теб през цялото време.

— Наистина ли? — погледна я учудено Дев.

— Това е самата истина.

— Добре. Направи си пончо от някое одеяло! Обуй два чифта чорапи и най-здравите си обувки!

— Благодаря! — Идън се втурна да изпълни инструкциите му.

— Има ли в какво да си вземем вода? — попита Дев.

Идън се сети за една пластмасова бутилка от мляко в кухненския килер. Изми я и я напълни с вода.

— Виж какво си имаме! — показа му тя трите бонбона, които беше запазила.

— Чудесно. Какво още има в този килер?

Дев надникна вътре и забеляза навитото въже, което Идън бе открила, докато разчистваше. Отряза едно парче и привърза с негова помощ бутилката с вода към колана си. После уви останалата част от въжето около кръста си.

— Никога не знаеш кога може да ти потрябва въже — отвърна той на въпросителното изражение на Идън.

Тя кимна и го последва навън. При вида на мрачните дървеса, сивия полумрак и дълбокия сняг сърцето й се сви. В хижата поне имаха покрив над главата си. Тази пустош я плашеше.

— Дев, сигурен ли си, че постъпваме правилно? Може би днес хората ти ще дойдат да ни потърсят.

— Разколеба ли се?

— Ако ти тръгнеш, и аз ще дойда с теб. Просто се чудя защо изведнъж реши да го направиш, след като вчера се противопостави на идеята ми така остро.

Той я погледна право в очите.

— Мисля, че повече от всякога искаш да се прибереш у дома, Идън. Бих искал да направя това за теб.

По необяснима причина очите й се насълзиха. Тя прехапа устни и се спусна покрай него навън.