Джаки Мерит
Смутен покой (2)

Втора глава

Докато Идън почистваше кръвта от гърдите и ръката на мъжа, той на няколко пъти се свестяваше, ала отново изпадаше в безсъзнание. От време на време клепачите му се повдигаха, но очите му изглеждаха безжизнени и помътнели.

Идън беше разкъсала ризата му около раната. Притесняваше се за кървенето на гърба му. Налагаше се да го обърне.

Работеше внимателно, без да губи време. Противно на очакванията й, почистената от кръвта рана се оказа една мъничка дупка. Но кръвта продължаваше да струи от нея, макар и по-слабо от преди. Тя намаза раната с антибиотична паста и я покри със стерилна марля, която залепи с лейкопласт.

Събра сили, подхвана го много внимателно за левия хълбок и успя да го обърне на дясната му страна. Изтръпна. Кървенето на гърба беше по-силно, отколкото отпред на рамото.

Отлепи от гърба му подгизналата риза и при вида на грозната рана изпадна в отчаяние. Стисна зъби и се зае да я почисти. Добре поне, че куршумът не бе заседнал в рамото.

Най-после превръзката бе готова. Идън отстъпи назад, напълно изтощена. Усети, че е изминало доста време, защото вече се беше здрачило. Освен това бе студено и тя отиде да засили огъня. Сложи в печката две големи цепеници и се върна в спалнята да завие с още едно одеяло ранения.

Той изглеждаше блед на призрачната светлина, но спокойното му дишане и дълбокият сън бяха добър знак. Изведнъж Идън почувства слабост, краката й се подгънаха и люлеещият стол се килна застрашително под отпуснатото й омаломощено тяло.

Чувстваше се напълно изтощена. Трябваше да положи големи усилия, за да се стегне. Знаеше, че в района има много фермери и беше логично да се предположи, че непознатият живее и работи в някое близко ранчо. Това беше добре. Щяха да забележат отсъствието му още тази вечер. Беше много вероятно някой да дойде да го потърси на сутринта.

Идън прекара една ужасно дълга безсънна нощ. Не можеше да затвори очи. Мъжът се нуждаеше от грижи, а и можеше да се събуди. Освен това, хижата беше само с едно легло. В дневната имаше столове, маса и други мебели, но те не бяха достатъчно големи, за да послужат за тази цел. Люлеещият се стол бе нейното легло тази нощ.

Беше й трудно да си припомни какво я накара да избере тази хижа в Скалистите планини, но вероятно я бе привлякло предизвикателството. Тя работеше за една правна кантора. Беше шеф на отдел „Правно проучване“. Чудеше се как жена с нейните способности и интелект бе допуснала да попадне в такава нелепа ситуация.

Твърде много тежки мисли я терзаеха и тя тихо заплака. Загуби представа за времето, докато реалността отново не се стовари върху нея. Тя се изправи, драсна клечка кибрит и запали газовата лампа върху масичката.

В стаята заиграха сенки. Беше много студено. Идън извади от килера и последното одеяло и зави с него ранения.

Изпаднала в полусънно състояние, тя не сваляше очи от спящия мъж. Беше висок и едър. Заемаше по-голямата част от леглото. Косата му беше гъста и черна, а лицето — сурово и мъжествено. Идън огледа всяка негова черта — челото, гъстите вежди, силната челюст и бръчиците около устата. Долната му устна беше пълна, а горната — красиво очертана. Опита да отгатне възрастта му. Изглеждаше на около тридесет.

Идън с въздишка призна пред себе си, че непознатият е доста красив мъж. Но нищо друго, освен мисълта как да помогне на ранения не бе от значение за нея.

Стомахът я присви и тя осъзна, че от сутринта не е хапнала нищо. Но при мисълта за храна й се повдигаше, а и не искаше да остави ранения сам дори за минута. Взе един пуловер от килера и отново се върна.

След около час мъжът изпъшка и Идън скочи на крака. Наведе се над леглото и видя, че очите му са отворени и той се опитва да разбере къде е.

— По добре ли се чувствате?

— Като че ли ме е блъснал камион — изръмжа сърдито раненият. — Трябва да стана.

— Не, не бива! Моля ви! Може раната отново да започне да кърви.

— Госпожице, това не е въпрос на желание. Трябва да стана. Ясно ли е?

— О! — всичко й беше пределно ясно, но знаеше колко далече е тоалетната. — Сигурен ли сте, че ще се справите сам?

— Единствената друга възможност ще бъде крайно неудобна и за двама ни. Подай ми ръка!

Идън беше объркана и се поколеба. Разходката щеше да е доста трудна, особено в неговото състояние. Пътеката беше опасна в тъмнината, дори за здрав човек.

— Помогни ми, по дяволите!

Грубият му тон я сепна и тя се наведе. С нейна помощ Дев бавно се надигна и едва не припадна от острата болка.

— Има ли тук нещо за пиене?

— Ще ви донеса вода.

— Не вода! Уиски…

Дев забеляза съдраната си риза и превързаното рамо.

— Вие ли направихте това?

— Да. Имате рана на рамото — куршумът е излязъл отзад.

— И на мен така ми се струва. Ще ми донесеш ли уиски?

— Не знам дали има. Хижата не е моя и…

— Потърси все пак. Какъвто и да е алкохол.

Идън излезе от спалнята с лампа в ръка, премаляла от притеснение. Не смяташе за особено разумно един ранен да пие уиски и искрено се надяваше да не намери. Прегледа всички шкафове и се намръщи, когато намери две почти пълни бутилки бренди на една полица. Взе чаша и се върна в спалнята.

— Намерих бренди.

— Добре. Налей ми една чаша.

— Имам и аспирин.

— Ще взема три таблетки.

— С брендито? — повдигна учудено вежди Идън.

— Не ме дразнете, госпожице! Не съм в настроение за спорове. Правете каквото ви казвам!

Идън неохотно наля в чашата малко бренди.

— Повече! — изръмжа Дев.

— Повече? Не мисля, че…

— Дай ми проклетата бутилка!

В отговор на злобния му вик Идън отстъпи назад и не му позволи да вземе бутилката.

— Аз ще ти долея.

Напълни чашата до половината и му я подаде. Дев отпи глътка, после изля цялото съдържание в гърлото си. Идън го гледаше в очакване дали ще поиска още, но той й подаде празната чаша.

— Къде са ми ботушите?

— До леглото.

Дев се опита да ги обуе, но беше твърде слаб и плувна в пот, така че я остави тя да се справи.

— В килера има мъжки дрехи. Ще ви донеса риза.

Някой беше оставил две стари ризи, някакъв пуловер и чифт джинси. Беше очевидно, че ще са прекалено малки, но все пак беше нещо.

— Да тръгваме — подкани я Дев.

— Ей сега.

С огромни усилия Идън успя да му облече ризата.

— Така е по-добре — заяви тя, останала без дъх.

— Чия е тази риза? — попита той с надеждата, че непознатата не е сама в хижата.

— На един приятел. По-точно на приятеля на мой приятел.

— Къде е той?

— Живее във Вашингтон. Защо?

— Няма значение. Помогни ми да стана.

Докато се надигаше от леглото, здравата му ръка се впи в нежното рамо на Идън, която едва не се сгромоляса. Тя стисна зъби и го подхвана през кръста. Бавно се отправиха към вратата. На масата имаше фенерче и Идън го взе.

— Боже мой, вали сняг! — възкликна тя.

— Пролетна буря. Къде е тоалетната?

— Наляво.

Придвижваха се трудно и Идън усети как замръзва от студ.

— Дръжте се за вратата, а аз ще закача фенерчето вътре!

— Добре. Ще те повикам.

Идън се върна в хижата. Остана там, докато чу вика му и веднага изтича навън. По обратния път едва не затрака със зъби от студ. Заведе го в спалнята, цялата трепереща.

— Ще може ли да постоите за малко прав.

— Защо?

— За да оправя леглото. Ужасно студено е и по-добре да сте под одеялата, отколкото върху тях.

— Така да бъде.

Идън събра одеялата и горния чаршаф в долния край на леглото и му помогна да седне. Той изруга от болка. Идън събу ботушите му.

— И панталоните — процеди Дев.

— Добре.

Той разкопча токата на колана си. Лявата му ръка беше напълно безпомощна и той я държеше отпусната. Със здравата дръпна ципа на джинсите. Идън деликатно отмести поглед. Той беше легнал почти напречно на леглото и краката му опираха пода.

— Ще ви помогна да легнете и след това ще ви издърпам панталоните.

— Добре — отвърна Дев и тя вдигна краката му на леглото.

— Ще може ли да се надигнете малко? — попита Идън и хвана крачолите на панталона.

— Да — Дев се повдигна и тя издърпа джинсите му, но заедно с тях смъкна и слиповете.

Идън почервеня от смущение и извърна очи. Въпреки болката, Дев се ухили.

— Не си ли виждала гол мъж преди?

— Естествено, че съм виждала — отвърна остро Идън, докато се чудеше как да се справи с положението.

Джинсите и слиповете се бяха смъкнали до глезените му и той със сигурност не можеше да се извие и да ги дръпне нагоре. Идън решително заобиколи леглото и дръпна бельото му нагоре. Когато стигна до коленете, спря.

— Мисля, че оттук нататък ще се справите и сам — каза, като се опитваше да запази спокоен тон.

Смъкна джинсите и отиде да ги прибере в килера, докато той се облече. Върна се в спалнята и го зави.

— Гладен ли сте?

— Не. Но можеш да ми дадеш чаша бренди и няколко аспирина.

Естествената реакция на Идън беше да му откаже, но медицинските й познания бяха доста слаби. Може би брендито нямаше да му навреди. Ако не друго, поне щеше да го сгрее. Не искаше да му противоречи.

Дев пое чашата и глътна трите аспирина заедно с част от съдържанието й. Облегна се на възглавницата и погледна Идън с присвити очи. Тя имаше дълга коса на златисточервени къдрици. Чертите й бяха нежни — правилен малък нос, високи скули и зелени очи. Сивият пуловер, който носеше, беше твърде широк и скриваше формите й.

— Как се казваш?

Въпросът му я изненада и тя се спря, макар да бе тръгнала да провери огъня.

— Идън Харкорт.

— Идън. Отива ти — каза Дев и затвори очи.

— А ти как се казваш?

Той отново отвори очи и отпи от чашата.

— Девлин Страйкър. Приятелите ме наричат Дев.

— Девлин. И на теб името ти отива — върна му комплимента тя.

Дев се усмихна. Тя имаше чувство за хумор. А и изглеждаше добре. Ех, ако не беше раната… Лош късмет. Усмихна се на себе си и понечи отново да отпие от брендито, но го прониза остра болка. Успя да се овладее и се вгледа в мъждукащата газена лампа. Красива или не, тази жена едва не го уби. Всичко стана много бързо — проклетата крава, Пират…

— Идън! — изкрещя той.

Тя се появи на вратата със загрижено изражение.

— Какво има? Добре ли си?

— Не. И няма да бъда, докато проклетата рана не заздравее. Което няма да стане за една нощ, скъпа. Искам да знам какво е станало с коня ми. Виждала ли си го?

— Конят ти? Не, не съм го виждала след…

— Той не би отишъл далеч — намръщи се Дев. — Но кой знае какво може да хрумне на животното, когато е подплашено. Никой не е стрелял по него преди.

— Никога няма да си го простя — прошепна тя дрезгаво.

Дев я изгледа изпод вежди. Очевидно се чувстваше виновна. Спомни си как плачеше, когато се бе надвесила над него при потока.

— Какво те доведе тук? — въпросът му беше рязък и в тона му се чувстваше негодувание, неодобрение и яд.

— Тук прекарвам отпуската си.

— Отпуска ли?! По-скоро си те представям на увеселително корабче или в скъп курорт. Не и в тази мизерна хижа.

Лицето на Идън отново почервеня, но й стана по-леко.

— Външността лъже, господин Страйкър. Не бързайте с преценките. Не ме познавате достатъчно.

Дев се ухили самодоволно.

— Напротив. Познавам хората от твоя тип — те не прекарват отпуската си в самотни планински хижи.

Девлин Страйкър не беше особено приятен събеседник. Имаше пълното право да я обвинява, но не и да я обижда.

— Май се правим на много умни, а? — подигра му се тя. — Вече ме анализирахте и класифицирахте. Направо прахосвате таланта си със сегашната си работа.

— Работата ми ли?

Идън успя да се усмихне и дори се опита да бъде мила.

— Преследвате заблудени крави. Трябва да сте каубой.

— Имате ли нещо против тази професия?

— Не, освен ако човек с вашите аналитични способности се занимава с нея. С какво се занимавате по пасбищата — правите психоанализа на кравите ли?

Дев не можеше да повярва на ушите си.

— Много си злобна. И то само защото казах, че тази хижа не ти подхожда.

Дев отново отпи от брендито. То изгаряше вътрешностите му, но поне притъпяваше болката.

— Съжалявам. Обикновено не се държа така. Нервите ми са разклатени. Наистина ли не искаш да хапнеш. Има супа.

— Не съм гладен. Но ще те помоля за нещо. Огледай се за коня ми. А, да, внесе ли патрондаша и револвера ми вътре?

Идън дори не се бе сетила за това.

— Ще ида да ги донеса. И ще проверя за коня ти.

Тя отиде да вземе фенерчето. Когато се върна в спалнята за якето си, той не отрони и дума. Какъв ужасен ден, помисли си Идън.

— По дяволите! — пред вратата имаше около три сантиметра сняг. А беше май.

Тя се уплаши. Снегът продължаваше да се сипе от катраненочерното небе. Стана й страшничко и само мисълта за събитията от този кошмарен ден я накара да продължи. А и Девлин Страйкър не молеше, а изискваше. Не бе срещала по-голям грубиян.

Странно шумолене от другата страна на потока я прикова на място. Сърцето й се сви. Притаила дъх, тя насочи фенерчето по посока на шума. Можеше да е конят на Дев, но и някоя мечка или онази отвратителна крава.

Вятърът запрати косите й в очите, докато се мъчеше да открие източника на шума. Валеше толкова силно, че успя да различи само тъмните стволове на дърветата. Молеше се да открие коня. Ако кажеше на Девлин Страйкър, че го е видяла, той може би нямаше да се ядосва толкова за липсващия револвер.

— Пират! — извика тя, но воят на вятъра заглуши думите й.

Направи още няколко крачки напред. Изведнъж пред нея блеснаха две, не — четири, светещи очи, които й се сториха, че идват от дълбините на ада. Тя се обърна и побягна, крещейки неистово. След няколко опасни подхлъзвания стигна до входа и влетя в хижата. Затръшна вратата след себе си и я залости с резето.

— Какво става там? — дочу се от спалнята.

Не искаше да признае, че се е уплашила. Вече я мислеше за глупачка. Но за нищо на света нямаше отново да излезе и да търси револвера или коня му. Вдигна глава и с цялото си достойнство влезе в спалнята.