Рафаел Сабатини
Капитан Блъд (9)

Глава IX
ОСЪДЕНИТЕ БУНТОВНИЦИ

Когато пурпурният здрач се спусна над Карибско море, на борда на „Синко лягас“ бяха останали на пост не повече от десет души; толкова уверени бяха испанците — и не без основание — в пълния погром на островитяните. Казвам десет души на пост, но имам предвид по-скоро целта, с която бяха оставени на кораба, а не изпълнението на това им задължение. Всъщност, докато почти целият испански екипаж пиянствуваше и безчинствуваше на брега, главният артилерист и неговите хора, които се справиха така блестящо със задачата си и подсигуриха лека победа през деня, пируваха на оръдейната палуба с виното и прясното месо, получени от сушата. На горната палуба стояха на пост само двама часови, единият на носа, а другият на кърмата. Те не бяха особено бдителни, защото в противен случай щяха да забележат двете лодки, които под прикритието на нощната тъма се приближиха откъм пристана с добре смазани колчета за греблата и се прислониха безшумно под кърмата на кораба.

От галерията на кърмата все още висеше стълбата, по която дон Диего бе слязъл в лодката, за да отиде на брега. Часовоят на кърмата заобиколи зад ъгъла на галерията и ненадейно се озова пред тъмната сянка на някакъв мъж, изправен до стълбата.

— Кой е там? — попита той, но без да се разтревожи, защото предполагаше, че е някой от другарите му.

— Аз съм — отвърна тихо Питър Блъд на отличен испански език.

— Ти ли си, Педро? — Испанецът се приближи.

— Името ми е Питър, но се съмнявам дали съм същият Питър, когото очакваш.

— Как? — попита часовоят и спря.

— Ето как — каза мистър Блъд.

Дървеният парапет беше нисък, а испанецът напълно изненадан. Само плясъкът при удара във водата, където едва не попадна в една от чакащите лодки, извести за сполетялата го беда. Облечен в тежка ризница, набедреници и шлем на главата, той потъна веднага и им спести грижите по него.

— Пит! — изсъска мистър Блъд на другарите си, които чакаха. — Хайде идвайте, но без шум.

За пет минути двадесетте души нахлуха на борда, излязоха от тясната галерия и се пръснаха приведени по кърмата. Някъде напред светеше. Под големия фенер на носа се виждаше тъмната фигура на другия часовой, който се разхождаше по бака^[1]. От оръдейната палуба до тях достигаха звуците на пиршеството; плътен мъжки глас пееше пикантна балада, а другите му пригласяха в хор:

Такъв е обичаят в Кастилия и Леон

— Днешните гледки ме карат да вярвам подобно нещо — каза Блъд и пошепна: — След мен — напред!

Хората му се плъзнаха приведени като сенки към парапета на кърмата и се промъкнаха безшумно в средната част на палубата. Две трети от тях бяха въоръжени с мускети, част от които намериха в къщата на надзирателя, а другите взеха от тайното скривалище, където Питър Блъд грижливо ги бе събирал за деня на бягството. Останалите имаха ножове и абордажни саби.

Постояха в средата на кораба, докато Блъд се увери, че на палубата няма друг часовой освен неудобния момък на носа. Трябваше да насочат вниманието си най-напред към него. Сам мистър Блъд се промъкна напред, придружен от двама бунтовници, и остави другите под командуването на Хагторп; неговият едновремешен офицерски чин в кралската флота му даваше най-много основание за тази служба.

Отсъствието на мистър Блъд трая малко. Когато се върна при другарите си, върху палубата на испанския кораб вече нямаше часовой.

Междувременно пируващите под краката им продължаваха да се веселят безгрижно, уверени в пълната си безопасност. Гарнизонът на Барбадос беше победен и разоръжен, а другарите им на брега бяха пълни господари на града и жадно се опиваха от плодовете на победата. От какво имаше да се страхуват в такъв случай? Дори когато двадесетината яростни, полуголи, обрасли мъже, които може някога да са били бели, но в момента приличаха повече на банда диваци, ги обкръжиха, испанците все още не можеха да повярват на очите си.

Кой би помислил, че шепа забравени роби от плантацията ще се осмелят на подобна постъпка?

Смехът и песните секнаха и полупияните испанци се втренчиха изумени в дулата на мускетите, които ги държаха в шах.

И тогава от групата диваци, която ги бе обградила, излезе напред строен, висок човек с мургаво лице и светлосини очи, изпълнени със зловеща ирония. Той се обърна към тях на чист испански език:

— Ще си спестите доста неприятности и мъки, ако се признаете за мои пленници и позволите да ви отстраним в някое безопасно място без съпротива.

— Боже мой! — изруга главният артилерист, с което едва ли успя да изрази в пълна мяра слисването си.

— Моля ви — каза мистър Блъд.

След това джентълмените от Испания бяха убедени да вляза г в трюма без всякакви увещания, ако не се смята някое и друго подтикване с мускет.

Бунтовниците се подкрепиха с деликатесите, чиято консумация от страна на испанците сами бяха прекъснали. Да хапнат човешка храна, беше цяло празненство за нещастниците, които месеци наред бяха яли само солена риба и царевични трици. Но мистър Блъд се погрижи да няма никакви излишества, въпреки че стана нужда да употреби цялата твърдост, на която беше способен.

Преди да се радват на победата, трябваше да вземат необходимите мерки съобразно събитията, които щяха да последват. Досега бяха успели да спечелят само първото сблъскване и то им даде ключова позиция в ръцете. Трябваше да се възползуват от това и да извлекат най-големите възможни облаги от положението. Приготовленията отнеха по-голямата част от нощта. Но всичко беше готово, преди слънцето да надникне над планината Хилбей и да освети с лъчите си един ден, пълен с изненади.

Скоро след изгрев слънце бунтовникът, който се разхождаше по палубата в испанска ризница и шлем и с испански мускет на рамо, съобщи за приближаването на една лодка. Беше сам дон Диего де Еспиноса и Валдес; идваше на борда с четири големи сандъка, във всеки от които имаше по двадесет и пет хиляди песети — откупа, предаден му на разсъмване от губернатора Стид. Придружаваха го неговият син дон Естебан и шест души гребци.

На фрегатата всичко беше тихо и спокойно, както трябваше да се очаква. Корабът спокойно лежеше на котва, обърнат с левия борд към брега, а стълбата беше спусната от дясната му страна. Лодката с дон Диего и съкровището се приближи до стълбата. Мистър Блъд се беше подготвил добре. Ненапразно бе служил под началството на Де Ройтер. Скрипците и въжетата за вдигане бяха готови, а при рудана имаше достатъчно хора. На долната палуба стоеше в готовност артилерийска прислуга под командуването на Огл, който — както казах вече, — преди да се отдаде на политика и да последва Монмътския херцог, бе служил като главен артилерист в кралската армия. Огл беше нисък, набит човек и внушаваше доверие с явната си самоувереност.

Дон Диего се изкачи по стълбата, без да подозира нищо, и стъпи на палубата. Какво ли можеше да подозира бедният човек?

Не успя да се огледа и да поздрави часовоя, който бе застанал мирно, за да го посрещне, когато един удар с железен прът по главата, умело нанесен от Хагторп, го приспа без никакви затруднения.

Завлякоха го в кабината му, а в същото време сандъците бяха вдигнати на борда с помощта на останалите в лодката хора. След като изпълниха тази задача, дон Естебан и гребците се изкачиха по стълбата един по един и бяха обработени по същия умел и ефикасен начин. Питър Блъд беше гениален в подобен род операции и дори подозирам, че имаше известна склонност към театралност. Драматична беше и картината, която се представи пред оцелелите от нападението островитяни.

Начело с полковник Бишоп и болния от подагра губернатор Стид, седнал до него върху остатъците на някакъв разрушен зид, те мрачно наблюдаваха заминаването на осемте лодки, пълни с уморени испански грубияни, заситени от невъобразими насилия и убийства.

Следяха тяхното отплаване със смесени чувства на облекчение, загдето безмилостните им неприятели си отиваха, и на отчаяние от ужасните опустошения, които поне засега бяха нарушили благоденствието и щастието на малката колония.

Лодките отплаваха от брега, пълни със смеещи се и хилещи се испанци, които продължаваха да подхвърлят подигравки към оцелелите си жертви. Бяха стигнали на половин път между пристана и кораба, когато въздухът бе разтърсен от оръдеен изстрел.

Едно кръгло гюлле удари във водата на един фатом^[2] от предната лодка и обля със студен душ хората в нея. За момент всички престанаха да гребат и занемяха. След това избухнаха гневни ругатни по адрес на главния артилерист, на когото не му беше работа да ги салютира със заредено оръдие. Продължаваха да го ругаят, когато втори изстрел, прицелен по-добре от първия, разби една лодка на трески и изхвърли живите и мъртви членове на нейния екипаж във водата.

Изстрелът успя да запуши техните уста, но екипажите на останалите седем лодки удвоиха гневните си ругатни. Веслата на всяка лодка стояха неподвижно вдигнати във въздуха, а испанците, станали на крака, отправяха кресливи ругатни към кораба; молеха се на небето и на ада да им каже кой е този луд, когото са изтървали там сред оръдията.

Третият изстрел попадна точно в средата им и с ужасяваща точност разби втора лодка. Отново всички занемяха, а след това сред испанските пирати настъпи суматоха; моряците викаха, крещяха, пляскаха с веслата и се опитваха да гребат във всички посоки едновременно. Някои настояваха да отидат на брега, други — да се приближат до кораба, за да разберат какво става там. Вече нямаше никакво съмнение, че на кораба нещо не беше в ред, защото, докато спореха, крещяха и ругаеха, над водата се разнесоха още два изстрела и потопиха трета лодка.

Решителният Огл провеждаше чудесно упражнение и напълно оправда твърдението, че разбира от оръдия. Замаяните испанци улесниха задачата му, като събраха лодките накуп.

След четвъртия изстрел сред тях не съществуваха никакви разногласия. Сякаш сговорили се, те извърнаха лодките към брега, а някои направиха само опит за това, защото, преди да извършат маневрата, още две лодки бяха потопени.

Трите останали лодки се отправиха стремително към пристана, без да се погрижат за нещастните си другари, които се бореха с водата.

Ако на испанците не им беше понятно какво става, то нещастните островитяни на брега съвсем нищо не разбираха; в помощ на размислите им испанското знаме бе спуснато от главната мачта на „Синко лягас“ и на негово място бе вдигнат английски флаг. Но дори тогава някои продължаваха да се учудват и със страх наблюдаваха завръщането на неприятелите, които можеха да излеят върху тях гнева си, предизвикан от тези страшни събития.

Огл продължаваше да дава доказателства, че не от вчера е запознат с оръдейното изкуство. Продължаваше да стреля подир бягащите испанци. Последната им лодка се пръсна на трески точно когато допря пристана и останките й бяха засипани от хоросан и камъни.

Такъв беше краят на пиратския екипаж, чиито членове преди десет минути само се смееха и изчисляваха по колко песети ще се паднат на всеки от тях за участието му в отвратителното злодеяние. Скоро след това около шестдесет оцелели испанци успяха да се доберат до брега. Не мога да ви кажа дали са имали причини да се поздравят с този си успех, защото липсват всякакви сведения за съдбата им. Но самата тази липса на сведения е твърде красноречива. Знае се само, че на брега са били завързани и предвид на престъпленията им, не се съмнявам, че са имали достатъчно основания да съжаляват за спасението си.

Но загадката около помощта, дошла в последния момент, за да отмъсти на испанците и да запази разбойнически взетия откуп от сто хиляди песети, все още оставаше неразрешена. След доказателствата, които бе дал корабът, не оставаше съмнение, че „Синко лягас“ се намира в ръцете на приятели. Но кои бяха хората на борда му и откъде бяха дошли? Това се питаха жителите на Бриджтаун. Единственото възможно предположение се доближаваше до истината. Сигурно някаква група от решителни островитяни се беше качила през нощта на борда и превзела кораба. Трябваше само да се разбере кои са тайнствените спасители и да им се отдадат полагаемите се почести.

С тази именно задача — понеже състоянието на губернатора Стид не му позволи да отиде лично — тръгна полковник Бишоп като заместник на губернатора, придружен от двама офицери.

Когато стъпи от стълбата върху палубата на кораба, полковникът видя до главния люк четирите сандъка, съдържанието на един от които бе взето почти само от него. Това беше радваща гледка и при вида им очите му блеснаха щастливо.

От двете страни на сандъците, напречно на палубата, се бяха построили в две редици двадесетина души с испански ризници, лъскави шлемове на главите, закриващи лицата им, и мускети при нозе.

Не можеше да се очаква, че полковник Бишоп ще познае от пръв поглед в тези изправени, спретнати войнишки фигури окъсаните, мръсни плашила, които до вчера работеха непосилно в неговата плантация. Още по-малко можеше да се очаква, че ще познае веднага благородния джентълмен, който пристъпи напред, за да го приветствува. Той беше строен, грациозен мъж, облечен по испанска мода в черно със сребърни обшивки; от бродирания със злато поясок висеше сабя със златна дръжка, а над грижливо накъдрените гарвановочерни коси се вееше перото на широкопола шапка.

— Бъдете добре дошъл на борда на „Синко лягас“, драги полковник — обърна се към плантатора познат глас. — Използувахме, доколкото можахме, гардероба на испанците в чест на вашето посещение, въпреки че не смеехме да се надяваме, че точно вие ще дойдете. Сега се намирате между приятели — ваши стари приятели.

Полковникът остана изумен. Питър Блъд, облечен във великолепни дрехи, които задоволяваха неговия природен вкус, с гладко избръснато лице и грижливо вчесани коси изглеждаше значително по-млад. Всъщност сега изглеждаше точно на тридесет и три години — действителната му възраст.

— Питър Блъд! — възкликна учудено полковникът. След това побърза да изрази задоволството си: — В такъв случай ти…

— Да, аз — аз и тези мои и ваши добри приятели. — Мистър Блъд отметна назад тънката дантела от китката си и махна с ръка към редиците строени мъже, които стояха мирно.

Полковникът се вгледа по-внимателно.

— Дявол да ме вземе! — извика той с глупаво ликуване. — И с тези хора превзе испанския кораб и обърна дебелия край по кучетата! Изумително! Това е героизъм!

— Героизъм ли? Не, това е епично! Започвате да долавяте размерите на моя гений.

Полковник Бишоп седна върху капака на люка, сне широкополата си шапка и попи потта от челото си.

— Изумен съм от тебе! — задъха се той. — Бог ми е свидетел, че съм изумен! Като си помисля само, че си взел обратно парите и си завладял този прекрасен кораб и всичко, което е в него! Това ще бъде известно утешение за понесените от нас загуби. Бог ми е свидетел, добра награда заслужаваш.

— Аз съм напълно на вашето мнение.

— По дяволите! Всичките заслужавате добра награда и ще видите, че не съм неблагодарен.

— Точно така трябва да бъде — каза мистър Блъд. — Въпросът е каква награда заслужаваме и колко благодарен ще се покажете към нас.

Полковник Бишоп се вгледа в него. По лицето му мина сянка на изненада.

— Ясно — негово превъзходителство ще пише в Англия за вашия подвиг и може би част от присъдата ви ще бъде опростена.

— Великодушието на крал Джеймз е добре известно — насмешливо забеляза Натаниел Хагторп, който стоеше наблизо, а сред редиците на бунтовниците някой се изсмя.

Полковник Бишоп се изправи. За пръв път се почувствува неловко. Едва сега му стана ясно, че хората на кораба не бяха толкова приятелски настроени, колкото изглеждаха на пръв поглед.

— Има и един друг въпрос — поде отново Блъд. — Въпросът с боя, на който трябваше да бъда подложен. В подобни случаи поне знам, че държите на думата си, драги полковник, а вие бяхте казали, че ще ми смъкнете кожата от гърба.

Плантаторът махна с ръка. Сякаш едва не се е обидил от напомнянето на този случай.

— Стига! Стига! Нима предполагаш, че след великолепния ти подвиг ще седна да мисля за това?

— Радвам се, че сте в такова настроение. Но си мисля, че идването на испанците вчера, а не днес, беше твърде голямо щастие за мен, защото в противен случай сега щях да бъда в същото положение, в каквото се намира Джереми Пит. А тогава къде щеше да бъде геният, който обърна съдбата против испанците?

— Защо да говорим за това сега?

— Трябва, драги полковник. В течение на живота си вие сте причинили много страдания и сте извършили много жестокости: затова искам да ви дам добър урок, урок, който ще запомните в полза на другите след нас. В кормчийската рубка лежи Джереми Пит, а гърбът му е украсен с всички цветове на дъгата; бедният момък няма да оздравее цял месец. Ако не бяха дошли испанците, може би щеше да е мъртъв, а и аз заедно с него.

Хагторп пристъпи напред. Той беше висок, здрав човек, с привлекателни, правилни черти на лицето, по което се познаваше неговият добър произход.

— Защо си губите времето с тази свиня? — зачуди се бившият офицер от кралския флот. — Хвърлете го през борда и да се свърши цялата работа.

Полковникът изцъкли очи.

— Какво искаш да кажеш, дявол да го вземе? — изрева той.

— Вие сте щастлив човек, полковник, въпреки че сам не знаете източника на вашето щастие — му каза Блъд.

Намеси се и друг — загорелият едноок Волверстон, който беше настроен по-безмилостно от своя другар.

— Обесете го на мачтата! — извика той сърдито с дълбок, груб глас и няколко от робите охотно откликнаха на това предложение.

Полковник Бишоп се разтрепера. Мистър Блъд се извърна. Беше съвършено спокоен.

— Бъди така добър, Волверстон, да запомниш, че аз уреждам нещата, както намеря за добре — каза той. — Такова е нашето споразумение. Ще те помоля да го запомниш. — Погледът му мина по редиците, като даде да се разбере, че се обръща към всички. — Желая полковник Бишоп да запази живота си. Една от причините за това е, че ми трябва като заложник. Ако настоявате да го обесите, ще трябва да обесите и мене заедно с него или ще се наложи аз да сляза на брега.

Блъд замълча. Никой не му отговори. Всички стояха пред него с виновен, но непокорен вид; само Хагторп повдигна рамене и се засмя.

— Трябва да разберете, че на кораба има само един капитан — продължи Блъд и се обърна отново към смутения полковник. — Въпреки че ви обещах живота, както чухте, ще трябва да ви задържа на борда като заложник за доброто поведение на губернатора Стид и на останалите в крепостта, докато излезем в открито море.

— Докато излезете в… — Ужасът не позволи на полковник Бишоп да доизрече тези невероятни думи.

— Точно така — каза Питър Блъд, като се обърна към офицерите, които придружаваха полковника. — Джентълмени, лодката ви очаква. Чухте какво казах. Предайте го заедно с моите поздрави на негово превъзходителство.

— Но, сър… — започна единият от тях.

— Няма какво повече да се говори, джентълмени. Името ми е Блъд, капитан Блъд, ако разрешите, капитан на кораба „Синко лягас“, взет като военна плячка от дон Диего де Еспиноса и Валдес, който е мой пленник и се намира на борда. Трябва да разберете, че успях да обърна съдбата не само против испанците. Ето ви стълбата. Мисля, че е по-удобно да се възползувате от нея, отколкото да бъдете хвърлени през борда, а това неминуемо ще се случи, ако продължите да се бавите.

Те побързаха да си отидат, без да обръщат внимание на виковете на полковник Бишоп, чиято ярост бе раздухвана от ужаса да остане сам на милостта на тези хора, за които знаеше много добре, че имат достатъчно основание да го мразят.

В момента Джереми Пит беше абсолютно неспособен за работа, а освен него само пет-шест души имаха известни слаби познания по мореплаване. Хагторп беше боен офицер, незапознат с навигация, но знаеше как да се справи с кораба и под негово ръководство започнаха приготовления за тръгване.

Котвата беше вдигната и платната разпуснати: тръгнаха към открито море, подгонени от лек бриз. Укреплението мълчеше.

Преминаха близо до брега източно от залива и Питър Блъд се върна при полковника; пазеха го, а той, обхванат от паника, бе седнал отново върху капака на главния люк с умърлушен вид.

— Можете ли да плувате, полковник?

Полковник Бишоп погледна нагоре. Широкото му лице беше пожълтяло и необичайно отпуснато, а малките му очички се бяха свили още повече.

— Като ваш лекар аз ви предписвам да поплувате малко, за да се разхладите — каза любезно Блъд и като не получи отговор от полковника, продължи: — Имате щастие, че не съм толкова кръвожаден, колкото някои от моите приятели на борда. Трябваше дяволски да се потрудя, докато ги убедя да не бъдат отмъстителни. Съмнявам се само дали заслужавате усилията, които положих.

Блъд лъжеше. Съвсем не се съмняваше. Ако би следвал собствените си желания и инстинкти, той би обесил полковника и щеше да сметне това като заслуга към човечеството. Но мисълта за Арабела Бишоп го подтикваше към милосърдие и го бе принудила да се противопостави на естествените чувства на мъст у неговите съзатворници, дори с риск да предизвика бунт. Полковникът дължеше милосърдието, което му оказаха, само на факта, че беше чичо на Арабела, въпреки че не можеше да го подозре дори.

— Ще ви се наложи да поплувате — продължи Питър Блъд. – До брега няма повече от четвърт миля и с малко щастие ще успеете да се доберете. Бога ми, вие сте достатъчно тлъст и няма да потънете. Хайде! Не се колебайте, защото в противен случай ще предприемете твърде дълго пътешествие с нас и дявол знае какво може да ви се случи. Никой не ви обича повече, отколкото заслужавате.

Полковник Бишоп се овладя и се изправи. Безмилостен деспот, който никога не бе трябвало да се въздържа, той сега беше обречен от иронията на съдбата да се възпира в момент, когато чувствата му се надигаха със страхотна сила.

Питър Блъд даде нареждане и над парапета на палубата бе привързана дълга дъска.

— Ако обичате, полковник — каза той и го подкани с изящен жест.

Полковникът го погледна злобно. След това взе някакво решение и лицето му придоби съответния израз: никой друг на кораба не можеше да му помогне. Изу обувките си, свали куртката от бежова тафта и се качи на дъската.

Спря се за момент, хвана се здраво за вантите^[3] и се загледа ужасен в зелената вода, която струеше край кораба на десетина метра под него.

— Пристъпете само няколко крачки, драги полковник — каза зад него спокойният, подигравателен глас.

Без да се пуска от вантите, полковник Бишоп се извърна колебливо и видя да се подават над фалшборда^[4] загорелите лица, които до вчера бледнееха, когато се намръщеше, а сега се смееха злорадо.

За момент гневът му замъгли страха. Изруга ги високо, злобно и неразбрано, след това пусна вантите и пристъпи по дъската. Направи три крачки, загуби равновесие, превъртя се във въздуха и падна в зелената бездна.

Когато се показа над водата и жадно пое въздух, „Синко лягас“ беше вече на неколкостотин метра откъм подветрената страна. Но над водата до него достигаха подигравателните прощални поздрави на бунтовниците и забиваха жилото на безсилната му злоба право в сърцето.