Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Капитан Блъд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Captain Blood, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 64 гласа)

Информация

Допълнителни корекции
hammster (2007)
Сканиране, разпознаване и корекция
Victor (януари 2003)

Източник: http://bezmonitor.com

Няколко „избягали“ от скенера страници продиктува Мирела.

Хартиената книга предостави Мито Павлов.

 

Издание:

Рафаел Сабатини

КАПИТАН БЛЪД

роман I том

Преведе от английски Александър Хрусанов

Редактор Лъчезар Мишев

Технически редактор Спас Спасов

Коректор Снежана Бошнакова

Английска. Четвърто издание. Дадена за набор м. XI, 1986 г. Подписана за печат м. XII.1986 г. Излязла от печат м. 111.1987 г. Формат 1/16 60/90. Печатни коли 18,5, Издателски коли 18.5. УИК 19,72. Цена 2.40 лева

Издателство „Отечество“, София, пл. „Славейков“, 1 ДП „Георги Димитров“, София, бул. „Ленин“, 117

c/o Jusautor, Sofia

 

RAFAEL SABATINI CAPTAIN BLOOD Pan Books Ltd. London 1961

История

  1. — Корекция
  2. — Преместване на бележките под линия в текста

Глава VII
ПИРАТИ

Въпреки непоносимата горещина при пътешествието си от града до плантацията на полковника мистър Джеймз Нътол разви голяма бързина. Късото и тънко тяло и дългите, лишени от плът крака на мистър Джеймз Нътол сякаш бяха специално създадени за бързо вървене в горещ климат. Тялото му изглеждаше много сухо и човек трудно можеше да повярва, че в него са останали някакви жизнени сокове, но обилната пот, която се стичаше като порой, когато стигна заграденото селище, свидетелствуваше за наличието им.

На входа той едва не се сблъска с надзирателя Кент, ниско, набито животно с криви крака, херкулесовски ръце и челюсти на булдог.

— Търся доктор Блъд — съобщи той задъхано.

— Много си се разбързал — изръмжа Кент. — Да не са близнаци?

— Е? О! Не, не. Не съм женен, сър. Отнася се за един мой братовчед, сър.

— Какво му е?

— Много е зле, сър — излъга бързо Нътол, като се възползува от намека на Кент. — Тука ли е докторът?

— Онова там е неговата колиба — посочи небрежно Кент. — Ако го няма там, значи е някъде другаде. — И той се отдалечи. Кент беше грубо, грозно животно, на което се отдаваше да борави по-лесно с камшика, отколкото с езика.

Нътол се зарадва, че надзирателят си отиде, и дори забеляза посоката, в която се отправи. След това се втурна в селището, за да открие с огорчение, че доктор Блъд го няма. Някой разумен човек на негово място би седнал да почака, понеже щеше да прецени, че това е най-бързият и сигурен начин. Но Нътол не беше разумен. Той изскочи отново от заграденото селище, подвоуми се за момент накъде да тръгне и накрая реши, че е все едно, само да не е в една посока с Кент. Забърза през обгорелите поляни към плантацията, където стеблата на захарната тръстика се възправяха като стена и святкаха в златисти отблясъци под силните лъчи на юнското слънце. Големите блокове кехлибарена, зрееща захарна тръстика бяха пресечени от широки пътеки. В далечината по една от тях той съзря да работят група роби. Нътол навлезе в пътеката и се отправи към тях. Когато ги отмина, робите го изгледаха тъпо. Пит не беше помежду им, а той не смееше да пита за него. Близо цял час продължи да го търси ту нагоре по една от пътеките, ту надолу по друга. Веднъж един от надзирателите го спря и го попита какво търси. Той отвърна, че търси доктор Блъд. Братовчед му бил болен. Надзирателят го прати по дяволите и му каза да се маха от плантацията. Блъд го нямало. Сигурно трябвало да бъде в колибата си в селището.

Нътол обеща да напусне плантацията. Но тръгна в погрешна посока — към най-отдалечения от селището край на плантацията към гъстата гора, с която тя граничеше. Надзирателят беше твърде надменен, а може би го и мързеше от горещината на приближаващото пладне, и не го напъти.

Нътол стигна края на пътеката, зави зад ъгъла и попадна на Пит, който беше сам и с дървена лопата оправяше една напоителна вада. От кръста до колената той беше обут в окъсани, широки памучни панталони, а над и под тях беше гол. Широкопола сламена шапка пазеше мръсната му руса глава от лъчите на тропическото слънце. Когато го видя, Нътол благодари гласно на създателя. Пит го погледна учуден, а корабният дърводелец му разправи печални те новини с още по-печален тон. С една дума, вестта се състоеше в това, че трябва още тази сутрин да получи от Блъд десет лири, защото в противен случай всички бяха загубени. Но за мъките си и пролятата пот получи от Джереми Пит само няколко ругатни.

— Дявол да те вземе, глупако! — каза робът. — Щом търсиш Блъд, защо си губиш времето тука?

— Не мога да го намеря — изблея Нътол. Беше възмутен, че го посрещат по такъв начин. Той забравяше, че и нервите на другаря му са напълно разстроени след цяла нощ безпокойно очакване, завършило на утрото с отчаяние.

— Помислих си, че…

— Помисли си, че мога да оставя лопатата и да тръгна да го търся? Това ли си помисли? Божичко, от какъв глупак зависи животът ни! Докато се бавиш тука, времето тече! А как ще обясниш разговора си с мене, ако ни види някой надзирател?

За момент Нътол онемя от проявата на такава неблагодарност. След това избухна:

— Бог ми е свидетел, съжалявам, че се замесих в тази работа! Точно така! Искам…

Ала не можа да се разбере какво иска, защото в този момент иззад ъгъла на блока захарна тръстика се показа един едър мъж в кремава куртка, следван по петите от двама негри с памучни панталони, въоръжени с абордажни саби. Мъжът се намираше едва на десетина метра, но меката пръст не бе позволила да чуят приближаването му.

Мистър Нътол се огледа диво на всички страни и хукна като подплашен заек към гората. Така той постъпи по възможно най-глупав и издайнически начин. Пит изръмжа и остана неподвижно облегнат на лопатата.

— Ей, ти там! Спри! — изрева полковник Бишоп след беглеца и от устата му потекоха нецензурни заплахи.

Но беглецът продължи да тича и не обърна глава дори. Неговата единствена надежда беше, че полковник Бишоп не е видял лицето му, защото силата и влиянието на полковника бяха достатъчни, за да бъде обесен всеки, за когото смяташе, че ще е по-добре да бъде мъртъв.

Едва когато беглецът се скри сред буйната растителност, плантаторът се съвзе достатъчно от възмутеното си удивление и си спомни за негрите, които вървяха по петите му като ловджийски кучета. Те представляваха неговата лична охрана, без която никога не се движеше из плантацията, след като преди няколко години един роб го бе нападнал и едва не го бе удушил.

— След него, черни свини! — изрева той към тях. Но щом се втурнаха, ги спря. — Стойте! Не мърдайте, дявол да ви вземе!

Сети се, че за да хване беглеца и да се разправи с него, няма нужда да го гони цял ден из гъстата гора. Пит му беше подръка и щеше да каже кой е този страхлив приятел и за какво са си говорели така тайнствено, когато ги прекъсна. Пит може би нямаше да иска да каже. Толкова по-зле за него. Изобретателният полковник знаеше цяла дузина начини — някои от които бяха доста забавни — за преодоляване упорството на бунтовните кучета.

Обърна се към роба с лице, пламнало от жар и гняв, и впи в него жестоките си мънички искрящи очи. Пристъпи напред и размаха лекия тръстиков бастун.

— Кой беше този беглец? — попита той с ужасяващо спокойствие.

Облегнат на лопатата, Джереми Пит сведе надолу глава и размърда неспокойно крака. Търсеше някакъв сполучлив отговор сред хаоса от мисли в главата си, но му се отдаваше само да ругае идиотщината на мистър Джеймс Нътол.

Бамбуковият бастун на плантатора се стовари болезнено върху голите рамене на момъка.

— Отговори ми, куче! Как се казва?

Джереми погледна плантатора с мрачен, почти пренебрежителен поглед.

— Не знам — каза той и в гласа му пролича едва доловима нотка на предизвикателство, причинено от удара, на който не смееше да отвърне. Тялото му го бе понесло с твърдост, но духът му се гърчеше мъчително.

— Не знаеш ли? Добре, чакай да ти припомня. — Бастунът отново се стовари върху него. — Спомни ли си сега името му?

— Не съм.

— Упорит си, а? — За момент полковникът се вгледа злобно в Пит. След това бе овладян от ярост. — По дяволите! Ах ти, нахално куче! С мене ли си играеш? Мислиш ли, че ще можеш да ми се подиграваш?

Пит повдигна рамене, размърда отново крака и потъна в упорито мълчание. Подобни неща най-лесно предизвикваха гняв, а характерът на полковник Бишоп никога не се нуждаеше от солиден повод. В полковника се събуди жестока ярост. Той започна да шиба беззащитния гръб, като придружаваше всеки удар с мръсни ругатни; боят продължи, докато премина границите на издръжливост у Пит; раздуханата жар на мъжеството на младия моряк пламна за миг и той се нахвърли върху мъчителя.

Но заедно с него се хвърлиха и бдителните негри. Крехкото бяло тяло беше здраво обхванато от мускулестите им бронзови ръце и само след миг нещастният роб стоеше безпомощен, с вързани с кожен ремък зад гърба ръце.

Задъхан, с лице на петна, Бишоп се вгледа в него.

— Откарайте го — каза той след това.

Черните ловци помъкнаха Пит след полковника по дългата пътека, обградена като със стени от извишаващи се на метър и половина от земята златисти стебла на захарната тръстика. Робите, които работеха по нея, ги поглеждаха уплашено. Пит бе обзет от отчаяние. Знаеше какви ужасни мъки го очакват, но не това го тревожеше. Истинската причина за душевната му мъка се криеше в убеждението, че така трудно подработеното бягство от този ад се проваля точно в момента, когато трябва да бъде осъществено.

Излязоха на зеленото плато и се отправиха към заграденото селище и бялата къща на надзирателя. От платото се откриваше изглед на укреплението до продълговатите бараки на пристана и Пит се загледа нататък, към Карлайлския залив. На същия този пристан бяха завързани няколко лодки и Пит се чудеше с коя от тях, ако бяха имали късмет, сега щяха да бъдат далеч в открито море. Погледът му се втренчи с отчаяние в морската шир.

През залива, на път за брега, една красива червена фрегата[1] с английско знаме, подгонена от слаб бриз, браздеше леко сапфирената повърхност на Карибско море.

Полковник Бишоп се спря да разгледа кораба и заслони очи с месестите си ръце. Вятърът беше слаб, но въпреки това на кораба бяха вдигнали само предното платно. Всички останали платна бяха прибрани и откриваха внушителната гледка на корабния корпус от възвишаващата се надстройка на кърма та до позлатената глава на носа, която блестеше под ослепителните слънчеви лъчи.

Бавното приближаване показваше, че капитанът не познава добре местните води и предпочита да се придвижва внимателно, като измерва непрекъснато дълбочините. При тази бързина корабът по всяка вероятност щеше да хвърли котва в залива най-рано след час. Докато полковникът го разглеждаше и може би се възхищаваше на красотата му. Пит бе отведен в селището и окован в дървените пранги, които бяха винаги готови за нуждаещите се от наказание роби.

Полковник Бишоп се приближи с бавна, полюляваща се походка.

— Непокорното псе, което показва зъби на господаря си, трябва да се научи на добри обноски с цената на съдраната си кожа — каза той и пристъпи към задълженията си на палач.

Фактът, че вършеше сам това, което други на негово място от уважение към себе си оставяха на негрите, говореше красноречиво за животинските черти в характера на полковника. Той шибаше жертвата си по гърба и главата и сякаш изпитваше задоволство, сякаш удовлетворяваше някакъв дивашки инстинкт на жестокост. След няколко удара бастунът му се нацепи. Знаете може би колко боли от удар на тръстиков бастун, когато е цял. Но дали си представяте убийствената болезненост на ударите, когато бастунът е разцепен на няколко тънки, дълги остриета и всяко от тях е остро като нож?

Когато най-после полковник Бишоп се измори и захвърли бастуна, превърнат в камшик с много ремъци, гърбът на нещастния роб, от врата до кръста, представляваше кървава маса.

Докато беше в съзнание, Джереми Пит не издаде нито звук. Но силните болки притъпиха чувствата му, той изпадна в несвяст, увисна сгърчен на прангите и започна да стене тихо.

Полковник Бишоп сложи крак върху лоста на прангите, наведе се над жертвата и по грубото му лице плъзна жестока усмивка.

— Това ще те научи на подчинение — каза той. — И ще останеш тука без храна и вода — без храна и вода, чуваш ли? — докато благоволиш да ми кажеш името на твоя срамежлив приятел и каква работа е имал той с теб. — Полковникът свали крак от лоста. — Когато се наситиш на приятното си положение, прати да ми кажат и ще те жигосаме.

С тези думи той се извърна и излезе от ограденото място, а негрите го последваха по петите.

Пит го чу, както се чува в просъница. В момента беше прекалено изтерзан от жестокото наказание и изпаднал в толкова дълбоко отчаяние, че му беше все едно дали ще оживее, или ще умре.

Скоро обаче го разбуди нова болка. Дървените пранги бяха на открито и палещите лъчи на тропическото слънце нагряха кървящия му гръб; стори му се, че го обхващат огнени пламъци. Не след дълго към това мъчение се прибави друго, още по-непоносимо. Привлечени от миризмата на кръв, върху него се спуснаха жестоките мухи на Антилските острови.

Нищо чудно, че изобретателният полковник Бишоп, който така добре разбираше от изкуството да развързва упорити езици, не сметна за нужно да прибягва към други мъчения. Цялата му дяволска жестокост не можеше да измисли по-непоносими мъки от тези, които самата природа стоварваше върху човек в състоянието на Пит.

Робът започна да се гърчи в прангите, рискувайки да си счупи краката; гърчеше се и крещеше в агония.

Така го завари Питър Блъд, който сякаш изникна от земята пред замъгления му поглед. Мистър Блъд носеше голям палмов лист. Той разгони с него мухите от гърба на Джереми и го закрепи с връв за врата му, за да го пази от мухите и от слънчевите лъчи. След това седна до него, притегли главата на нещастника върху собственото си рамо и изми лицето му със студена вода от една паничка. Пит потръпна, изстена и пое дълбоко въздух.

— Вода! — задъха се той. — За бога, дай ми вода! Блъд поднесе паничката до треперещите му устни. Той пи жадно, шумно и спря едва когато пресуши паничката. Разхладен и съживен, Пит се опита да седне.

— Ох, гърбът ми! — изрева той.

В очите на мистър Блъд светна необичаен блясък; устните му бяха стиснати силно. Но заговори с хладен и твърд глас:

— Успокой се. Всичко по реда си. Засега на гърба ти няма да му стане нищо, защото го покрих. Искам да знам какво ти се е Случило. Да не мислиш, че можем да се справим без навигатор, та си предизвикал онова животно Бишоп? Едва не те е убил!

Пит седна и отново изстена. Но този път болката му беше по-скоро душевна.

— Струва ми се, че вече няма нужда от навигатор, Питър.

— Какво говориш? — извика мистър Блъд.

Със задъхване и прекъсване Пит обясни колкото може по-накратко цялото положение.

— Трябва да гния тука, докато му кажа името на посетителя и защо е идвал.

Мистър Блъд се изправи и изръмжа.

— Проклет да е мръсният робовладелец! — каза той. — Трябва да измислим нещо. Нътол да върви по дяволите! Дали ще внесе гаранцията, или не, дали ще даде някакви обяснения, или не, лодката си остава лодка и ние ще тръгнем с нея, а ти ще дойдеш с нас.

— Фантазираш, Питър — каза затворникът. — Този път не ще можем да тръгнем. Гаранцията не е внесена и чиновниците ще конфискуват лодката дори и Нътол да не признае всичко, когато го притиснат; дано не стане причина да ни жигосат по челата.

Мистър Блъд се извърна и се загледа с отчаяние в синята вода на морето, по което се бе надявал толкова много в най-скоро време да пътува към свободата.

По това време големият червен кораб се беше приближил значително към брега. Бавно и тържествено навлизаше в залива. От пристана вече се бяха отделили една-две лодки и се отправяха към него. От мястото, където стоеше, мистър Блъд виждаше блясъка на медните оръдия на носа на кораба и фигурата на един моряк, застанал около предната котвена верига от лявата страна, готов да хвърли лота[2].

Един гневен глас го изтръгна от мрачните му мисли:

— Какво правиш тука, дявол да те вземе?

Полковник Бишоп се бе върнал в заграденото селище, а след него както винаги вървяха негрите.

Мистър Блъд се извърна към полковника и тъмното му лице, което беше добило цвета на мулат, се покри от непроницаема маска.

— Какво правя ли? — каза той вежливо. — Изпълнявам задълженията си.

Полковникът пристъпи няколко крачки напред силно разгневен и забеляза две неща: празната паничка на пейката до затворника и палмовия лист на гърба му.

— Ти ли се осмели да го направиш? — По челото на плантатора вените изпъкнаха като въжета.

— Разбира се, че аз го направих. — Гласът на Блъд показваше леко учудване.

— Бях наредил да не му се дава нито храна, нито вода, докато не заповядам аз.

— Съвсем не съм чувал такова нареждане.

— Съвсем ли не си чувал? Как ще чуеш, когато те нямаше?

— Тогава как можете да очаквате, че знам какви заповеди сте дали! — Гласът на мистър Блъд съдържаше нескрито огорчение. — Видях само, че слънцето и мухите умъртвяват един ваш роб, и си казах: „Това е един от робите на полковника, а аз съм негов лекар и мой дълг е да се погрижа за имуществото му.“ Затова дадох глътка вода на този момък и закрих гърба му от слънцето. Не съм ли бил прав?

— Прав ли? — Полковникът едва не онемя.

— Не се ядосвайте, не се ядосвайте! — замоли го мистър Блъд. — Ако се ядосвате толкова, ще си докарате някой удар.

Плантаторът го отметна с ругатня и дръпна палмовия лист от гърба на затворника.

— Слушайте, в името на човечността… — започна Блъд.

Полковникът се извърна разгневен към него.

— Махай се! — заповяда му той. — И не се приближавай повече до него освен по мое изрично нареждане, ако не искаш и на тебе да ти се случи същото.

С гнева си, огромното телосложение и силата си той внушаваше ужас. Но мистър Блъд не трепна дори. Впереният поглед на бледосините очи, които блестяха така странно сред мургавото лице — подобни на светли сапфири, монтирани в медна поставка, — накара полковника да помисли, че от известно време насам този негодяй е почнал много да си позволява. Това положение трябваше да се поправи в най-къс срок. Междувременно мистър Блъд започна отново да говори с настойчив тон.

— В името на човечността — повтори той — вие ще ми разрешите да направя каквото мога, за да облекча болките на този нещастник; в противен случай се заклевам, че ще зарежа веднага лекарските си задължения и сам дяволът не ще може да ме накара да прегледам някой пациент на този проклет остров.

За момент полковникът остана твърде изумен, за да каже нещо.

— По дяволите! — изрева той след това. — Как се осмеляваш да ми говориш с такъв тон, куче мръсно? Как се осмеляваш да ми поставяш условия?

— Осмелявам се. — Сините очи на Блъд се бяха втренчили в очите на полковника и от тях надничаше демонът на безразсъдството, породено от отчаяние.

Полковник Бишоп го гледа известно време мълчаливо.

— Бях много снизходителен към теб — каза той най-после. — Но това ще се поправи. — Стисна устни и продължи: — Ще наредя да те бият, докато по мръсния ти гръб не остане парче здрава кожа.

— Така ли? А какво ще прави тогава губернаторът Стид?

— Ти не си единственият лекар на острова.

Мистър Блъд се изсмя.

— Това ли ще кажете на негово превъзходителство, когато го замъчи подаграта в крака и не може да стои прав? Знаете много добре, че няма да търпи друг лекар, защото е достатъчно умен и разбира кое е добро за него и кое не.

Но дивашката ярост, обхванала полковника, не можеше да бъде успокоена толкова лесно.

— Ако останеш жив, след като моите мургавци поработят над тебе, може би ще поумнееш.

Той се извърна към негрите да им даде съответната заповед. Но тази заповед не бе дадена. В този момент страхотен гръм заглуши гласа му и разтърси въздуха. Полковник Бишоп подскочи, а заедно с него подскочиха и негрите и дори невъзмутимият на вид Блъд. Четиримата погледнаха едновременно към морето.

Долу в залива големият кораб се бе приближил на около един кабелт[3] до форта и над облака дим, от който беше обвит, се подаваха само върховете на мачтите му. От скалистите брегове излетяха ято подплашени морски птици и с пронизителни, тревожни писъци закръжиха в синьото небе.

Мъжете гледаха от възвишението, където бяха застанали, без да разбират какво става. Видяха британското знаме да потъва в дима. След малко на негово място се издигна златночервеното знаме на Кастилия. Тогава чак разбраха.

— Пирати! — изрева полковникът. — Пирати! В гласа му се смесваха страх и неверие. Въпреки загара си лицето му бе побеляло и добило цвят на глина, а малките му очички се изпълниха с ярост. Негрите го гледаха, усмихваха се идиотски и показваха белите си зъби и бялото на очите си.

Бележки

[1] Фрегата — вид боен кораб.

[2] Лот — уред за измерване морските дълбочини.

[3] Кабелт — морска мярка, равна на 183 метра.