Рафаел Сабатини
Капитан Блъд (6)

Глава VI
ПЛАНОВЕ ЗА БЯГСТВО

След тази случка Арабела Бишоп посещаваше всеки ден бараката на пристана и носеше плодове, а по-късно пари и дрехи за испанските пленници. Но идваше по такова време, че вече не се срещна повече с Питър Блъд. А и неговите посещения ставаха все по-кратки, понеже пациентите му започнаха да оздравяват. Фактът, че испанците оздравяха благодарение на неговите грижи, а една трета от ранените, оставена на другите двама лекари, умряха от раните си, засили популярността на осъдения въстаник сред жителите на Бриджтаун. Това се дължеше може би на щастлива случайност, но гражданите не го възприеха по този начин. Така се стигна до ново намаление в практиката на неговите свободни колеги и до увеличаване на собствената му работа и печалбите на неговия собственик. Уекър и Бронсън обединиха мисловните си възможности, за да открият начин за излизане от това непоносимо положение. Но нека не изпреварваме хода на събитията…

Един ден, било случайно или нарочно, Питър Блъд дойде на пристана половин час по-рано от обикновено и срещна мис Бишоп точно когато излизаше от бараката. Той свали шапка и се отстрани, за да й даде път. Тя отмина с вирната брадичка, без да го погледне.

— Мис Арабела — каза той умолително.

Тя сякаш едва тогава го забеляза и го изгледа изпитателно, с лека подигравка.

— Ха! — каза тя. — Ето го благовъзпитания джентълмен! Питър въздъхна.

— Никога ли няма да ми простите? Най-смирено моля за прошка!

— Какво снизхождение!

— Жестоко е да ми се подигравате — каза той и възприе тон на привидно смирение. — Аз съм роб. А пък вие може да се разболеете някой ден.

— Е, и какво от това?

— Ще бъде унизително да пратите за мен, ако сега се отнасяте като неприятел.

— Вие не сте единственият лекар в Бриджтаун.

— Но аз съм най-безопасният.

Тя ненадейно се усъмни в него, разбра, че си позволява да й се подиграва и че се е поддала до известна степен на подигравките му. Застана нащрек и го огледа отново.

— Струва ми се, че се държите твърде свободно — упрекна го тя.

— Това влиза в правата на лекаря.

— Аз не съм ваша пациентка. Запомнете го, моля, за в бъдеще. Тя беше безспорно силно разгневена и след тази реплика си тръгна.

Блъд дълго гледа след нея.

— Ето ти на, дали тя е зла, или аз съм глупак, или пък и двете неща са верни? — попита той синия небесен свод и влезе в бараката.

Бе отредено тази сутрин да бъде изпълнена с вълнения. Когато след около един час напусна бараката, към него се присъедини Уекър, по-младият от двамата лекари. Такова нещо представляваше рядко снизхождение и не се бе случвало дотогава, защото двамата лекари му бяха отправяли от време на време само по някой сух поздрав.

— Ако отивате към къщата на полковник Бишоп, ще ви придружа малко, доктор Блъд — каза той.

Докторът беше на около четиридесет и пет години, нисък, набит, с увиснали бузи и сини очи с остър поглед.

Питър Блъд остана изумен, но не го показа.

— Отивам в резиденцията на губернатора. — отвърна той.

— А! Наистина! При жената на губернатора! — Уекър се засмя многозначително.

Питър Блъд не разбра точното значение на усмивката му.

— Чувам, че тя ви отнема много време. Младост и красив външен вид, доктор Блъд! Младост и красив външен вид! В нашата професия тези неща представляват неоценими предимства, особено когато става въпрос за дами.

Питър се вгледа в него.

— Ако искате да кажете това, което ми се струва, че имате предвид, по-добре го кажете направо на губернатора Стид. Може да му хареса.

— Не ме разбрахте.

— Надявам се, че е така.

— Не се горещете. — Доктор Уекър хвана Питър под ръка. — Искам да бъдем приятели, да ви направя една услуга. Слушайте — гласът му неволно се понижи, — робството трябва да е твърде неприятно за такъв талантлив човек като вас.

— Каква интуиция! — извика язвително мистър Блъд. Но докторът прие думите му дословно.

— Съвсем не съм глупав, драги колега. Познавам добре хората и мога да кажа дори какво мислите.

— Ако отгатнете какво мисля, ще ме убедите напълно в тези си възможности. — забеляза Блъд.

Доктор Уекър се приближи още повече до него. Вървяха по пристана. Той снижи гласа си до шепот. Сините му очи се загледаха в мургавото, язвително лице на Питър Блъд, който беше една глава по-висок от него.

— Колко често съм ви виждал да се вглеждате в морето с душа, отразена в погледа! Та аз ли не знам какво мислите? Ако можете да избягате от робство, ще можете да упражнявате професията, която красите със своите способности, съвсем свободно и за собствена изгода. Светът е широк. Има много нации освен Англия, където човек с вашите способности ще бъде посрещнат добре. Освен английските колонии съществуват и много други. — Той започна да говори съвсем тихо и гласът му се превърна в едва доловим шепот, макар наоколо да нямаше никой. — Холандската колония Кюрасао не е толкова далече. По това време на годината съвсем безопасно може да се предприеме подобно пътешествие и с лек плавателен съд. А Кюрасао е само стъпало към широкия свят, който ще отвори вратите си за вас, веднъж само да се освободите от робство.

Доктор Уекър спря. Беше блед и задъхан. Но острият поглед на сините му очи продължаваше да изучава невъзмутимото изражение на своя спътник.

— Е? — попита той след известно време. — Какво ще кажете? Блъд не отговори веднага. В главата му цареше хаос и той се опитваше да подреди мислите си, за да може правилно да прецени вълнуващото предложение. Започна отговора си с това, с което друг на негово място би завършил.

— Нямам пари. А за такова нещо ще трябва значителна сума.

— Нали ви казах, че искам да бъда ваш приятел?

— Защо? — попита ребром Питър Блъд.

Но той не се нуждаеше от отговор. Докато доктор Уекър изливаше сърдечната си мъка, загдето негов брат по професия гниеше в робство и му бяха отказвани възможностите, които му се полагаха благодарение на неговите способности, Питър Блъд като ястреб дебнеше очевидната истина. Уекър и колегата му искаха да се отърват от човека, който ги заплашваше с разорение. Питър Блъд никога не се колебаеше при вземане на решение. Винаги скачаше там, където другите пълзяха. Мисълта за бягство, която не бе съществувала, преди доктор Уекър да му я подметне, сега изведнъж се разрасна.

— Разбирам, разбирам — каза той, докато спътникът му продължаваше да обяснява, и за да запази самочувствието на доктор Уекър, добави лицемерно: — Много благородно от ваша страна… много колегиално. В подобен случай и аз бих постъпил по същия начин.

Острият поглед на Уекър блесна, а грубият му глас потрепера, когато запита с нетърпение:

— Значи сте съгласен? Съгласен ли сте?

— Дали съм съгласен? — изсмя се Блъд. — Ако ме хванат и ме върнат, ще ми подрежат крилете за цял живот и ще ме жигосат.

— Разбира се, подобно нещо заслужава малък риск. — Гласът на изкусителя трепереше още повече.

— Точно така — съгласи се Блъд. — Но за подобно нещо не е достатъчен само кураж. Трябват и пари. Една лодка струва не по-малко от двадесетина лири.

— Ще се намерят. Това ще бъде нещо като заем, който ще ни върнете… ще ми върнете когато можете.

Това бързо оттеглено предателско „ни“ допълни предположенията на Блъд. Другият лекар също беше замесен в предложението.

Наближиха многолюдната част на пристана. Блъд бързо и красноречиво благодари на Уекър въпреки съзнанието, че не му дължи никаква благодарност.

— Утре ще поговорим отново по същия въпрос, сър — заключи той. — Отворихте ми вратите на надеждата.

С това поне той изрази абсолютната истина, и то далеч не както подобаваше: сякаш действително пред него бяха разтворили ненадейно сгряната от слънце врата на надеждата, че ще може да избяга от тъмния затвор, след като бе мислил, че в него ще прекара целия си живот.

Бързаше да остане сам, да подреди мислите си и да реши какво трябва да прави. Налагаше се да се посъветва с някого. Беше вече решил с кого. За такова пътуване беше необходим навигатор, а навигаторът му беше подръка в лицето на Джереми Пит. Трябваше най-напред да се посъветва с младия морски капитан: не можеше да се предприеме подобно начинание, ако той не се присъединеше към него. През целия ден в главата му цареше хаос, създаден от новата надежда, и той едва не се разболя от нетърпение да дочака нощта, за да има възможност да обсъди въпроса със своя приятел. Същата вечер Блъд се прибра по-рано зад оградата, която заграждаше колибите на робите и голямата бяла къща на надзирателя, и успя да размени няколко думи с Пит, без да го видят другите.

— Тази нощ, когато всички заспят, ела в моята колиба. Трябва да поговоря нещо с тебе.

Младият мъж се вгледа в Блъд, сякаш неговият многозначителен тон го събуди от умствената летаргия, в която бе изпаднал напоследък благодарение на нечовешкия си живот. Той даде знак с глава, че е разбрал и е съгласен, и двамата се разделиха веднага след това.

Шестте месеца живот в плантацията на остров Барбадос бяха оставили трагичен отпечатък върху младия моряк. Предишната живост беше изчезнала. Лицето му бе придобило празен израз, погледът бе станал помътен, движеше се крадливо, раболепно, като пребито куче. Той беше оцелял от лошата храна, прекалено тежката работа на плантацията под безмилостното слънце, камшичните удари на надзирателя, когато не работеше достатъчно бързо, и ужасния, животински начин на живот. Но и той заплащаше обичайната цена за оцеляването си. Заплашваше го опасността да се превърне в животно, да стане като другите, които понякога работеха рамо до рамо с него. Но човешкото му достойнство, въпреки че бе приспано от постоянното отчаяние, все още не беше угаснало, и точно неговото човешко достойнство се отърси от обзелото го безразличие и се събуди при първите думи, които Блъд му каза през тази нощ — събуди се и заплака.

— Да избягаме? — задъха се Пит. — О, господи! — И той хвана главата си в ръце и се разрида като малко дете.

— Пст! Съвземи се! Съвземи се! — скара му се шепнешком Блъд, разтревожен от риданията на младежа. Той отиде до Пит и сложи ръка на рамото му. — Съвземи се, за бога! Ако ни чуят, ще ни напердашат и двамата с камшици.

Между привилегиите, с които Блъд се ползуваше, беше и това, да има самостоятелна колиба. Сега се намираха двамата сами в неговата колиба. Но тя беше построена от клони, измазана с тънък пласт пръст, а вратата й се състоеше от бамбукови пръчки, през които се чуваше много лесно. Въпреки че оградата беше затворена за през нощта и всички вътре в нея спяха дълбоко — минаваше полунощ, — можеше случайно да мине някой от надзирателите, а звукът от гласовете щеше да доведе до разкриването им. Пит разбра и сподави изблика си на чувства.

След това седнаха близо един до друг и говориха с шепнене в течение на повече от час; през цялото това време притъпената способност за мислене на Пит се заостряше върху точилото на надеждата. Щеше да се наложи да привлекат още някого в тяхното начинание, поне шест души, по възможност десетина, но не повече. Трябваше да изберат най-добрите от двадесетината оцелели привърженици на Монмът, които бе купил полковник Бишоп. Бяха за предпочитане хора, които разбират от мореплаване. Но сред тази група имаше само двама такива, а и техните познания не бяха много пълни. Това бяха Хагторп, джентълмен, служил в кралската марина, и Николас Дайк, бивш старшина от времето на покойния крал. Имаше и един друг, който е бил артилерист, на име Огл.

Преди да се разделят, се разбраха, че Пит ще започне с тези трима, а след това ще се опита да завербува още шест-осем души. Трябваше да внимава много, преди да разкрие проекта на някого, и дори да не разкрива нищо напълно, та да не подложи на опасност от провал плановете им, които тепърва трябваше да бъдат разработени в подробности. Тъй като работеше на плантацията заедно с другите роби, Пит щеше да има възможност да поговори с тях.

— Предпазливост преди всичко — посъветва го на раздяла Блъд. — „Който върви бавно, стига бързо“, казват италианците. И помни, че ако се издадеш, погубваш всички ни, защото ти си единственият навигатор между нас и без тебе не може да се осъществи бягството.

Пит го увери, че може да бъде спокоен, промъкна се обратно в колибата си и легна на сламената постеля.

Когато на другата сутрин Блъд отиде на пристана, той завари доктор Уекър в много добро настроение. Докторът бе обмислил през нощта въпроса за бягството и бе готов да даде на Блъд тридесет лири за покупка на лодка, с която да напусне колонията. Блъд му благодари, както подобава, без да се издаде, че вижда съвсем ясно истинските причини на тази щедрост.

— Само че аз нямам нужда от пари — каза той, — а от лодка. Кой ще ми продаде лодка и да си навлече наказанията, изброени в прокламацията на губернатора Стид? Предполагам, че сте я чели?

Грубото лице на доктор Уекър потъмня. Той поглади замислено брадичката си.

— Четох я… да. И не смея да ви доставя лодка. Ще се разбере. Няма начин да не се разбере. А наказанието е глоба от двеста фунта и затвор. Такова нещо ще ме разори. Нали разбирате?

Надеждата, която гореше в душата на Блъд, започна да гасне. Върху лицето му падна сянка на отчаяние.

— Но в такъв случай… — запъна се той — нищо не може да се направи.

— О, не, съвсем не. Положението не е толкова отчайващо. — Доктор Уекър се усмихна леко през стиснатите си устни. — Помислил съм и за това. Трябва да се погрижите човекът, който ще купи лодката, да дойде с вас — така че тук да не остане никой, който впоследствие да отговаря.

— Но кой е този, който ще дойде с мен, извън хората в моето положение? А и те не могат да сторят това, което аз не мога.

— На острова освен роби има и други принудително задържани. Има няколко души, които се намират тука заради дългове и биха били доволни да разперят криле. Има например един корабен дърводелец, Нътол, за когото съвсем случайно знам, че би приел с радост подобна възможност.

— Но нали ще го питат откъде той, длъжникът, е намерил пари, за да купи лодка.

— Вярно е, че ще го питат. Но ако постъпите умело, ще сте заминали, преди да има на кого да задават въпроси.

Блъд кимна с глава, докторът го хвана за ръкава и му изложи своя план.

— Ще ви дам парите веднага. Щом ги получите, ще забравите, че аз съм ви ги дал. Вие имате приятели и роднини в Англия, които са ви ги изпратили по един от вашите пациенти в Бриджтаун. Като почтен човек вие не можете да кажете името му, за да не му причините неприятности. Това ще разправяте, ако случайно ви запитат.

Докторът спря и се вгледа настойчиво в Блъд. Той кимна с глава в знак на съгласие. Докторът въздъхна облекчено и продължи:

— Но ако внимавате, изобщо няма да се стигне до неудобни въпроси. Ще се уговорите с Нътол. Ще го включите във вашата група: корабният дърводелец може да бъде полезен член на вашия екипаж. Ще го накарате да намери подходяща лодка, чийто собственик е склонен да я продаде. Тогава ще се подготвите напълно, преди да купите лодката, за да можете да избягате веднага след купуването, преди да бъдат зададени неизбежните въпроси. Разбирате ли ме?

Блъд го разбра толкова добре, че един час след това успя да се види с Нътол и намери, че той е склонен на това начинание, точно както бе предсказал доктор Уекър. Когато се раздели с дърводелеца, те се бяха разбрали, че Нътол ще потърси лодка, а Блъд ще достави веднага парите.

Търсенето продължи повече, отколкото предполагаше Блъд, който нетърпеливо чакаше със златото на доктора, скрито в дрехите му. Но в края на третата седмица Нътол, с когото сега се срещаше ежедневно, му съобщи, че е намерил подходяща лодка и че нейният собственик е склонен да я продаде за двадесет и две лири. Същата вечер на плажа, далеч от любопитните погледи, Питър Блъд предаде необходимата сума на новия си съдружник и Нътол си отиде с указание да извърши покупката късно на другия ден. Той трябваше да докара лодката на пристана, където под прикритието на нощта Блъд и другите каторжници щяха да се присъединят към него и всички заедно щяха да тръгнат.

Всичко беше готово. След изваждането на всички ранени от бараката на пристана тя стоеше неизползувана и Нътол бе скрил в нея всички необходими запаси: петдесетина килограма хляб, известно количество сирене, една бъчонка вода и няколко бутилки вино, компас, квадрант^[1], карта, пясъчен часовник, лаг^[2], насмолено платно, някои дърводелски инструменти, фенер и свещи. В селището на робите също всичко беше готово. Хагторп, Дайк и Огл се бяха съгласили да се присъединят към бягството, а освен тях бяха грижливо завербувани още осем души. През дългите нощи на очакване в колибата, която Пит споделяше с още петима — те всички щяха да се присъединят към опита да възвърнат свободата си. Бе изработена тайно една стълба. С нея щяха да се прехвърлят през оградата и да се озоват на открито. Ако не вдигаха много шум, рискът да ги открият беше твърде малък. Освен заключването им във вътрешността на оградата други предпазни мерки не се вземаха. Пък и къде из острова би се скрил глупакът, ако избяга? Главният риск беше да не бъдат открити от своите другари по нещастие, които щяха да останат. Заради тях трябваше да пазят тишина и да внимават.

Дванадесетте души, които щяха да участвуват в бягството, и Нътол долу в града с нетърпение очакваха настъпването на следващия, изпълнен с надежди и тревоги ден, който трябваше да бъде техен последен ден на остров Барбадос.

На залез слънце, след като бе изпратил Нътол да купи лодката и да я закара на предварително установеното място на пристана, Питър Блъд стигна до оградата точно когато прибираха робите от полето. Той застана отстрани на входа, остави ги да минат и не им предаде никакво съобщение освен надеждата, която блестеше в очите му.

Блъд влезе в заграденото селище и когато робите разтуриха редиците и се пръснаха по колибите, той видя полковник Бишоп да разговаря с надзирателя Кент. Двамата стояха до стълбовете, забити в средата на селището. Тези стълбове служеха за наказанията на провинилите се роби.

Когато се приближи към тях, полковник Бишоп се извърна и го изгледа мрачно.

— Къде ходи досега? — изрева той и въпреки че в гласа му винаги имаше заплашителна нотка, този път Блъд почувствува сърцето си да се свива.

— Бях по работа в града — отвърна той. — Мис Пач има треска, а мистър Декер си е навехнал глезена.

— Ходих да те търся у Декер, но те нямаше. Станал си много мързелив, драги ми. Някой от тия дни трябва да ти поизбием мързела, ако не престанеш да злоупотребяваш със свободата, на която се радваш. Не забравяй, че си осъден метежник!

— Не ми се дава възможност да забравя — каза Блъд, който не се бе научил да сдържа езика си.

— Боже мой! Ще ми нахалничиш ли?!

Блъд си спомни колко много беше поставено на карта и усети, че от колибите, заобикалящи празното място, напрягаха тревожно слух, и моментално прояви необичайно смирение.

— Не проявявам нахалство, сър… много съжалявам, че е трябвало да ме търсите…

— Да, да и още повече ще съжаляваш. Губернаторът има пристъп на подагра и реве като ранен кон, а тебе не можем никъде да те намерим. Тръгвай, човече, махай се и върви по-бързо при губернатора! Чакат те, казвам ти. Кент, най-добре е да му дадеш кон, иначе негодникът цяла нощ няма да стигне.

Принудиха го да бърза, а той се задушаваше от нежелание, което не смееше да покаже. Случката беше неприятна, но не фатална. Бягството беше определено за полунощ, а дотогава той лесно щеше да се върне.

Качи се на коня, доведен от Кент, с намерението да бърза колкото може повече.

— А как ще се върна в селището, сър? — попита той на тръгване. — Нали вратите на оградата ще бъдат затворени?

— Няма да се връщаш — каза Бишоп. — Когато свършиш работата при губернатора, там ще ти намерят някоя дупка да се свреш до сутринта.

Сърцето на Питър Блъд сякаш спря.

— Но… — започна той.

— Тръгвай, ти казвам. До тъмно ли ще стоиш тук да ми дрънкаш? Негово превъзходителство те чака. — И полковник Бишоп шибна силно задницата на коня с бастуна си. Животното се втурна напред и едва не събори своя ездач.

Питър Блъд тръгна в състояние, близко до пълно отчаяние. Имаше защо да е така. Налагаше се да се отложи бягството до следващата нощ, а такова отлагане означаваше разкриване сделката на Нътол и водеше до задаване на въпроси, на които щеше да бъде трудно да се отговори.

Блъд намисли, след като привърши работа в къщата на губернатора, да се измъкне в нощната тъма и от външната страна на оградата да съобщи на Пит и на другите, че е там, и те да се присъединят към него, за да изпълнят замисленото начинание. Но в това отношение бе направил сметките си без губернатора, когото завари обхванат от страшен пристъп на подагра и почти толкова страшен пристъп на гняв, подхранван от закъснението на лекаря.

Губернаторът го задържа при себе си до късно след полунощ, до което време той успя най-после да облекчи болките на нещастника с пускането на малко кръв. Тогава Блъд поиска да си отиде, но губернаторът не желаеше и да чуе за такова нещо. Докторът трябваше да спи в неговата стая, за да му бъде подръка в случай на нужда. Сякаш съдбата му се подиграваше. Поне за тази нощ всяка мисъл за бягство трябваше да бъде изоставена.

Едва в ранните часове на утрото Питър Блъд успя да се измъкне за известно време от къщата на губернатора, като заяви, че трябва лично да отиде и вземе някои необходими лекарства от аптеката.

Под този претекст той тръгна из събуждащия се град и отиде право при Нътол, когото завари обхванат от страшна паника. Нещастният длъжник бе чакал цяла нощ и бе сметнал, че всичко е разкрито и че неговата собствена гибел е неминуема. Питър Блъд го успокои.

— Ще остане за тази нощ — каза той с повече увереност, отколкото сам чувствуваше, — дори ако се наложи да уморя губернатора от пускане на кръв. Бъди готов като през миналата нощ.

— Но ако междувременно ми зададат някои въпроси? — изблея Нътол. Той беше тънък, блед човек, с дребни черти на лицето и късогледи очи, които в момента мигаха отчаяно.

— Отговаряй както можеш. Измисли нещо умно. Не мога да остана повече. — Питър Блъд се отправи към аптеката за лекарствата — предлогът за неговото излизане.

Един час след като си отиде Блъд, в жалката колиба на Нътол дойде един чиновник от канцеларията на губернатора. Продавачът на лодката, съгласно изискванията на закона, откакто бяха дошли осъдените бунтовници, бе съобщил за продажбата в канцеларията на губернатора, за да получи обратно гаранцията от десет лири, която всеки притежател на малка лодка бе длъжен да внесе. Канцеларията на губернатора отложи връщането на гаранцията, докато получи потвърждение за сделката.

— Осведомени сме, че сте купили една лодка от мистър Роберт Фарел — каза чиновникът.

— Вярно е — каза Нътол, който сметна, че е настъпил последният му час.

— Изглежда, не бързате да декларирате покупката в канцеларията на губернатора. — Пратеникът говореше с бюрократично надменен тон. Слабите очи на Нътол замигаха с удвоена честота.

— Да… да я декларирам ли?

— Знаете, че така постановява законът?.

— Извинете, ама аз… аз… не знаех.

— Но така се казва в прокламацията, която беше публикувана през месец януари.

— Аз… аз не мога да чета, сър. Не… не знаех.

— Пфуй! — изля върху него презрението си пратеникът. — Е, сега вече знаете. Погрижете се да дойдете в канцеларията на губернатора до обяд и да донесете десет лири гаранция, които сте задължен да внесете.

Надутият чиновник си отиде и остави Нътол, потънал в студена пот въпреки утринната жега. Беше благодарен, че човекът не бе задал въпроса, от който се страхуваше най-много — как той, длъжникът, има пари да купи лодка. Но той знаеше, че това е само отсрочка. Сигурно щяха да му зададат този въпрос и тогава за него щеше да настъпи същински ад. Прокле часа, когато бе имал глупостта да слуша приказките на Питър Блъд за бягство. Мислеше си, че цялата конспирация ще бъде разкрита, а него сигурно ще го обесят или поне ще го жигосат и ще го продадат в робство като окаяните бунтовници, с които се бе свързал в лудостта си. Ако имаше десет лири за дяволската гаранция, която до този момент не бе влизала в сметките им, щеше да е възможно тя да бъде внесена набързо и да се отложат неудобните въпроси за по-късно. Може би и другите чиновници в канцеларията на губернатора, също като пратеника, поне за два-три дена нямаше да обърнат внимание на това, че е длъжник; а до това време той се надяваше да бъде извън обсега на въпросите им. Но какво можеше да се направи сега за парите? Трябваше да се намерят пари преди дванадесет часа!

Нътол грабна шапката си и хукна да търси Питър Блъд. Но къде да го намери? Той вървеше безцелно по неравните, непавирани улици и запита един-двама души дали не са виждали доктор Блъд. Преструваше се, че не му е добре, а видът му потвърждаваше лъжата. Никой не можа да го осведоми. Блъд не му беше казал за участието на Уекър в тяхното начинание и в незнанието си той отмина вратата на единствения човек на остров Барбадос, който би му помогнал с удоволствие да се избави от трудното положение.

Накрая реши да отиде до плантацията на полковник Бишоп. Може би Блъд щеше да е там. Ако го нямаше, Нътол щеше да намери Пит и да му каже какво да предаде на доктора. Познаваше Пит и знаеше за участието му в плановете за бягство. Ще търси Блъд под претекст, че се нуждае от лекарска помощ.

По същото време, по което той започна да се изкачва по северните склонове, без да обръща внимание на непоносимата горещина, Блъд напусна най-после къщата на губернатора, след като бе облекчил значително болките му и му разрешиха да си отиде. Беше на кон и щеше да стигне до селцето преди Нътол, но се забави неочаквано по пътя и по този начин не можаха да бъдат избягнати редица нещастни събития. Неочакваното забавяне бе причинено от мис Арабела Бишоп.

Срещнаха се при портата на потъналата в зеленина градина, сред която се намираше къщата на губернатора. Мис Бишоп яздеше, когато видя Питър Блъд, също качен на кон, и се загледа в него. Така се случи, че той бе в повишено настроение. Положението на губернатора се бе подобрило значително и Блъд отново можеше да се движи свободно, а това беше достатъчно, за да разпръсне обзелото го през последните дванадесет часа отчаяние. При този отскок живакът на неговото настроение се бе покачил много по-високо, отколкото бе оправдано от наличните обстоятелства. Беше склонен да гледа оптимистично на всичко. Проваленото през миналата нощ начинание тази нощ нямаше да се провали. А какво представляваше всъщност един ден? Канцеларията на губернатора можеше да създаде някои неприятности, но поне в течение на следващите двадесет и четири часа неприятностите нямаше да бъдат сериозни, а до това време те щяха да бъдат много далече.

Тази негова весела самоувереност представляваше първата причина за нещастието. Втората причина беше, че доброто му настроение се споделяше от мис Бишоп и че тя не му се сърдеше. Тези две неща се обединиха и доведоха до забавяне с много печални последствия.

— Добро утро, сър — обади му се тя весело. — Не съм ви виждала близо цял месец.

— Точно двадесет и един дена до този час — каза той. — Броил съм ги.

— Уверявам ви, започнах да мисля, че сте умрял.

— Трябва да ви благодаря за венеца.

— За какъв венец?

— Венеца за моя гроб — обясни той.

— Трябва ли винаги да се шегувате? — запита го тя замислено, като се загледа сериозно в него и си спомни, че именно тази му склонност да се шегува бе предизвикала нейното възмущение при последната им среща.

— Човек трябва понякога да се надсмива над себе си, защото в противен случай ще полудее — каза той. — Малко хора го разбират. Затова има толкова луди по света.

— Можете да се надсмивате над себе си колкото си искате. Но понякога ми се струва, че се надсмивате над мене, а това не е никак учтиво.

— В такъв случай грешите. Аз се надсмивам само над комичното, а вие не сте никак комична.

— А каква съм тогава? — попита го тя и се засмя.

За момент Блъд се замисли за нея — толкова красива и свежа наглед, толкова женствена и в същото време така откровена и невъзмутима.

— Вие сте племенница на човека, който ме притежава като роб — каза той меко, толкова меко, че тя бе окуражена да настоява.

— Не, сър, така само се изплъзвате. Тази сутрин трябва да ми отговорите истината.

— Истината ли? Трудно е въобще да ви отговоря, а камо ли да ви кажа истината! Е, добре, ще кажа, че е щастлив този, който може да разчита на вашето приятелство. — Мислеше да каже още нещо, но се сдържа.

— Това е много учтиво — рече тя. — Имате добър вкус в комплиментите, мистър Блъд. Друг на ваше място…

— Повярвайте ми, знам какво би казал друг на мое място. Та аз ли не познавам хората?

— Понякога си мисля, че ги познавате, а понякога, че не ги познавате. Но във всеки случай не познавате жените. Ето например случката с испанците.

— Никога ли няма да я забравите?

— Никога.

— Виж ти каква лоша памет. Няма ли в мене някои добри качества, с които да се занимавате, вместо да се връщате все на тази случка?

— О, има някое и друго.

— Например? — попита той нетърпеливо.

— Говорите много добре испански.

— Това ли е всичко? — Той се отпусна изумен.

— Къде сте го научили? Били ли сте в Испания?

— Бил съм. Бях две години в един испански затвор.

— В затвор ли? — В гласа й прозвуча тревога и той побърза да я успокои.

— Като военнопленник — обясни той. — Взеха ме в плен по време на войната с французите. Тогава бях на служба във френската армия.

— Но нали сте лекар! — извика тя.

— Това е, струва ми се, нещо като развлечение. По професия съм военен, поне в течение на десет години упражнявах този занаят. Военната служба не ми донесе големи облаги, но все пак беше по-добра от медицината, която, както виждате, ме доведе до робство. Струва ми се, че бог предпочита хората да бъдат убивани, а не лекувани. Така трябва да е.

— Но щом сте били военен, защо сте били на служба при французите?

— Аз съм ирландец по произход и съм следвал медицина. И понеже ние, ирландците, сме своеобразен народ… О, това е дълга история, а полковникът очаква завръщането ми.

Арабела обаче не се отказа толкова лесно от занимателната история. Каза му, че ако почака малко, ще се върнат заедно. Бе дошла по молба на чичо си да се осведоми за здравето на губернатора.

Блъд я почака и се върнаха заедно в къщата на полковник Бишоп. Яздиха много бавно, ходом, и някои от хората, които ги срещнаха, се учудиха от явно близките отношения между доктора роб и племенницата на неговия притежател. Един или двама сигурно си взеха бележка да направят някакъв намек на полковника. Но тази сутрин двамата ни герои яздеха, без да обръщат внимание на никого в света. Той й разправи историята на своите бурни младежки години, а накрая се спря по-подробно на събитията около неговото арестуване и съдене.

Историята бе току-що завършена, когато стигнаха до вратата на къщата на полковника и слязоха от конете. Питър Блъд предаде коня на един от негрите коняри, който ги осведоми, че полковникът не е у дома.

И след това те не се разделиха веднага — тя го задържа.

— Съжалявам, мистър Блъд, че не съм знаела всичко това по-рано — каза тя и кафявите й очи се навлажниха. Протегна му приятелски ръка.

— Та каква разлика би имало? — попита той.

— Струва ми се, че би имало известна разлика. Съдбата се е отнесла твърде жестоко към вас.

— О… — той млъкна и за момент сините му очи се вгледаха втренчено в нея изпод гъстите черни вежди. — Би могло да бъде и по-зле — каза той многозначително и с това накара бузите й да порозовеят.

Без да се усети, той се наведе да й целуне ръка, а тя не я отдръпна. След това се обърна и тръгна към селището, което се намираше на половин миля от къщата. В паметта му се запечата нейният образ, както се беше изчервила, обзета от ненадеен пристъп на срамежливост. В този момент забрави, че е осъден бунтовник с десетгодишно робство пред себе си; забрави за уреденото от него бягство, което трябваше да се осъществи тази нощ; забрави дори опасността от разкриване, надвиснала над главата му вследствие подаграта на губернатора.