Рафаел Сабатини
Капитан Блъд (12)

Глава XII
ДОН ПЕДРО САНГРЕ

След размяна на подходящи сигнали „Синко лягас“ и „Инкарнасион“ легнаха в дрейф на четвърт миля един от друг. През спокойните, огрени от слънце води от „Синко лягас“ към другия кораб се отправи бързо една лодка, карана от шестима испанци. На кърмата й стояха дон Естебан де Еспиноса и капитан Блъд.

В лодката имаше два сандъка за пари, съдържащи петдесет хиляди песети. През всички времена златото е било смятано като най-доброто доказателство за добросъвестност и Питър Блъд беше решил да създаде добро впечатление. Неговите привърженици сметнаха това за престараване, но Блъд успя да се наложи. Освен сандъците той носеше обемист пакет, адресиран до един испански гранд, запечатан с множество печати с герба на рода Еспиноса — още едно доказателство, изфабрикувано набързо в каютата на „Синко лягас“. Последните минути Блъд използуваше за попълване на указанията, които бе дал вече на младия си спътник.

Дон Естебан изрази съмненията си.

— Но ако вие сам се издадете? — извика той.

— Това ще бъде голямо нещастие… за всички. Посъветвах баща ти да се моли за успеха ни. На тебе разчитам да ми помогнеш по-реално.

— Ще направя всичко, каквото мога Бог ми е свидетел, ще направя всичко, каквото мога! — възкликна момчето.

Блъд кимна замислено и никой вече не проговори, докато не се удариха във възвисяващата се над тях грамада на „Енкарнасион“. Дон Естебан се изкачи по стълбата, последван от капитан Блъд. На палубата ги чакаше сам адмиралът — красив, надменен човек, висок и изправен, малко по-стар и по-посивял от дон Диего, на когото приличаше много. До него стояха четирима офицери и монах в черно-белите дрехи на доминиканския орден.

Адмиралът разпери ръце и притисна в прегръдките си своя племенник, чиято паника взе за приятно вълнение, и се обърна към спътника на дон Естебан, за да го поздрави.

Питър Блъд се поклони грациозно и ако се съди по външния му вид, беше съвършено спокоен.

— Аз съм — обясни той, като направи буквален превод на името си — дон Педро Сангре, изпаднал в беда благородник от Леон, освободен наскоро от пленничество от храбрия баща на дон Естебан.

Той описа накратко измислените обстоятелства по своето вземане в плен и освобождаването му от проклетите еретици на остров Барбадос.

— Benedicamus Domino^[1] — каза монахът, след като изслуша историята му.

— Ex hoc nunc et usque in seculum^[2] — отговори с наведен поглед Блъд, който си спомняше, че е католик, винаги когато ставаше нужда.

Адмиралът и съпровождащите го офицери изслушаха разказа му със съчувствие и го приветствуваха сърдечно. Накрая бе зададен въпросът, от който се страхуваха:

— Но къде е моят брат? Защо не дойде сам да ме поздрави?

На този въпрос отговори младият Еспиноса:

— Моят баща с огорчение беше принуден да се лиши от тази чест и това удоволствие. За нещастие, драги чичо, той е малко неразположен, о, не, не, нищо сериозно, но все пак трябва да пази стаята. Има малко треска в резултат на леко раняване при нападението на Барбадос, където успяхме да освободим този благородник.

— Моля, племеннико, моля — запротестира иронично дон Мигел. — Аз не мога да зная за подобни работи. Имам честта да бъда представител в океана на негово католическо величество, който е в мир с краля на Англия. Вече успя да ми кажеш повече, отколкото трябваше. Ще се опитам да го забравя и ще ви помоля, господа — прибави той, като погледна офицерите, — и вие да забравите какво сте чули.

Той намигна към усмихнатия капитан Блъд и прибави нещо, което изтри усмивката от лицето му:

— Но щом дон Диего не може да дойде при мене, аз ще прескоча да го видя.

Лицето на дон Естебан се покри с мъртвешка бледнина от внезапната уплаха. Тогава се намеси Блъд с нисък, поверителен глас, в който превъзходно се смесваха любезност, убедителност и лека ирония:

— С ваше позволение, дон Мигел, това е единственото нещо, което не трябва да правите — точно това не желае дон Диего да сторите. Не трябва да се виждате, докато не оздравеят раните му. Такова е неговото желание. Именно тази е истинската причина той да не бъде сега тук. Вярно е, че раните му не са толкова тежки и не те предотвратиха идването му. Той не дойде от уважение към себе си и за да избегне неприятното положение, в което бихте изпаднали, ако лично той ви разправи всичко, което се е случило. Както каза ваше превъзходителство, между негово католическо величество и краля на Англия има сключен мир, а вашият брат дон Диего… — Той млъкна за момент. — Сигурен съм, че не е нужно да говоря повече. От нас вие чухте само слухове. Предполагам, че ваше превъзходителство разбира това.

Негово превъзходителство се намръщи замислено.

— Разбирам… отчасти — каза той.

За момент капитан Блъд изпита силно безпокойство. Дали испанецът не се съмняваше в неговата самоличност? Но той знаеше, че по облекло и език не се отличава от истински испанец, а и дон Естебан беше там да го потвърди. Той побърза да даде допълнително доказателство, преди адмиралът да проговори.

— Освен това долу, в лодката, има два сандъка с петдесет хиляди песети, които трябва да предадем на ваше превъзходителство.

Негово превъзходителство подскочи; офицерите внезапно се раздвижиха.

— Това е откупът, който дон Диего взе от губернатора…

— Нито дума повече, за бога! — извика адмиралът тревожно. — Брат ми иска да се погрижа за тези пари и да ги пренеса за негова сметка в Испания, нали така? Тогава това е чисто семеен въпрос, който засяга само брат ми и мене. Това може да се направи. Но аз не трябва да зная… — Той замлъкна. — Хм! Ако обичате, елате да пием по чаша малага в каютата ми — покани ги той, — докато вдигнат сандъците на борда.

Той даде необходимите нареждания и ги поведе към своята каюта, обзаведена като дворец, последван от четиримата офицери и монаха, които бяха поканени специално.

Седнаха на масата пред чаши с тъмно вино и когато слугата, който ги бе налял, се оттегли, дон Мигел се засмя и погали своята заострена, посивяла брада.

— Света Дево! Този мой брат мисли за всичко. Ако трябваше сам да решавам, сигурно щях да извърша неблагоразумието да отида на неговия кораб точно в такъв неудобен момент. Може би щях да видя неща, които щеше да ми бъде трудно да отмина в качеството си на испански адмирал.

Естебан и Блъд побързаха да се съгласят с него, а капитанът дори вдигна чаша и пи за славата на Испания и за вечното проклятие на глупака Джеймз, който седеше на английския престол. Поне последната част от тоста му бе напълно искрена.

Адмиралът се засмя.

— Сеньор! Сеньор! Жалко, че моят брат не е тука, за да обуздае неблагоразумието ви. Трябва да помните, че негово католическо величество и кралят на Англия са много добри приятели. В тази каюта не бива да се вдигат подобни тостове. Но щом наздравицата се предлага от човек, който има толкова основания да мрази англичаните, смятам, че можем да пием, но неофициално.

Всички се изсмяха и пиха за гибелта на крал Джеймз неофициално, но затова пък с по-голям ентусиазъм. Дон Естебан беше обезпокоен за баща си и помнеше, че всеки момент, прекаран в онова ужасно положение, в което го бяха оставили на кораба, увеличава агонията на дон Диего. Затова стана и извести, че трябва да се връщат.

— Баща ми — обясни той — бърза да стигне в Санто Доминго. Помоли ме само да ви прегърна и да не се бавя повече. Затова моля да ни разрешите да ви напуснем, драги чичо.

При подобни обстоятелства неговият чичо не сметна за нужно да настоява да останат.

Когато се приближиха до стълбата, погледът на Блъд тревожно огледа моряците, които се бяха облегнали на парапета и говореха с испанците в лодката, чакаща долу. Тяхното поведение го успокои. Моряците в лодката разумно бяха мълчали.

Адмиралът се прости с тях — с Естебан нежно, а с Блъд церемониално.

— Съжалявам, дон Педро, че трябва толкова скоро да се разделя с вас. Искаше ми се да поседите малко повече на „Енкарнасион“.

— Просто не ми върви — отвърна учтиво капитан Блъд.

— Но се надявам, че ще се срещнем отново.

— Това ме ласкае повече, отколкото заслужавам.

Слязоха в лодката и тя се отдели от големия кораб. Докато се отдалечаваха и адмиралът им махаше от палубата, те чуха пронизителната свирка на боцмана да призовава хората по местата им и преди да стигнат до „Синко лягас“, видяха „Енкарнасион“ да се завърта с вдигнати платна. От кораба ги поздравиха със сваляне на знамето и оръдеен салют.

От борда на „Синко лягас“ някой се сети да им отговори по същия начин. По-късно се разбра, че е бил Хагторп. Комедията свърши. Имаше обаче още едно обстоятелство, което послужи за епилог и придаде мрачна окраска на цялата история.

Когато стъпиха на палубата на „Синко лягас“, Хагторп избърза насреща им. Блъд Забеляза застиналото, почти уплашено изражение на лицето му.

— Виждам, че си разбрал — каза той тихо.

Хагторп го погледна въпросително. Мозъкът му не можеше да възприеме тази мисъл.

— Дон Диего… — започна той, но спря и се вгледа любопитно в капитан Блъд.

Дон Естебан забеляза прекъсването и погледа и се хвърли напред, пребледнял като платно.

— Не сте удържали на думата си ли, кучета? Случило ли се е нещо лошо с дон Диего? — извика той, а шестимата испанци зад него зароптаха на висок глас.

— Ние не сме нарушили дадената дума — каза Хагторп тъй твърдо, че ги укроти. — В случая нямаше никаква нужда да нарушаваме думата си. Дон Диего умря, както си беше завързан за оръдието, преди да стигнете на „Енкарнасион“.

Питър Блъд не продума.

— Умря? — изкрещя Естебан. — Вие сте го убили! От какво е умрял?

Хагторп погледна момчето.

— Ако ми бъде позволено да преценя — каза той, — дон Диего е умрял от страх.

При тези думи дон Естебан удари Хагторп по лицето и той щеше да му отвърне на удара, но Блъд застана помежду им, а хората от екипажа хванаха момчето.

— Остави го — каза Блъд. — Ти предизвика момчето, като обиди баща му.

— Не съм искал да го обиждам — отвърна Хагторп, като се държеше за бузата. — Точно така се е случило. Ела да видиш.

— Видях го — каза Блъд. — Дон Диего умря, преди да напусна „Синко лягас“. Когато му говорих, преди да тръгнем, той вече висеше мъртъв на въжетата.

— Какво казвате? — извика Естебан.

Блъд го изгледа сериозно. Но въпреки цялата си сериозност той сякаш се подсмиваше, без да проявява признаци на страх.

— Да знаеше само, а? — запита той накрая.

За момент Естебан се загледа недоверчиво в него с широко разтворени очи.

— Не ви вярвам — промълви той най-после.

— Можеш спокойно да ми вярваш. Аз съм лекар и познавам смъртта, когато се изправи срещу мене.

Докато момчето осъзнае случилото се, последва ново мълчание.

— Ако го знаех — рече то с дрезгав глас, — в момента щеше да висиш от мачтата на „Енкарнасион“.

— Знам — отвърна Блъд. — Сега точно размислям върху ползата, която човек може да има от незнанието на другите.

— Ала все още не е късно да увиснеш на нея — беснееше момчето.

Капитан Блъд вдигна рамене и се извърна. Но не само той, а и другите, които чуха заплахата, обърнаха внимание на тези думи и това пролича на съвета, състоял се същата вечер в каютата.

Съветът се събра да реши какво да правят с испанските пленници. Сега вече не можеха да стигнат до Кюрасао, тъй като нямаха достатъчно вода и провизии, а и Пит все още не беше в състояние да поеме навигацията на кораба; затова решиха да отплават на изток от Хаити и след като заобиколят северния бряг на острова, да отидат в Тортуга — рая на пиратите. В това пристанище без закони нямаше да бъдат подложени на опасността да бъдат заловени.

Сега ставаше въпрос дали да отведат испанците със себе си, или да ги пуснат с лодка да се доберат както могат до Хаити, който се намираше на десетина мили. Блъд поддържаше последното предложение.

— Нищо друго не можем да направим — настоя той. — В Тортуга живи ще ги одерат.

— Свините не заслужават нищо по-добро — изръмжа Волверстон.

— Спомни си, Питър — прибави Хагторп, — заплахите на момчето от тази сутрин. Ако избяга и съобщи на чичо си, адмирала, изпълнението на тези заплахи ще стане твърде възможно.

Обстоятелството, че този довод не му повлия, говори много в полза на Питър Блъд. Това е може би нещо дребно, но в тази история има много неща, които говорят против него — а моят разказ е резюме на неговата защита, — и затова не мога да пропусна едно такова обстоятелство в негова полза, което доказва, че цинизмът му произлиза от разума и от сполетелите го нещастия, а не от някакви вродени инстинкти.

— Пет пари не давам за заплахите му — рече той.

— А би трябвало да даваш — забеляза Волверстон. — Най-разумно ще бъде да ги обесим всичките.

— Може да е разумно, но не е човечно — отвърна Блъд. — Много по-човечно е да се сгреши, дори по изключение, от състрадание. Ние ще направим такова изключение. Не съм в състояние да извърша подобно хладнокръвно убийство. Нека сложим призори испанците в една лодка с бъчонка вода и чувал сухари и да ги оставим да вървят по дяволите.

Това беше последната му дума по въпроса и той успя да се наложи поради властта, която сами му бяха дали и която той така здраво бе завзел. Призори дон Естебан и неговите хора бяха оставени в една лодка.

Два дни по-късно „Синко лягас“ влезе в скалистия залив Кайона, създаден сякаш от самата природа като непристъпна крепост за тези, които го бяха завладели.