Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Капитан Блъд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Captain Blood, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 64 гласа)

Информация

Допълнителни корекции
hammster (2007)
Сканиране, разпознаване и корекция
Victor (януари 2003)

Източник: http://bezmonitor.com

Няколко „избягали“ от скенера страници продиктува Мирела.

Хартиената книга предостави Мито Павлов.

 

Издание:

Рафаел Сабатини

КАПИТАН БЛЪД

роман I том

Преведе от английски Александър Хрусанов

Редактор Лъчезар Мишев

Технически редактор Спас Спасов

Коректор Снежана Бошнакова

Английска. Четвърто издание. Дадена за набор м. XI, 1986 г. Подписана за печат м. XII.1986 г. Излязла от печат м. 111.1987 г. Формат 1/16 60/90. Печатни коли 18,5, Издателски коли 18.5. УИК 19,72. Цена 2.40 лева

Издателство „Отечество“, София, пл. „Славейков“, 1 ДП „Георги Димитров“, София, бул. „Ленин“, 117

c/o Jusautor, Sofia

 

RAFAEL SABATINI CAPTAIN BLOOD Pan Books Ltd. London 1961

История

  1. — Корекция
  2. — Преместване на бележките под линия в текста

Глава XIII
ТОРТУГА

Време е да се разкрие обстоятелството, че историята на капитан Блъд е дошла до нас благодарение само на трудолюбието на Джереми Пит — морския капитан от Съмърсетшир. Освен качествата си на мореплавател младежът притежаваше неуморимо перо, което използуваше енергично, вдъхновен от явната си привързаност към капитан Блъд.

Той водеше корабния дневник на фрегатата с четиридесет оръдия, „Арабела“, на която служеше като навигационен офицер, както бихме казали в наше време. Никога нито един дневник, който е попадал пред очите ми, не е бил воден така. Състои се от двадесет и няколко тома с различни големини, но някои от тях липсват изобщо, а други са лишени от твърде много страници и не представляват голям интерес. Томовете от дневника се пазят понастоящем в библиотеката на мистър Джеймз Спек от Комъртън. И ако при прелистването на дневника понякога съм изпитвал досада от тези празноти, то друг път съм изпитвал истинско затруднение от прекаленото многословие на онова, което е останало, и при избора на най-важното от това объркано цяло.

Подозирам, че Ескемелинг — не мога да кажа как и къде — се е добрал до тези документи и е извадил от тях няколко блестящи подвига, за да ги припише на своя герой капитан Морган. Но това е между другото. Споменавам го главно като предупреждение, защото тези от вас, които са чели Ескемелинг, могат да предположат, че Хенри Морган е главният герой на историята в Маракайбо, докато всъщност тези подвизи са извършени от Питър Блъд. Смятам обаче, че ще прецените мотивите на Блъд и на испанския адмирал в тези събития и ще помислите доколко това събитие представлява неотменима част от историята на Блъд — а за Морган то е само епизод — и ще стигнете до моето убеждение относно истинския плагиатор.

Първият от тези дневници е изпълнен почти изцяло с изложение на събитията преди първото отиване на Блъд в Тортуга. Този дневник и колекцията на Танат от протоколи на държавни съдебни процеси са главните, но не единствени източници на моя разказ.

Пит набляга особено на факта, че само описаните дотука обстоятелства са принудили Питър Блъд да потърси убежище в Тортуга. Надълго и нашироко настоява с пристрастие, което само по себе си дава да се разбере, че е съществувало и друго мнение по въпроса, че нито Блъд, нито неговите другари по съдба са имали намерение да се присъединят към пиратите, които под полуофициалното покровителство на французите бяха превърнали Тортуга в своя бърлога и оттам можеха да упражняват своята безмилостна професия главно за сметка на Испания.

Пит пише, че първоначалното намерение на Блъд е било да отиде във Франция или в Холандия. Но с течение на времето, докато чакал през тия дълги седмици някой кораб да го отведе в една от тези страни, средствата му намалели и накрая се стопили. Неговият хроникьор мисли още, че е забелязал у него белези на някакво тайно безпокойство и на това отдава прекаленото пиене на силния местен западноиндийски алкохол, на което се отдава Блъд през тези дни на бездействие, и по този начин се принизява до равнището на грубите авантюристи, с които се събира на брега.

Не вярвам Пит с това да се мъчи да оправдае своя герой. Смятам, че в тези дни е имало много неща да потискат Питър Блъд. Няма съмнение, че е бил обзет непрекъснато от мисълта за Арабела Бишоп. Полудявал е от привлекателността на непостижимото! Желаел е Арабела и в същото време е съзнавал, че тя е безвъзвратно и завинаги изгубена за него. Въпреки желанието си да отиде във Франция или Холандия, той не е имал определени цели, които да го привличат в едната или в другата страна. В крайна сметка за собствената си родина той беше избягал роб, човек, поставен извън закона, а във всяка друга държава щеше да бъде бездомен парий. Оставаше само морето, свободно за всички и особено привлекателно за тези, които са във война с човечеството. Така че, ако се вземе предвид неговият авантюристичен дух, който веднъж го бе подтикнал към приключения от любов към самите тях, ако се вземе предвид, че този му дух е бил подхранван от мисълта за поставянето му извън законите и че неговият опит и сръчност във водене на военни морски операции са засилвали изкушението, ние не можем да се учудваме, нито да го обвиняваме, загдето се е поддал на това изкушение. Нека си спомним, че изкушението не произлизаше само от авантюристичните му познанства с разни пирати по кръчмите на дяволския рай в Тортуга, а и лично от господин Д’Ожерон, губернатора на острова, който взимаше една десета от всяка плячка, докарана в залива, и печелеше освен това от комисионни по прехвърляне на суми във Франция.

Този занаят можеше да изглежда отвратителен, когато за него се застъпваха мръсните, полупияни авантюристи, ловци, дървари и крайбрежни скитници от английски, френски и холандски произход, но добиваше благороден, почти официален оттенък, когато биваше проповядван от възпитания благородник на средна възраст, представляващ френската западноиндийска компания с такъв вид, сякаш представляваше самата Франция.

Нещо повече, всички — без да се изключва Джереми Пит, в чиято кръв непрекъснато бучеше зовът на морето, — които бяха избягали заедно с Питър Блъд от плантацията на остров Барбадос, не знаеха накъде да тръгнат и бяха решили да се присъединят към „Бреговото братство“. Така се наричаха самите пирати. Техните гласове се сляха с другите, които увещаваха Блъд, и поискаха да продължи да им бъде водач както след напускането на Барбадос. Кълняха се, че ще го следват вярно, където и да ги поведе.

И така, за да кажем с две думи всичко, което Джереми Пит е писал по този въпрос, Блъд накрая отстъпи на външния и вътрешен натиск и се остави на съдбата. Сам той каза по този повод:

— Fata viam invenerunt.[1]

Струва ми се, че продължителната му съпротива бе причинена от мисълта за Арабела Бишоп. Фактът, че никога няма да се срещнат нито тогава, нито по-късно, е имал някакво значение за него-Представи си нейното презрение, когато научи, че е станал пират, и това презрение, въпреки че засега беше само рожба на собственото му въображение, го нарани, сякаш беше реална действителност. Дори когато преодоля всичко това, мисълта за нея никога не го напускаше. Направи известен компромис със съвестта си, която споменът за Арабела държеше винаги в неудобно будно състояние, и се закле мисълта за нея да не го напуска никога и да му помага да запази чисти ръцете си, доколкото това бъде възможно в отчаяната професия, в която се впускаше. Той не се подхранваше с лъжливи надежди, че ще я спечели някога, нито дори че ще я види отново, но въпреки това споменът за нея оставаше в душата му като сладникаво-горчив пречистващ фактор. Нереализираната любов често става пътеводна звезда в живота на мъжа.

Взел веднъж решение, той се хвана веднага за работа. Д’Ожерон, най-услужливият от всички губернатори, му даде пари да оборудва както се следва кораба си „Синко лягас“, преименуван от него на „Арабела“. Блъд направи това след известно колебание, защото по този начин изваждаше на показ най-съкровените си чувства. Но другарите му от Барбадос видяха в новото име на кораба само израз на иронията, с която винаги се отличаваше техният водач.

Към своите двадесетина последователи Блъд прибави още около шестдесет души. Беше добър познавач на хората и направи внимателен избор сред авантюристите в Тортуга. С всеки от тях Блъд сключи договор, както бе прието сред „Бреговото братство“, по силата на който договарящият получаваше определена част от плячката. В друго отношение обаче договорите се различаваха от обичайните. На борда на „Арабела“ не можеше да съществува грубата недисциплинираност, преобладаваща по другите пиратски кораби. Тези, които щяха да плават с Блъд, поемаха задължението да се подчиняват във всичко на него и на избраните от самите тях офицери. Който не харесваше този член от договора, можеше да си намери друг водач.

Към края на декември, когато сезонът на тайфуните бе преминал, Блъд се впусна в морето с добре оборудвания и напълно комплектуван с хора кораб. Преди да се завърне през месец май на следващата година от продължителното и изпълнено с приключения плаване, славата на капитан Питър Блъд се бе разнесла из Карибско море подобно на подгонени от вятъра вълни. В самото начало, някъде из Наветрения пролив, бяха влезли в бой с един испански галеон, който бе изтърбушен и накрая потопен. След това с помощта на няколко пироги извършиха дръзко нападение върху испанската флотилия, която се занимаваше с добив на перли в Рио де ла Ача, откъдето взеха богата плячка. Последва една експедиция по суша до златните мини на Санта Мария на континента, подробностите по която изглеждаха невероятни. Извършиха още няколко дребни подвига и всички членове на екипажа на „Арабела“ се проявиха и спечелиха добре, макар и това да не мина без известни малки загуби.

И така, преди „Арабела“ да се завърне през месец май в Тортуга за някои поправки и попълване на оборудването си — защото корабът бе получил, както се досещате, някои белези от многобройните си подвизи, — нейната слава и славата на нейния капитан Питър Блъд се бе разнесла от Бахамските до Наветрените острови и от Ню Провиданс до Тринидад.

Ехото на тази слава бе достигнало до Европа и испанският посланик при двора на крал Джеймз бе направил гневен протест; отговориха му, че капитан Блъд не е на кралска служба, а представлява всъщност осъден бунтовник, избягал роб, и че всички мерки, предприети срещу него от негово католическо величество, ще получат сърдечното одобрение на крал Джеймз II.

На дон Мигел де Еспиноса — адмирал на Испания в Карибско море, и на племенника му дон Естебан, който плаваше заедно с него, не им липсваше желание да обесят авантюриста на някоя мачта. За тях залавянето на Блъд не беше само международен, а и чисто семеен въпрос.

Испания чрез устата на дон Мигел не пестеше заплахите. Слухът за тях стигна до Тортуга заедно с уверението, че той има зад гърба си не само мощта на своя собствен народ, но и подкрепата на английския крал.

Тия груби заплахи не можеха да вдъхнат ужас у капитан Блъд нито съществуваше някаква вероятност заради тях да остане да безделничи в безопасното прикритие на Тортуга. Бе решил да направи Испания изкупителна жертва за всичките си страдания. По този начин постигаше двояка цел: задоволяваше жаждата си за мъст и в същото време служеше не на ненавистния крал Джеймз, а на Англия и на цялото цивилизовано човечество, чиято връзка с новия свят жестоката, подла, лакома и фанатизирана Испания се опитваше да прекъсне.

Един ден, когато Блъд пушеше лула и заедно с Хагторп и Волверстон пиеха ром в умирисаната на тютюнев дим крайбрежна кръчма, към тях се приближи бляскаво облечен мъжага със златошита куртка от тъмносин сатен, опасан с широк червен поясок.

— Вас ли ви наричат Льо Сан[2]? — обърна се към него той. Преди да отговори на въпроса, капитан Блъд огледа внимателно този, който го бе задал. Беше висок, гъвкав, силен мъж, с грубо-красиво мургаво лице и орлов нос. Не много чистата му ръка, която стоеше върху дръжката на рапирата, беше украсена със скъп диамант, а от ушите му, полузакрити от къдрите на дългата му мазна кестенява коса, висяха златни обици. Капитан Блъд извади лулата от устата си.

— Казвам се Питър Блъд — рече той. — Испанците ме познават под името дон Педро Сангре, а французите, ако им е по-приятно, могат да ме наричат Льо Сан.

— Добре тогава — каза веселият авантюрист и без да чака специална покана, примъкна един стол и седна до омазнената маса. — Моето име — осведоми той тримата мъже, двама от които поне го гледаха въпросително — е Левасьор. Може би сте чували за мене.

Да, наистина бяха чували. Той командуваше един пиратски кораб с двадесет оръдия, хвърлил котва в залива преди около една седмица. Екипажът му се състоеше предимно от френски ловци от северната част на Хаити, а те имаха повече основание да мразят испанците дори от самите англичани. Левасьор се бе върнал в Тортуга след не много сполучлива експедиция. Но неуспехът не беше достатъчен, за да понижи огромното му самочувствие. Шумен и свадлив, добър пияч и картоиграч, той се ползуваше сред членовете на „Бреговото братство“ със славата на отличен пират. Ползуваше се и с друг род слава. Във веселата му цветиста вулгарност и контешка външност имаше нещо, което привличаше твърде много жените. Капитан Блъд не се учудваше, че той се хвали открито с успехи; струваше му се само странно, че тези хвалби имат известно основание.

Носеха се упорити слухове, че дори мадмоазел Д’Ожерон, дъщерята на губернатора, се бе оплела в неговата мрежа и че Левасьор имал дързостта да иска ръката й от нейния баща. Д’Ожерон му отговорил по единствения възможен начин. Показал му вратата. Левасьор излязъл разгневен и се заклел, че ще направи дъщеря му своя съпруга независимо от съпротивата на всички бащи по света, и че Д’Ожерон ще съжалява горчиво за обидата, която му е нанесъл.

Такъв беше човекът, който предлагаше на капитан Блъд съдружие, собствената си сабя, кораба си и хората на него.

Преди около дванадесетина години, като момък, който едва бе навършил двадесет години, Левасьор бе плавал с жестокото чудовище Л’Олоне. Следващите му подвизи правеха чест на училището, в което беше възпитан, и свидетелствуваха, че не си е губил времето напразно. Съмнявам се дали сред „Бреговото братство“ тогава е имало по-голям негодяй от Левасьор. Капитан Блъд се отвращаваше от него, но не можеше да отрече, че в предложенията му имаше смелост, въображение и изобретателност; принуден беше да признае, че заедно ще могат да предприемат акции от много по-голям размер, отколкото поотделно. Връхната точка на неговия проект трябваше да бъде едно нападение срещу богатия град Маракайбо, но той признаваше, че за тази цел ще бъдат необходими най-малко шестстотин души, а те не можеха да превозят толкова хора с двата кораба, които имаха на разположение. Затова трябваше предварително да завземат още няколко кораба.

Капитан Блъд не се съгласи веднага, защото не хареса Левасьор. Но предложението му се понрави и той прие да го обмисли. По-късно Хагторп и Волверстон, които не споделяха личното му отношение към французина, оказаха силен натиск върху него и след седмица между Левасьор и Блъд бе сключен договор, подписан от тях и от избрани представители на двата екипажа, както беше прието в подобни случаи.

В договора се предвиждаше освен другото, че ако двата кораба се разделят, след това ще бъде дадена сметка за взетата плячка и корабът, който я е взел, ще задържи три пети от нея, а две пети ще предаде на съдружника си. Тези части трябваше после да се поделят между членовете на екипажа на всеки кораб съгласно договорите, сключени от капитана с хората му. В останалото договорът съдържаше всички обичайни точки, включително и точката, че всеки член на екипажа, който бъде уличен в укриване на някаква част от плячката, независимо дали е нещо скъпо, или само една песета, ще бъде обесен незабавно на мачтата.

След като всичко беше уговорено, пиратите започнаха да се готвят за излизане в открито море, а в навечерието на отплаването Левасьор едва не беше застрелян при романтичния си опит да прескочи оградата на губернаторската градина, за да се прости с влюбената мадмоазел Д’Ожерон. Пазачите на губернатора стреляха два пъти срещу него из засада в уханните храсталаци и той се отказа от намерението си, отдалечи се и се закле, когато се върне, да вземе съвсем други, решителни мерки по този въпрос.

Същата нощ той спа на кораба, който с характерната за него пищност на изразяване бе нарекъл „Ла Фудр“[3]. На следващия ден прие капитан Блъд и го приветствува с полунасмешка като свой адмирал. Ирландецът беше дошъл да уреди някои последни подробности; нас ни интересува само, че бе постигнато споразумение в случай на раздяла по някаква случайност двата кораба да се съберат колкото е възможно по-скоро в Тортуга.

След това Левасьор покани своя адмирал на обед и двамата пиха наздравица за успеха на експедицията, а Левасьор се увлече дотолкова в пиене, че когато се разделиха, беше вече пиян, макар да не бе загубил способността си да мисли.

Привечер капитан Блъд се прехвърли през борда и бе откаран на своя кораб с червена кърма и позлатени амбразури, който пламтеше в блясъка на залязващото слънце.

Блъд не беше спокоен. Познаваше добре хората и преценката му за Левасьор го изпълваше с лоши предчувствия, които се засилваха с приближаване на часа за отплаване.

Волверстон го посрещна на борда на „Арабела“ и той изрази пред него тези си предчувствия.

— Ах ти, негоднико, ти ме убеди да сключа този договор. Много ще ми бъде чудно, ако от него излезе нещо добро.

Гигантът завъртя единственото си кръвожадно око, издаде брадичката си напред и се засмя злобно.

— Ако се опита да ни измами, ще му извием врата на това куче.

— Да, разбира се, при условие че по това време ще бъдем там, за да му извием врата. — И за да приключи въпроса, додаде: — Утре сутрин отплаваме, щом почне отливът. — И тръгна към каютата си.

Бележки

[1] Fata viam invcncrunt (лат.) — Случайно пътят бе намерен.

[2] Името на Блъд на английски значи кръв, затова испанците и французите го превеждат буквално на своите езици — съответно Сангре и Льо Сан.

[3] „Ла Фудр“ (фр.) — „Мълния“.