Рафаел Сабатини
Капитан Блъд (30)

Глава XXX
ПОСЛЕДНИЯТ БОЙ НА „АРАБЕЛА“

— Какво шакате, приятел? — изръмжа Ван дер Койлън.

— Да, какво чакате, за бога! — повтори рязко Уилоби. Беше следобед на същия ден. Двата пиратски кораба се поклащаха леко, с лениво отпуснати платна, защитени от вятъра благодарение на дългата ивица земя, която образуваше голямото естествено пристанище на Порт Роял. Корабите се намираха на по-малко от миля от водещия към него пролив, който се отбраняваше от крепостта. Още преди два часа те се бяха промъкнали до сегашното си място, без да ги забележат от града и от корабите на господин Дьо Риварол, и през цялото това време въздухът беше изпълнен от гърма на морски и земни оръдия, което означаваше, че между Французите и защитниците на града се води бой.

Дългото изчакване и бездействие се отразиха зле върху нервите на лорд Уилоби и Ван дер Койлън.

— Обещахте да показвате на нас някой хубав неща. Къде този хубав неща? — попита адмиралът.

Блъд се извърна и се усмихна уверено. Беше облечен за бой, в ризница от черна стомана.

— Няма да подлагам търпението ви на изпитание много дълго време. Вече се забелязва отслабване на огъня. Ето какво е положението: нищо не може да се спечели с прибързване, а с изчакване — доста. Надявам се да ви убедя в това.

Лорд Уилоби го погледна подозрително.

— Мислите, че междувременно може да се върне Бишоп или да се появи флотата на адмирал Ван дер Койлън?

— Не мисля нищо подобно. Мисля, че в битката с крепостта господин Дьо Риварол, когото познавам като неопитен човек, ще претърпи известни повреди, които ще намалят неговото превъзходство. Ще има достатъчно време да се намесим, когато крепостта изстреля последното си ядро.

— Да, да! — Рязкото одобрение се разнесе като кашлица от устата на дребния генерален губернатор. — Разбирам целта ви и вярвам, че сте напълно прав. Притежавате качества на талантлив командир, капитан Блъд. Моля да ме извините, загдето не ви разбрах по-рано.

— Много любезно от ваша страна. Виждате ли, аз имам известен опит в действия от подобен род и въпреки че съм готов да поема всеки необходим риск, никога не поемам излишни рискове… Но… — Той замлъкна и се ослуша. — Да, бил съм прав. Силата на огъня намалява. Това означава край на съпротивата на Мелърд в крепостта. ЕЙ, Джереми!

Той се наведе над украсения с резба парапет и даде няколко резки разпореждания. Боцманът започна да свири пронизително и миг след това привидно задрямалият кораб се изпълни с живот. По палубата затупаха краката на моряците, чу се шум от скърцащите скрипци и вдигането на платната. Кормилото беше завъртяно и само миг след това те вече плаваха, а „Елизабет“ вървеше след тях, изпълвайки получените от „Арабела“ заповеди. В същото време Огл, главният канонир, беше повикан при Блъд и получаваше неговите последни указания, преди да се спусне на оръдейната палуба.

След четвърт час те заобиколиха носа, приближиха се до пристанището, и се появиха внезапно на оръдеен изстрел разстояние пред трите кораба на Дьо Риварол.

Те видяха на мястото на крепостта димяща купчина развалини и победоносните французи с развети знамена на мачтите да се отправят напред, за да завземат богатия град, след като бяха унищожили отбраната му.

Блъд разгледа френските кораби и се засмя. „Викториьоз“ и „Медуза“ не бяха претърпели особени повреди, но третият кораб, „Балейн“^[1], се накланяше силно наляво, за да държи над водата огромната дупка в дясната страна на корпуса си; той беше излязъл от строя.

— Виждате ли? — извика Блъд на Ван дер Койлън и без да дочака одобрителното изръмжаване на холандеца, заповяда: — Кормилото пълен ляв!

Видът на големия червен кораб с позлатен нос и отворени оръдейни отверстия, който се извръщаше със страна към французите, сигурно е възпрял ликуването на Дьо Риварол. Но преди баронът да успее да издаде някаква заповед, преди дори да успее да реши каква заповед да издаде, върху него се изсипа цял вулкан от огън и метал и палубата му беше пометена от страничния залп. „Арабела“ продължи пътя си и освободи място за „Елизабет“, който извърши същата маневра. После, докато французите стояха объркани, обхванати от причинената от неочакваното нападение паника, „Арабела“ изви и се върна по същия път, като даде втори залп с оръдията от левия си борд. Още един залп беше изстрелян от „Елизабет“ и след това тръбачът на „Арабела“ затръби над водата сигнал, който веднага беше разбран от Хагторп.

— Напред, Джереми! — извика Блъд. — Право в тях, преди да са се опомнили. Внимание! Пригответе се за абордаж! Хейтън… куките! Кажете на канонира на носовите оръдия да стреля колкото може по-бързо.

Той махна своята украсена с пера шапка и покри главата си с шлем, донесен от един негър. Смяташе лично да води абордажа. Обясни накратко на двамата си гости:

— Абордажът е единствената ни възможност за победа. Противникът има много повече оръдия от нас.

Много скоро това беше напълно потвърдено. Французите се бяха опомнили най-после и двата кораба се извърнаха със страните си към „Арабела“, който беше по-близо и по-голям от двамата противници и поради това представляваше по-непосредствена опасност; почти едновременно изстреляха залпове по него.

За разлика от пиратите, които стреляха, за да нанесат поражение на противника по палубите, французите стреляха ниско, за да разрушат корпуса на нападателя. „Арабела“ се поклащаше и тръпнеше под ужасяващата сила на залповете, въпреки че Пит се мъчеше да води кораба към французите с такъв курс, че да представлява съвършено малка цел. За миг „Арабела“ сякаш се поколеба и след това отново се втурна напред. Носът му беше превърнат в трески, предната му част разрушена, а малко над ватерлинията зееше огромна дупка. За да не загребва корабът вода, Блъд нареди веднага да бъдат изхвърлени предните оръдия, котвите, бъчонките с вода и всички движими вещи.

Междувременно французите завиха и посрещнаха „Елизабет“ по същия начин. При слаб попътен вятър „Арабела“ се опитваше да се приближи до своя противник и да се вкопчи в него. Но преди да постигне целта си, „Викториьоз“ успя да напълни отново оръдията на десния си борд и изстреля от упор нов страничен залп по „Арабела“. Сред гърма на оръдията, шума от строшено дърво и виковете на ранените полуразрушеният кораб се наведе напред, после назад, потъна в облака дим, който скри французите, и точно тогава Хейтън извика, че носът на „Арабела“ потъва.

Сърцето на Блъд спря да бие. Точно в този момент на отчаяние златистосиният корпус на „Викториьоз“ се показа през дима. Но дори когато зърна тази насърчителна гледка, Блъд разбра, че тяхното напредване е твърде забавено вече и става все по-бавно с всеки изминал миг. Щяха да потънат, преди да стигнат неприятелския кораб.

Същото мнение изказа с ругатня холандският адмирал, а лорд Уилоби укори Блъд, загдето беше поставил всичко на една карта и беше рискувал с този абордаж.

— Нямаше никакъв друг изход! — извика Блъд съкрушено. — Казвате, че постъпката е била отчаяна и прекалено смела; това е вярно. Но при този случай и с тези налични средства не можеше да се предприеме нищо друго. Търпя поражение на косъм от победата.

Но все пак още не бяха пропаднали напълно, Самият Хейтън и двадесетина здравеняци, които той бе призовал със свирката си, се криеха из разрушенията на носа с готови куки в ръце. На около седем-осем метра от „Викториьоз“, когато сякаш корабът не се придвижваше и носовата му палуба се плискаше от вълните, тези хора скочиха пред очите на тържествуващите французи и хвърлиха куките си през разстоянието, което делеше двата кораба. От четирите куки две стигнаха до палубата на френския кораб и се закачиха за него. Опитните здравеняци пирати пристъпиха към действие с бързината на мисълта. Без да се колебаят, всички се спуснаха към веригата на едната от куките, като оставиха другата, и напрегнаха силите си, за да сближат корабите. Блъд наблюдаваше от кърмата и извика с тръбен глас:

— Мускетарите — на носа!

Мускетарите, които се намираха на средната палуба, се подчиниха с бързината на хора, които знаят, че в подчинението лежи единствената им надежда за живот. Петдесетина души се втурнаха напред сред развалините на носа и започнаха да стрелят над главите на Хейтън и неговите хора, покосявайки французите, които, като не успяха да махнат здраво забитата в дървото на „Викториьоз“ кука, тъкмо се канеха да стрелят по хората около веригата.

Двата кораба удариха с трясък десните си бордове. По това време Блъд беше слязъл на средната палуба и както го изискваше случаят, преценяваше и действуваше с бързината на ураган. Платната бяха смъкнати, като прорязваха въжетата, които придържаха рейте. Авангардът на абордажа, около стотина души, беше разположен на кърмата, а хората с куките бяха по местата си, готови да изпълнят заповедите на Блъд точно когато двата кораба се сблъскаха. В резултат потъващият „Арабела“ остана да се държи над водата от шестте куки, които само в миг закрепиха кораба към „Викториьоз“.

На кърмата Уилоби и Ван дер Койлън със затаен дъх наблюдаваха изумителната бързина и точност, с която действуваха Блъд и отчаяният му екипаж. В това време капитанът се втурна напред, последван от тръбача, който свиреше атака, и от главното ядро на пиратите, а хората от ариергарда, водени от канонира Огл, когото нахлулата на оръдейната палуба вода беше изгонила от оръдията, прескочиха с викове върху носовата част на „Викториьоз“, тъй като високата кърма на „Арабела“ беше потънала до същото ниво. Поведените от Блъд пирати се нахвърлиха върху французите като хрътки върху обграден елен. Другите ги последваха и само Уилоби и холандецът останаха да наблюдават битката от кърмата на изоставения „Арабела“.

На борда на френския кораб битката продължи около половин час. Боят започна на носа, мина през предната част на кораба и достигна разгара си на средната палуба. Французите се отбраняваха упорито, окуражавани от превъзходството си в хора. Но въпреки упоритата им храброст пиратите постепенно ги изтикваха все по-назад по палубата, наклонена опасно към десния борд от пълния с вода „Арабела“. Пиратите се биеха с яростта на хора, които знаят, че е невъзможно да отстъпят, защото нямаше кораб, на който да се оттеглят. Затова трябваше да победят и да превземат „Викториьоз“ или да загинат.

Накрая те превзеха кораба, но заплатиха с живота на почти половината си хора. Оцелелите защитници бяха притиснати на кърмата, но подканяни от разярения Дьо Риварол, продължиха още известно време отчаяната си съпротива. Най-после Риварол падна с куршум в главата и останалите французи, едва двадесетина души, помолиха за пощада.

Но дори и тогава пиратите на Блъд не можаха да си отдъхнат. „Елизабет“ и „Медуза“ бяха вкопчани здраво и хората на Хагторп за втори път биваха отблъснати върху палубата на собствения си кораб. Трябваше да се вземат бързи мерки. Докато Пит и неговите моряци се занимаваха с платната, а Огл слезе при оръдията заедно с необходимите хора, Блъд нареди веднага да бъдат откачени куките. Лорд Уилоби и холандският адмирал се бяха прехвърлили вече на „Викториьоз“. Промениха курса, за да се притекат на помощ на Хагторп, и от палубата на покорения „Викториьоз“ капитан Блъд за последен път погледна кораба, който му беше служил толкова добре и беше станал част от него самия. След като откачиха куките, „Арабела“ се задържа, поклащайки се няколко секунди на повърхността, после бавно, спокойно потъна и само водата бълбукаше и образуваше малки водовъртежи около върховете на мачтите му, които единствени останаха да се виждат и да отбелязват мястото, където е завършил своя път.

Докато стоеше сред развалините в средната палуба на „Викториьоз“, зад гърба му се раздаде глас:

— Струва ми се, капитан Блъд, че трябва да ви се извиня за втори път. Никога досега не съм виждал невъзможното да се претворява в действителност благодарение на находчивост и храброст. Не съм мислил, че поражението може така блестящо да бъде превърнато в победа.

Блъд се извърна и лорд Уилоби едва сега видя каква ужасна гледка представляваше капитанът. Шлема му го нямаше, ризницата беше нащърбена от удари, десният ръкав висеше на парцали около голата му ръка. Целият беше опръскан с кръв, а от една рана на главата му течеше тъничка алена струйка, която беше сплъстила косата и размесвайки се с мръсотията по лицето му, го правеше неузнаваем.

Но от тази ужасна маска поглеждаха две живи очи, които бяха неестествено бляскави, и по бузите му, оставяйки следи през мръсотията, се стичаха сълзи.