Рафаел Сабатини
Капитан Блъд (19)

Глава XIX
СРЕЩАТА

Вратата хлопна зад испанския адмирал, а лорд Джулиън се обърна към Арабела и се усмихна. Чувствуваше, че се държа по-добре, и изпитваше почти детинско задоволство.

— Все пак последната дума беше моя — каза той и отметна златистите си къдри.

Мис Бишоп седеше на масата и го погледна, без да се усмихва.

— Толкова важно ли е да е ваша последната дума? Аз все мисля за бедните моряци от „Роял Мери“. Много от тях казаха наистина последната си дума. И то защо? Един прекрасен кораб беше потопен, двадесетина души загубиха живота си, три пъти повече хора се намират в опасност и за какво е всичко това?

— Вие сте твърде възбудена, мадам, аз…

— Възбудена! — Тя се изсмя кратко и рязко. — Уверявам ви, че съм напълно спокойна. Ще ви попитам нещо, лорд Джулиън, защо направи всичко това този испанец? С каква цел?

— Вие сама чухте — повдигна ядосано рамене лорд Джулиън. — От кръвожадност — обясни кратко той.

— От кръвожадност ли? — попита тя. Беше изумена. — Нима съществува подобно нещо? Но то е диво, чудовищно!

— Да, вие сте права. Това е дяволски жестока работа — съгласи се негова светлост.

— Нищо не мога да разбера. Преди три години испанците нападнаха Бриджтаун и извършиха неща, които не е възможно да бъдат извършени от човешки същества; ужасни, отвратителни, невероятни неща. Сега си ги спомням като някакъв лош сън. Та нима хората са животни?

— Хората? — попита учудено лорд Джулиън. — Не, кажете испанците и ще се съглася с вас. — Сам той беше англичанин и приказваше за наследствените врагове на своята нация. Въпреки това в думите му имаше известна истина. — Такова е поведението на испанците в Новия свят, честна дума, това почти оправдава действията на хора като Блъд.

Тя потръпна, сякаш й стана студено, облегна лакти на масата, подпря брадичката си с ръце и втренчи поглед пред себе си.

Лорд Джулиън я гледа известно време и забеляза колко напрегнато и бледо беше станало лицето й. За това имаше достатъчно причини. Нито една от неговите познати не би запазила самообладание при подобно изпитание, а мис Бишоп през цялото време не бе проявила и най-малък признак на страх. Уейд не можеше да не се възхити от нея.

В каютата влезе един слуга испанец с чаша течен шоколад и кутия перуански сладкиши и ги остави на масата пред младата дама.

— Адмиралът ви поднася своите почитания — каза той, поклони се и излезе.

Мис Бишоп не обърна внимание нито на слугата, нито на това, което той донесе, и продължи да гледа замислено пред себе си. Лорд Джулиън се разходи из дългата ниска каюта, която се осветяваше през един отвор на тавана и няколко големи квадратни прозорци, гледащи към кърмата. Каютата беше обзаведена богато. На пода лежаха скъпи източни килими, стените бяха превърнати в добре подредени библиотеки, а украсеният с изкусна резба бюфет беше пълен със сребърни прибори. Под един от прозорците, на нисък, продълговат сандък, лежеше китара, украсена с пъстри панделки. Лорд Джулиън я взе, дръпна нервно струните и я остави.

Обърна се отново с лице към мис Бишоп.

— Дойдох тука, за да унищожа пиратството — каза той. — Но дявол да го вземе, започвам да мисля, че французите са прави в желанието си да запазят пиратите като средство за обуздаване на испанските негодници.

Неговото мнение щеше да бъде напълно потвърдено, преди да изтекат няколко часа. Междувременно дон Мигел се отнасяше към тях внимателно и вежливо. Това потвърждаваше предположението на мис Бишоп, което тя с презрение изказа пред негова светлост — че за тях ще бъде поискан откуп и затова не трябва да се страхуват от някакво насилие. На разположение на Арабела и нейната ужасена прислужница беше предоставена отделна каюта, а друга каюта беше отредена за лорд Джулиън. Разрешиха им да се разхождат свободно из кораба и бяха поканени да обядват на масата на адмирала. Но не им бе споменато нищо за неговите намерения по отношение на тях и за местоназначението на испанския кораб.

„Милагроса“, съпроводен от „Идалга“, който неотстъпно го следваше, държа известно време курс на югозапад и като заобиколи нос Тибурон, свърна на югоизток. После навлезе в открито море, оставяйки сушата като мъгливо очертание от лявата си страна, и се насочи на изток, за да попадне в ръцете на капитан Блъд, който, както знаем вече, се отправяше към Наветрения пролив. Това се случи рано на следващата сутрин. След като цяла година бе гонил напразно своя неприятел, дон Мигел се натъкна на него съвсем неочаквано. Такива са странните пътища на съдбата, чиято ирония определи също така дон Мигел да се срещне с „Арабела“, когато пиратският кораб беше сам, отделен от другите кораби на флотата и се намираше в неизгодно положение. На дон Мигел му се стори, че щастието, което толкова дълго време бе съпътствувало Блъд, най-после му се усмихва.

Мис Бишоп, веднага след ставането си, беше излязла на палубата да подиша чист въздух, а негово превъзходителство, както можеше да се очаква от толкова галантен джентълмен, я придружаваше. Оттам те видяха големия червен кораб, който навремето е бил „Синко лягас“ от Кадис. Корабът се носеше към тях с цяла планина от наклонени напред снежнобели платна, а на гротмачтата се развяваше от утринния бриз продълговатият флаг с кръста на свети Георги, Позлатените амбразури в червения корпус на кораба и позлатената дървена фигура на носа ярко бляскаха в светлината на утринното слънце.

Мис Бишоп не можеше да разпознае в този кораб същия „Синко лягас“, който беше видяла веднъж — през един трагичен ден преди три години на остров Барбадос. За нея той представляваше един голям кораб, който решително и величествено приближава към тях, а по знамето позна, че е английски. Видът на кораба я развълнува по много странен начин; у нея се надигна чувство на гордост и тя даже не се замисли за опасността, която може да представлява за тях предстоящата неизбежна битка.

Лорд Джулиън беше застанал до нея върху кърмата, където се бяха качили, за да виждат по-добре, и неговото внимание също така беше приковано към приближаващия се кораб, от който той не сваляше очи. Но негова светлост не споделяше радостта й. Предишния ден за първи път в живота си бе взел участие в морска битка и чувствуваше, че подобно приключение е в състояние да го задоволи за доста дълъг период. Това, повтарям, няма никакво отношение към храбростта на лорда.

— Вижте — каза мис Бишоп и показа кораба. Лорд Джулиън забеляза с удивление, че нейният поглед е пламнал. Дали разбираше какво предстои да се случи? Следващото й изречение прогони съмненията му: — Корабът е английски и идва право към нас. Има намерение да влезе в бой.

— Господ да му е на помощ в такъв случай — каза мрачно негова светлост. — Капитанът му трябва да е полудял. Какви надежди може да храни, за да влезе в бой с два толкова силни кораба? Щом можаха толкова лесно да потопят „Роял Мери“, какво ли ще направят с този кораб? Погледнете този дявол, дон Мигел! Злорадството му е просто отвратително.

Адмиралът се разхождаше сред трескавите приготовления и се извърна да хвърли един поглед към пленниците си. Очите му блестяха, а лицето му беше преобразено. Той посочи с ръка приближаващия се кораб и извика нещо на испански, но шумът от работата на екипажа не им позволи да го чуят.

Те се приближиха към парапета и започнаха да наблюдават суматохата. Дон Мигел държеше в ръка телескоп и даваше нареждания, застанал върху задната горна палуба. Канонирите вече раздухваха фитилите, някои от моряците бяха по мачтите и прибираха платната, а други разпъваха над средната палуба здрава въжена мрежа за защита от падащите отломки на рангоута. Междувременно дон Мигел сигнализира на придружаващия го кораб и „Идалга“ се изравни с „Милагроса“ на около половин кабелт от дясната му страна. Застанали на високата кърма, негова светлост и мис Бишоп виждаха трескавите приготовления и на другия испански кораб. Различаваха подобни признаци и върху приближаващия се английски кораб; англичаните се подготвиха за битката, като прибраха всички платна освен платната на бизанмачтата и на бушприта. По този начин, почти мълчаливо, без предизвикателства или размяна на сигнали, противниците решиха, че битката е неизбежна.

Прибирането на част от платната позабави хората на „Арабела“, но корабът продължи своя курс. Беше се доближил вече дотолкова, че се намираше в обсега на малокалибрените оръдия на испанците и те виждаха отчетливо човешките фигури, които се движеха по предната палуба, и блясъка на медните оръдия на носа. Канонирите на „Милагроса“ вдигнаха запалките и започнаха да раздухват тлеещите фитили, като поглеждаха нетърпеливо към адмирала.

Но той тържествено поклати глава.

— Търпение! — извика дон Мигел. — Не стреляйте, докато не дойде достатъчно близо. Той идва направо към гибелта си — направо към мачтата и въжето, които го чакат от толкова време.

— Бог да ме убие! — възкликна негова светлост. — Този англичанин сигурно е доста храбър, щом влиза в бой при толкова неравни сили. Но понякога предпазливостта е по-ценно качество за командира, отколкото храбростта.

— Често храбростта побеждава дори превъзхождащата сила — каза мис Бишоп. Лорд Джулиън я погледна и забеляза в държанието й известна възбуда, но нито следа от страх. Нищо повече не можеше да го учуди. Тя съвсем не приличаше на жените, с които беше свикнал.

— А сега — каза той — ще ми позволите да ви заведа на по-безопасно място.

— Оттук виждам най-добре — отговори тя. И тихо прибави: — Моля се за този англичанин. Трябва да е много храбър. Лорд Джулиън прокле мислено храбростта му.

„Арабела“ плуваше с курс, чието продължение щеше да го отведе точно между двата испански кораба, и негова светлост изтъкна този факт.

— Той е полудял! — извика лорд Джулиън. — Отива направо в клопка! Когато попадне между двата кораба, ще бъде натрошен на трески. Нищо чудно, че донът с черното лице не стреля. На негово място и аз бих постъпил по същия начин.

Но точно в този момент адмиралът вдигна ръка; на средната част на палубата под него някаква тръба даде сигнал и веднага канонирът на бака подпали оръдията си. Раздаде се силен гръм и негова светлост видя зад английския кораб и вляво от него да се издигат два стълба вода. Почти веднага след това пламнаха едно след друго дулата на медните оръдия в носовата част на „Арабела“. Наблюдателите на кърмата видяха едното ядро да разплисква водата близо до тях, а веднага след това другото се заби с трясък в предната част на „Милагроса“ и го разтърси от носа до кърмата. За да отмъсти за този удар, „Идалга“ гръмна по английския кораб с двете си предни оръдия. Но въпреки късото разстояние — между двеста и триста метра — нито един от двата изстрела не попадна в целта.

Когато корабите се приближиха на сто метра, предните оръдия на „Арабела“ бяха заредени вече наново и стреляха по „Милагроса“, като този път разтрошиха бушприта му. За миг испанският кораб се наклони силно вляво. Дон Мигел изруга грубо. С помощта на кормилото „Милагроса“ веднага беше върнат в първоначалния си курс и неговите предни оръдия отговориха на неприятелския залп. Но прицелът беше твърде висок; едното ядро разкъса няколко въжета и закачи гротмачтата на „Арабела“, а другото падна във водата. Когато се разсея димът от залпа, английският кораб беше вече почти между двата испански кораба, носът му се изравняваше с техните и той продължаваше курса, който според негова светлост водеше в смъртна клопка.

Лорд Джулиън затаи дъх, а мис Бишоп замря и стисна силно парапета пред себе си. Тя беше зърнала злата усмивка по лицето на дон Мигел и захилените лица на хората около оръдията в средната част на кораба. Дон Мигел каза нещо на тръбача, който се беше качил на кърмата и стоеше зад гърба на адмирала. Той вдигна сребърната тръба, която трябваше да даде сигнал за залп от двата кораба. Но точно когато допря устни до нея, адмиралът хвана ръката му и го спря. Едва сега забеляза това, което беше толкова ясно или поне трябваше да бъде съвсем ясно за опитния морски вълк — че се беше забавил твърде много и капитан Блъд беше спечелил маневрено предимство. Ако стреляха сега по англичанина, „Милагроса“ и „Идалга“ щяха да стрелят и по себе си. Твърде късно заповяда дон Мигел на кормчията да завърти кораба силно вляво, за да заеме поне малко по-удобна позиция за стрелба.

В същия миг „Арабела“ мина между двата кораба и сякаш избухна. По шестнадесет оръдия от всяка страна изгърмяха от упор в корпусите на испанските кораби.

Замаяна от силния гръм и загубила равновесие от внезапния тласък на кораба под краката й, мис Бишоп се удари силно в лорд Джулиън. Той се задържа на крака, като се вкопчи в парапета, на който се беше облегнал. Облаци дим откъм десния борд затъмниха всичко, а острата му миризма ги накара да се задъхат и да кашлят.

В суматохата от средната част на палубата се разнесоха силни испански ругатни и стонове на ранени. „Милагроса“ продължи, клатушкайки се, бавно напред; в борда му зееше огромна дупка, фокмачтата^[1] беше разбита, а в опънатата над палубата мрежа се бяха заплели части от рейте. Носът на кораба беше станал на трески, а едно ядро беше пробило и превърнало голямата каюта в развалини.

Дон Мигел трескаво даваше заповеди и се вглеждаше с тревога през димната завеса, която бавно се отдръпваше, за да види какво е станало с „Идалга“.

Ненадейно сред разсейващия се дим се показа като призрак неясният силует на кораб; с приближаването му очертанията на червения корпус станаха по-ясни. Всички мачти бяха оголени и само на бушприта имаше платна.

Вместо да поддържа предишния си курс, в което дон Мигел беше напълно уверен, „Арабела“ беше направил завой под прикритието на дима и сега плаваше в една посока с „Милагроса“ и стремглаво се приближаваше към него. Толкова бързо стана всичко, че преди дон Мигел да разбере точното положение, неговият кораб се разтърси от удара с „Арабела“. Раздаде се трясък на строшено дърво и звънтене на метал. Дузина абордажни куки се зацепиха в борда и палубата на „Милагроса“ и той беше здраво скачен за английския кораб.

Димът най-после се разсея и всички видяха, че „Идалга“ е в окаяно състояние. По-малкият кораб бързо се пълнеше с вода и се накланяше силно наляво. Окончателното му потъване беше въпрос на секунди. Вниманието на неговия екипаж беше насочено изцяло към отчаяния опит да бъдат спуснати навреме спасителните лодки.

Дон Мигел едва успя да види тази печална гледка, защото на собствената му палуба от нападащия кораб нахлу тълпа буйни, викащи с все сила пирати. Никога досега увереността не е била толкова бързо превръщана в отчаяние, нито се е случвало ловецът толкова бързо да се превръща в безпомощен дивеч. Защото испанците бяха наистина съвършено безпомощни. Маневрата на абордажа беше извършена за много кратко време и ги завари неподготвени сред суматохата, последвала залпа, даден в упор от английския кораб. Някои от офицерите на дон Мигел положиха храбри усилия да съберат хората си и да се противопоставят на нападателите. Но испанците никога не са се отличавали с особени добродетели в ръкопашния бой, а сега освен това бяха напълно разстроени, понеже знаеха с какви неприятели имат работа. Набързо формираните им редици бяха разбити, преди още да се опомнят. Една част от испанците бяха отблъснати към кърмата, а друга към носа на кораба и битката се превърна в поредица от сблъсквания между отделни групи. Докато на горната палуба се водеше бой, една група пирати нахлу през главния люк в долната палуба и сломи съпротивата на канонирите, които стояха около оръдията си.

По-голямата част от пиратите, водени от голия до кръста едноок гигант, се устремиха към извишението на кърмата, където, отчаян и вбесен, стоеше дон Мигел. Малко по-горе бяха застанали лорд Джулиън и мис Бишоп и наблюдаваха боя. Негова светлост беше изпаднал в ужас от стръвността на ръкопашната битка, а храбрата невъзмутимост на дамата беше нарушена накрая от ужасите, които видя. Потресена, тя се отдръпна от перилата, зави й се свят и припадна.

Скоро яростната, но кратка битка свърши. Видяха как испанското знаме се свлича от гротмачтата. Един от пиратите беше прерязал със сабя въжето му. Нападателите завзеха кораба и обезоръжените испанци се тълпяха по палубата като стадо овце.

Мис Бишоп се свести и се наведе с втренчен поглед напред, а лицето й побледня повече от преди.

Пробивайки си внимателно път сред отломките, по предната палуба се приближаваше висок човек със силно обгоряло от слънцето лице и испански шлем на главата. Ризницата му от черна стомана беше инкрустирана с красиви златни арабески. Над ризницата беше наметнат като шал пояс от червена коприна, а на двата му края висяха пистолети, чиито дръжки бяха обковани със сребро. Той се изкачи с леки, пъргави крачки по широката стълба на кърмата и застана пред испанския адмирал. Поклони му се церемониално. Двамата зрители на кърмата чуха резкия му металически глас да говори на чист испански език и това засили възхищението на лорд Джулиън, който го беше наблюдавал през цялото време, докато се приближаваше към тях.

— Най-после отново се срещаме, дон Мигел — каза той. — Надявам се, че сте доволен. Срещата ни може би не е точно такава, каквато сте си я представяли, но вие винаги сте мечтали за нея.

Дон Мигел де Еспиноса беше онемял; устата му се изкриви и той започна да диша тежко. В такова състояние изслуша насмешливите думи на човека, когото считаше виновник за всичките си нещастия. След това нададе нечленоразделен, яростен вик и ръката му понечи да хване шпагата. Но едва пръстите му се бяха докоснали до дръжката, когато ръката на капитан Блъд го хвана за китката и го спря.

— Успокойте се, дон Мигел! — каза той твърдо. — Не предизвиквайте с безразсъдството си грозните жестокости, които сам бихте извършили, ако бяхте на мое място.

В течение на няколко секунди двамата стояха мълчаливо и се гледаха в очите.

— Какво смятате да правите с мен? — попита накрая испанецът с прегракнал глас.

Капитан Блъд вдигна рамене и по стиснатите му устни се плъзна лека усмивка.

— Всичките ми намерения са вече изпълнени. И за да не ме вините повече, ще ви помоля да забележите, че сам станахте причина за всичките си нещастия. Вие сам искахте да стане така. — Той се обърна и посочи към лодките, които неговите хора спускаха от скрипците в средата на кораба. — Вашите лодки след малко ще бъдат във водата. Можете да се качите в тях заедно с хората си, преди да потопим кораба. Ето там е брегът на Хаити. Ще можете да се доберете до него без някаква опасност. И ако послушате съвета ми, сър, няма да се впускате отново след мене. Струва ми се, че ви нося нещастие. Върнете се в Испания, дон Мигел, и се заемете с нещо, което разбирате по-добре от морското дело.

Победеният адмирал доста дълго гледа с омраза капитан Блъд, а след това слезе мълчаливо по стълбата, препъвайки се като пиян. Ненужната му шпага удряше по пода. Победителят му, който дори не си беше дал труд да го обезоръжи, наблюдава известно време как той си отива, а после се извърна с лице към двамата души над него. Лорд Джулиън можеше да забележи, ако не беше заинтересуван от някои други неща, че пиратът изведнъж се скова и лицето му побледня въпреки силния си загар. Той се вгледа за миг в тях и изкачи няколкото стъпала. Лорд Джулиън пристъпи напред, за да го посрещне.

— Наистина ли ще пуснете да си отиде свободно този испански негодяй? — извика той.

Джентълменът в черна ризница сякаш едва сега забеляза негова светлост.

— А вие кой сте, дявол да го вземе? — попита той с подчертан ирландски акцент. — И какво ви засяга това?

Негова светлост реши, че грубостта и липсата на подходящо уважение, които този човек прояви към него, трябва да се поправят, и с тази цел съобщи:

— Аз съм лорд Джулиън Уейд.

Явно съобщението му не направи никакво впечатление.

— Виж ти. В такъв случай може би ще обясните каква чума ви е довеяла на този кораб?

Лорд Джулиън с мъка се въздържа и даде необходимите разяснения. Разправи накъсо и нетърпеливо събитията.

— Той ви взе в плен, така ли? И заедно с вас мис Бишоп?

— Вие познавате мис Бишоп? — извика негова светлост, изненадан още повече.

Но невъзпитаният мъж го бе отминал и се покланяше на дамата, която от своя страна не само че не отвърна на поздрава му, а с вида си изрази своето презрение към него. Той забеляза това и се обърна, за да отговори на лорд Джулиън.

— Имах честта да я познавам навремето — каза той. — Но изглежда, паметта на мис Бишоп е по-къса от моята.

Устните му бяха изкривени в насилена усмивка, а сините очи, бляскащи изпод черните вежди, бяха изпълнени с болка; болка имаше примесена и в насмешливия тон на гласа му. Но мис Бишоп долови само насмешката и възнегодува:

— Сред моите познати няма крадци и пирати, капитан Блъд — каза тя, а негова светлост избухна възбудено.

— Капитан Блъд! — извика той. — Вие ли сте капитан Блъд?

— А кой мислехте, че съм?

Блъд зададе въпроса си разсеяно, тъй като мислите му бяха на друго място. „Сред моите познати няма крадци и пирати.“ Жестоката фраза кънтеше в главата му.

Но лорд Джулиън не можеше да допусне да не му обръщат внимание. Той хвана капитана за ръкава с едната си ръка, а с другата посочи към отдалечаващата се отчаяна фигура на дон Мигел:

— Правилно ли разбирам, че нямате намерение да обесите този испански негодяй?

— Защо да го беся?

— Защото е проклет пират и аз мога да докажа това.

— А! — каза Блъд и лорд Джулиън се удиви на внезапната промяна в измъчения му израз, който доскоро беше съвършено безгрижен.

— Сам аз съм проклет пират и затова съм състрадателен към колегите си. Дон Мигел ще си отиде свободен.

Лорд Джулиън се задъха.

— Дори след всичко, което ви казах? Дори след като е потопил „Роял Мери“? И след жестоката му постъпка спрямо мене… спрямо нас?

Лорд Джулиън изказа протеста си напълно възмутен.

— Аз не съм на английска служба, нито пък служа на някоя друга нация, сър. И съвсем не ме интересуват оскърбленията, нанесени на английското знаме.

Негова светлост отстъпи назад пред свирепия поглед, който блесна върху измъченото лице на капитан Блъд. Гневът на капитана затихна толкова бързо, колкото и бързо се беше надигнал. С напълно спокоен глас той прибави:

— Ще ви бъда много задължен, ако съпроводите мис Бишоп на моя кораб. Ще ви помоля да побързате, защото ей сега ще потопим тази черупка.

Той се извърна бавно, за да си тръгне, но лорд Джулиън отново го спря. Негова светлост сдържа негодуванието си и каза студено:

— Капитан Блъд, вие ме разочаровахте. Надявах се, че ще направите блестяща кариера!

— Вървете по дяволите! — изруга капитан Блъд, извърна се и си отиде.