Шерън Мейн
Верен ход (14)

Четиринадесета глава

Тя местеше пистолета ту към единия, ту към другия, но те сякаш не се изплашиха много, защото светкавично се втурнаха напред. В този миг баща й се вкопчи в онзи, който бе по-близо до него, но тогава Сам се надигна и събори Мигел на земята. Третият, разбрал каква е работата, побягна да търси укритие.

Дъсти вдигна пистолета и стреля над главата му. Последва втори изстрел, този път ниско. Тя видя как се вдига облак прах и куршумът се забива в пръстта до краката му.

— Следващият ще бъде в гърба ти!

Онзи се спря и вдигна ръце.

Мигел успя да се измъкне изпод тежкото тяло на Сам, докопа пушката и я насочи срещу нападателя си.

В това време Джек успя да избие револвера на противника си, удари го с юмрук в брадичката и се спусна да грабне оръжието.

— Лягай долу! С лице към земята — отсечено нареди той. — Вдигни ръце!

— Хайде, Сам, обърни се!

Повлечен от тежестта на раницата, Сам тежко се завъртя и Джек го притисна с крак. Другите също лежаха в прахта и Джек ги обискира. Взе им ножовете, скрити в ботушите. Мигел измъкна връзките на раницата и ги хвърли на Джек. Той върза ръцете им, а с връзките от ботушите — краката им.

Край. Дъсти спусна предпазителя на пистолета си и се строполи на земята, обзета от слабост. Освободи раменете си от раницата и си отдъхна. Не се налагаше да стреля по никого.

— Защо се забави толкова? — попита я Джек и разтвори ръце.

Дъсти се втурна към него, но краката не й се подчиняваха, сякаш бе попаднала в плаващи пясъци. Джек се спусна да й помогне, но тя залитна и се озова в прегръдките на баща си. Вкопчи се в него. Тялото й трепереше. Той я потупа успокояващо по гърба и измърмори нещо нежно и окуражително.

Дърти като изпаднала в транс заговори за седмиците безплодно търсене, за проклетата й гордост, която бе изложила на опасност живота на Мигел, за ужаса, който бе изпитала, когато бе насочила оръжието срещу човек…

— По-полека, по-полека… — успокояваше я Джек. — Не ми казвай всичко наведнъж. Първо трябва да се погрижим за приятеля ти. Имам чувството, че всеки миг ще припадне.

— Сам го удари с приклада — Дъсти пусна баща си и хукна към Мигел. Бинтът бе почервенял, а лицето му бе подпухнало.

— Как си? Много ли те боли?

— Трябва да полегна… — рече той и оброни глава на гърдите си.

Дъсти свали раницата на Сам и извади аптечката.

— Ще му приготвя легло и ще запаля огън — рече Джек. — Трябва да лежи на топло, за да не изпадне в шок.

Двамата се заеха за работа и не след дълго Мигел бе пъхнат в спалния чувал и лежеше с глава в скута на Дъсти. Тя отново почисти раната му, а Джек я прегледа.

— Няма фрактура на черепа и щом е в състояние да се движи, вероятно няма и сътресение, но…

Дъсти го погледна загрижено.

— Трябва да го види лекар.

Джек кимна. Притесняваше го кръвоизливът, който не спираше. Мигел имаше силно главоболие и се нуждаеше от компетентна медицинска помощ. Но ги очакваха два дни път през канарите само за да стигнат до джипа и още половин ден, да се доберат до болницата в Моаб.

— Ще запаля сигнален огън — надигна се Джек и започна да събира дърва. Запали три огъня във формата на триъгълник, символ на зов за помощ, който пилотите можеха да разпознаят.

— А вие, момчета, също можете да свършите нещо полезно — каза той на пленниците и им нареди да легнат на определени от него места. С помощта на раниците и другите вещи, събрани из лагера, той оформи четириметров кръст, за да могат пилотите да разберат, че им е нужна и медицинска помощ.

Свали палатките и разпръсна яркооранжевите платна така, че да маркира мястото за кацане на хеликоптер.

— Мога да вървя — понечи да протестира Мигел, но гласът му бе слаб, а лицето му се сгърчи от болка.

— Стой мирно — нареди Джек. — Няма нужда от рискове. — Той забеляза нежността, с която го милваше Дъсти и додаде: — Още повече, че дъщеря ми се тревожи.

— Аз съм виновна, че го раниха…

— Защо не започнеш отначало? Имаме достатъчно време, докато чакаме.

Дъсти му разказа как са предприели издирването, като за пръв път си даде сметка колко много й бе помогнал Мигел. Джек се зарадва при вестта, че Коди е жив и здрав и побесня, като научи, че онези тримата бяха упоили Ханк.

— Това ще ми е добър урок да си държа устата затворена.

Джек разказа как преди време Сам се бил присъединил към празненството в Моаб, което той дал, преди да отпътува за Пайнкрийк.

— Той ме чу, като дразнех Уейн, че бих могъл да си спестя времето и да продавам антики, вместо да ходя за злато чак в Аризона.

— Кучият син се оказа много хитър. Каза, че той самият бил търсил злато в Калифорния. Почерпи по едно питие всички. Господи! Та аз самият го поканих да дойде в Пайнкрийк, като му обещах една екскурзия из каньоните, щом се върна наесен. Предпочел е да събере бандата си и да дойдат веднага — той леко разтърси Мигел. — Дръж си очите отворени, момче! — вгледа се в небето и изруга. — Дяволите да ги вземат тези пилоти. Сигурно са слепи, щом не са забелязали пушека. Ще хвърля няколко сурови цепеници, та да се изсушат. Скоро съвсем ще се стъмни и ще имаме нужда от светлина.

— Да ти помогна ли?

— Само го дръж буден.

Дъсти се наведе и целуна Мигел. Кожата около раната бе станала виолетова, а очите му се затваряха.

— Спи ми се. Може би, ако подремна, главоболието ще ми мине.

— Недей! Ако заспиш, можеш да изпаднеш в кома!

И да умреш, не посмя да изрече на глас Дъсти.

— Сигурна съм, че Уейн и момчета са тръгнали да ни търсят. Скоро ще бъдат тук.

В този миг дочуха шум от двигател на хеликоптер. Още не се виждаше. Джек стана и размаха ръце към мястото за кацане.

Хеликоптерът се приземи след броени минути. Двама мъже измъкнаха носилка, поздравиха Джек и тичешком се втурнаха към Мигел. И двамата бяха обучени да оказват първа помощ. Поздравиха Дъсти за добрата превръзка и внимателно прегледаха Мигел. Обясниха й, че за нея няма да има място в хеликоптера, но ще изпратят веднага по-голям и сложиха Мигел върху носилката.

Дъсти хвана ръката му, подтичвайки край тях.

— В най-лошия случай има средно тежко сътресение на мозъка — казаха пилотите. — След двайсет минути ще бъде в болницата, а до утре ще бъде като нов.

Въпреки уверенията им, Дъсти не бе особено оптимистично настроена.

За да я разсее, баща й я поведе нагоре по въжената стълба, за да разгледа руините. Огромни грубо одялани трупи препречваха входовете, а каменни стълбове поддържаха сводовете. Виждаха се каменни корита за съхраняване на зърното, както и каменни мелници. По стените личаха фрески, изрисувани с червена боя — изображения на диви животни и човешки фигури с широки рамене. Таванът бе почти черен от огньовете, палени в пещерата.

— Започнахме оттук… — гласът на Джек кънтеше в празното пространство.

Дъсти кимна. Знаеше, че в подобни пещери индианците са погребвали своите мъртви или са ги използвали за складове и археолозите и иманярите неведнъж се бяха натъквали на богати находки.

— След два дни очаквахме да направим ново разкритие — посочи Джек купчина съдове, струпани пред входа на пещерата. — Носим ги до Солт Крийк на гърбовете си, а там ги предаваме на един човек с камион — той сви вежди. — И студена бира.

— Видях кутиите.

— Прибра ли ги?

Дъсти кимна, а Джек я потупа одобрително.

— Надявах се някой от охранителния отряд да ги види. Следите могат да го отведат до купувача.

Гласът на Джек издаваше задоволство, което Дъсти не споделяше. Да, радваше се, че крадците на старини бяха спипани, но копнееше да бъде близо до Мигел. Излезе навън и се отправи по стълбата към лагера в очакване на втория хеликоптер.

Джек я последва. Загаси два от огньовете. Седнаха и зачакаха.

— Ще се омъжиш ли за него? Ще ме дариш ли с внуци, които да се катерят по коленете ми?

— Сега бих ти отговорила с да, но…

— Не си го направила досега и щом той се изправи на крака, не знаеш дали ще иска?

Дъсти трепна, чула истината от неговите уста.

— Не съм сигурна, че ще мога…

— Защо?

— Ако някога се омъжа, би било за мъж, който споделя възгледите ми за живота. Да работим заедно в Моаб и да живеем тук през цялата година. А Мигел е много привързан към семейството си и някой ден ще поеме ресторанта от майка си. Как ме виждаш да стоя в Пайнкрийк, да работя като келнерка в неговия ресторант, да въртя къщата и да отглеждам деца?

— Можеш да направиш всичко това, ако искрено го желаеш.

Дъсти сви колене и опря върху тях брадичка.

— В това бе проблемът. Струва ми се, че Мигел копнее за съпруга, която да бъде копие на майка му, някоя, която ще бъде доволна да готви, да чисти и да сменя пелените, някоя, която във всичко ще бъде зависима от него и той ще взема вместо нея решенията. Не мога да понеса мисълта, че ще трябва безпрекословно да се подчинявам на някого. Нуждая се от свобода и необятни пространства. Много скоро ще започнем да се караме както ти и мама — тя зарея поглед в тъмнината.

Джек мълча дълго и Дъсти си помисли, че няма да й отговори.

— Домакинските грижи могат да бъдат поделени между двамата — рече накрая той. — А и нищо не пречи на един мъж да сменя пелени на бебета. А щом той е дошъл с теб чак дотук, вероятно споделя и любовта ти към необятните простори. Сигурна ли си, че не се притесняваш единствено от мисълта, че ще бъдеш зависима от някого?

— Не мога да понеса и мисълта да живея далеч от тези места — сведе глава Дъсти. — И не ми казвай, че за една жена това е различно. Обичам каньоните и свободата си точно колкото теб.

— Каньоните ти дават възможност да се скриеш от света — дрезгаво каза Джек, помълча и добави по-спокойно: — Но скалите не топлят през нощта, нито можеш да разговаряш с тях… — той се загледа в пламъците. — Самотен съм, Дъсти… — глухо прозвуча гласът му. — Да, наистина съм свободен, но съм сам. И няма кого да обвинявам, освен себе си — Джек вдигна очи. На лицето му бе изписано безкрайно съжаление. — Аз съм негодник! Никога не ти казах, че когато майка ти ме напусна, плаках като дете. Бях неспособен да задържа съпругата си и детето си. Но щом се озовях в каньоните, си припомнях всяко наше идване тук, твоите безбройни въпроси и как превземаше канарите, сякаш бе диво козле. Знаех, че съм ти дал нещо от себе си и мога още да ти дам. Така че се върнах и заведох дело за попечителство и правото да бъдеш при мен през лятото.

— За което съм ти безкрайно благодарна.

— Но оттогава никога не съм бил близък с някоя жена — за пръв път Джек споделяше такива неща с нея. — Веднъж се бях провалил и не смеех да опитам повторно. Щом станеше напечено, зарязвах жената и хуквах към каньоните.

— Още не е късно. Изглеждаш много добре.

— Не учи баща си на тези неща, Дъсти.

— Е, имаш шансове, стига да поискаш.

— Дъсти, сега говорим за теб. Ти и Мигел сте по-възрастни от мен и майка ти навремето. Говори с него. Сподели страховете си. Ако той наистина си търсеше обикновена съпруга, не би се влюбил в дива планинска коза като теб. — Дъсти се засмя, но баща й не бе завършил. — Пайнкрийк едва ли би могъл да се нарече град, пък и планините наоколо са пълни с каньони. Ти и Мигел ще ги изследвате заедно, ще научите децата си да обичат природата. Господи! Набележи няколко маршрута и поведи групи нагоре, щом не искаш да работиш в онзи ресторант. Винаги можеш да дойдеш на гости в Моаб. Пайнкрийк не е на другия край на света. Поне вие двамата можете да получите тортата — изгледа я той многозначително, — ако си признаете, че се обичате и се нуждаете един от друг толкова много, че сте готови да направите компромиси — Джек тежко въздъхна, извади кесията с тютюн и си сви цигара. — Точно тук сбъркахме ние с майка ти. Точно като теб и аз се боях до смърт от това, да завися от някого. Не признавах, че имам нужда от нея, нито й признах открито любовта си. Не смеех да й кажа колко важна е тя за мен. Години наред я принуждавах да приема моя начин на живот. Едва когато разбрах, че ще я загубя, се опитах да се установя на едно място, на уви, бе твърде късно.

„Облегни се на мен“ — припомни си тя думите на Мигел. Бе усетила по различен начин, че има нужда от него. А баща й потвърди отношението на Мигел към независимостта и самотата. Чу и гласа на мама Роза: „Направи компромис, ако този, когото обичаш, го заслужава.“

Би ли имала сили открито да признае колко много се нуждае от Мигел? Ако не бе проявила такава упоритост и бяха се върнали за помощ, щяха да избегнат неприятностите. И сега той нямаше да е в болницата… Щяха заедно да пътуват обратно с джипа.

— Помисли за това — повтори Джек.

Дъсти кимна и въздъхна. Имаше толкова много неща, за които да мисли.

 

 

Хеликоптерът скоро се приземи и ги откара в Моаб.

Дадоха показания пред властите и тръгнаха към болницата. Мигел спеше. Бяха му направили рентгенова снимка. Нямаше счупване. Щеше да остане и през нощта, за да могат да проверят дали нямаше нарушения в умствената дейност. Но не ги пуснаха при него.

Дъсти изпадна в паника. Нима можеше да отиде да спи при Уейн, преди да го е видяла?

— Къде е той? Кога ще се събуди?

Лекарят погледна Джек. Бяха на една и съща възраст.

— Вие роднини ли сте?

— Тя е неговата годеница — поясни Джек. — Но са имали малък спор. Вероятно не е питал за нея.

— Не. Говори за майка си в Аризона… — Той любопитно изгледа Дъсти и сърцето й се сви. Нима Мигел вече не я искаше?

— Моля ви — промълви тя.

— Ех, любов… — Лекарят се усмихна заговорнически на Джек. — Може би, след като ви види, ще се оправи по-бързо. Имате пет минути на разположение, млада госпожице, но запомнете… — Той размаха заплашително показалец пред носа й. — … Никакви вълнения! Можете да го целунете и толкова. Ще ви оставя насаме. Искам само да се уверя, че ви познава…

Те прекосиха стаята и се доближиха до леглото на Мигел.

— Мигел… — сякаш сърцето й се качи в гърлото, щом той отвори очи. Позна я мигновено и промълви името й. Протегна ръка. Усети, че лекарят се изнизва зад гърба й.

— Докторе! — извика тя. — Боли го. Не можете ли да му дадете нещо?

— Твърде рисковано е. Първо трябва да се уверим, че мозъкът му работи нормално, а болкоуспокоителните ще го упоят.

Той излезе и затвори вратата.

— Аз ще уредя всичко — твърдо каза Дъсти. — Можем да отидем при Уейн. Ще те будя на всеки половин час.

— Ти трябва да си починеш — възрази Мигел.

— Облегни се на мен, нали така ми казваше? Това важи и за двама ни. Вече ти казах, че не съм стайно цвете. Как бих могла да свикна да приемам твоята подкрепа, ако ти не приемаш моята?

— Значи ли това, мое прекрасно крайпътно цвете, че си съгласна да се омъжиш за мен? И ще ми родиш деца?

Дъсти приседна на ръба на леглото.

— Само ако ми обещаеш, че ще ги научим да карат джипове, да носят тежки раници, да се катерят по скали и да покоряват върхове.

— Ами… — той се поколеба и тя отново впери очи в лицето му. — Май първо трябва да научиш баща им. С други думи, да започнем медения си месец, като се катерим из тези прекрасни места, но без негодници с пистолети и преследвания. Съгласна ли си?

Дъсти забрави, че се намира в болницата, забрави и за раната на Мигел.

— Да! — извика тя щастливо и се хвърли в прегръдките му.